Ако животните можеха да говорят

Един от моите забележителни специалитети е способността да регулирам телесната си температура. Аз и през зимата се нуждая от храна и трябва да прекарвам всеки ден по няколко часа в ледената вода. Никое друго животно не би издържало толкова дълго. Моят Създател обаче ме е снабдил с космат костюм за гмуркане, който изолира от студа по-добре от козината на белите мечки. Освен това мога значително да променям обмяната на веществата си, така че след няколко часа в ледената вода с температура 0°С телесната ми температура все още е 32°С.

Всяка мъжка птицечовка е получила от Създателя кух шип с големина 1 - 1,5 см, съдържащ силна отрова, който се намира на задните й крака. Подобна отровна спринцовка е напълно непозната в света на бозайниците. Отровата се произвежда от жлеза, намираща се в бедрото. Но за какво ни е необходима тя, вашите учени все още не знаят точно. Острите шпори, обърнати навътре, моят партньор използва в боя със съперниците си, за да отбранява нашия участък.

Отровата е много силна. Куче, ранено от шпората, много скоро умира от прекратяване на сърдечносъдовата дейност. Чух за един учен, който експериментирал отровата върху себе си в малка доза от 0,05 мл (1мл = 1 куб. см.) Той я инжектирал в лакътя си и съобщил, че след това имал страшни болки.

С опашка и крака

Така както на камилата е дал гърбиците, на нас Създателят е подарил плоска опашка. Като склад за мазнина, тя е отличен резервоар за моторно гориво. Освен това тя ми служи при плуване и гмуркане като гребло. А когато съм на сушата, мога, притискайки я през краката си към корема, да влача в хралупата си всякакви полезни неща. Плавателните ципи не са нищо особено, имащи и при сухоземните, и при птиците. Но при мен те са особено съвършени. На сушата перките, както е известно, почти не ни служат. Те по-скоро пречат при ходене. Но аз имам способността да ги прибирам навътре, при което ноктите ми се откриват и аз мога отлично да бягам, да се катеря, да рия. Своето жилище строя в стръмния брегови насип. При това правя входните тунели толкова тесни, че при влизане стените изстискват водата от козината ми. Ще признаете, че това е много практично.

Още нещо: когато дойде времето на любовния ни период, мъжката хваща съвсем нежно с човка опашката ми и така плуваме в кръг в продължение на няколко дни. Това е нашият сватбен ритуал. Междувременно няколко 4-милиметрови яйца тръгват по моя ляв яйцепровод. Там те биват оплодени от семенните клетки на моя партньор и получават първата си предпазна обвивка. След това яйцата (не повече от 3) тръгват към матката, където получават втора обвивка. Когато са достигнали големина от 12 мм, те получават своята трепа и последна обвивка. Посредством тези впечатляващи обвивки моите малки се прехранват на първо време без плацента.

За моето поколение няма специален изход. Двете или трите яйца се изхвърлят през онзи отвор, който иначе е определен за изпражненията. Затова е необходима трислойната обвивка. Лепкавите яйца попадат на корема ми и аз ги покривам с топлата опашка - така ги мътя.

Създателят ми е повелил на горната челюст на моите малки да порасне яйчен зъб, з който те са могат да разкъсат меката гумена обвивка. С подвитата си опашка аз все още ги притискам към корема си. Два дни по-късно аз вече мога да ги храня с мляко. Но представете си - аз нямам цицки. Млякото излиза от млечно петно и се стича по козината ми. Там моите малки го сърбат и меките си клюнчета.

Впрочем млякото ми е изненадващо богато на желязо (съдържанието на желязо е 60 пъти по-голямо от това на кравето мляко). Създателят го е замислил така, защото е знаел, че черният дроб на малките ми е все още много малък и не може да отложи достатъчно количество запаси от желязо.

От всичко това виждате, че аз не съм някое древно животно, отминато от времето. Моят Създател ме е подготвил идеално за живота по Източното крайбрежие на Австралия, където се чувствам у дома си.

 

4. МАЛКИТЕ СЪКВАРТИРАНТИ НА БОГА

Моят баща долетя с богат улов в човката си. Плячката стърчеше отляво и отдясно като сноп пера. Веднага отворих устата си колкото можех по-широко, но той изобщо не мислеше да ми тъпче гушата. Алчно се подадох навън, за да достигна плячката. Но той внезапно се дръпна назад и аз пищейки политнах надолу. За миг се опитах да се задържа с нокти за него. Отчаяно махайки с крила, аз падах надолу, но малко преди очаквания удар в земята, внезапно забелязах, че мога да летя. Тромаво залитайки, аз последвах баща си на близкото дърво. След като си бях починал известно време, сам се осмелих да направя скок надолу. Сега го следвах точно, правех всички завои, издигания и спускания. По-късно се опитах да се върна отново в гнездото, но не ми се удаде веднага. Едва когато баща ми ми помогна, успях да пропълзя изтощен до гнездото, построено на стената.

Аз съм лястовица, по-точно казано градска лястовица (Delichon urbica). Немското си име (Mehlschwalbe - мелничарска лястовица) получих заради окраската на корема си, която за разлика от тази на моята роднина, селската лястовица, е бяла на цвят, без петна. Отличавам се от нея и по опашката си, която изглежда много по-красива без този смешен дълъг връх накрая, не мислите ли така?

Освен това считам, че е по-добре да строя гнездата си от външната страна на сградите, отколкото да съжителствам в някой обор с хора и животни. Латинското ми име показва, че учените не са нищо друго освен хора. Всъщност то идва от гръцки he chelidon, което означава просто лястовица. Но някой е разменил буквите и от chelidon е направил delichon, което всъщност няма смисъл. Това, че живея близо до хората, би трябвало да означава втората дума от наименованието ми - urbica, т.е. принадлежащ към града.

Моите летателни мускули

Знаете ли изобщо защо ние птиците можем да летим? Това не е толкова просто, както си мислите. Целият ни организъм би трябвало да е пригоден за това от Създателя, защото само крилата не стигат. Можем без мъка да придвижваме едновременно двете крила нагоре и надолу. Повечето четириноги пък са в състояние да движат последователно напред и назад предните си крака. И вие, когато вървите, размахвате ръце несъзнателно. Безспорно дреболия, но без тази инстинктивна съгласуваност не бих прелетяла и метър. Освен това ние трябва да движим "предните си крака" по-бързо нагоре-надолу от което и да е друго животно. Рекорд поставя най-малкият ни колега, дребната колибри, с размери само 3 см. За да развиете вие същата мощност съответно на вашето тегло, би трябвало всяка секунда да вдигате товар от 56 торби цимент на 1 м височина. Сами виждате, че за летенето е нужна много сила. По тази причина летателните ми мускули, отнесени към размерите на тялото ми, са едни от най-силните в животинския свят. Те представляват 1/3 от теглото ми.

Учени са установили, че един орел има постоянна мощност от 1/10 киловата. Признавам си, че за мен това е много. Но аз съм и по-малка. А сега познайте колко е мощността на обикновения човек! Не повече от тази на обикновения орел. С подобно жалко постижение вие не бихте издържали и минута полет по въздушното течение, да не говорим да размахвате сами крила.

Оперението ми

То ви се струва може би съвсем обикновено. Но погледнете собствената си кожа с няколкото косми, или козината на морското свинче, люспите на шарана, студената кожа на жабата. Нито една от тях не превъзхожда нашето оперение по сложност, лекота и красота. Сигурно сте чували теорията, според която перата ни произлизали от люспите на влечугите. Не, на подобно нещо не мога да повярвам. Придържам се към вашата изповед на вярата, където се казва: "Вярвам, че Бог ме е създал такава, каквато съм."

Вземете в ръка едно от нашите пера, сложете го под силно увеличителна лупа, или по-добре под микроскоп и разгледайте структурата му. Ще откриете гениално и неподражаемо за конструкторите на летателни апарати съчетание от якост, еластичност и прословутата "лекота на перцето".

От роговия ствол на перото ми на всяка страна се разклоняват няколкостотин паралелни клона. При жеравите те са около 650. Вие можете да забележите това с просто око и да ги преброите, ако считате това за необходимо. Но от всеки 650 разклонения нагоре и надолу тръгват отново стотици чифтове "лъчи" и всичко това заедно прави повече от милион и половина.

За да не преминава въздушното течение безрезултатно между разклоненията от двете страни на перодръжката, е нужно приспособление, което да свързва еластично стотиците разклонения. Създателят го е направил посредством съвършен "цип". Долната страна на всяко разклонение е снабдена със стотици дъгообразно усукани улуци, така наречените дъговидни лъчи. При перата на жеравите те са 600. Именно за тях се закачат куките, разположени по горната страна на следващото разклонение. Чудното е, че кукичките се плъзгат нагоре-надолу в дъгообразния лъч, поради което перушината може да се увеличи видимо и отново да се свие.

Това свойство е важно за моето реене. И ако този миниатюрен цип се отвори, аз мога отново да го оправя с човката си. Нима Създателят ми не е велик?

Върху едното носещо крило, което бива обтечено от въздушно течение, въздействат сили, които го теглят нагоре. Зад това се крие доста сложна теория, с която обаче не искам да ви отегчавам. Фрапиращото е, че за разлика от вашите самолети аз мога да променям профила на крилото си, като при нужда изправям перушината по предния ръб. По този начин силата, която действа нагоре, става по-голяма. Разбира се, този механизъм функционира само когато съм във въздуха. Ако перата бяха скрепени неподвиждо на крилата, щях да мога да ги движа надолу и по този начин щях да получа тласък, но в следващия миг щях да тупна на носа си, защото крилата трябва да замахнат и нагоре, при което пък аз бивам изтласкана надолу, към земята. Създателят ми се е погрижил и за това, когато размахам крилата, си перата автоматично да се извъртат, така че да се отварят като пластинките на жалузи и да пропускат въздух. При замаха надолу те отново се затварят и аз мога да се рея високо в небето. Тъй като крилата ми освен това лесно се въртят - като витло на самолет - всеки замах с тях ме отпраща напред.

Знаете, че създателят ни е конструирал като отлични летци. Някои орнитолози предположиха, че ние нощуваме във въздуха, тъй като по цели нощи не се завръщаме в гнездата си. Вярно е, че прекарваме по-голямата част от живота си в полет. Стрелкаме се с шеметна бързина във въздуха. А когато трябва да спасим живота си, се издигаме нагоре толкова бързо, че самите соколи остават излъгани. За да може да нагаждаме скоростта на полета си според съответните условия, ние сме получили като дар способността да увеличаваме или намаляваме носещата площ на крилата си.

Посредством един изключителен механизъм Създателят е усъвършенствал още повече специфичните свойства на моите крила. В близост до основата на перата завършват нервни пътища, намиращи се в кожата. Ако кривата биват натоварени допълнително от въздушното течение, тези нерви предават информацията на мозъка. Мозъкът веднага издава заповед да се промени разположението на съответните пера. Това става за част от секундата. Към корените на перата са захванати повече от 1200 миниатюрни мускулчета - все още ли сте в състояние да повярвате, че перата ми са произлезли от люспите на влечугите?

Белите ми дробове

Ако се изкачвате по стъпалата на висока църковна кула, ще се задъхате, ще започнете да дишате много по-учестено от обикновено. При нас не е по-различно. В спокойно състояние вдишвам и издишвам около 26 пъти в минута, а когато летя - 490 пъти в минута! Сигурно се досещате, че нормална дихателна система не би издържала. Създателят е измислил нещо специално за нас.

При полет белият ми дроб получава поддръжка благодарение на цял ред мехурчета. Това са въздушни мехове с различна големина, които са свързани както с белите дробове, така и със специални кухини в костите. При постоянното свиване и обтягане на летателните мускули тези въздушни мехове в същия ритъм се прибират и разтягат. Изпълват се под налягането на противоположния на летенето вятър. Благодарение на тази особена конструкция белите дробове се вентилират по два пъти при дишане (при всяко вдишване и разтягане на въздушните мехове). Меховете освен това служат за охлаждане на взискателната летателна мускулатура и като предпазен дунапрен за вътрешните органи. Това също е необходимо, защото иначе нашите вътрешности биха се местили напред-назад при непрекъснатите маневри на спиране и ускорение, и ние щяхме да повръщаме.

Храната ми

В истинския смисъл на думата тя виси във въздуха. За да осигурявам прехраната на малките си, ежедневно летя по 15 часа. Тъй като имаме тънки, остри крила, ние сме изключително подвижни и можем да улавяме с човка необходимите насекоми във въздуха. Ние се прехранваме с мухи и комари, но също и с листни въшки и пеперуди - каквото се намери. При това сме в състояние да отваряме човката си много широко. Няколко хиляди от нас бяха в състояние в продължение на два дни да очистят напълно огромно царевично поле в Унгария от черните листни въшки. Но тъй като през зимата при вас няма насекоми, ние сме принудени да поемем към южните страни. Летим към Близкия Изток или към вътрешността на Африка. Южно от Сахара намираме достатъчно храна. През април или май ние отново с удоволствие се връщаме в старите си гнезда.

Понякога по време на отсъствието ни в гнездото ни се настаняват врабци. Представете си, че се връщате вкъщи след почивка и някой непознат се е настанил в дома ви. Вероятно веднага бихте повикали полиция. Но тъй като при нас тя не съществува, ние сами трябва да се справяме с натрапниците. Сигурно се досещате, че не винаги сме много внимателни с тях. Понякога борбите са толкова ожесточени, че гнездото пада. А веднъж, трябва да призная за мой срам, зазидахме заварените врабци и ги оставихме да умрат от глад. Виждате, че злото и при нас властва. Свят без зло и грях - можете ли да си представите колко хубаво би било?

Вие със сигурност сте виждали жилището ми (всъщност това е моето временно жилище). В него се задържам само няколко месеца. Построявам го от рядка глина, залепено на такова място на външната стена, което е скрито от дъжда. В повечето случаи няколко други лястовици ми помагат, така че след 10 до 14 дни сме готови.

Не искам да премълчавам, че и при нас нещата се развиват съвсем "човешки". Ако съседите не внимават, ние просто им крадем от материала за гнездото, който те току-що са слепили. Така си спестяваме някой и друг полет, но си докарваме и неприятности, защото съседите, разбира се, се опитват да сторят същото.

Ние почти изцяло покриваме гнездото си, само в горната част оставяме малък отвор за вход. Вътре грижливо го обзавеждаме с мъх, тревички, малки пера и вата. При нас винаги е чисто и подредено, спокойно можете да ни вярвате. Ако понякога изглежда другояче, това се дължи на врабците, които нахално се настаняват там.

Знаете ли между другото, че за нас се споменава в Библията?

"Дори врабчето си намира жилище, и лястовицата - гнездо за себе си, където слага пилетата си, при Твоите олтари, Господи на Войнствата, Царю мой и Боже мой.

Блажени онези, които живеят в Твоя дом; те всякога ще Те хвалят." (Псалм 83:3,4)

Наистина нашите предшественици са лепили гнездата си по сградата на храма в Ерусалим. Там, в близост до Бога, те се чувствали като у дома си. Зная, че Бог е навсякъде, затова Той е близо и до вас. Радвам се, че имам такъв чуден Творец. Искам да Го прославя от все сърце, така както е написано в Псалм 84:2:

"Сърцето ми и плътта ми викат към живия Бог."

И вашият дом ли е при Бога?

 

5. КОНКУРЕНТИ НА ФИРМАТА "ОСРАМ"

Ох! Причинявате ми болка! Моля ви, не хващайте така грубо крилото ми! Може да ме подържите в ръка, но без да ме смачквате, и после ме пуснете отново, ако обичате. А пък аз ще ви разкажа някои неща. Съгласни ли сте?

Нали не беше трудно за вас да ме уловите в тази топла юнска вечер? В тъмното можете добре да наблюдавате как летим. През деня едва ли ще ни забележите. Тогава не сме интересни за вас, нали? Да, зная, онова, което ви възхищава, е нашето светене. Ако внимателно ме обърнете, ще видите двете жълтозелени светещи точици на коремчето ми. Затова вие възприемате светлината ни само когато летим над главите ви. А сега, моля обърнете ме отново. Ох! Бъдете внимателни! Та аз не съм по-голяма от десетина милиметра. С вашите груби пръсти трябва да ме пипате съвсем нежно, ако не искате да ме размажете.

А сега включете фенерчето си и ме огледайте на светлина. Между впрочем, ако сега бяхте в Южна Америка и ако държахте в ръка един от моите роднини, кукуйю, бихте могли спокойно да скриете чудовището си - джобния фенер. Светлината на моя роднина е толкова силна, че можете спокойно да огледате и мен, и него. Затова там някои хората затварят кукуйю в малки клетки и ги използват за фенери.

Аз съм малък невидим бръмбар и въпреки това съм едно чудо от Божията работилница. Светулка (Lampyris u Phausis; на немски Gluehwuermchen - тлеещо червейче) - така ме наричат. Всъщност това не е вярно обозначение, защото аз нито съм червейче, нито пък тлея. Аз всъщност произвеждам "студена светлина". По метода на т.нар. биолуминисценция не се образува топлина. Именно това е учудващото, което вашите техници и досега не могат да прекопират. При вас нормална електрическа крушка преобразува в светлина най-много 4% от постъпващата в нея енергия, а луминисцентната лампа достига максимално до 10%. Огромният остатък бива прахосан в топлина. Трябва да признаете, че вашите лампи са по-скоро печки, отколкото светила. В моя случай Творецът е осъществил най-добрия вариант на превръщане на енергията в светлина - в светлина се превръща 100% от постъпващата енергия. По-добре не би могло да бъде.

А сега погледнете отново шлема на главата ми. Той ме предпазва по-добре от шлема на моторист. Освен това моят Създател така е направил твърдия материал, че той е прозрачен само пред очите ми. Това ми позволява да оглеждам света през нещо като прозорец.

А сега, ако обичате, изгасете отново фенерчето си. Останалото мога да ви разкажа и на тъмно. Виждате ли многото светещи точици навсякъде по тревата? Това са нашите жени. Те не могат да летят. За любовния период те изпълзяват по стълбата на високите треви. Когато се приближи мъжка, женската издига високо задната си част, снабдена със светещ орган. Така жълтозелената светлинка се вижда отдалеч и мъжката идва за любовната игра.

Към роднините ми, а те са повече от 2000 различни вида, се числи и т.нар. Photinus pyralis. В семейството мъжките и женските се разбират с помощта на святкания. Едно от тези святкания продължава само 6 стотни от секундата. Забележително е, че мъжките изпращат в точно отмерен интервал от 5,7 секунди по едно святкане, а женските отговарят в съответния ритъм, но с 2,1 секунди по-късно. Досега никой не знае как те включват и изключват светлината толкова бързо.

През лятото моята женска снася яйцата на влажни места под шумата. От тях се развиват ларви, подобни на червейчета. Те презимуват на същото място, а на следващата пролет се превръщат в какавиди, от които след това се излюпват светулки.

Към нашите врагове се числи жабата. Ако някоя от тях е изяла по-голямо количество от нас - за жалост това понякога се случва - тогава и тя започва да свети в тъмното. Но на жабите това трябва да им се струва комично. Причината е във факта, че дори яйцата ни изпускат малко светлина, да не говорим за ларвите и какавидите.

Но как е възможно да светим? Това със сигурност ще ви заинтересува. През 1887 г. гранцувинът Рафаел Дюбоа открил в светещата лигавица на една раковинка, която пробива камъните, двете субстанции, които са абсолютно необходими, за да се произвежда светлина. Когато те реагират една с друга, се произвежда светлина. Французинът ги нарекъл луциферин и луцифераза. Химичният състав на втората е напълно непознат. Досега се знае само, че съдържа приблизително 1000 аминокиселинни единици, т.е. структурата й е крайно сложна и е изключително трудно да бъде разгадана. Мога само да се чудя колко усилия е положил Създателят за нас, малките същества! При изследване на другата субстанция, луциферина, американските учени са открили наскоро, че броят на окислените молекули на луциферина съответства точно на броя на излъчените светлинни кванти. Енергията наистина бива преобразувана в светлина. Ах, виждам, че ви отегчавам, но нещата са наистина много по-сложни, отколкото мога да ги обясня.

Междувременно ще ви разкажа още нещо, което вие сигурно не знаете. Чували ли сте за Protoblepharon palpebratus steinitzi (риба от семейство Anomalopidae)? Не, нали? Тя, разбира се, не ми е роднина, но въпреки това също свети. Тя не произвежда сама светлината си, а я получава от светещи бактерии, чиято светлина се образува при химична реакция подобна на моята. Една отделна бактерия е толкова малка, че нейната светлина не може да бъде възприета от вас. Едва когато те станат многомилионна колония, вие можете да различите светлина. При протоблефарона бактериите се намират върху овално оформения светещ орган под очите. Посредством гъсто препветена мрежа от кръвоносни съдове на това място те се снабдяват от него с енергия и кислород. Освен това създателят е инсталирал там още един вид транспарант - черен клепач, който рибата може да спуска и по този начин да гаси светлината. Ако поиска, тя може да изпраща по този начин и мигащи сигнали. Идеите на Твореца са безбройни. Той повелява да се произвежда светлина по най-различен начин.

Имам роднини и в Южна Азия. Там на определени дървета покрай реката се събират хиляди светещи бръмбари и започват да мигат в един и същ ритъм. Пътещественици от Бирма или Тайланд не намират думи да опишат тази внушителна гледка. Понякога голям брой от тези дървета се намират едно до друго. Нерядко всяко листо е заето от светещ бръмбар. Можете да си представите само как просветват! Досега учените не са могли да разберат защо те светят едновременно. Може би Творецът просто иска да се възхитите на фантазията Му?!

А сега - отново за мен, и след това най-после ще ме пуснете отново да излетя. Трябва да ви разкажа за чудния светещ орган, с който Създателят е надарил мен и себеподобните ми. По принцип той се състои от три пласта. Най-вътрешният слой е образуван от клетки, чиято плазма е обвита от дребни ръбести кристали. Тези кристали действат като отразителна стена, подобно на отразителните светлини на велосипед. Средният слой съдържа истинските светещи клетки. Те са обвити от закръглени частички - митохондрии, които като миниатюрни електроцентрали са отговорни за притока на енергия. Тези светещи клетки са особено богати на най-фини нервни клетки и дихателни тръбички. Третият и най-външен слой е кожата. Именно на това място тя е прозрачна, така че аз мога да демонстрирам светлината си пред хора и животни.

Признавам, че не мога да бъда толкова ефективна като бразилския бръмбар Phrixothrixл При ларвата на този бръмбар в предния край светят две оранжево оцветени светлини. Ако я заплашва опасност тя включва отляво и отдясно по една редица от 11 зелено светещи фенера, така че в тъмното прилича на влак.

Аз не изглеждам като влак. Мен жените не ме носят в косите си, както това се случва на южноамериканския ми роднина от семейство скокльовци, светещ в нощта като брилянт. Аз самата не мога да присвятквам, светлината ми е едноцветна, но въпреки това аз възхвалявам своя Създател, който е създал и мен като едно малко чудо. Присъединете се към таз и възхвала на Бога!

Но сега ме оставете да излетя, моля ви - да излетя и да светя.

Ние, водните кончета (Odonata), спадаме към най-своеобразните същества сред насекомите. На ярка слънчева светлина ние летим, ловуваме, женим се и снасяме яйца. Вършим всичко пред вашите очи. Но като най-впечатляващи вие възприемате изкусните ни полети. Аз наистина мога да ви назова веднага 9 различни начина за летене, и всички тях ние владеем майсторски: неутрален полет, полет за преследване на плячка, полет в дадена територия, заплашителен полет, полет за любовна игра, полет махало, вълнообразен полет, висящ полет (на едно място) - ах, да не забравя и различните видове полети назад.

Измежду 800000 вида насекоми ние сме истински майстори-летци. В топли летни дни можем да се носим с часове над езерото, въпреки че почти не движим крилата си. Ако забележим някое насекомо-плячка, ние го улавяме с точно попадение, завъртайки се светкавично. Ако се появи някой досаден съперник, се завъртаме спираловидно във въздуха и го прогонваме незабавно. Ние се плъзгаме елегантно и със замах дори и през гъсти тръстикови блата, без да закачим някъде чувствителните си крила. Вече усещате, че над водата ние сме господарите на въздуха. Летим като безшумни въртолети. При честота 30 замаха на крилата за секунда ние създаваме шум, който не можете да доловите. Но нашите крила не ни служат единствено за летене: те играят важна роля и в спечелването на партньор; служат ни за балансиране, когато се намираме върху клатещи се стръкове; използваме ги за слънчеви колектори, а ненаситните жабешки езици ги усещат като преграждащи отбранителни оръжия. Въпреки това летенето си остава главното им предназначение.

От нашите общо 4500 вида 80 се срещат в Средна Европа. Нас ни делят на: разнокрили водни кончета (Anisoptera) и равнокрили водни кончета (Zyoptera). От многото имена ще ви назова някои, за да се ориентирате малко в нашето изключително разклонено родословно дърво:

Към първата подгрупа спадат предимно средно големи, а към втората - големи видове. Размерите не са решаващият критерий за нашето различаване, защото най-малките разнокрили водни кончета - някой Sympetrum u Leucorrhinia caudalis имат дължина 3 см, а най-големите равнокрили, Calopterygidae - 5 см. Можете много лесно да ни класифицирате по крилата. В състояние на покой равнокрилите водни кончета прибират едно до друго почти еднаквите по големина предни и задни крила, докато разнокрилите водни кончета разперват нееднаквите си крила встрани от тялото. Ние се различаваме принципно и по начина на летене. Непохватните в полета равнокрили водни кончета правят несинхронни движения с предните и задните си крила, докато крайно подвижните разнокрили водни кончета синхронизират замаха на предните и задните крила с помощта на нервната си система. По-нататък разказът ми ще бъде за разнокрилите водни кончета.

На вашия писател-натуралист и зоолог Херман Льонс особено се харесало водното конче Anax Imperator, което той описва така:

"То няма равно на себе си; по-красиво и по-бързо е от горските водни кончета. Крилата му са златен филигран, челото му носи смарагдовозелена украса, а тялото му - премяна от лазурносиня, чернообточена коприна."

Нашият Конструктор е използвал за твърдия външен скелет т.нар. хитин. Този специален материал е крайно лек и е закален чрез калциев запас. Благодарение на тези два компонента ние разполагаме със скелет с изключителна здравина и същевременно минимално тегло. Coenagrion например тежи само 1:4 от грама. Ще се нуждаете от 80 подобни малки кончета, за да се получи тежестта на две стотинки.