Ако мистиците бяха физици: липсващи страници

Владимир Сабоурин

Вторият случай е нашият случай, случаят на Кирил Василев, мистикът в кожа на поет. Генеалогията на този случай е стриктно положена в антиномиите на високия модернизъм. В концептуално меродавната формулировка на проблема, дадена от Адорно, в категориалната система на високия модернизъм естетическото е застъпник на теологическото. Тук теологическото се явява в естетическо инкогнито, свещеният текст се разчита по лакуни от липсващи страници, които е оставил след себе си, а естетическият субект държи – опазва – стените голи като условие на възможност на епифанията:

Поетът е религиозен мислител в условията на естетическо застъпничество на опита на трансцендентното. Като такъв може да бъде успореден с една заслужаваща повече внимание линия в историята на българската литература от Стоян Михайловски до Бойко Пенчев. В качеството си на литературноисторически маркери двете имена могат да са както скоби, които включват, така и скоби, които изключват. Стоян Михайловски е поет и религиозен мислител, разположен на Дантевата межда: по-скоро използва религиозното като акселератор и аглутинатор на поетическите частици на една раздробена вече предмодерна литературна традиция. Бойко Пенчев, на свой ред, е поет и религиозен мислител, при когото саморефлексията на постмодерното пулверизиране на литературността допуска дискурсивирането на религиозния опит преди всичко в модуса на пределните речеви актове на цитирането и мълчанието. Би било самонадеяно обаче да предприемам в коментар към отделна поетическа книга едри литературноисторически приписвания на автори към интересуващата ме тук проблематика на мистика и естетическа модерност. Ще се огранича с настояването върху важността да се реконструира литературноисторическото разгръщане на проблема, който искам да проследя във втората поетическа книга на К. Василев.

Религиозният опит в модерността е конститутивно белязан от аномия, личностното екзистенциално преживяване на липсата на закон в съществуването, на беззаконието на съществуването ни. Всеки религиозен опит в условията на модерността има иманентната тенденция да се превръща в мистичен, тоест в радикално интериорен, социално несподелим и институционално неопосреден от тялото на видимата църква. В тази радикална интериорност на религиозния ни опит, която само привидно е въпрос на личен избор, става засрещането на мистичното и естетическото като аномични сили. От Ницше насетне тази взривоопасна, анархична смес – града така гостоприемен/ към всеки пристъп на анархия – на аномичните потенции на мистичния и естетическия опит има точно име: радостта. Заглавието на първата поема от липсващи страници (2010) ясно и отчетливо заявява причастността си към това именуване на неотчуждимото беззаконие на съществуването ни – „Престъпления на радостта”.

Първата поема на книгата с тезисна, дисертационна концептуализираност опъва двете й рамена: пладнето на Пан, от едната страна, фигурите на мистичната поезия, от друга. Мотото на поемата, осъществяващо конструктивната сгъвка на антитетичната сглобка, представлява стоическо-патристична алегореза на стих от Метаморфози на Овидий:

при която античният ейдос-форма се превръща в юдеохристиянски лице-лик, а плътната скулптурност на гръкоримското естетическо мислене – в библейския теологумен на нищото. В модуса на стоическо-патристичната алегореза, екземплифицирана върху стиха на Овидий, Кирил Василев ще свежда в мелоса си несводимите фигуративни рамена на Ницше и Хуан де ла Крус.

Небето е тръбящо гордо празнотата си, мястото под небето, с което се отваря книгата, е винаги, винаги античното море, чийто хоризонт е везна, която не помръдва, застинала във вечността на пладнето на Пан. Антистрофата на първия запев на поемата „Престъпления на радостта” гласи

ти не можеш да решиш

където се намираме както в мига на Ницшевото решение, така и насред мистичните мигновения – мълнии, светлина – браздещи текста на книгата. Вторият запев пряко въвежда мистичната антиномия във формулировката на Тереса от Авила, виртуозно развита от Хуан де ла Крус. Кирил Василев казва

следвайки vivo sin vivir en mí (живея без да живея в себе си) и muero porque no muero (умирам, защото не умирам) на Тереса, поетически разгърнато в глосата на Хуан де ла Крус: es continuo morir/ hasta que viva contigo (непрестанно умиране е,/ докато не заживея с Теб). Тези концептистки фигурации на ранномодерните испански мистици са положени на брега на античното море, шумящо стогласно, където кипарисите са архаични свредели, а небето отново ни връща към мистичните оксиморони като се пръска/ от тишината.

Лимесът на античното море е пределът на юдеохристиянската апофатическа теология. Крайбрежната скала под краката на лирическия говорител е мястото, върху което античният човек е градил космоса си като върху скала. Ала абсолютната мощ на интериорния опит на трансцендентното – абсолютният господар на мистиката – разлюлява всичко, разтреперва устоите на античната скала, втечнява самата граница, защото проклетото от Ницше жалко тяло на християнина копнее по небесното нищо. Така

скалата пука под краката ти

целият трепериш

задавайки фаталното питане на обсебения от небесното нищо защо не скачаш/ целият терепириш от желание. Ницше би приветствал тази искренност на желанието на нищетата, това потреперване изцяло е началото както на юдеохристиянската мъдрост, така и на мъдростта на бунта срещу бунта на робите. Апофатиката на теологическото нищо изпразва огромния златен нимб на античния лимес

за да стигне до теологическото лице като изчегъртано от детска ръка кръгче на мястото на главата, до рисунката на човека върху мокрия пясък, на който си играят вълните и Хераклитовото дете. Така никога не е имало лице на мистика връща топката към Не запазваше своя лик нищо на натежалия от играта на протеични форми римски поет.

Религиозният човек знае и настойчиво и повторително ще припомня, че всички игри са нечовешки. Това е морална поука, в която той иска да се вслушаме. Поетът, от своя страна, е открил нещо, което се е случило вече отсам взимането на поука и не може да бъде скрепено от взимането на поука, защото земята, на която е стоял, е издърпана изпод краката му –

моментът на превръщението

винаги отсъства.

Тук проблясва първата мълния в небето на всички възможности и поетът казва условията на възможност да бъде човек, етически субект:

с трезвостта на К., който окончателно е пропуснал възможността за разговор, за среща с г-н Клам в заснежения нощен двор на господарската страноприемница.

В предпоследната поема на книгата „В памет на Васил Ганчев, живописец (1945-2003)” фундаменталният за естетиката на високия модернизъм проблем за отсъстващото превръщение ще бъде повдигнат в модуса на planctus, на плач по покойник и равносметка пред гроб на художник, оплакан като светец на негативния канон на естетическата модерност. Въпросът е има или няма възкресение на телата и как е възможно да отговорим на този последен въпрос в икономията на конститутивната за нас-с-теб способност за въображение, силата на въображението, схематизмите на тази способност, без която няма мост, няма свод, няма архитектоника на смисъла над бездната между теоретическия и практическия разум.

Толкова е трудно

Да вярвам във възкресението

Защото моето въображение е алчно.

Едновременно средновековен и бароков диспут между алегориите на Поета и Светеца пред гроба на един светец на естетическата модерност.

а решението е аскетично, иконоборско, каквато е високата естетическа модерност, негативно-теологическо в смисъл на възвишено, тази трансмисия между естетическото и етически-политическото.

би казал Хуан де ла Крус след прочита на Критика на способността за съждение, но и самият Кант би казал същото при някой напълно мислим за неговата мисъл излет от религията вътре в границите на голия разум по посока на аналитиката на възвишеното.