§ 8. методически основи на индивидуалното третиране на осъдените (работа с индивидуален случай)

В социалната работа се акцентира върху консултативния компонент, върху проблемите, били те биологични, психологически или социални, а това означава в повечето случаи индивидуална работа с клиент.

Що се отнася до целите и задачите на работата със случай, то е логично тази дейност да е подчинена на целта на социалната работа – подпомагането на индивидите при вграждането им в обществото, при преодоляването им на трудностите и проблемите в тяхното възпитание и тяхната социализация, при изграждането на стратегии за справяне с проблеми от различен характер, а също така и при повишаване на тяхната социалнопсихологическа компетентност.

Корените на работата с индивидуален случай търсим при корените на социалната работа. А това означава очертаване на необходимостта от социална работа с индивиди. Необходимостта произтича от:

• 
  Реакция е спрямо психоаналитичните подходи за подпомагане на индивидите, където основата дейност е насочена към анализиране на миналото и търсенето на причини за настоящото състояние в ранното детство на личността, без анализ на сегашното състояние;
  
• 
  Реакция спрямо медицинския психиатричен модел на социална работа, в който доминират: изобилстване на медицинска терминология, който остава неразбираема за клиента; етикитиране на клиента като “болен”, “третиран” и т.н; овластеняване на дейността на терапевта и подчиняемо поведение на клиента; липса на съвместна работа с клиента и занижаване на неговата активност и отговорност при подпомагането;
  
• 
  Реакция спрямо педагогизацията на социалната работа, в чиято същност априори стои схващането, че клиентът е обект на въздействие и повлияване, че единствено чрез методите на възпитание могат да бъдат достигнати образователните цели; че възпитанието е равнозначно на социализацията и ресоциализацията и т.н.;
  
• 
  Реакция спрямо бихевиористичната представа за индивида като обект на социално трениране, разбирано единствено като дресиране на животни и на хора, без да се включват и когнитивните функции на личността.
  

Основни принципи на работата със случай:

• 
  Хуманизъм;
  
• 
  Уважение на индивидуалността и достойнството на клиента;
  
• 
  Уважение към потребностите и мотивите на всяка личност, както и убеждение, че всеки човек има право на тяхното удовлетворяване;
  
• 
  Конфиденциалност;
  
• 
  Отговорност и компетентност;
  
• 
  Зачитане на правата на клиента.
  

Съвременната социална работа, в т.ч. и работата с индивидуален случай се основава на т.нар. интеракционен /Шулман, 1994/ модел на работа, който включва в себе си предварително договаряне с клиента, ангажираност и на клиента, и на социалния работник, ненасилие, равнопоставеност, липса на принудително, покровителствено отношение, взаимно доверие и оптимистична нагласа за изхода от ситуацията.

Методите и подходите на индивидуална социална работа имат еклектичен характер, тъй като ползват достиженията на различните терапевтични подходи, пречупвайки ги през призмата на хуманистичната насоченост на социалната работа, нейните цели и задачи.

В известен смисъл, индивидуалната социална работа може да се дефинира като социална мисия на осъществяване, подновяване, подобряване на взаимовръзката “индивид-общество”, чиято крайна цел е постигането на относителен баланс между тях.

Казаното по-горе показва отговорността, която поема социалният работник, ангажирайки се с работа по случай. Затова и изискванията към неговата личност са:

• 
  Добра професионална подготовка;
  
• 
  Спазване на основните етични принципи за работа с хора;
  
• 
  Отлични комуникативни способности;
  
• 
  Оптимистична насоченост;
  
• 
  Адекватна ценностна система други.
  

ІІ. Професионална схема на социалната работа със индивидуален случай.

• 
  І Фаза – фаза на ориентация в проблема и предварително договаряне;
  
• 
  ІІ Фаза – фаза на преценка на случая;
  
• 
  ІІІ Фаза – фаза на изработване на пран за действие;
  
• 
  ІV Фаза – фаза на оценка на резултатите и приключване.
  

За да бъде реализирана “фаза на преценка на случая” е необходимо предварително договаряне между клиент и социален работник, а и ориентация на последния в конкретния случай.

Третата фаза може да бъде дефинирана и като работна фаза или като същинска фаза, тъй като според определенията, тя отразява същността на социалната съвместна работа. Предполага се, че тя е най-продължителната, най-ангажиращата и включва в себе си както постановката на плана, така и контрола по изпълнението му, така и отчитането на конкретните резултати от отделните фази в реализирането на плана.

Четвъртата фаза е заключителният етап в провеждането на работата със случай и се отнася към обобщаване на резултатите, до правене на изводи, препоръки и отчитане на постигнатото в целия процес.

Изисквания към протичането на фазите:

• 
  Съответствие на целите със стъпките във всяка фаза;
  
• 
  Взаимосвързаност и взаимозависимост между фазите;
  
• 
  Последователност и непрекъснатост;
  
• 
  Съобразеност с индивидуалността и възможностите на клиента;
  
• 
  Спазване на принципа за ненасилие и доброволност;
  
• 
  Конфиденциалност;
  
• 
  Откритост на опита;
  
• 
  Спазване на принципа “тук и сега”.
  

За по-добра пригледност прилагаме следната схема, която ще бъде анализирана по-долу /виж следващата страница /по Н.Петрова/, /Усъвършенстване на социалната работа в затворите, колектив, 2001/:

• 
  Идентифициране на проблема – как клиента вижда проблема; какво означава проблема за другите значими на клиента хора; как социалният работник вижда проблема;
  

• 
  Определяне на целите – какви цели ще бъдат формулирани;
  

• 
  Определяне на стъпките за тяхното изпълнение;
  

фази при работа със случай

• 
  Изследване на личностните особености на клиента;
  

• 
  Проучване на документи;
  
• 
  Беседа;
  
• 
  Наблюдение;
  
• 
  Интервю;
  
• 
  Метод на независимите характеристики и много др.
  

Тъй като характерните особености на беседата, интервюто, наблюдението са достатъчно популярни, ще се спрем бегло на особеностите на проучването на документи, на анализ на събраната информация и на метода на независимите характеристики. Проучването на документи винаги се съчетава с т.нар. контент-анализ, тоест, събиране на факти по случая и анализиране на съдържателната страна на фактите. Важно е да се вземе решение кои точно документи да се анализират, с каква цел, какво точно доказват изложените в тях факти. Подобни критерии се налагат и по отношение на метода на независимите характеристики, които могат да се изискат от социалните служби, от правоохранителните, от близките на клиента, от работното му място и др. Данните от тях се сравняват и се изготвя нова характеристика.

• 
  Идентифициране на личностните дефицити – слабите страни;
  

• 
  Идентифициране на личностните ресурси /потенциала/;
  

• 
  Идентифициране на риска;
  

• 
  Проучване на личността – биографични данни, минало;
  
• 
  Оценка на общите и специфични характеристики на личността;
  
• 
  Оценка на компетентността им по отношение на демонстрираното поведение;
  
• 
  Оценка на опита в тази насока – колко пъти е демонстрирано поведението, при какви обстоятелства, каква е самооценката за това и т.н.;
  
• 
  Как личността, предвижда следващия риск /ако го предвижда/.
  

• 
  Предварително договаряне;
  

• 
  Професионална преценка и обобщение.
  

Приключването на фазата завършва с уговорка за началото на следващата фаза.

• 
  Съдържание на преценката.
  

• 
  Оценка на зоните на потребност от помощ и оценка на нуждите;
  

• 
  Оценка на социалните ресурси;
  

• 
  Оценка на възможностите на хората от близкото обкръжение;
  

• 
  Оценка на средствата, с които разполага социалния работник.
  

• 
  Споделяне на преценката:
  

• 
  Нужда от двустранност и равнопоставеност в процеса на помагане;
  

• 
  Всички констатации се поставят на обсъждане и приемане;
  

• 
  Обсъждане на рисковите фактори и условия, които възпрепятстват бъдещата работа;
  

• 
  Търси се мнението и съгласието на клиента, при разногласие, се търси обобщение.
  

• 
  Особености на преценката: този процес налага следните изисквания:
  
• 
  Перманентност;
  

• 
  Вероятностен характер;
  

• 
  Механизъм за намаляване на субективността;
  

• 
  Споделяне с колега;
  

• 
  Видове преценки:
  
• 
  На нуждите – това е перманентната оценка, тъй като нуждите и потребностите на клиента се променят с напредването на случая;
  
• 
  На настъпилите промени – един вид сверяване на часовника – какво е постигнато и какво още може да се направи.
  

• 
  Подходи при определяне на целите.
  

• 
  Целите се определят от клиента;
  

• 
  Свързани са с търсене на личностна промяна;
  

• 
  Обвързани са с проблема;
  

• 
  Те се формулират на основата на цялостен анализ и преценка на връзката между клиента и социалния работник.
  

• 
  Задачи на социалния работник при определяне на целите – да помогне на клиента при формулирането им:
  

• 
  Да разбере как той си представя проблема;
  

• 
  Формулиране на различни варианти за постигане на целите;
  

• 
  Анализ на “разходите” за постигане на целите;
  

• 
  Да учи клиента практически да определя конкретните стъпки за постигане на целите.
  

• 
  Договаряне на плана за действие:
  

• 
  Организиране на дейностите последователно във времето;
  

• 
  Ангажименти от страна на социалния работник;
  

• 
  Роля и ангажименти на клиента;
  

• 
  Социалният работник изразява своята прогноза за резултатите.
  

• 
  Реализиране на плана.
  

• 
  Използване на ресурсите на средата;
  

• 
  Поддържане на “Аз”-а;
  

• 
  Изясняване и осъзнаване – преформулиране на изразеното от личността; повторно обсъждане на доминиращите идеи и синтезирането им; сближаване и сравняване на различията в мисли и идеи.
  
• 
  Действия по превенция на риска;
  

• 
  Етапна оценка и актуализация на програмата – евентуални корекции.
  

• 
  Оценка на резултатите в посока на установяване адекватността на съвместните действия с постигнатото, прави се съвместно с клиента. Обсъжда се: постигнатото, адекватността на плана, усилията на клиента.
  

• 
  Професионална оценка на резултатите:
  

• 
  Степен на постигнатост на целите;
  
• 
  Степен на постигнатост на подцелите и задачите;
  

• 
  Оценка на постигнатите ефекти в резултат от непосредственото постигане на целите и задачите;
  

• 
  Оценка на методиката на работа.
  

• 
  Приключване.
  Един от най-трудните моменти, когато социалният работник трябва да вземе решение кога да приключи, защо точно сега, как да осъществи приключването, доколко е привързан неговият клиент към него, доколко му е оказал помощ и как да приключи, като пътищата са два:
  
• 
  Клиентът се поверява на друга социална служба;
  

• 
  Клиентът продължава самостоятелно.
  

Всяка раздяла е трудна, но ако е навременна, тя вдъхва сили и увереност у клиента и го прави самостоятелен и отговорен за собственото си бъдеще, а това вече се определя като успех за социалния работник.

Индивидуалната работа се препоръчва в случаи на личностни особености на клиента, като прекомерна срамежливост и стеснителност, силна изява на агресивно поведение, като първоначална социална работа преди включване в груповата, при сериозни психологически проблеми, при заявено желание от страна на клиента и най-вече по преценка на социалния работник.

При всички форми на социална работа трябва да се имат предвид защитните механизми и справянето с тях – техния произход, в кои случаи се отключват, кое ги провокира, както и съпротивите – дали са дълбоки, дали са привидни, повърхностни и т.н., да се търсят начини за намаляването им, тъй като за напълно премахване трудно може да се говори.

Друга особеност на индивидуалната социална работа е прилагането й при малки деца. Тъй като времето на работа е прекалено продължително, то се изисква промяна на дейността, съобразяване с конкретния възрастов период и прилагането на техники за индивидуална работа, разчетени върху игровите методи, рисувателните техники, опиране върху приказки, забавни истории, техники от психодрамата, адаптирани към децата и др.

Като задължително условие за успешната индивидуална социална работа се определя договарянето, отнасящо се до всеки етап на съвместната дейност, основаващо се на твърдението, че личността е активен участник, ангажирана със собствената си страна, отговорна за всеки компонент от провежданата дейност, съзнателен субект, творец на собствената си съдба и промяна в начина на живот и дейност.

литература:

1. 
   Абрамова, Г., Практическая психология, М., 2000г.
   
2. 
   Енциклопедия по психология, С., 2000г.
   
3. 
   Коллектив, Основы социальной работа, 2003г.
   
4. 
   Коллектив, Социальная работа: теория и практика, М., 2002г.
   
5. 
   Колектив, Проект “Обучение по стандарти за правораздаване за непълнолетни на членове на месни комисии за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните”, С., 2002г.
   
6. 
   Колектив, Усъвършенстване на социалната работа в затворите, ВТ, 2001г.
   
7. 
   Митива, П., Очи в очи, Бургас, 2000г.
   
8. 
   Роджерс, К, Клиенто-центрированнная терапия, 1997г
   
9. 
   Шулман, Л., Изкуството да се помага на индивиди, семейства и групи, С. 1995г.