Академично сдружение на психолозите проект
Изтегляне 3.69 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- VІ. Организиране работата на затворниците
- VІІ. Състояние на затворите
- VІІІ. Съвременно състояние на затворите в България.
- Година брой затворници към 01.І. година брой затворници към 01.І.
- Четвърто
- по времето на управлението и ръководството на Министър на правосъдието Теодоси Симеонов и ресорен Зам. Министър Златка Русева
- Научно методическия съвет по затворно дело беше възстановен през 2001 г
|
Допълнителните наказания нямали самостоятелен характер и се прилагали в предвидената в особената част случаи, заедно с главните наказания. Смъртното наказание се изпълнявало чрез обесване публично.7 Лишаването от свобода се изтърпявало в два различни по вид затвори - строг тъмничен затвор и обикновен тъмничен затвор. Строгият тъмничен затвор бил доживотен или временен. Временния се определял в рамките от 1 до 15 години, а при съвкупност от престъпления и до 20 години. Осъдените се настанявали в така наречените от Наказателния закон затвори - тъмници.* Затворниците са делели на две категории: а) осъдени на строг тъмничен затвор до 5 години; б) осъдени на строг тъмничен затвор над 5 години. Разликата между двете категории се свеждала до характера на работата. Осъдените на строг тъмничен затвор над 5 год. денем работили "тежка работа", а нощем по възможност се отделяли само. Те не получавали възнаграждение за положения труд. Като стимул при добро поведение придобивали такова право след изтърпяване на 2/3 от наказанието. За осъдените на строг тъмничен затвор до 5 год., такива ограничения не се предвиждали. Тъмничният затвор се определял от 1 ден до 3 години, а при съвкупност от престъпления до 4 години. Осъдените на тъмничен затвор се държали отделно от осъдените на строг тъмничен затвор. Осъдените на глоба, като и задлъжнелите към частни лица, които не били в състояние да погасят дълговете си, се лишавали от свобода, като за всеки 5 лева задължение се определял 1 ден затвор. Запирането продължавало от 1 ден до 3 месеца. Обикновено то се изтърпявало в полицейските участъци. Наказателният закон допуснал и предсрочно освобождаване* от изтърпяване на наложеното наказание.
Организацията на работата на затворниците е един от най-сложните дискутирани в областта на затворното дело. Отчитайки пагубното влияние на безделието, дълго време работата в затворите се организирала единствено с цел да се запълва свободното време на осъдените и да не им се позволява да го използуват за извършването на нарушения на дисциплината и нови престъпления. В края на миналия век в старите Амстердамски затвори съществували килии, в единия ъгъл на които била монтирана помпа, а в другия - отвор, през който непрекъснато прииждала вода. Затворниците били принудени да избират - или да бездействуват и да се удавят, или да се потрудят да спасят живота си, като работят с помпата, докато надзирателят не реши да ги освободи. Примери за еднообразен, мъчителен и изморителен труд могат да се посочат много. Затворниците били заставяни да пренасят купчини камъни от едно място на друго, след което да ги връщат обратно, допълнят и изпразват големи резервоари с вода и т.н. Тези "прийоми" в организацията на работата не били чужди в практиката и на българските затвори. С последователно приетите през 1900 и 1904 год. два Правилника за работата на затворниците, българският законодател възприел принципите на напредналите в пенитенциарно отношение страни за организация на трудовата дейност на основата на задължителен, производителен, възпитателен и съответно възнаграден труд. Задължителният характер на работата в затворите бил въведен още с повременните правила на княз Дондуков-Корсаков. Правилникът от 1904 год. допускал изключение да осъдените за политически престъпления и двубой* , за задържаните за дълг, а според този от 1900 година и за подследствените и подсъдимите. Приемало се, че бидейки средство за морално изправление, трудът не следвало да бъде задължителен за лица, за които не е доказана необходимостта от такова изправление. Политическите престъпления и двубоя се считали за идейни, не свързани с моралното падение на извършителя.8 Заедно със задължителния си характер, трудът бил регламентиран и като средство за репресия. Така наречената "тежка работа се възлагала на осъдените на строг тъмничен затвор. Осъдените на обикновен тъмничен затвор се използували за такава работа, само ако сами пожелаят това. Едно от главните задължения на надзирателите било "да пазят щото тежко осъдените да извършват по-тежкия труд от работата". По хуманни съображения от тежка работа били освободени: жените, ненавършилите 21 г., възрастните над 60 г., затворниците, за които има лекарска забрана. В Правилника от 1904 год. била регламентирана за първи път в нашето законодателство една особено важна привилегия, целяща стимулирането на затворниците към труд. В чл. 41 се разпореждало тези, които се употребяват на работа вън от затвора да добиват едно намаление на наложеното наказание по такъв начин, че в пресмятанията на изтърпяното наказание 20 работни дни да се броят за един месец затвор."
Към края на разглеждания период в България имало 22 затвора, от които един - Софийският се наричал централен, а останалите - окръжни затвори. Наименованието "централен" за Софийския затвор било заимствувано от германската пенитенциарна система, според която затворите се подразделяли на централни, областни и местни. Те били различни за отделните германски държавици. По своето устройство и функциониране, Софийският затвор не приличал на германските затвори, но използуваният термин придобил широка гражданственост, пред вид особената роля, която изпълнявал в затворната система на България като най-голям и модерен затвор по това време. В затворостроенето на напредналите държави, широко се прилагала звездообразната форма, за чиято родина се считала Съединените американски щати. Нейната същност се заключавала в в изграждането на централна точка, от която можело да се осъществява надзор върху килийни крила. Неудобствата били свързани с отоплението, осветлението и вентилацията. Трудности се създавали и с разделянето на вътрешния двор на триъгълници, които често оставали извън контрола на надзирателите, когато затворниците били навън. Тази система на строителство била пренесена в Европа от архитекта Буле и се използувала в Англия, Белгия и други страни. В средата на вътрешния двор се построявала широка кула, от която във вид на радиуси, водели началото си отделните крила на затвора. От двете страни на коридора се намирали килиите. В сутерена на първия етаж били кухнята, столовата и наказателните килии. В центъра на кулата на всеки етаж се устройвал наблюдателен пост, а на върха църква. Външната ограда била с височина от 4,5 до 6 метра. Софийският затвор е построен по подобие на модерните европейски затвори и официално бил открит през 1911 година. Той имал 245 килии за единично затваряне и две крила по на 3 етажа. Предвиденото по плана трето крило не било построено, тъй като гледан от високо затворът придобивал формата на кръст. Това била първата здрава и специално предназначена сграда, която отговаряла на представите за модерен затвор. Един от директорите по това време с достойнство отбелязал, че "Софийският централен затвор, за чието построяване са изразходвани крупни суми, представлява действително една модерна постройка, каквато няма друга на Балканския полуостров... Грамадното здание с множество малки прозорци и железни решетки, което като същински колос се издигало сред ниските и прихлупени къщурки на квартала, впечатлявало с мащабите си гражданите от цялата страна."9 Шуменският и Сливенският окръжни затвори ползували помещенията на бивши държавни здания. Шуменският заемал сградата на стара казарма, със сравнително добри условия за охрана, но без условия за каквото и да било друго. Същото се отнасяло за Сливенския затвор, който се помещавал в преустроената сграда на първата българска текстилна фабрика. Неврокопският (гр. Гоце Делчев) и Горноджумайският (гр. Благоевград) затвори били построени от турско време. Плевенският затвор ползувал стопанска сграда, в която затворниците били настанени в три големи помещения при казармена обстановка. Затворите във Видин, Търново, Русе, Лом, Бургас, Ловеч, Разград, Кюстендил, Севлиево, Враца, Варна и Кърджали се помещавали в обикновени държавни или частни къщи, приспособени до известна степен да служат само за най-обикновено затваряне.* В тесните и неудобни помещения на почти всички затвори, поради твърде голямата пренаселеност се настанявали групи от 5 до 40 души. За да се съберат толкова много хора се наложило дори и там, където имало кревати, те да бъдат изхвърлени и да се спи по етажи на нарове или направо на земята под тях. Постелките на затворниците денем се събирали в ъглите на килиите, за да има възможност за някакво движение, или поне за да може да се отварят вратите.* Според изследователите* първият период завършвал с отмяната на Привременните правила на княз Дондуков-Корсаков, а вторият период водел началото си от приемането на Правилника за окръжните затвори през 1893 год. Нравственото възпитание на затворниците е съвършено занемарено. Предвидените за това в бюджета суми са толкова незначителни, че за такова възпитание и дума не може да става. Всичко се ограничава с дохождането на свещеника (и то не във всички затвори) по един два пъти на месец и формално изпълнение на някоя служба. Не добре е поставена медицинската служба, понеже възнаграждението на лекарите* е незначително а фелдшери има само в 4 затвора. Преголямата групировка на престъпниците, която е неизбежна, ако се имат предвид условията в затворите, пренася едно голямо зло за малолетните, за които нищо не е направено. Отпусканите кредити за облекло, постелки и покривки са явно недостатъчни. По-голямата част от затворниците спят на сламеници, положени на дюшемето и само в някои затвори има устроени от дъски подобия на кревати. От изложеното може да се заключи, че целите на наказанието, според изискванията на съвременната наука и според практиката на европейските затвори у нас почти не се постигат.* Годините на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война - 1912 - 1918 и непосредствено след тях се характеризирали с най-голям упадък на затворното дело в България, защото големите недъзи от миналото се увеличили още повече, а относителната дисциплина, която съществувала в затворите изчезнала напълно. "Малкото годни хора в директорския и надзирателски персонал напуснали службата вследствие на тогавашната обща чиновническа неволя, а други сравнително годни лица, почти не се явили да ги заместят. Като се прибави към това зловредното влияние на нещастните войни въобще управлението на държавата и особено върху затворното дело, което е едно от най-чувствителните отрасли на държавното управление, понеже въплъщава в себе си множество необходими и деликатни функции - нерадостната картина, която представляват затворите ще бъде приблизително представена.* Краят на този тежък и продължителен за развитието на затворното дело период, бил поставен със законодателната реформа от 1922-25 год. и настъпилите след нея преобразования в затворите. VІІІ. Съвременно състояние на затворите в България. В периода 1953 до 1997 г. българските затвори са част от структурата на министерство на правосъдието, като ръководството и координацията се осъществява от "отдел ТПО и Затвори" . След 1977 до 1990 г. затворите са към МВР обединени в "Отдел Затвори". В хода на демократичните преобразувания през 1990 г. затворите отново преминават към структурата на Министерство на правосъдието обособявайки се като "Главно управление на местата за лишаване от свобода" Към началото на 2004 г. в България функционират единадесет затвора за мъже, един затвор за жени в гр. Сливен и един поправителен дом за непълнолетни в гр.Бойчиновци /вж. прил. таблица/. Към затворите, като филиали са изградени 22 Трудово поправителни общежития от които 7 са от открит тип, 12 от преходен тип и 3 от закрит тип за нерецидивисти. Персоналът обслужващ затворите е представен от следния приблизителен брой служители:
Цитираните до 220 щатни длъжности в социално-педагогическото направление на пенитенциарната дейност са разпределени както следва: 150 социално-педагогически работници; 26 инспектори-педагози в поправителен дом; 32 психолози. През последните 25 години българската затворническа популация се колебае в следните граници изразени в точни числа към началото на всяка година:
Така представените данни се нуждаят от известен коментар: Първо: Очертават се два периода – 1979 – 1988г. с относително по-висока затворническа популация – средно 14 700 души, и 1989 – 1998 г. с относително по-малка – около 9 600 души. На пръв поглед тези две картини на “висока” и на “ниска” бройка затворници отразяват явлението в две коренно различни социално-политически системи – последните 10 години на тоталитаризма и първите 10 години на демокрацията. Очевидната разлика навежда на извода, че при тоталитарното управление броят на лишените от свобода е по-голям. Това може би е вярно, с оглед на наказателно-правната теория и практика по онова време /осъдителен уклон на наказателния процес, голям брой криминални деяния и пр./. От друга страна обаче, размерът на затворническата популация не бива да се свързва само с характера на наказателно-правната система. Върху броя на затворниците влияят редица фактори като: общата криминална ситуация в страната, ефективността на полицията и съдебната система, някои държавни актове и пр. Така например, спадът на броя на лишените от свобода през 1990 – 91 г. се свързва с масовото “помилване” от началото на 1990 г. Второ: Логичната връзка между затворническа популация и състояние на престъпността в нашия случай изглежда не е съвсем показана. Както се вижда от посочените данни, през периода 1991 – 96 г. е налице приблизително постоянен брой на затворниците в страната при неколкократен ръст на престъпността. Общоизвестно е, че тази диспропорция се дължи на недостатъчната активност на съдебната система през този период. Тенденцията на увеличаване броя на осъдените през 1997-98 г. е резултат от положителни промени в това отношение, включващи въвеждането на т.нар. “бързо производство”. Трето: Относителният дял на затворниците спрямо населението на страната и през двата периода /1979-88 г. – 184 з. на 100 000 и през 1989-98 г. – 120 з. на 100 000/, надвишава този показател в развитите европейски страни. Това само по себе си не може да бъде показателно за пенитенциарната система, но изисква гъвкавост при прилагането на европейските норми и стандарти на третиране на затворниците. Значително по-голям проблем е несъответствието на наличната база с абсолютния брой на лишените от свобода. това затруднява изключително функционирането на системата, създава редица трудности от режимен, битов, социално-психологически и морален характер. Пренаселеността на МЛС следва да се преодолява по два начина: 1. разкриване на нови затворнически места, т.е. нови затвори и затворнически общежития и 2. намаляване на затворническата популация чрез прилагане на алтернативни на лишаването от свобода наказания. Четвърто: През последните няколко години е налице тенденция към стабилизиране броя на затворниците в границите между 9 и 10 хиляди. Затворническата популация към 1.09.1999г. наброява 11237 лишени от свобода, от които около 8500 осъдени, до 1000 обвиняеми и до 2000 подсъдими. Жените затворнички са 350, а непълнолетните 150. Към 01.09.2003 г. затворниците са 10056, от които около 8200 осъдени, 350 обвиняеми и 1500 подсъдими.Жените затворнички са 3201, а непълнолетните 140. На пръв поглед голямата разлика от около 1300 човека е за сметка на настанените в затворите обвиняеми и подсъдими, което може да бъде обяснено с аномалии в работата на следствието, прокуратурата и съда.Едновременно с това броят на осъдените е сатабилизиран около 8 – 8500 затворника. По същия начин може да се разглежда и броя на жените-затворнички и на непълнолетните. ІХ. Съвременно развитие на пенитенциарна наука. Основите на научната дейност в затворите са поставени през 20-те години на миналия век. Видни представители от това време са тогавашния началник на углавното управление към МП, под чието ръководство са били затворите г-н Вл.Аврамов (По Затворно дело. Два доклада до Министъра на правосъдието, София, 1924 г.). Неговите идеи са доразвити от приемника му Д.Георгев (Основни начала на затворната наука, София, 1930г.). С отделни публикации по пенитенциарни проблеми са известни Георги Ханджиев, Ал.Кантарджиев и др. През 1924г. към Софийския затвор е създадена първата “Школа по затворно дело”, предназначена за подготовка на пенитенциарни служители. Съвременното развитие на пенитенциарната наука в България е свързано със създаването на Научно-методическия съвет по затворно дело (НМСЗД). Предложението за създаване на съвета е изготвено от тогавашния началник на отдел "ТПО и затвори" полк. Желязко Троев от 1.10. 1964. В тази връзка следва решение на Колегиума на Министерство на правосъдието от м.май 1965. През месец август е назначен първия щатен работник - Зам. председател по съвместителство, а малко по-късно е назначен и първия щатен сътрудник. С решението на колегиума е утвърден и първоначалния състав на НМСЗД, като са определени и неговите основни задачи. По такъв начин е създаден този просъществувал и до днес държавно-обществен орган по изпълнение на наказанието лишаване от свобода. Утвърден е принципа председател на съвета да бъде наблюдаващия дейността на затворите и ТПО Зам. министър, като непосредствената организация на дейността е възложена на щатен Зам. председател, подпомаган от щатни сътрудници. Като правило в останалата си част пленарния състав на НМСЗД се сформира от работещи на обществени начала представители на научни институти в областта на правото социологията, педагогиката, психологията, медицината, борбата с престъпността и съдебно- прокурорската практика. Още със създаването на НМСЗД са определени и неговите основни задачи, по късно намерили конкретизация в специален Правилник за организацията и работата на НМСЗД при Министерство на правосъдието от 3.02.1966 г. Тези задачи, които не са загубили своята актуалност и до днес са следните:
Още от момента на своето създаване НМСЗД успешно реализира така формулираните задачи чак до наши дни. Още през месец март 1966 г. съвета вече има свой печатен орган - т.е Бюлетина Затворно дело. В този първи брой са публикувани статии по проблеми на възпитателната работа в ТПО и затворите /Д.Ликов/, за охраната в затворите /Н.Симов/, Някои въпроси във връзка с подготовката на надзирателите /П.Стаменов/, Предложение на НМСЗД по проекта за нов НК и др. Проведени са много значими за науката и практиката изследвания. Само в периода след 1980 г. за нуждите на учебния процес и развитието на практиката са издадени над 20 монографични разработки и учебни пособия и са защитени 7 дисертации. На основата на НМСЗД през 1981 г. е създадена катедрата по изпълнение на наказанията, с което бяха създадени условия за обособяване на обучението на военизирания състав от местата за лишаване от свобода и разгръщане на още по сериозна научно-изследователска и редакционно - издателска дейност. Като основни научни дисциплини в дейността на катедрата през следващите години се утвърждават: наказателно-изпълнително право; пенитенциарна педагогика (поправителна педагогика); пенитенциарна психология (трудово-поправителна психология) и организация на труда на лишените от свобода. НМСЗД доказа своята жизнеспособност и условията на съвременния обновяващ се свят, когато множество институти с далеч по-голям капацитет не съумяха да се адаптират. В периода след 1990 г. издадени няколко сериозни научни труда, Подготвен е проект на нов ЗИН, членове съвета са съавтори в проекти за нов НК. Специалисти от НМСЗД четат лекции в най-авторитетните университети в страната, което утвърждава авторитета на системата на ГУМЛС и популяризира пенитенциарната професия. След 1990 година обучението на пенитенциарните служители се осъществява изцяло от НМСЗД в материалната база на ГУМЛС. Създаден е пенитенциарен център за научно-изследователска и учебна дейност като част от щатната структура на НМСЗД. Не по малък успех е и създаването на психологическата лаборатория за подбор и работа със служители. Установени са и се подържат ползотворни контакти с пенитенциарните институции на много развити страни. Независимо от така постигнатите научно-приложни резултати по времето на управлението и ръководството на Министър на правосъдието Теодоси Симеонов и ресорен Зам. Министър Златка Русева през 1999г. дейността на НМСЗД беше по същество прекратена. Това стана с утвърдения “Устройствен правилник” на Министерство на правосъдието (пост. На МС №210 /01.12.1999 г.). С този административен акт НМСЗД беше заличен от щатната структура на ГУМЛС. Хипотетично беше запазено функционирането само на обществената структурна част под формата на “Консултативен съвет” по чл. 46 от Закона за администрацията. Без да да си позволяваме да оценяваме резултатите от дейността на включените на обществени начала в консултативния съвет специалисти изразяваме мнението, че тази структурна промяна се отрази неползотворно на научно-изследователския процес и налагащите се методически промени в пенитенциарната област. Беше прекъсната връзката между специалистите от практиката и учените; закрити бяха перспективите за развитие и творческа изява на инициативни пенитенциарни служители; разрушиха се връзките между пенитенциарната система и научните институти от гражданската сфера; бяха прекратени значими международни научни контакти и т.н.
За кратък период след своето възстановяване НМСЗД разработи и защити Закон за изменение и допълнение на ЗИН (ДВ, бр.62/25.6.2002 г.). Действуващите 160 разпоредби на ЗИН са изменени и допълнени с 94 параграфа, с някои от които се въвеждат глави и раздели с множество нови законови разпоредби. Количествено новите законови текстове превишават действуващите и определят ЗИД на ЗИН от 2002 г. като нормативен акт с особено важно значение. С него се внесоха съществени промени в системата на местата за лишаване от свобода. Регламентира се законов статут на преходните затворнически общежития, които функционираха експериментално от 1994 г. За първи път законът регламентира правното положение на неосъдените лица, задържани под стража с мярка за неотклонение. Създаде се Държавно предприятие “Фонд затворно дело”, което промени принципите на организацията на производствената дейност в затворите и затворническите общежития. В областта на социалната дейност се въведоха груповите и индивидуалните програми за работа с осъдените, разработването на индивидуални програми за изпълнение на присъдата и въвеждането на оценката на риска като основа за аргументиране на предложения за облекчаване или утежняване на условията за изпълнение на наказанието и УПО. С постановление на МС от м.декември 2002 г., изготвено от НМСЗД се регламентира статута на пенитенциарните служители в съответствие с изискванията на Закона за администрацията. По същия начин се прие и ПМС от м.май 2003 г., което регламентира статута на лечебните заведения и принципите на медицинското обслужване на лишените от свобода. След приемането на законите за здравната реформа през м.април 2000 г.; по същество повече от 3 години здравното обслужване в затворите се провеждаше без правна регламентация.
Изтегляне 3.69 Mb. Сподели с приятели:
|