И за миг ръкавицата лява
съм облякла на лява ръка. – ясен и външен израз на душевен смут:
Стъпалата ме хвърлиха в трепет,
а пък знаех, че те са три!
Иззад кленове есенен шепот
ме повика: "С мене умри!
От превратните и унили
мои дни се погубих съвсем."
Отговорих му: "Мили, мили!
И аз също. Нека умрем..."
Туй е песен за срещата сетна.
Аз погледнах към тъмния дом.
Равнодушно в прозореца светна
жълта свещ и замря мълчешком.
1911 анна ахматова
Редица стихотворения на Ахматова могат да бъдат наречени малки повести, новели; обикновено всяко стихотворение представлява извадка от новела, представена чрез най-проницателния момент от своето развитие, откъдето се открива възможност да бъде видян целият предходен поток на фактите. Такива са стихотворенията: "Костелът с високи кубета...", "Смущение" ("Цели десет години тревоги/ и безсъния десет години/ вложих в тихото мое слово,/ ала ти го прие безучастно") и "Бе сетната ни среща на брега...", "Гост". Като повествования за нещо случило се повечето от тези стихотворни новели започват епически, т.е. разказ за факта в минало време: "Напусна ме при новолуние/ любимият приятел".
Ахматова говори за простото земно щастие и за простата, интимна и лична мъка. Любовта, разлъката в любовта, несподелената любов, любовната изневяра, светлото и ясно доверие, отчаянието са онова, което е близко на всеки, онова, което преживява и разбира всеки. На простото и обикновеното тя умее да придаде интимен и личен характер. Примерно стихотворение тук е:
Да ме утешиш дойде ти, мили,
най-покорен и най-нежен...
Да се вдигна от леглото нямам сили.
А прозорците са с гъсти мрежи.
Мъртва, мислеше, ще ме завариш
и поднесе ми венец банален.
Как с усмивка рана в мен разтваряш -
ласкав, присмехулен и печален.
Днес какво е смъртната тревога,
щом да постоиш с мен не отричаш!
Ще измоля прошка аз от Бога
и за теб, и всички, що обичаш.