V. ПАРАДОКСИТЕ НА ЗАТВОРА

V. ПАРАДОКСИТЕ НА ЗАТВОРА

Законът за изпълнение на наказанията изрично указва целите на наказанието лишаване от свобода. Както в България, така и в Европа, е възприета максимата, че наказателно-изпълнителната дейност преследва превъзпитателен ефект и подготвяне бъдещата социална интеграция на криминално изявените лица. Този постулат сам по себе си поставя въпроса за реалната достижимост. В обществото битува убеждението, че от затвора хората излизат по-лоши и по-престъпни, До голяма степен този елемент на негативно обществено мнение се стимулира от търсещата сензационност журналистика. Изследователите обаче, от години насам се опитват да установят корелацията между социално позитивния ефект на наказанието лишаване от свобода и механизмите на отрицателно влияние в затворническата среда.

Като правим поредна интерпретация на противоречивия характер и парадоксалните ситуации на живот зад стените на затвора, ще се опитаме да разкрием тяхното специфично проявление. свобода жени.

1. Парадоксите на изолацията в затвора - необходимо зло в правната реалност.

Едва ли има пенитенциарен работник, на когото не е известна анекдотната максима, че за обществото няма по-скъп начин да направи от престъпника по-голям престъпник от този, да го вкара в затвора, но за съжаление нищо по-добро от затвора не е измислено.

Още през 1935 г. българското списание полицай "Полицай" публикува преводната статия на Рудолф Сийвертс "Психология на лишените от свобода" където пише, че изтърпяването на наказанието лишаване от свобода може да бъде означено като "състояние на неестествени условия на живот".

Затворническата среда може да бъде характеризирана:

1. изхвърляне на индивида извън социалния строй;

2. 
   принуждение и
   

2. 
   еднообразност.²²
   

С немалък деструктивен ефект се ползва и принудителното общуване с чужди за предпочитанията на затворника индивиди, които волю или неволю заемат мястото на кръга от близки и познати на довчерашния свободен гражданин.

Подготвянето на бъдещата социална интеграция на затворника предполага формирането на автономна личност със способности за самостоятелност и инициативност – качества, изграждането на които изисква социална практика, своеобразен поведенчески тренинг. Как да стане това след като в затвора животът е регламентиран и разпределен до най-малките подробности. Всичко е точно определено: кога да се спи, кога да се става, кога да се работи, кога и как да се провеждат свижданията, кога да се гледа телевизия, как да се движи, спортува и т.н. много др. подробности. Въпросът е може ли да се съхрани поведенческият идентитет и още по-вече да се развие адекватна на условията в съвременния обновяващ се свят автономна личност в условията на безброй шаблонно организирани дни от една дългогодишна присъда.²³

Не случайно руският писател Фьодор Достоевски, романизирайки живота в затвора озаглавява своята книга “Записки от мъртвия дом”. Макар и условията да са доста различни, в психологически план това предизвикващо асоциации название може да бъде съотнесено и към българските затвори. Тук свободата на движение е ограничена в строго определени пространствени и времеви граници. Особено за лишените от свобода от закрит тип цялата част от денонощието се прекарва в затворения кръг на спалните помещения, коридорите, клуба, производствения цех, столовата и мястото за престой на открито. При неработещите затворници този кръг е още по-тесен.

Ограниченото пространство и непрестанното съжителстване с едни и същи лица предизвиква болезнена монотонност на пенитенциарния живот, при което във вътрешно психологически план времето започва да протича много по-бавно.

При прехода от свобода към несвобода, дълбочината до която промяната пронизва личността, е такава, че за приспособяването към условията се изисква голяма поведенческа пластичност и психическа стабилност.²⁴ Екзистенциалните нагласи, начинът на изразяване и предпочитанията към битовата среда трябва да бъдат преустроени относително внезапно при липса на точни ориентири за поведенчески стратегии. В тези условия, както самотата, така и принудителното общуване започват да се чувстват много по-осезателно и лесно може да тласнат човека към лудостта.

Образно казано затворът "разсича живота" на лишените от свобода на две части, които не могат да съществуват една без друга. Ето как става това:

Приемаме, че личностният идентитет на затворника е съвкупност от множество социални роли със съответстващи субекти на социално взаимодействие и присъща взаимно значима, до степен на зависимост дейност. Затворникът е: съпруг, съпруга, син, приятел и т.н.. В тези роли той се намира във взаимна зависимост с особено значими партньори в лицето на деца, съпруга, родители, приятели и т.н. (вж. фиг. 1). С факта на задържането тези особено важни хора се "отрязват" от неговия живот.

Цитираните данни са основание да се твърди, че затворниците принудително са отстранени от най важните функции изпълващи живота на всеки човек и с висок смисъл, а именно грижите за децата, родителската обич и взаимопомощ, приятелството, любовта, професионалната реализация и т.н.
ГРАФИЧЕН МОДЕЛ НА ПРИНУДИТЕЛНОТО ОТСТРАНЯВАНЕ НА ЗАТВОРНИКА ОТ ЗНАЧИМИТЕ СУБЕКТИ НА СОЦИАЛНО ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ

СОЦИАЛНА РОЛЯ

ДЕЙНОСТ

СУБЕКТИ НА СОЦ. ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ

БАЩА	грижи и възпитание		ДЕЦА
МЪЖ	секс, любов		ЖЕНИ
СИН	помощ, обич, подкрепа		РОДИТЕЛИ
ПРИЯТЕЛ	обич, взаимопомощ		ПРИЯТЕЛИ
ВЕСЕЛЯК	веселие, радост		КОМПАНИЯ
ЗАЩИТНИК	защита		ВРАГОВЕ
БОЛЕДУВАЩ	лечение		ЛЕКАРИ
РАБОТНИК	проф.реализация		ФИРМА

изолация

2. Принудителното общуване - гарантирана компания или осигурено досаждане.

Наред с принудителното извеждане на човека от обичайния социален строй веднага с попадането в затвора той бива поставен и в ситуация на принудително общуване - обстоятелство което в много от случаите се отразява неблагоприятно както върху съхраняването на идентитета така и върху личностното формиране и развитие. Нарастването на отрицателния ефект на принудителното общуване най често се наблюдава сред осъдените от закрит тип за нерецидивисти - обстоятелство, което може да бъде обяснено най-вече с тежестта на присъдата и до известна степен с липсата на пенитенциарен опит. Неприятните страни на принудителното общуване се фокусират още по осезателно в пространствените измерения на килийното битие. Там личностният контакт е неизбежен, а всяко взаимоотношение предполага взаимни очаквания и претенции. Колкото по-тесен е контактът, толкова по-голям е натискът за изпълнение на очакванията²⁵. В случая наблюдаваме денонощно наслагване на контактите във времето. С оглед намаленото пространство и липсата на поведенчески алтернативи пренасищането от общуването е до такава степен, че на практика само една малка част от затворниците могат да издържат на психическият натиск на лидерите или пък да не се дразнят от обстоятелствеността на бърборковците, от поведението на аутсайдерите, грубия език на примитивните личности и липсата на хигиенни навици. От друга страна, лидерът също е със стеснени възможности за изграждане на взаимоотношения и не намирайки как да осмисли времето, насочва социално-негативната си активност към своите съкилийници.

Неблагоприятното отражение на принудителното общуване е валидно и за онези доброжелателни затворници, които съумяват да подържат лицеприятни взаимоотношения със всички заобикалящи. На свой ред това твърдение може да бъде обосновано с механизмите на отрицателно влияние²⁶.

В свободния живот съществува избирателност както на контактите така и на елементите от личностните и поведенческите характеристики на социалните партньори. Свободният човек може да определя взаимоотношенията си с хората с оглед на някое тяхно функционално качество. Напр. аз отказвам да прекарвам свободното си време с г-жа Сладуранкова, защото е несериозна и често проваля съвместните уикенди, но винаги съм готов да работя с нея, защото е прекрасен специалист. Въздържам се от съвместна творческа работа с г-н Божественников, защото той се възприема като непогрешим и не е склонен да приема чужди идеи и т.н. примери, доказващи възможността за избирателност, както на контактите, така и на елементите от цялостната личност на другия.

В затворническото отделение обстоятелствата са далеч по-различни. В своите контакти човекът е принуден да се ангажира дълбоко с всички личностни и поведенчески характеристики на своите съкилийници. Дори и условно да изключим винаги присъстващия елемент криминално заразяване, в случая ние налагаме факта принудително общуване към тезата на теологът Харви Кокс, че опитът за пълно "ангажиране" на личността с всички останали, може да доведе само до пълно личностно затриване и емоционална празнота²⁷. Интегриращият се в обществото човек, трябва да притежава способността за избирателност на контактите. Той трябва да има повече или по-малко неангажирани отношения с повечето от хората, с които влиза в досег, именно, за да може да подбере няколко приятелства, които да пази и развива.

Така обрисуваните противоречиви ситуации и промяната в индивидуалната жизнена реалност на затворничките неминуемо водят до загуба на социално равновесие и дезадаптивни реакции във вътрешно психически и поведенчески план.

3. Самотата и скуката в затвора.

С попадането в ситуация на лишаване от свобода затворниците преминават от активен социален живот към пребиваване в закрита среда. В условията на принудителна изолация и принудително общуване те се сблъскват с проблема за субективно бавно течащото време от денонощието. Схемата на живот се концентрира предимно около спането, храненето и подържането на личната хигиена.

1/ Глад за дразнители:

2/ Глад за внимание

3/ Глад за структура²⁸

Сетивната депривация по най-елементарен начин може да бъде очертана с потребността на хората от разнообразни зрителни, слухови и тактилни възприятия. Докато потребността от слухови възприятия до голяма степен може да бъде задоволена, то не така стои въпросът със гладът за зрителни дразнения. В мемоарите на затворници обособено се подчертава гладът за зрително дразнение²⁹. Особено значима е потребността от пространствено възприемане на природата, от погледа към далечината. Не по-малко е и желанието за наблюдаване на градския живот - улици, хора, автомобили. Този психологически момент не винаги се отчита в пенитенциарната практика. В затворите за мъже е измислено изобретението прозорците на помещенията да се закриват с непрозрачни плоскости. На въпроса, не е ли това в нарушение на принципа за хуманност, остроумно се отговаря, че проблем няма, тъй като зрителните прегради са монтирани така, че не пречат на проникването на дневната светлина. Още по-оригинално решение беше намерено преди години в затвора София, където в отделението за жени освен че прозорците бяха закрити, престоят на открито се провеждаше на покрива в едно неголямо пространство заградено с високи бетонни стени³⁰. Разбира се, в някои затвори прозорците на помещенията са достатъчно широки и без зрителни прегради. Оградата не е монолитна, а само телена.

Гледката към заобикалящата природа, макар и неизменно една и съща е широко панорамна, обаче, проблемът с желанието за съзерцаване на градския живот остава, тъй като най-често затворът е извън чертите на града.

Социалната депривация е наложена, както от еднообразието на междуличностните контакти, така и от откъсването на хората от тяхното обичайно обкръжение на деца, близки роднини. От значение е и невъзможността за упражняване на множеството социални роли, както и случаите на прекъсната професионална реализация.

Гладът за внимание произтича от потребността за личностна самореализация, от желанието да бъдеш забелязан, да участваш в живота на другите, да си им потребен. Този феномен е свързан с вродения вечен стремеж на човека за приобщаване и близост към другите. С него могат да се обяснят много на пръв поглед странни явления в поведението и взаимоотношенията на затворниците, като се започне със случаите на ескалация на безсмислени молби и се стигне до безпричинните конфликти, автоагресивни действия и суициди.

В условията на закрита среда взаимоотношенията се изживяват много по-контрастно и това важи както за приятните, така и за неприятните случки. При липсата на много и разнообразни форми на контактуване и самоутвърждаване взаимоотношенията се концентрират около малкото което е налице, пък било то и дреболия. В желанието за намиране на внимание личността е склонна и към компромис. Ето защо често поздравът, кимването или дори размяната на само един поглед предизвикват емоционални преживявания. По същия начин, от психологическа гледна точка, е нормално това, че затворниците крещят от прозорците на спалните помещения когато през района преминава непознат човек, пък били и техните подвиквания нецензурни.

Когато всички социални ресурси в търсенето на внимание са изчерпани, тогава личността става склонна към рационализации и често намира възможността за самореализация в преднамерения конфликт, в нарушаването на правилата, доста често и в престъпването на закона. В края на краищата, може би това е една от многото форми на задействане механизма на самозащита на психиката, за да не позволи на човека прекрачване в сферата на патологичното.

Гладът за структура може да бъде охарактеризиран като потребност от смислено запълване на времето. Какво да се прави, как да се направи, с кого, къде и т.н. За мнозина хора няма нищо по-неловко от социалната пауза, от периода на безмълвното, неструктурирано време, през който нито един от присъстващите не може да измисли нищо интересно³¹. Често чуваните в повседневния език изрази като “не мога да си намеря място”, “тъпо ми е”, “ден - година” и т.н. са индикатори за блокирана възможност за осмисляне на времето. Потребността от осмисляне на времето има същата стойност за съхраняването на личността, както сетивните и емоционалните потребности. Ако се задържи по дълго, скуката се превръща в синоним на емоционален глад и може да има същите деструктивни последици.

Операционалната страна на структурирането на времето може да се нарече програмиране и има три аспекта: материален, социален и индивидуален. Пенитенциарният проблем тук произлиза от факта, че затворът сам по себе си стеснява, едва ли не до степен на блокиране възможностите на личността за самостоятелно материално, социално и индивидуално програмиране на жизнената реалност.
Изолацията в затвора обективно блокира възможността на личността със свои сили да се справи с компенсирането на така описаните дефицити в индивидуалната жизнена ситуация. При това положение, личностните перспективи губят своите реални очертания и лишените от свобода често изпадат в състояние на обезсърчаване (тревожност, апатия, депресия) или пък необоснована агресивност.

Липсата на коригиращи впечатления от свободния свят, в съчетание с еднообразието на затворническия модел на съществуване, се отразява особено неблагоприятно и върху съдържателния аспект на мисленето. Ситуациите на свободен живот, които лишените от свобода си представят, постепенно губят сходството си с реалността и все повече се превръщат във фантастична картина, в която също така илюзорно се изкривява и представата за собствената личност и възможности - обстоятелство, което също води до разпадане на уменията за социално взаимодействие.

На фона на доминиращото присъствие на депресивните чувства се случва да се наблюдава и циклично преминаване от изразена апатия към весело настроение и увереност в щастливото бъдеще. По всяка вероятност тези промени на настроението са взаимосвързани с бягството на представите в сферата на фантазията и спомените. За съжаление тези промени са кратко­трайни и след тях отново и с още по-голяма сила се връща депресивното състояние или пък може да се очаква проява на агресивност.


VІ. НАРУШЕНИЯТА НА ВЪТРЕШНИЯ РЕД КАТО СОЦИАЛНО-ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ПРОБЛЕМ НА ЗАТВОРИТЕ
1. Хомосексуализъм

В природно заложения в човека стремеж за самосъхранение, личността е склонна и към компромисни варианти на запазване или възстановяване на личностното равновесие. Поставени в условията на закрита среда, лишените от свобода често намират, както заместващи блокираните социални дейности форми на поведение, така и заместители на изгубените субекти на социално взаимодействие. Един от класическите за закритата среда заместващи варианти предполага компромис в сексуалната ориентация. Това е хомосексуализмът и неговият феминистки вариант - лесбийството.

Тук не си поставяме за цел да анализираме философските, правно-етичните или биологичните аспекти на хомосексуализма. Според нас, сексуалната ориентация на хората в съвременното общество е преди всичко въпрос на личен избор. Веднага обаче, правим уговорката, че личният избор не бива да противоречи на законовите възможности. Наказателният закон урежда случаите, когато хомосексуализмът съставлява престъпление /Чл.157 от НК/. Неприемливите случаи са сведени до три основни варианта: при принуда, при проституиране и при извършването му открито или по скандален начин, както и по начин да подтикне другиго по пътя на извращаването.

Условията в местата за лишаване от свобода дават възможност за ексцесии и в трите незаконосъобразни варианта. Доколкото затворът не е собствен дом, а обществено заведение, то хомосексуалните действия не могат да бъдат извършвани в интимна атмосфера. Поради това, те в една или друга степен, предизвикват неодобрение и неприемане от страна на голяма част от затворниците. Отразяват се неблагоприятно на психическия климат и пораждат конфликтни ситуации.

С оглед ниския праг на моралната устойчивост и психическата лабилност на младите лишени от свобода, в съчетание с наблюдаваната бедност³² е голям и рискът от увличането им в хомосексуализъм. Много провокиращи моменти могат да бъдат наблюдавани и по посока хомосексуалното проституиране. От друга страна, придружаващият наказанието лишаване от свобода елемент "принудително общуване", дава възможности и за насилствени хомосексуални действия. Изброените незаконосъобразни обстоятелства, съответстващи на формулировките в Наказателния кодекс ориентират и професионалната позиция на затворническите служители. В този смисъл, дори и при най-добро желание, хомосексуализмът в затворите не би следвало да бъде толериран.

Независимо от професионалната позиция на персонала, обаче хомосексуализмът в затворите съществува сега и за в бъдеще. Специалистите трябва да се обърнат с лице към него като явление и да отработят различни подходи за отреагиране и професионална помощ.

Анализът на пенитенциарната практика дава възможност условно да отграничим четири варианта на хомосексуално поведение в условията на закрита среда:

1. Вариант на утвърдена сексуална ориентация.

2.Вариант на компромис и намиране на заместител на блокираните сексуални потребности.

3. Вариант търсене на защита и лична изгода

4. Вариант на принуда, вкл. не сексуално използване на секса (наказание, подчиняване, отмъщение и т.н. форми, унижаващи човешкото достойнство)
В затвореното общество на жените, хомосексуалното поведение (лесбийството) има специфични индивидуални и социално-психологични характеристики.

Сред мъжката затворническа популация, независимо от мотивацията и честотата на контактите, хомосексуалните връзки са предимно инцидентни и без емоционален заряд. Доста често те са своеобразно ролево проиграване на позициите в съотношението "лидер - аутсайдер" и представляват форма на самоутвърждаване и демонстрация на сила и власт. В повечето случаи отношението към пасивните хомосексуалисти е в зоната на унижаване на човешкото достойнство и се колебае от иронично-саркастично до грубо и цинично. Най-често веднага след инцидентния контакт ползващият "услугата" се дистанцира от обекта на сексуалното си удовлетворяване.

При жените затворнички лесбийските връзки са наситени със значим емоционален и социален заряд. За тези връзки е характерна устойчивостта и взаимната отговорност. В много отношения лесбийските двойки наподобяват брачна връзка, а във личностно-психически план са "заместител" на семейството. Мъжката и женската роля са ясно разграничени и приближени към обичайния модел на семейни взаимоотношения.

Прието е да се счита, че хомосексуализмът при мъжете е по-срамно и по-укоримо поведение, отколкото при жените³³. При първичния анализ на резултатите от целенасочено проведените беседи, се стигна до извода, че в затвора за жени лесбийските връзки се толерират от персонала в по-висока степен, отколкото при мъжете. След проведеното допълнително проучване се оказа, че този извод е прибързан.

Има две обстоятелства, които навеждат към мисълта, че в затворите за жени степента на контрол над хомосексуалното поведение е занижена. Едното е това, че изследователят се подвежда от по-високия относителен брой на наказанията, свързани с хомосексуално поведение, без да отчита факта, че сред мъжете хомосексуалните прояви в повечето случаи обикновено са свързани и с други режимни нарушения. Другият източник на субективизъм в изследователските преценки произтича от някои особености в поведението на служителите от двата типа затвори. По причина наслоени грешни подходи в управлението на затворите за мъже, като правило на хомосексуалиста се гледа като нарушител на вътрешния ред. Без да вникват в “житейския му проблем”, служителите на практика често възприемат типичния за затворническите лидери модел на унижаващо отношение. Обратно - нашите констатации от наблюденията в затвора за жени са, че служителите се отнасят с по-голямо разбиране и педагогически такт към лесбийските двойки, което неправилно се възприема като безпринципно толериране.

Така или иначе, парадоксалната ситуация остава. В борбата за самосъхранение лишеният от възможности за задоволяване на сексуалните си и социални потребности затворник намира изход в хомосексуализма като заместител. От друга страна, сам по себе си този “заместител” задвижва механизма на отрицателно влияние в затворническата среда – факт, който автоматично поставя хомосексуалната двойка под сянката на нарушението. Ето как отново ставаме свидетели на още един вариант на непрекъснатата борба на две сили - официално-забранителната и естествено-човешката.

В случая нашата идея е, че, без да се преминава от едната крайност - на репресия и безкомпромисни санкции към позицията на безпринципното толериране, е наложително осигуряване на алтернативни възможности за самоутвърждаване, защита и задоволяване на социалните потребности, в т.ч. и сексуалните.

2. Естественият характер на нарушението

Отчитайки сложността и обема на проблема за диференцираното третиране на лишените от свобода в условията на пенитенциарна изолация, би било погрешно възможностите за неговото решаване да се търсят само в сферата на режимните облекчения. В случая задачата касае системата като цяло. От тази принципна позиция, преди да се правят конкретни предложения, би било полезно да се формулират някои дискусионни въпроси.

Единият от тези въпроси касае факта, че режимните облекчения неминуемо осигуряват възможности и предразполагат лишените от свобода към нарушения. И днес новоназначени служители, когато биват въвеждани в работното поле на затвора, често получават следния съвет: "Бъди внимателен, защото нито един началник на затвор не е наказан, защото не е проведена педагогическа беседа с лишените от свобода, но много са наказвани за бягство на затворник.” В този контекст могат да бъдат илюстрирани още няколко “беди” за администрацията:

• 
  от 50 наградени с отпуск 1 не се връща.
  
• 
  по време на свиждане, ако се разреши пряк контакт в затвора, ще бъдат "вкарани" незаконно пари и вещи или пък да бъде изнесено нещо ценно.
  
• 
  извежданите на свободни работни обекти понякога употребяват алкохол.
  
• 
  по време на масово мероприятие може да бъде осъществена сделка с краден часовник.
  
• 
  лишените от свобода играят карти
  
• 
  мъже работят в затвор за жени
  
• 
  личните телевизори и радио приемници работят в неограничен режим.
  
• 
  в спалните помещения, ако има електричество, затворничките топлят вода и се перат.
  
• 
  затворниците противозаконно водят телефонни разговори.
  

Така например, едва ли може да се даде смислено оправдание на такива ограничения като забраната да се играе на табла, на карти; наличието на списъци с разрешени вещи, вместо такива само на забранените; ограниченията на контактите между приятели от различни отряди и пр.

Нарушавайки правилата, затворниците обикновено биват наказвани, а ефектът от това “наказание в наказанието” често е негативен, както за потърпевшия, така и за самата администрация. При това положение логично се явява въпросът: Дали необходимият ред и дисциплина могат да се реализират по пътя на ограниченията и санкционирането на тяхната естествена реакция? А също и дали силовото поддържане на дисциплината винаги съдейства за позитивна личностна промяна?

В процеса на развитието на затворното дело трябва да бъде отговорено и на тези въпроси. На различните етажи на здравия разум отговорите са различни. В случая, може би правилният отговор е "и какво от това". Нашата позиция, макар и да изглежда непрофесионално, е, че осъществено или не, нарушението в качеството си на психически и поведенчески процес е "живия живот" и е по-малката беда от потъването навътре в себе си и тласкането на затворника към лудостта. В този смисъл, нарушението е компромис в "глада за внимание е дразнители" и своеобразна възможност за съхраняване психическото здраве на лишените от свобода. Последното съждение обаче, съвсем не означава препоръка за толериране на нарушителите.

1. 
   ^{Рудолф Сийвертс, Психология на лишените от свобода, сп. Полицай, кн.3 и 4, 1935.}
   
2. 
   ^{Тофлър,А. Шок от бъдещето, Народна култура, София 1992, с.62}
   
3. 
   ^{Отрицателното влияние в местата за лишаване от свобода, авт. к-в, РИО, С.1989.}
   
4. 
   ^{Франкл,В. Человек в поисках смысла. Москва, Прогрес, 1990., с.130}
   
5. 
   ^{Бърн,Е. Игрите, които хората играят. София, Наука и изкуство, 1996, с 14.}
   
6. 
   Вж.Шариер, А.., Пеперудата. ИК “Сибия”, С.1992.
   
7. 
   Хохряков,Г.Ф. Парадоксы тюрьмы, Москва, "Юридическая литература", 1991.
   
8. 
   Джек Лондон, Скитникът между звездите
   
9. 
   Глоточкин, А.Д. и В.Ф.Пирожков, Трудово поправителна психология, София 1979.
   
10. 
    Маджаров, Е. Юридическа психология, Варна 1992.
    
11. 
    С.В.Познышев, Криминальная психология (преступные типы), Ленинград, 1926 Вопросы судебной психологии. Тезисы докладов и сообщений на Всесоюзной конференции по судебной психологии”, Москва , 1971.
    
12. 
    Ковалев, А. Психологические основы исправления правонарушителей, Москва, 1968.
    
13. 
    Т.Минев, Педагогически проблеми на колективизирането на затворническата общност, София 1999.
    
14. 
    ^{Отрицателното влияние в местата за лишаване от свобода, авт. к-в, РИО, С.1989.}