Акмеизъм – разцвет, цъфтец, желание за надмогване на симолизма с ясното съзнание, че „символизъмт беше достоен баща”; върха на стрела; да създаде изкуство, което ще превъзхожда символизма; съперничество. Адамизъм
Аз-а в поетиката на Гумильов вижда ту един, ту друг самостоен образ, докато у Манделщам те са свързани по подобие
Изтегляне 27.98 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- В творчеството на Ахматова в образите и думите са вложени не мистични преживявания, както беше в годините на символизма, а прости, конкретни, строго определени и очертани преживявания.
| Аз-а в поетиката на Гумильов вижда ту един, ту друг самостоен образ, докато у Манделщам те са свързани по подобие.
Манделщам – съумява да вдъхне живот в стиха; основната му акмеистична стихосбирка е „Камък”. При него има думи пристрастия – например думата „вир”, има и теми, към които е пристрастен – неговата поезия възпроизвежда общуването с творенията на Омир, Расин, Флобер, Ариосто, Петрарка. Също така разгръща картини от етапите на човешката цивилизация, от времето на Елада, римската империя, средновековна европа. АННА АХМАТОВА (общи хки на поезията й по статията на Жирмунски) стиховете на Ахматова не са мелодични, не са напевни; при четене те не звучат песенно и трудно по тях би била композирана музика и затова у Ахматова са толкова редки алитерациите и вътрешните рими; дори обичайните рими в края на думата не се натрапват При нея също има несъвпадение на смисловата единица (изречението) с метричната единица (реда), преминаване на изреченията от един стих в друг; и чрез този похват също се тушира твърде натрапчивата точност на метричната, музикалната структура на стихотворението и римата става по-малко забележима: Стиховете й приличат на интимната разговорна реч, претворена в поетична форма: речникът на Ахматова разкрива съзнателен стремеж към простота на разговорната реч, към всекидневни и обикновено делнични от затворения кръг на лирическата поезия думи; в строежа на фразите личи тежнение към синтактична свобода на живото, неписаното слово. Ахматова говори най-обикновено: "...Може туй да ме опитоми", или: "Аз мислех: нарочно -/ искаш да бъдеш ти възмъжал", или: "Ти писмото ми, мили, не мачкай,/ а до края го прочети", или пък: "Аз самата не станах нова,/ а дохожда при мен човек". у Ахматова, стремеж към целомъдрена простота на думата, боязън от неоправдани с нищо поетически преувеличения, пресилени метафори и банални тропи, яснота и съзнателна точност на изказа. Една от най-важните особености в поезията на Ахматова съставлява епиграмността на словесната форма като при Ахматова нейната художествена действеност е свързана с лично преживяване; в зависимост от трагичното развитие на цялото стихотворение тя се обагря с някакви интимни и лични обертонове. Тоест -- дори в най-обобщените сентенции - се долавят личният глас и личното поетово настроение. Още по-редовно в основата на епиграмната формула на Ахматова стои не общо съждение, а точно и фино възприятие на явление от външния свят, понякога дори с изключителна острота и тънкост предадено непосредствено усещане като израз на стоящ зад него психически факт. Тези редове в стиховете на Ахматова се запомнят отделно от другото и представляват истински, лично нейни постижения като особено характерна за поетесата е употребата на такива епиграмни редове като финали на стихотворения. Как не прилича на прегръдка това докосване с ръце. На липсата на напевност, на мелодичен елемент във формалния строеж на стиховете на Ахматова, разглеждани в психологически план, отговаря туширане на емоционалния елемент. По-точно казано, емоционалните колебания на душевния живот, промените в настроението тя предава не с непосредствено лирически средства, а ги изразява най-напред в явленията от външния свят. И тук отново имаме работа с главната черта в поетическия облик на Ахматова: тя не говори за себе си направо, тя разказва за външното обстоятелство на душевното явление, за събитията от външния живот и за предметите от външния свят и само в своеобразния избор на тези предмети и променящото се тяхно възприемане се чувства истинското настроение, особеното душевно съдържание, което е вложено в думите. Това прави стиховете на Ахматова душевно строги и целомъдрени: тя не говори повече от онова, което говорят самите неща, не натрапва нищо, не обяснява от свое име: В творчеството на Ахматова в образите и думите са вложени не мистични преживявания, както беше в годините на символизма, а прости, конкретни, строго определени и очертани преживявания. У Ахматова явленията от душевния живот са напълно отделени от фактите на външния живот; душата не излиза от бреговете си, не залива външния свят; преживяванията и външните факти се развиват успоредно едни на други и независимо едни от други, при което дори понякога в противоположни посоки. Така в стихотворението "Бе сетната ни среща на брега...", спокойният ход на външния живот рязко противоречи на настроението за сбогуване, само маркирано с думите "бе сетната". Душевните преживявания, за които Ахматова разказва в стиховете си са винаги определени и отчетливи, ясно очертани, отделени и разграничени едно от друго.При Ахматова има реалност, съпровождана от ясно, строго и точно самонаблюдение, още повече че душевното съдържание на нейните стихове не се излива пряко музикално в песен, а всяко отделно преживяване се свързва с отделен факт от външния живот. ВКЛЮЧВАМ СТИХОТВОРЕНИЕ КОЕТО СЪМ ЗАПИСАЛА ОТ ЧАСА Студ гърдите ми стегна тогава, но пристъпих с послушни крака. Изтегляне 27.98 Kb. Сподели с приятели:
|