Акива Татц Издателство „Таргум/Фелдхайм“ 1993г. Няколко думи за книгата

В предишните глави разгледахме връзката между желанието („рацон“) и знанието („даат“) и между интелекта („сехел“) и въображението(„димьон“).

Сега нека разберем как се отнасят помежду си душата („нешама“) и тялото („гуф“). Ние вече обсъждахме от различни позиции връзката между вдъхновението и формите на проявата му, между корена и зародишите му. Но как „нешама“, личният ни корен се проявява във физическата среда – в нашето тяло? В какво е същността на напрежението между тях? И как това напрежение може да се превърне в хармония? В тази интересна тема са скрити немалко удивителни тайни.

По степента на отделяне от духовните сфери и приближаването към физическата среда все по-ярко се проявява напрежението или дисхармонията между вътрешното ядро и външната обвивка. Физическите, външни слоеве започват да се бунтуват, все по-силно заявявайки за себе си, вътрешният чертеж и външното здание престават да съответстват едно на друго. Става ни все по-трудно да поддържаме хармонията между тях. Особено остър е проблемът на взаимоотношението между душата и тялото. Ще се опитаме да проникнем в нея колкото може по-дълбоко.

В тандема „нешама“ - тяло, както и в другите двойки, състоящи се от вътрешна същност и външна обвивка, трябва да се спазва максимално равновесие. Тялото трябва напълно да съответства на душата и вярно да й служи. Не трябва да се позволява на тялото да блуждае след страстите и желанията си. На него е отделена роля на съсъд, инструмент изцяло и напълно подлежащ на контрол. Тялото трябва да прилича на автомобил, управляван отвътре – самото му съществуване е оправдано само в ролята на верен слуга.

Именно такова е било тялото на Адам, веднага след Сътворението на света. То представлявало безплътна, осветена структура, в която се намирало духовното й съдържание. Адам заемал пространството от земята до небето и буквално излъчвал чистота. В Талмуда е казано, че след смъртта му, светлината, която изхождала от петата му, била по-ярка от слънцето. Той бил неописуемо красив. Адам и Хава (Ева) били духовно чисти хора и притежавали чисти тела. И което е особено важно, те не носели дрехи и не се срамували от голотата си. „Вайийу шнейем арумим а-адам ве-ишто ве-ло итбашашу“ - (И били те голи – човека и жена му и не се срамували).

Когато вътрешната същност е ясно изразена във външния облик, когато духовността „нешама“ оживява тялото и го напълва с енергия така, че то свети, срамът е невъзможен. Та срамът е болката на човешкия разум, предадена на тялото. Ангелското по същността си ядро заслужава ангелско обличане, затова ако обвивката наподобява животно, срамът е неизбежен.

Срамът възниква като резултат на разрив между вътрешната същност и външната обвивка. Истината и красотата изискват, вътрешното съдържание правилно, без изкривяване да се отразява отвън. Когато външността противоречи на вътрешното ядро, това означава, че тя безсрамно го унижава и позори.

Да разгледаме този момент. Когато Адам и Хава се появяват на света, те не се срамували, защото телесните им обвивки напълно отразявали душите им. Тялото пазило пълна вярност към душата. Но първородният грях променил всичко. Този грях станал отстъпка на тялото. Той превърнал човек в елемент на физическия свят, макар че преди това човек стоял над този свят и поддържал с него хармонична връзка. В резултат на своя грях Адам и Хава се спуснали до най-низкото ниво на физическото мироздание и станали подвластни на материалната стихия вместо, както по-рано да я управляват. Ангелското ядро било осъдено и заключено в тяло, неразличимо от животинското тяло. В това се състоял позорът и срамът. Усещайки се в толкова унизително положение, Адам и Хава изпитвали най-острия срам, който можем да си представим. Те знаели, че сами са виновни за своето падение и това допълнително задълбочавало чувството им за срам.

Позволили на тялото да се покаже и то превзело цялата власт над човека. То престанало да бъде верен слуга и се превърнало в господар.

***

Разривът между вътрешната и външната същност – ето източникът на всяка морална болка. Същото може да се каже за лъжата, „шекер“. Речта трябва да показва скритото. Нейната задача се състои в разкриването на това, което се пази в тайните на разума. Ако речта изпълнява задачата си, тя може да се смята за полезен инструмент. Но когато думите лъжат, когато инструмента за чистия израз се използва за изкривяване на скритото, речта става средство за предателство. Предателството е безсрамно използване на външната дреха с цел лъжа. Предателят носи дреха, която въвежда окръжаващите го в заблуждение. Истинското самоизразяване хармонично съединява вътрешния свят с външния свят, установявайки верен контакт между двата разума. Лъжата обратно, подло и предателски къса тази връзка на вътрешното и външното. В това и се състои аморалността на лъжата. Думата „шекер“, лъжа се състои от тези букви, както и „кешер“, връзка. И това е дълбоко символично.

Срамът се изразява в това, което човек иска да скрие. Адам скрил своята голота – скрил се. Той се криел в Еденската градина - една от причините за тази странна постъпка е също срамът. Както вече отбелязвахме ивритската дума „бегед“, дреха има същия корен, както и предателство. На иврит дреха се нарича и „лавуш“. В някой източници е казано, че тази дума представлява по себе си абревиатурата „ло вуш“, безсрамен или недопускащ срам. Но с това аналогията с дрехата не се ограничава. Дрехата не само скрива, но и открива тялото и изразява личното достойнство на този, който я носи. Царските одежди покриват царя от главата до краката, едновременно демонстрирайки царския статус. („Оте ор касалма“ - (Б-г носи светлината, като одежда), с други думи природата скрива Всевишния, но убедително доказва Неговото присъствие!)

Състоянието на морално падение, срам може да се поправи по пътя на правилното използване на дрехата: трябва да прикрием голотата и да покажем достойнството. Да се скрие животинското и едновременно да се разкрие човешката същност. Да се използва средството на неуспеха за крайно спасение. Б-г научил на това Адам. Той изготвил за него подходяща дреха, в допълнение към минималната препаска от листа, която ползвал той по-рано – Той му дал не препаска, а дреха.

По-дълбокото обяснение на това намираме в мистичната традиция. До своя грях Адам използвал дреха от светлина - „ор“ (буквите „алеф-вав-реш“), това е била неговата епоха, епохата на Творението. След греха като материал за дрехата е започнала да служи кожата, на иврит „ор“ (букви „айн-вав-реш“). В първия корен на „ор“ присъства непроизносимата буква „алеф“, тя дава на тази дума светлина, духовност, висше откровение. Вторият корен „ор“, с буквата „айн“, означава не само кожа, но и състояние на слепота – покривалото от този материал не толкова разкрива и показва, колкото служи за преграда.

В резултат на грехопадението на Адам възникнало напрежение между душата („нешама“) и тялото, между духовното и материалното. Тези две начала са били създадени, за да си хармонират едно с друго, да бъдат партньори, но те станали непримирими врагове. Тялото е призвано да служи за вместилище на духовността, обратното - ни отклонява от духовността. Те водят непримирима война за територия: когато едното от тях се разшири, второто отстъпва, свива се. Затова преди да развием в себе си духовността, трябва да станем по-възприемчиви към високите материи, трябва да обуздаем животинските си инстинкти. Ако човек стимулира физическата си същност, духовността му се притъпява. Вместо взаимното привличане става взаимно отблъскване на тези две начала. Този, който иска да изучава Тора, трябва да се научи да управлява материалната си природа. Като резултат в личността му ще започнат да преобладават ценностите на Тора, а физичните влечения ще се окажат под бдителен контрол, ще бъдат приучвани.

Талмудът ни демонстрира взаимното отблъскване на тези две начала със следния ярък пример. Раби Йошуа бен Ханания беседвал един път с римска принцеса. Раби Йошуа наричали „хакима де-йеудай“ - (мъдрецът на евреите). Той бил истински гигант на духа и умело защитавал евреите на диспутите, натрапени му от езичниците през онази епоха. Освен легендарната си начетеност, той се отличавал с външна уродливост. Той бил на практика толкова безобразен, че принцесата преодолявайки смущението си, откровено го попитала: нима толкова отвратителен съсъд може да съдържа в себе си толкова мъдрост и знание?

Раби Йошуа отговорил на въпроса и с въпрос: „В какво съхранява виното си баща ви?“

„В глинени делви“ - казала тя. Всички вина, включително царските, съхранявали тогава изключително в глинени съдове.

„Нима това е достойно за Императора? - възкликнал раби Йошуа. - Според мен, императора трябва да съхранява виното си в по-скъпи съдове – от злато или сребро!“

Дъщерята на цезара се съгласила. Връщайки се в двореца тя разпоредила, да прелеят всичкото вино на баща й в златни и сребърни съдове. В резултат виненият спирт влязъл в химична реакция с метала и виното се вкиснало. Когато цезарът опитал виното се разгневил и поискал обяснение. Дъщеря му казала: „Така препоръча раби Йошуа бен Ханания“.

Цезарът веднага повикал раби Йошуа и страшно го попитал: „Какво става тук?“

Раби Йошуа отговорил: „Аз просто отговорих на въпроса на Вашата дъщеря. Исках да и покажа, че ценният съд може да развали съдържимото“. В тези му думи се проявила най-дълбока мъдрост!

Нека анализираме тази притча. Въпросът за съда и съдържимото му неслучайно е зададен от жената-римлянка. Рим бил продължител на идейното наследство на Гърция, опирайки се на естетическите ценности. Красивото съдържимо изисква красиви съдове – такава е същността на естетиката и изкуството. При това главен изразител на красотата в тази култура се считала жената. Тя римлянката не разбирала, как може да се съчетае красотата и уродството, как може великата и прекрасна мъдрост да се съхранява в този непривлекателен „съд“, в уродливото тяло на евреина.

Раби Йошуа и обяснил, че в света на духовните ценности се води смъртоносна битка между двете начала. За да остане виното чисто, непомътняло, трябва да бъде държано в обикновен съд. Само такъв смирен съд не влияе на това, което се съхранява в него. Моше е бил най-великият човек на всички времена, той носил в себе си цялата Тора именно, поради това че сам бил образ на смирение.

Но това още не е края на разказа. Талмудът ни съобщава, че отговорът на раби Йошуа не удовлетворил дъщерята на цезара.

„А какво да кажем за вашите колеги?“ - попитала тя, имайки пред вид, че някои от великите еврейски мъдреци притежавали удивителна външна красота. (Можем да дадем пример с раби Йоханан. Веднъж той дошъл при заболял приятел. Този човек бил много беден и лежал в пълна тъмнина. Влизайки при него, раби Йоханан запретнал ръкава си и целият дом ярко се осветил от красотата му. Само една разголена негова предмишница се оказала достатъчна, за да разгони мрака.) Дъщерята на цезара била в объркване: ако уродството е задължително условие за мъдростта, то защо някой мъдреци са били и красиви, и мъдри?

Раби Йошуа и отговорил: „Ако те са били уродливи, те биха притежавали по-голяма мъдрост“. Иначе казано, тези хора са достигнали висотите на мъдростта, преодолявайки физическия си „недостатък“ - красивата си външност.

Оттук ние учим, че за достигане на висотите на духовността, човек трябва да управлява своята физическа същност. Затова в еврейската традиция толкова много внимание се отделя на личната скромност, „цниюта“ - особената привилегия на еврейската жена. Женската красота завладява, предизвиква чувствена реакция. Ако тази красота не се контролира, ако в жената се вижда само красиво животно, духовното начало завяхва и умира. Особената свещена задача на еврейската жена се състои в това, да представи физическата повърхност в нужната светлина, така че през красотата да свети душата. Ако жената показва тялото си на показ, следвайки модните тенденции, ако тя се стреми да се изрази само като физически обект, това я загрубява и води до профанация на святостта. Главното правило гласи: духовността процъфтява само в скрито състояние. Жената, истински красива в еврейското разбиране на думата, е само когато красотата и е дълбоко скрита от страничните погледи, когато я следват твърди нравствени принципи.

В Хумаша само един мъж е удостоен с „женското“ определение за красив. Това е Йосеф. И именно той решително от всички се съпротивлява срещу разврата, проявявайки нечовешка издръжливост пред съблазънта. Тези две качества напълно си хармонизират едно с друго, от гледна точка на еврейската традиция.

Вътрешните духовни ценности са обратно пропорционални на материалните. Този принцип действа на много нива. Духовните пътища са противоположни на телесните. Например, в света на духовността, времето способства за подобрението, повишаването на нивото: мъдростта се натрупва с години, ако се пази и развива. А във физическия свят всичко е обратното: вещите с времето се развалят, губят своята ценност. Каквото и да правите с тялото си, със старостта то се износва и отслабва. Физическата среда е в пряк контакт със злото, със силите на смъртта – тя е подчинена на тези сили и се развива в негативно направление – от сила към слабост и разпад. За разлика от нея, духовната среда поддържа връзка с висшата реалност и затова се движи в позитивна посока – от слабост към сила.

Всички вещи във физическия свят се износват, развалят с времето. Освен виното! Неслучайно, беседвайки с принцесата, раби Йошуа дава пример с виното. Това е бил добър урок по духовност за нея (и за нас). Виното представлява физически продукт благодарение, на който човек може да получи достъп в скритите от очите светове. То разкрива съкровените тайни и се подчинява на законите на духовността. Неслучайно, числовото значение на еврейската дума „яйн“, вино е същото като на думата „сод“, тайна. От тук е известната поговорка: „нихнас яйн яца сод“, (Когато влиза виното, излиза тайната). Виното притежава способността да разкрива тайните по най-различни пътища.

Виното може, в частност да спусне неумерено пиещия човек на самото дъно „дъното на бутилката“, да го доведе до физическо и нравствено пропадане. Но ако правилно се ползва виното, то възвисява, обостря възприемчивостта на съзнанието. В това свойство ярко се проявява същността на виното – физическа субстанция, поддържаща контакт с духовната среда.

Това разкрива пред нас особеното значение на еврейския стремеж към вътрешния ръст. Нашият път, нашият основан на Тора метод, позволяващ да се преодолее търкането между духовното и материалното, се състои в това, че съединяваме тези две начала, поставяйки духовното над материалното. Ние не пренебрегваме материалното, но го използваме само като средство за достигане на духовни цели. Ето защо ползваме вино в тези особени случаи, когато става среща на тези двете начала: на сватби, където се съединяват две физически тела, възвисявайки се заедно до нивото на духовността; на тържества по случай обрязване на младенец (брит мила), с което започва дългият процес на освещаване на човешкото тяло; произнасяйки съботния „кидуш“, когато физическата среда на делника се среща със задпределнатасвятост на Шабата; накрая по време на пасхалния седер, с който отбелязваме своя изход от робството към вечната свобода.

Такъв е нашият път: да се създава хармония между вътрешните и външните светове, не да отхвърляме материалното (да се отхвърли то е винаги лесно), а да се поставя под контрола на духовността, да обучаваме тялото на абсолютно подчинение на душата. Такава хармония на противоположностите и е красотата – тази особена красота, която лекува от срама. По този път сме длъжни да вървим до края на историята, до настъпването на тази желана ера, когато тялото и физическата среда на неговото обитание отново ще се превърнат в сияещи духовни съсъди, каквито са били създадени изначално.

ТРЕТА ЧАСТ

Времето

Знаем, че жизнения ни опит се формира поетапно – вдъхновение, загуба на вдъхновение и борба за възвръщане на вдъхновението. Виждаме, че в тъканта на разума и душата са вплетени елементи, съответстващи на тези етапи. Да разгледаме сега същността на времето, да потърсим в него източниците на тази енергия, която храни жизнения опит. Умението да се възприема времето по такъв начин, ще ни помогне да се сдобием с хармонията между разума и душата, от една страна и времето от друга. То ще ни научи да се плъзгаме по вълните на времето.

Времето е главния съсъд, съдържащ остатъци от Творението. Времето не е еднородно и еднопланово – то тече циклично под въздействието на пулсациите на енергията. Тези цикли точно съответстват на различните енергийни нива, упоменати от нас приложими относно човешката природа, по-точно те съставляват структурата, вместилището на същността на човек. Обаче ние съществуваме във времето и тясно си взаимодействаме с него. Ако умеем да чувстваме потока на временните цикли, няма да ни бъде трудно да настроим духовната си енергия и в резултат значително да ускорим своя духовен ръст.

Времето преминава циклично през верига от моменти, часове, дни, седмици, месеци, години. Всъщност тези цикли имат формата на спирала, защото няма два еднакви мига – ние неизменно се връщаме към един и същ момент, но на по-високо ниво. От нас се иска да се „поправим” и правилно да се заредим с енергия всеки момент. Нито един момент от времето не се връща при нас два пъти по един и същ начин и затова всеки ден от живота и всеки миг изисква особено духовно напрежение. Рав Хаим от Воложин („Нефеш аХаим”) обяснява, че всеки днешен „шахарит” (сутрешната молитва) съвсем не е такава, каквато ще е утрешната „шахарит” – тъй като днес не прилича на утре и изисква съвършено особени енергийни усилия. Думите, които ще произнесем утре на молитвата, ще окажат особено въздействие на висшите светове. Тези моменти от времето представляват по себе си нашето най-безценно състояние – самия ни живот.

Говорейки конкретно, всеки момент е зареден със специфична енергия, помагаща ни да достигнем това, което трябва да достигнем в дадения момент. Времето не е пасивна матрица и отпечатъци от действията ни, то е изходната енергия за действие.

Да разгледаме тази постановка с конкретни примери. Отбелязвайки годишнина от дадено събитие, обикновено мислим, че то е станало преди много години във време, което поради силата на съвпадението си заслужава да бъде отделено от делниците. Например празнуваме Песах през пролетта, тъй като Изходът е станал именно през това време на годината – така се е случило исторически. Обаче тук зависимостта е обратна. Изходът е станал през пролетния сезон, защото всички мистичните сили на времето са направили това тогава възможно, даже необходимо. Времето е причина, а не страничен наблюдател. Можем да припомним, че Авраам Авину е ял маца в периода на Песах, макар че Изходът е станал няколко столетия по-късно и по същество той е нямало какво да отбелязва – даже еврейският народ го е нямало на историческата сцена. Просто енергията на това време на годината изисква маца, изисква Песах. Няма съмнение, ние празнуваме Песах в памет на Изхода, но самият Изход, с всичките си атрибути представлява въплъщение на тези енергийни сили, заложени във времето.

Същото се отнася и за другите еврейски празници, още повече за всеки ден поотделно. Това е истинското значение на известната фраза „баЯмим аЕм баЗман аЗе” – (В тези дни в нашето време). В това време на годината се появява енергия, еквивалентна на тази, която е пулсирала в света тогава, „в тези дни” и ние не бива да се предаваме на сантиментални спомени, а действено да я използваме.

И така ние виждаме, че годината представлява по себе си цикъл, състоящ се от неповторими уникални пунктове. Всеки такъв пункт притежава огромен енергиен заряд: той изработва вълни енергия, които пораждат конкретни събития и създава условия за определени достижения именно в тази хронологична точка. Всеки пункт време изисква от нас определени усилия, както на индивидуално така и на общонационално ниво. Всеки живот – това е кръг или спирала, всеки ден от нашия живот изисква определена възприемчивост, определен ръст, конкретни достижения. Дават ни се благоприятни моменти, които повече няма да се повторят. Именно така можем да обясним крилатата фраза от книгата „Коелет” (Еклесиаст): „Всяко нещо с времето си  и всяка вещ със срока си под небесата...”

Да разгледаме сега, в какво може да се заключава уникалността на момента, какви възможности са заложени в него. В Талмуда се разглежда епизод от Тора, в който Моше Рабейну моли Твореца да му разкрие Своята Слава, напълно да разкрие Своето присъствие. Б-г му отказва на основание, че Моше не може да види повече, отколкото вече е видал.

Отговорът на Моше не е сложен за познаване: „Но Г-споди, когато стоях до горящия храст, Ти Сам искаше да ми се откриеш. Но мен ме беше страх тогава да Те погледна. Сега се чувствам по-уверен и ще мога да гледам и затова Те моля – разкрий се повече пред мен”.

Талмудът дава отговора на Г-спод: „Кше рацити, ло рацита, ахшав шеАта роце, ейн роце” – (Когато Аз исках да ти се открия, ти не искаше, сега, когато ти искаш Аз не искам). По-нататък се обяснява: когато Моше скрил лицето си първия път, боейки се да погледне Твореца, той нищо лошо не е направи. Той се е държал логично и похвално. Затова, става въпрос не за наказание относно постъпка. Идеята е съвсем друга: тогава е било подходящото време за по-дълбоко разкриване на Б-жествената Същност, но пророкът я е пропуснал. А сега не е времето. Пред нас е нагледен урок на тема „изтървани възможности”.

В "Шир аШирим" е казано: „Аз спя, но бодърства сърцето ми, аз слушам звук, моят приятел чука: Отвори ми, сестро моя, приятелко моя, гълъбице моя, чиста моя... Аз свалих облеклото си, как ще го оставя? Умих краката си, как ще ги занемаря?”. И по-нататък: „Станах и отворих на възлюбления си... а той се изплъзна, скри се”. Минутка забавяне поради леност и възможността е изтървана. При почукване на вратата се отговаря незабавно.

Следва да развием в себе си дълбока възприемчивост към потока енергия във времето, длъжни сме да знаем, да усещаме и когато можем да достигнем. Познавачите на еврейската мистика подробно са разбирали важността на този въпрос. Учениците на великия Ари, живял в Цфат, преди повече от 4 века, си спомнили, как веднъж в петък преди Шабат, когато стояли с учителя си в околностите на града, готови да срещнат царицата Шабат, той неочаквано се обърнал към тях и им казал живо: „Хайде да отидем в Йерушалаим”. Учениците били поразени. Йерушалаим е далеч от Цфат, а до залез слънце оставали броени минути. Какво ли мислил той? Аризал видимо имал предвид, че те ще се пренесат в Светия град извън времето, възможно е в неговото странно предложение да се е криело нещо по-дълбоко и значително отколкото посещението на Йерушалаим. В групата възниква минутно объркване, някой плахо отбелязва, че трябва да предупредят семействата си – и Ари им казал: „Край, вече е късно”.

Великият ученик (талмид) на Ари, рав Хаим Витал отбелязва този епизод в записките си. След смъртта на учителя, той се намирал в Йерушалаим. Веднъж при него дошъл йерусалимския султан и заповядал да се открият водите на Хихон. Хихон е подземен воден източник, течащ под Йерушалаим. Бил е замразен от цар Хизкия, както е казано в Талмуд, против волята на мъдреците по онова време. Очевидно закриването и откриването на тези води има къде по-дълбоко значение, отколкото техническата целесъобразност, но ние ще се ограничим само с външния ред на протеклите събития. Султанът знаел, че велик кабалист като рав Хаим Витал, притежава достатъчно трансцедентална сила, за да „разпечата” източника, скрит преди много векове. Рав Витал, се боял да изпълни тази заповед, но знаел, че го грози смърт, ако откаже. Затова с помощта на кабалистичен прийом мигновено се пренесъл в Дамаск. Същата нощ в съня му се явил Ари. „Защо днес отказа от отвориш Хихон?” – попитал той ученика си.

„Боях се да използвам светите имена на Бога за изпълнението на тази заповед” – отговорил рав Витал.

„А как се оказа в Дамаск?”

Рав Хаим не знаел какво да отговори и Ари продължил: „Ти знаеш ли, че твоята душа е гилгул (реинкарнация) на цар Хизкия и си дошъл в този свят, за да откриеш отново този източник, запушен преди много години?”

Не е трудно да си представим състоянието на рав Хаим Витал в този момент. Той дал следния отговор (думите са от записките му): „Утре ще се върна там и ще го направя”.

Ари отговорил: „ Не сега ти вече нищо не можеш да направиш. Днес беше денят, но благоприятната възможност е необратимо загубена”.

Без да задълбаваме повече в тази бездънна мистика, ще отбележим главното: отрязъците време са натоварени с огромна сила и ние трябва да се учим правилно и своевременно да използваме предоставените ни възможности. Не бива да се пропускат драгоценните мигове. Но не бива и да се пришпорва времето – „дохек ет аШаа” , тъй като предварително свършеното е също толкова безплодно, както и забавеното действие. Група евреи от коляното на Ефраим напуска Египет преди другите – тези нетърпеливи зелоти са били убедени, че времето за спасение е дошло. Но те сгрешили и като резултат загинали. Всяко нещо с времето си.

Но как правилно да разчетем времето си? Как да не пропуснем шанса си? Ние знаем, че Б-г никога не ни дава задачи, които не сме способни да изпълним. Ако Той иска, да използваме някаква възможност, ще ни бъде даден съответния знак, напълно ясен за нашите разбирания. Човекът, с развита душа получава тънък намек.

Когато Елиша бил млад и един ден орал бащините ниви, към него се приближил великия пророк Елияу, духовния лидер на тогавашното поколение. Той на ход хвърлил върху Елиша плаща си и това се оказало достатъчно: Елиша се простил с родителите си и тръгнал след човека, който признал за свой наставник. С времето той също станал пророк и един от великите герои от еврейската история. А всичко започнало с „адерет Елияу”, плаща на Елияу. Един жест се оказал достатъчен за съдбоносно решение. Елиша знаел, че трябва да се отнася сериозно към намеците на великите хора. В такива неща като хвърлен плащ има дълбок смисъл. И не бива да се игнорират.

Един от учениците на Хафец Хаим получил удивително мъдро напътствие от своя ребе. В младостта си той напуснал йешива Радина, но преди да се отправи на път дошъл при Хафец Хаим, за да се прости с него и да го помоли за браха (благословение). Той застанал пред Хафец Хаим, но не успял да произнесе нито дума и неочаквано мъдреца казал: „Аз съм коен”.

Ученика замръзнал на място и не можел да разбере, какво има пред вид учителя му.

Но Хафец Хаим невъзмутимо продължил: „А ти не си. Известно ли ти е какво означава това? Ще ти кажа. Когато дойде Машиах и ще се издигне Бейт аМикдашът (Храмът), всички ние ще бягаме към него. Когато ти стигнеш до вратите ще ти кажат: „Ти не бива да влизаш – ти не си коен”. А мен ще ме пуснат. И знаеш ли защо? Защото преди три хиляди години в Синайската пустиня е бил извършен тежък грях и е трябвало да се защити честта на Б-га. Моше станал и казал: „Ми лаШем елай” (Който е с Б-г, при мен). Хората от коляното на Леви, моите предци, незабавно откликнали и побягнали към него. А твоите предци мълчали. И ето резултата. От тук е и разликата между нас”.

След пауза той добавил, гледайки ошашавения си ученик: „Някога и някъде, намирайки се там, в големия свят, ти ще чуеш призива: „Ми лаШем елай”. Като прозвучат думите – не се бави – бягай!”

Започни от начало – Рош аШана

Енергията на времето, циклично преминаваща през различни етапи, достига своите най-висши показатели в определени, най-благоприятни за нея периоди. В частност, този нейн елемент, който способства за особен душевен подем и оживление "начална точка”, максимално нараства през Рош аШана, Новата година. Този, който желае да се извиси и да усили способността си за ново творение и обновление, трябва максимално да използва духовния прилив на Рош аШана. За да разгледаме по-дълбоко идеята за Рош аШана, ще се опитаме да намерим енергийните източници, проявяващи се през този период. Това ще ни помогне да не изпуснем предоставената ни възможност да я използваме в максимален обем. Усилвайки вдъхновението в първата фаза на този процес, ние получаваме ключ за огромен запас от сили и издръжливост, необходими ни за втората фаза, когато вдъхновението циклично намалява. Рош аШана е началото на новата година. Духовните сили, действащи в момента на началото са наистина уникални. „Акол Олех Ахар аРош” (Всичко върви според началото). С други думи, ходът на целия процес се определя от неговото начало. Това се обяснява с факта, че началото е подобно на зачатие, при което в бъдещия организъм са събират гените, които ще бъдат база на всичко, което ще се развие по-нататък.

Духовното правило гласи: колкото са по-близо до зачатието, толкова повече потенциално скрити сили има и толкова са повече последствията от всяко действие. Незначително повреждане на организма на големия човек, може въобще да не му се отрази. Зародишът, в периода на вътреутробното си развитие е много по-чувствителен към всякакви дразнители и най-малката промяна в генната структура, може да има дълготрайни последици, които дори не можем да си представим в настоящия момент.

При зачатието твърдо се кодират свойствата на организма. Ясно е, че става въпрос за много важен и съдбоносен момент. Нито един друг бъдещ момент, няма да притежава подобна сила, енергия и такова значение като първия момент. Взривът на зачатието съдържа в себе си всичко. Последващото развитие ще проявява само тези елементи, които са били сътворени в началния взрив. 

Рош аШана е зачатието на годината, а последващите 10 дена – периода на бременност. Ето защо тези дни са толкова важни за цялата настъпваща година. Заставайки пред Б-г в Рош аШана, човек е съден за цялата година. Неговата личност кристализира в този момент, придобива завършена форма, да се промени тя после, е извънредно трудно. Много по-лесно е да се направят изменения в Рош аШана – тогава вие ще можете лесно да манипулирате „гените” на характера си. Хората притежаващи дълбоки духовни познания, много се стараят в тези два дена да живеят и се държат по висшите стандарти, защото става зачатието на годината. Много следват традицията да не спят, поне в сутрешните часове. Те искат да заложат гените на настъпващата година в пълно съзнание, а не в състояние за забравяне.

Къде се намира източникът на тази особена енергия? Първият в историята Рош аШана, най-ярко отразил истинската и същност е денят на Сътворението на човека. Този ден на Творението е първия и неговото главно събитие е станала появата на човек. Ето защо този ден винаги носи в себе си потенциалните възможности за доизграждане на човек. Когато ние искрено и твърдо решаваме да възвисим себе си в Рош аШана, да се въодушевим за по-одухотворен и значим живот в настъпващата година, започваме да черпим скритата енергия на този ден – денят на сътворяването на човек. Този ден е надарен със способността да извършва реални изменения, той помага на човек да се преобрази, да стане друг.

Традицията твърди, че Адам е бил създаден на това място, където после е стоял „мизбеах” (жертвеника) на Йерусалимския Храм. „Адам миМаком Капарато Нивра” (Адам е бил създаден в мястото на своето изкупление). Най-първият момент от неговия живот се материализира от земя, събрана от всички краища на света и концентрирана в една точка – там, където значително по-късно хората са почнали да извършват жертвоприношения, т.е. да извършват действия, които по-дълбоко и по-добре от всичко изкупват греховете и приближават човек до Твореца. Затова моментът, на сътворяване на човек, е станал моментът на най-концентрираната новост – едновременно побира в себе си, качеството на най-дълбоките възможни промени, промени от грях към изкупление. Такъв скок е подобен наистина на ново творение. Ето защо в Рош аШана е заложена такава непостижимо могъща сила, тласкаща ни към обновяване. Оттук и произлиза традицията максимално да се съкрати съня през тези два дни.

Службата през тези дни (на практика те се разглеждат като един ден) нагледно отразява духовния заряд, нашият вътрешен стремеж, да достигнем духовните си корени. Тя се дели на три части: „малхуиот” (Царстване), „ейхронот” (Памет) и „шофрот” (Тръбене на шофар).

„Малхуиот” отразява стремежа на човек да обнови, основата на цялото Творение и висшето служене – да се сдобие с това – властта на Б-г да бъде абсолютна и неоспорима. Преди да приемем върху себе си бремето на определени мицвот (заповеди), трябва да признаем Царството на Всевишния изцяло. Ще поясним тази мисъл с алегорична притча (машал). Един велик цар го помолили да установи закони в една страна. Царят се съгласил при условието, че първоначално хората трябва да признаят неговата власт над тях. Само тогава въведените от него закони ще станат задължителни и осмислени. В основата на Творението е Царстването на Б-г – източника на всеки духовен ръст. Тази мисъл лежи в основата на цялата Рош аШана, тя изисква дълбоко проникване в най-съкровените тайни желания (рацонот) в процеса на молитвата. Нейната цел е да се достигнат дълбините на съзнанието и да се пробуди желание за установяване на пълната и неделима власт на Всевишния.

„Зихронот” носи в себе си идеята за паметта – истински дълбоката и духовна – за източниците на мирозданието, за произхода на еврейския народ и неговата съдба. Тази дълбока памет се асоциира с възвръщането на мъжката фаза в новото зачатие – трябва да се стремим да се върнем към началния взрив или искра, за да преживеем отново тази фаза, ярко и отчетливо. Думата ”захор” (помни) има същия корен като „захар” (мъжки). Връзката е очевидна. Същността на мъжкото начало се състои и в това: да се пренесе концентрираната същност на всички предишни поколения, в своето семе, за формиране на следващото поколение. Семето – това е „паметта” за миналото. Смисловата аналогия се потвърждава и от езика: „зихрон” (памет) и „зера” (семе) имат еднаква гематрия. Трудът на паметта, стремежът наново да се преживее взрива на Творението, напълно съответстват на духа на Рош аШана и са необходимо условие за нейното празнуване.

„Шофрот” изразява стремежа да се проникне в сърцето, в корена на душата и личността. Особеността на шофара е в това, че има глас, но не произнася думи. Кабалистите обясняват, че гласът е корена на речта и съдържа в себе си много повече, освен простата възможност да се строи верига от думи. Думите могат да носят в себе си информация, но гласът дава представа за човек. Ето защо пророчествата често се наричат „глас”, а не думи. Когато Б-г заповядва на Авраам да слуша пророческия съвет на жена си Сара, Той казва: „Шима беКола” (Слушай гласа и), а не „слушай думите и”. Той заповядва на пророка: „Кра беГарон, ал Тахтох” (Крещи с гърло, не мълчи). Тъй като пророчеството излиза не от устата, от кухината на устата, където се формират думите, а от гърлото, източника на „суровия” необработен звук. Когато тръбят с шофар, ние произнасяме благословението „лиШмоа Коль Шофар” (Слушай гласа на шофара). Шофарът издава прост звук, прост плач, лишен от всякакви модулации, затова той притежава способността да разкрива душата. Никакви думи в света не могат да изразят чувствата на детето, плачещо нощем и зовящо майка си. Шофарът издава този детски вик.

Правилното поведение в Рош аШана ни дава максимален енергиен заряд. Получената в този ден енергия трябва да стигне за цялата година, за да я изживеем по висши стандарти – не обичайно, по инерция, а с постоянно усещане за обновяване. От искрата ще се разпали пламък, от пламък трябва да се разпали нов огън и така е винаги. Такъв е еврейският начин на живот. Известната кабалистична формула гласи: ако живееш днес, защото си живял вчера – значи си мъртъв. Да бъдеш понастоящем жив означава да генерираш своя живот – днес в дадената минута, не като пасивен резултат от миналото, а като взрив на ново битие, сега и завинаги.

В ивритския корен „ани” (аз) има две производни – „ана” и „ейн”. Думата „ейн” означава „не”, „няма”, „ана” е по-трудна за превеждане: тази дума означава неизразима молба или стремеж, като във фразата „Ана аШем Ошиа На” изразяваща неописуем стремеж за спасение. Тези думи „ейн” и „ана” страстната надежда за по-добро бъдеще, имат и други значения: „откъде”, „къде”. Въпросът на иврит: „Меайн Бата” (откъде дойде), буквално значи „Ти си дошъл от нищото”. А „Ана Телех” (Къде отиваш) означава: „Ти отиваш в неописуемо огромно измерение”.

Ивритът, езикът на святостта, притежава неизчерпаема духовна дълбочина. Простото ежедневно съобщение, за човек идващ от някакво друго място, изразена на разговорен език като преход от нищото в сегашното му състояние („Еш миАйн”, нещо от нищото). Иначе казано, в духовното разбиране, този момент е свързан с предишния момент в такава степен, както съществуването е свързано с небитието. Това е новост!!! И прехода от този момент до следващия, обозначен с такъв мощен взрив, че е невъзможно, да се преведе. Такъв е стремежът на духовно възприемчивия човек – той желае постоянно да изработва в себе си нов вътрешен живот.

Авраам Авину е казвал за себе си: „ВеАнохи Афар ваЕфер” (Аз съм прах и пепел). Тора не е поетично произведение, не е литературен шедьовър. В нея всеки нюанс има безкрайно дълбок смисъл. Какво означават определенията „прах и пепел”?

Идеята е следната. Пепел – това са прости частици, оставащи след пълното изгаряне на субстанцията. Пепелта - „прахът на земята” е необходима, за да бъде плодородна почвата и да дава ръст. Авраам, най-ярко е въплъщавал в себе си, идеята за обновяването, бащинството – той е праотецът на еврейския народ. Той залага принципи на съвършено нов начин на живот. Той непрекъснато изгарял себе си, за да се възползва от оставащите частици в качеството им на почва за нов растеж. Нито една частица от неговото развитие не остава пасивна, нито една от тях не е съществувала днес, защото я е имало вчера. Цялата му същност се преобразува в памет, станала е ядро за ново раждане – за последващото възпроизвеждане на непрекъсваемата верига поколения. В това се състои силата „хидуша”, възпроизвеждаща сама по себе си обновяването, източника на духовния живот и ръст.

Песах - по-бързи от времето

Енергията като началото изисква по-дълбоко разглеждане. Рош а-Шана и Песах – са двете начала на годината. Рош а-Шана въплъщава в себе си новото сътворение на човек като личност, а Песах ознаменува новото творение в колективен план – създаването на еврейския народ. На какво ни учи този паралел?

Духовните сили, действащи по време на Песах са такива, че позволяват на еврейския народ и на всеки евреин поотделно, да достигне невъзможното. Опитът за скок на съвършено ново ниво на възприемчивост и лично развитие може да се окаже успешен, ако се направи в Песах, през друго време достигнето този успех е доста по-проблемно.

През тези дни ни се предоставя особена Б-жествена помощ, благодарение, на която можем с един скок да достигнем много нива на духовния ръст. В обичайни условия за тези нива ще ни се наложи дълго и упорито да се лутаме, като на заоблачен връх. Самата дума „Песах“ означава „да прескоча“, а на по-дълбоко ниво става въпрос за прескачане през няколко нива на ръста, които при нормални обстоятелства трябва да се преодоляват по ред.

Тази енергия е особено силна през първата вечер на Песах, когато атмосферата е заредена с мощно вдъхновение. В мистичните източници е казано, че през всички други нощи, нашият „маарив“ (вечерната молитва) установява определена връзка с висшите светове, а в първата нощ на Песах тези връзки възникват автоматично, затова не са ни нужни никакви усилия. Но защо тогава произнасяме вечерна молитва в нощта на Седера? Получава се, че тя е излишна. Ние се молим затова, за да се съединим с това, което става във висшите светове. За да привлечем част от тези много високи енергии към нашето ниво. Тази нощ не изисква тази обичайна защита, от която се ползваме през другите нощи. Тя сама е: „лейл шимурим“ - (нощ на защитата), в нито една друга нощ ние не получаваме от Всевишния толкова надеждна охрана. Тя действително „се отличава от всички други нощи“, както е казано в пасхалната Агада. Затова нека си зададем този древен въпрос с по-дълбоко значение: „Защо тази нощ се различава от другите нощи?

Ползвайки се от по-рано разгледаното положение, ние неизбежно ще стигнем до извода, че тази нощ притежава видимо, някаква несравнима енергия, тъй като в тази нощ е бил изяден първия „корбан Песах“, пасхалната жертва. Кулминацията на десетте египетски наказания е била смъртта на първородните. Тя станала в полунощ. Поразявайки египтяните, Б-г минал и буквално „прескочил“ еврейските домове – Той лично, а не неговите посланици ангелите. От този момент започва Изходът, процесът на спасението се развива пред очите на цялото човечество. Спасението става с мълниеносна бързина („ке-ереф айн“, (за едно мигване на окото)): дори приготвеното тесто не успяло да бухне и евреите го изнесли от Египет като маца. Тези събития станали убедително физическо проявление на неизразимата духовна енергия, нейния мощен разряд във висшите сфери. Нека сега разгледаме характера на тези събития и да опитаме да уловим източниците. В какво се състои дълбокото значение на тази бързина? Какво означава маца?

Да започнем с въпроса, който безпокои някои близки към времето ни коментатори. Съществува разпространеното мнение, че в последните години на своето пребиваване в Египет, евреите се оказали на четиридесет и девето, предпоследно ниво на нечистота и е било необходимо да бъдат незабавно спасени, да бъдат изведени на свобода, защото следващото петдесето ниво е необратимо. Освобождаването станало именно тогава, защото при най-малко забавяне евреите биха изчезнали завинаги, биха се разтворили сред египтяните. Б-г ни е спасил в последния момент. В този момент в навечерието на Изхода нашата съдба, нашето бъдеще висели на косъм – задържайки се в Египет още малко и Всевишният е нямало да има кой да спасява - би било прекалено късно.

Сега възниква въпросът: защо един единствен момент на пребиваване в Египет е можел да доведе до пълното ни изчезване, разтварянето в египетската нечистота? Получава се, че това е най-великият момент в нашата история, мигът на висшето откровение, когато пределно остро, буквално с кожата си сме чувствали близостта на Твореца. Този полунощен момент излъчвал чистота, той става кулминацията на дълъг процес, започнал няколко месеца по-рано с първото наказание и сложил край на робската експлоатация на евреите. В последващите наказания евреите виждат явното проявление на всевластието на Б-г, Неговото активно участие в световните събития („ашгаха“). Тази нощ става върхът на този процес. Но как може да се появи лъч свобода на нерадостния фон на еврейския народ, неговото необратимо потъване в нечистота и неизбежното заминаване в небитието, ако тази тенденция би се съхранила марак и още малко? От друга страна, при още по-голяма интензивност на откровението вчерашните роби са могли веднага да се превърнат в ангели!

В източниците, разглеждащи дадения въпрос е казано, че става въпрос буквално за един единствен момент от това състояние – не за добавъчно време към предишното състояние на робство и преследване като цяло, а за много специфичен период, добавен към последната нощ в Египет. Как да решим този проблем?

***

Иначе казано, мързелът и забавените действия водят до разширяване на физическата среда, в резултат, на което ние ставаме част от тази сфера. Вялостта и инертността са право противоположни на духовността. Леността е несъвместима с духовния ръст.

Ползвайки се от термините от предишните глави, можем да кажем, че духовният живот се изработва в безкрайно малка част от времето, в момента на избухването на зачатието, който съответства на мъжката фаза от реалността. Пред женската фаза стои задачата, да се съхрани духовната енергия, на тази първа фаза и да се привнесе в материалния свят, но това е възможно само при условие, че съзидателната зачатъчна фаза е достатъчно напрегната, подвижна и необременена с физическа тежест.

Да се върнем към съдбоносния момент, който настъпва в Египет в полунощ на Изхода. Проблемът с възможното затягане на времето се заключава не в тленното влияние на египетската нечистота – тази опасност отдавна е минала. Не, проблемът се състои в самото затегналото се време. Да разгледаме тази мисъл. Освобождението е трябвало да настъпи „ке-ереф айн“, (за мигването на окото), защото за съхранение на духовния заряд това събитие е изисквало пъргавина. Ако сме излизали бавно от Египет, спокойно, разслабено, щяхме да станем обикновен народ. Но в този момент се е зараждала еврейската нация и моментът на нейното раждане е трябвал да съдържа в себе си елемент на трансцеденталност, защото „всичко започва от началото“. Накратко, ние сме били и си оставаме духовен народ, защото началото ни е било духовно. Моментът на нашето формиране като народ е заел абсолютен минимум време и оттогава ние винаги живеем на границата на физическата вселена, на тази граница, която се съприкосновява с трансцеденталното, Б-жественото. Проблемът със задържането на времето в Египет се състои в самото време, тук се е криела страшна опасност. Под нечистотата, за която говорим се подразбира нечистота на нацията, създадена за духовност, но несъумяваща да се повдигне над физическото ниво, оставайки обикновен народ.

***

В това се състои тайната на Песах – ние се понасяме на гребена на трансцеденталната врата за минимално кратко време. Ние преодоляваме времето. Ние излизаме от Египет твърде бързо, без да даваме да се завършат физическите процеси, прекалено бързо, за да позволим на естествения свят да ни натовари, да ни забави в полета, прекалено бързо, за да останем в материалната среда, в тесните рамки на физическата реалност. Прекалено бързо, за да бухне тестото, за да може храната даваща ни живот, да успее да порасне, да се раздуе и натежнее.

Да продължим нататък. Какво означава мацата, с която свързваме едната от главните ни Заповеди на Песах? В какво е разликата между хамеца (квасните продукти) и мацата? В нищо освен времето! Няма никаква разлика в съставните елементи – само разлика във времето. Брашно и вода, изпечени за минимум време, стават маца. Една секунда задръжка и се получава хамец. Буквите, от които са съставени тези думи – маца и хамец се отличават една от друга по една малка черна точка (в тези думи еднаквите букви са: „мем“ и „цади“, третата буква в хамеца е „хет“, в маца - „хей: те много си приличат при изписване, струва ни се че „хей“ е почти, една незавършена „хет“). Такова е дребната разлика между хамеца и мацата съществува и във времето.

Но колко са велики тези едва различими отличия! Да ядеш маца е подбуждаща мицва от Тора, наградата за нея е безмерна. Да ядеш хамец е тежко нарушение на забраните на Тора и наказанието за това нарушение е „карет“ - отсичане на душата. Получава се, че една секунда става непреодолимата бариера между живота и смъртта.

***

Физическата среда съдържа източника, от който в пространството и времето се развива „тума“, нечистотата. Египетските магьосници не са могли да повторят Б-жественото наказание с използването на „киним“, въшките. Коментаторите обясняват причината за затруднението им: въшките били прекалено малки. „Тума“, която притежавали магьосниците, действа само при наличие на достатъчен физически материал. Когато този материал се съкрати до минимум, нечистотата престава да му действа.

***

И така частично ни се откри дълбокото значение на последната нощ, която евреите провели в Египет. Ние бързо и с голям ентусиазъм сме напуснали Египет, свеждайки до минимум периода на националното ни раждане и усилвайки по този начин влиянието на този момент. Ние се раждаме, когато гинат египетските първородни. Моментът на Сътворението на света, въплътен в първите Десет съзидателни повели на Твореца, няколко десетки века до египетската робство, отново се осъществява в сходен и едновременно противоположно по замисъл събитие – гибелта на първородните на Египет – тяхното „първенство“, при едновременното раждане на нашето „първенство“. Тази връзка е била установена от Авраам, неговата решимост да принесе в жертва своя първороден (от жена му Сара). Жертвоприношението на Ицхак е станало кулминация на десетте изпитания, закалили Авраам и в резултат, на които възниква еврейския народ. Всички тези моменти на „първенство“, раждане са били положени заедно, тяхната съвкупна енергия е дала тласък на този главен момент за всички времена – във времето и извън него. Тази нощ наистина „се отличава от другите нощи“!

Дълбоката връзка между египетската нощ на чудесата и последващата еврейска история е красиво обяснена от раби Йеуда Арие Лейб Алтер от Гур („Сфат емет“). Той пита: защо наричаме трапезата през първата нощ на Песах „седер“, та думата „седер“ означава на светия език „ред“, по-рано подготвена и предсказуема серия от действия. Не е ли странно, че ние отбелязваме най-важното, в нашата история от верига чудеса, кардиналното отклонение от нормалния ред на нещата с думата „седер“, ред? Отговорът на Гурския ребе си заслужава да изсечем на камък. За еврейския народ, казва той, чудесата се явяват естествен порядък на нещата. Нашият „седер“ е седер на чудесата. Ние сме сформирани в невероятни условия, нашето зачатие е станало във фойерверк на чудеса, ние сме родени извън времето. Ние вече никога няма да се върнем в естественото, делнично състояние. Такова завръщане би станало за нас най-голяма загуба, ние просто бихме вкиснали – мацата ще се превърне в хамец, което в нашия случай е равносилно на смърт.

***

Съгласно традицията, фазата на зачатието става извън всякакви изменения, а фазата на продължението и съхранението образуват затворен кръг. Кръгът се представя в образа на женската фаза на конкретизация, формирането на физическата същност. Кръгът – е единствената фигура, която няма особени точки. За разлика от другите геометрични фигури, кръгът се състои от идентични елементи. Можем да вземем най-малката дъга и всичко останало е предсказуемо. Тук няма нищо ново. Опасността на тази фаза се състои в това, че тя е подложена на застой, кастрация на съзидателния елемент, леко се поддава на силата на привичката, инерцията и ...депресията. При умело обръщане към женската фаза, тя е способна непрекъснато да продуцира новини, в противен случай тя застива, лишава се от живот и чувства. Това състояние нагледно, повече от всичко символизира еврейската буква „самех“, изобразявана като кръг. Тора ни учи, че новината трябва да бъде абсолютно свежа и максимално производителна. Затова указва, в частност, пълното отсъствие на буквата „самех“ в тези места от книгата „Берешит“, където се описва Сътворението на света. Обърнете внимание, в този дълъг текст няма нито една „самех“! Тора съдържа още един раздел („параша“), написан без нито една буква „самех“ - това е „параша бехар“, в която са изложени законите, отнасящи се за първородните.

Ние сме длъжни да живеем на ниво „хидуша“, новина и да не се стремим към естествените сфери. Най-първото положение в кодекса на еврейските закони „Шулхан Арух“ се отнася към началото на деня, към нашето първо задължение след пробуждане. Тази алахическа повеля изисква от нас бързо и рязко да станем от постелята. По принцип е не лош практически съвет. Но в него е скрито нещо много по-голямо: ако си силен като лъв, когато ставаш сутрин, ако започваш деня без леност, не позволяваш, на естествената природна инерция, да разваля момента на събуждането, ако тази инерция не замъглява пробудения ти разум, то може да се надяваме, че денят ще бъде успешен и че той ще премине на високо духовно ниво.

Всичко се определя от началото. Чистото начало, началото извън времето не оставя място за душевен застой и депресия. Трудно може да се измисли по-подходящо встъпление в сборника на еврейските закони: събуждайки се „бъди като лъв“.

В момента на новото творение няма негативизъм. Докато тече енергията на съзиданието, няма място за депресия и отчаяние. Духовният корен на депресията е липсата на личен ръст. Когато времето пропада в пясъка и нищо ново не става, когато всичко не се променя, душата усеща хладния дъх на смъртта. Краят на жизнения път ни опечалява, защото никаква дейност вече няма да е възможна, повече няма да има изменения, всичко е застинало и замръзнало. В това и се състои главната разлика на живота от противоположността му, душата предчувства това финално състояние, когато бездейства в този свят. Такава е истинската причина за разпространените депресии, неслучайно най-добрият метод за лечение, специалистите считат активната дейност. В началото тя е просто обществено полезна, но после (и колкото може по-бързо) тя трябва да премине в труд на душата, в движение и ръст.

***

И така, първата нощ на Песах. Невероятна мощна енергия, невероятни възможности. Времето на трансцеденталното начало. Време за вдъхновяване на децата, току встъпващи по пътя на духовността. Време за зареждане с енергия. Време за достигане на невъзможното, преодоляване на границите на времето.