Актриси от театъра: Лариса – 29-годишна Анастасия

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: А-а, Лариса-актриса, актриса-Лариса. Чайка по гръцки. Патица по пекински. Сядай.

ЛАРИСА: Благодаря.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Така, слушам те внимателно. Вече играеш в “Чайка”. „Комай душицата ти е доволна?“

ЛАРИСА: Доволна е, Евгений Сергеич. Но, нали разбирате...

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Лариса, когато чуя “нали разбирате”, веднага се вкисвам и преставам да разбирам.

ЛАРИСА: Нали разбирате, Евгений Сергеич…

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ (прекъсва я): А не искаш ли да поставим “Приказка за рибаря и рибката”? Там за теб има много роли – на селянката, на болярката, на царицата... И корито ще се намери в реквизита. Да не ти се налага пак да пътуваш? Може би бабите ти вече са оздравели, а майка ти посреща рождения си ден веднъж на четиримесечие?

ЛАРИСА: Евгений Сергеич, дори не знам как да Ви го кажа.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Направо, без да употребяваш идиоматични изрази.

ЛАРИСА: Одобриха ме за главна роля.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Кой?.. Къде?.. Кога?..

ЛАРИСА: Вчера. В телевизията. За поредицата “4 плюс 1”.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Плюс едно – това за теб ли се отнася?

ЛАРИСА: От четирите серии ще направят пълнометражен филм. За историята на една певица.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Мъка-а-а.

ЛАРИСА: Певицата не е оперна, а естрадна.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Да, не приличаш много на оперна. А кой ще пее?

ЛАРИСА: Сега търсят. Снимките започват идния месец.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Е, ще снимаш нощем. Няма заради теб да си прекроявам репертоара, я.

ЛАРИСА: Евгений Сергеич, трябваше да Ви уведомя, като повдигна въпроса.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: В този театър повдигам и свалям аз!.. Включително и въпросите.

ЛАРИСА: Ами да, Надка я повдигнахте. За нея вече писа цялата преса. Една критичка с добър вкус озаглави статията си „Покушение срещу театъра“…

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: (прекъсва я.) Критиците се делят на две категории – първите не бива да бъдат допускани в театъра преди да са написали рецензията си, вторите — след като са я написали... На критика не му трябва да има вкус, иначе ще се превърне в кулинар.

ЛАРИСА: Извинявайте, не исках...

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: (прекъсва я.) На тебе кой ти е попречил да станеш героиня от лъскаво списание? Даде ти се възможност да разиграеш етюд...

ЛАРИСА: Какво общо има етюдът? Казват, че той е идвал да гледа „Чайка“ десет пъти.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: А Сталин е гледал „Дните на Турбини“ шестнайсет пъти.

ЛАРИСА: Вярно ли е?

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Носи се такава легенда.

ЛАРИСА: Аз пък на мястото на Надя нямаше да се съглася с такъв контракт.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Щеше да се попазариш още, така ли?

ЛАРИСА: Не става дума за парите… Къде е изкуството в тяхното „Представление”? Изкуството къде е, питам?

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: В сериалите, къде другаде?

ЛАРИСА: Не, Евгений Сергеич, нека говорим сериозно. Экспозе, завръзка, развитие, кулминация, финал. А при тях какво има? Е, говорят си мъж и жена. Подхвърлят си реплики като гумена топчица. А каква е поуката? Къде е свръхзадачата? Нима това е театър? Това е ток-шоу. Дори не е «Окна», а някакво си прозорче-отдушник.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Слушай, малката, Надежда Константиновна, за разлика от теб, притежава импровизаторска дарба. Не всички музиканти свирят джаз.

ЛАРИСА: Джазът е музика за дебелаци.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Това да не ти го е казвал дядо ти кагебистът? Джазът е музика за умни. Няма защо да съжаляваш Надя, по-добре пожали мен. Сега ще трябва да готвя Настя за ролята на Нина Заречная, докато ти правиш изкуство в сериала си.

ЛАРИСА: Дядо ми работеше в прокуратурата.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Извинявай, обърках се.

ЛАРИСА: А пък на мен, представете си, ми е жал за нашия кагебист...

ИЙ СЕРГЕЕВИЧ: За кого?!

ЛАРИСА: Ами за Константин Георгиевич, за Борисов... Според инициалите - КГБ.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: А-а-а, в този смисъл... Да, “от милосърдие понякога сърцата им се свиват...” ...

ЛАРИСА: Жалко, защото той е луд човек... Евгений Сергеич, защо хората се побъркват? От слободия ли? От много имане?

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Или от нямане. И после, всеки знае себе си. Между впрочем, чувала ли си, че на по-малките ни братя по разум, на горилите, които са затворени в клетки, всекидневно им се полага по бутилка подсладено вино?

ЛАРИСА: Защо?

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Иначе те също се побъркват. От затвореното пространство, от стреса. То се знае, че половината бутилка я изпива служителят на зоологическата градина, но все пак и за тях остава по някоя и друга чаша... Така че не е задължително да притежаваш остров и личен самолет, за да се чалнеш... От друга страна, когато човек има много излишни екстри, той самият става излишен и започва да разсъждава за самотата.

ЛАРИСА: Нещо не съм го забелязвала у силните на деня.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Ами то не се вижда отвън. Само отвътре. Може би затова Борисов е тръгнал да търси ново измерение.

ЛАРИСА: Кое, петото ли?

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Може да е и двайсет и петото. Някое ново. Или добре забравено старо. Той влезе в театъра като в олтар на храм, зад иконостаса. На всички други им е забранено, за него — може. Ненапразно казват, че театърът също е храм. Само че в църквата човек идва за да общува с Бога, а в театъра — с Човека. В църквата по правило не се молят за спасение на душите, а за решаване на насъщните си проблеми. Докато в театъра идват да видят как се решават тези проблеми.

ЛАРИСА: Ами онези, които гледат един спектакъл по десет пъти — те за какво идват?

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Те ли? (Пауза.) Идват на сеанс по психотерапия. Театърът лекува душите.

ЛАРИСА: Значи ние сме лекари психиатри?

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Ти засега си санитарка.

ЛАРИСА: Така ли?!

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Е, от мен да мине, медицинска сестра си.

ЛАРИСА: Струва ми се, че лекуването на душите е някакъв патос.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Патос е син на Пигмалион и Галатея. Извини ме за ерудицията. Където не я сееш — там никне... Например, в разговор с теб.

ЛАРИСА: Евгений Сергеич, ами ако той беше отишъл да работи в някоя мина, нали пак щеше да открие някакво ново измерение за себе си. И това нямаше да му струва нищо. Дори щеше да му струва нула плюс миньорската заплата.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Ама че си меркантилна. Може пък нашият “син на пресметливоста и храбростта” вече да е бил миньор. В постсъветското пространство няма потомствени олигарси. Още не са пораснали.

ЛАРИСА: А защо на тяхното “Представление” ходят толкова много мъже?

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Заради самоидентификацията. Иска им се да ги обичат.

ЛАРИСА: Според мен тя май дори не го обича. Също като в живота - нещо коментират, говорят си, понякога се карат... А всичко започва с това, че охраната му претърсва всички с магнит и пребъркват чантите на жените. Какво търсят в тях?

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Развалени яйца, какво друго...

ЛАРИСА: Кое му е оригиналното на това представление? Че върви всеки ден ли? А къде е “новата форма”? Дует, състоящ се от любител и професионалистка. По-добре гледайте “Ледников период” и “Танци със звездите”. Между другото, знаете ли защо те са толкова популярни?

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Куците танцуват, мецо-сопраното се пързаля на кънки...

ЛАРИСА: На кънки се пързалят и мечките. На зрителите им е интересно не как танцуват участниците, а с кого и как падат.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Да, чайката е злобна птица... По себе си ли съдиш?

ЛАРИСА: Че да не би някой да съди по друг начин?

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Тогава защо залата е препълнена, защо имаме аншлаг? На сцената не е хлъзгаво като на пързалката.

ЛАРИСА: Чакат героят ни да се подхлъзне или което е още по-добре — да падне.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Няма да го дочакат.

ЛАРИСА: Евгений Сергеич, а вярно ли е, че той слага под костюма си бронирана жилетка?

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Не, само шлем.

ЛАРИСА: Какъв шлем?

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Като на космонавтите.

ЛАРИСА: Все се шегувате... Нямам повече въпроси, благодаря Ви.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Аз ти благодаря, че ме уведоми за намеренията си.

ЛАРИСА: Да сте жив и здрав, Евгений Сергеич.
Излиза от кабинета.

КАРТИНА ТРЕТА
Седмица по-късно. Празна театрална сцена. По сцената крачи нагоре-надолу Евгений Сергеевич. Появява се закъснялата Настя.
АНАСТАСИЯ: Евгений Сергеевич, извинявайте, закъснях заради задръстванията.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Знаете ли защо жените живеят по-дълго от мъжете?АНАСТАСИЯ: Не.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Защото непрекъснато закъсняват… Тъй като Трепльов е в болнични – ще казвам репликите му вместо него, а ремарките вместо Чехов. Да започнем от мястото, където той целува земята.

АНАСТАСИЯ: „Защо казвате, че сте целували земята, по която съм стъпвала? Аз съм за убиване! Толкова се изморих! Да можех да си почина... да си почина!”

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Не трябва да преигравате със страданието. Когато някой страда, той се самосъжалява, а тя иска прошка от Трепльов: “Вие сте прекрасен, умен човек, вие сте много по-добър от Тригорин, но аз обичам него. Бих искала, но за голямо съжаление не мога да Ви дам онова, за което ме молите.” От жалост към него на нея почти й секва дъхът, затова тя не вика. Не стене. Това е почти шепот. И недейте да кършите ръце. Мина времето, когато в театрите се чуваше добре, но се виждаше лошо, затова имаше нужда от бурна жестикулация.

АНАСТАСИЯ: Ясно. (Продължава). „Аз съм чайка“...

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Стоп-стоп-стоп… Какво ми играете принцесата лебед? Този повтарящ се рефрен: „Аз съм чайка“ е борба за живот. Тя е смъртно болна от тази любов, но се опитва да оцелее.

АНАСТАСИЯ: Ясно. (Продължава). „Не. Аз съм актриса“.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: И веднага: не, аз съм жива, сега аз съм личност, макар и без него.

АНАСТАСИЯ: „И той е тук“...

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Тя се самоуспокоява, почти медитира, за да се вземе в ръце. „Той е тук – няма нищо, всичко е наред, аз съм спокойна, аз съм почти спокойна. Аз ще се успокоя!“

АНАСТАСИЯ: „Той не вярваше в театъра, непрекъснато се надсмиваше на мечтите ми и лека-полека аз също престанах да вярвам и паднах духом... А към това се прибавиха любовните мъки, ревността, постоянният страх за малкия... Аз станах дребнава, нищожна, играех безсмислено... Не знаех къде да си дяна ръцете, не умеех да се държа на сцената, не владеех гласа си. Вие няма как да разберете това състояние, когато чувстваш, че играеш ужасно. Аз съм чайка. Не, звучи фалшиво... Помните ли, когато застреляхте една чайка? Случайно дошъл някакъв човек, видял я и просто така от скука я погубил... Сюжет за малък разказ“...

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Поради отсъствието на Тригорин тя изрича извиненията си към него пред Трепльов. Казва, че жена, каквато е била тя, е невъзможно да бъде обичана. Тя може само да бъде презирана. И Тригорин не е виновен, задето я е напуснал Тя сама си е виновна, че е била толкова дребнава и бездарна на сцената.

АНАСТАСИЯ: „Вече не съм такава... Вече съм истинска актриса, играя с наслада, с възторг, опиянявам се на сцената и се усещам прекрасна. А сега, докато живея тук, непрекъснато се разхождам пеша, разхождам се и мисля, мисля и чувствам как с всеки изминал ден нарастват душевните ми сили... Сега вече знам, разбирам, Костя, че в работата ни – независимо дали играем на сцената или пишем – главното е не славата, не блясъка, не онова, за което някога си мечтаех, а умението да се търпи. Да умееш да носиш кръста си и да вярваш. Аз вярвам и не ме боли чак толкова, и когато мисля за своето призвание – не се страхувам от живота“.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Тук вече е по-добре… В думите за умението да се търпи дочувам гласа на самия Антон Павлович. И той знае за какво творческо търпение става дума. Между провала на „Чайка“ в Петербург и нейния триумф в Москва са минали две години.

АНАСТАСИЯ: Когато е писал „Чайка“, той още нищо не е знаел за тези провали и успехи.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Логично е... Но пък ги е предвиждал, изхождайки от собствения си опит. Не спорете с режисьора, а търпете и вярвайте. Вашата героиня моли Трепльов да намери някакъв начин да разкаже на Тригорин, че тя е станала друга – такава, каквато той е искал. Да му разкаже за това, за да се върне при нея. И това дори не е обикновена молба – това е вопъл да я оставят да живее, да не я убиват. А пък Вие сякаш излагате на събрание нечия героична биография. Не забравяйте, че задачата на театъра е да затрогва. Да затрогне зрителя, а не да го смае. Когато иска да бъде смаян, той отива на цирк. Така, нататък аз чета репликите на Трепльов.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: “Вие сте намерили своя път, Вие знаете накъде вървите, а пък аз все още се нося из хаоса на мечти и образи без да знам защо и на кого е нужно това. Аз не съм се изпълнил с вяра и не знам какво е моето призвание“.

АНАСТАСИЯ: “Шшшт... Аз си тръгвам. Сбогом. Когато стана голяма актриса, елате да ме погледате. Обещавате ли? А сега...(Стиска му ръката.) Вече е късно. Едва се държа на крака... изтощена съм, яде ми се“...

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: “Останете, ще Ви предложа вечеря“...

АНАСТАСИЯ: “Не, не... Не ме изпращайте, ще се оправя самичка... Конете ми са наблизо... Значи, тя го е довела със себе си? Какво пък, все едно. Когато видите Тригорин, недейте да му казвате нищо... Аз го обичам. Обичам го дори по-силно отпреди... Сюжет за малък разказ... Обичам го, обичам го страстно, отчаяно го обичам. Хубаво беше преди, Костя! Спомняте ли си? Какъв ясен, топъл, радостен, чист живот, какви чувства – чувства, които приличат на нежни, изящни цветя... Спомняте ли си? "Хора, лъвове, орли и яребици, елени рогачи, гъски, паяци, мълчаливи риби, обитаващи водите, морски звезди и твари, които няма как да бъдат видени с просто око – с една дума, животът на всички, на всички, на всички, извървял печалния си кръг, угасна“.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Достатъчно. Как мислите, защо Нина признава пред Костя любовта си към Тригорин? Та нали по този начин тя го убива. След няколко минути той ще се застреля. Дали това е убийство по непредпазливост или е умишлено?

АНАСТАСИЯ: По-скоро е извършено в състояние на афект.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Като по време на война ли? Там всички убиват в състояние на афект, сигурно затова не носят никаква отговорност. Не, тук има нещо друго. С какво Костя я е предизвикал? Откъде е у нея тази жестокост? Или бездушие... Говори едно, мисли друго, прави трето. Причинява болка на човека, когото е обичала някога и по този начин го убива.

АНАСТАСИЯ: Наистина ли мислите така?

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Така мисли Борисов, а пък аз търся в разсъжденията му грешка.

АНАСТАСИЯ: Казват, че е идвал десетина пъти да гледа “Чайка”.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Значи е докоснало някакви струни в него. Видял е донякъде и себе си, и онези неща, които го вълнуват.

АНАСТАСИЯ: Може ли да направим почивка и да изпуша една цигара?

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Хайде да не пушите, по-добре да Ви почерпя с бонбони.(Черпи Настя). С помощта на това безобидно средство отказах цигарите, което пожелавам и на Вас.

АНАСТАСИЯ: Евгений Сергеевич, „Представление“ се играе вече почти три месеца. Може ли да Ви задам един нетактичен въпрос? Ами къде е режисурата? Там няма и помен от нея.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Хвала на режисьора, чиито уши не стърчат иззад гърбовете на актьорите.

АНАСТАСИЯ: Интересна работа – драматургия няма, режисурата не се вижда, а пък аншлагът е налице.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Между другото, тази немска дума има много значения. Тя означава и удар, и пресметливост, и покушение, и дори игра на криеница. Що се отнася до това, че всички билети за спектакъла са продадени, тук важи правилото „колкото по-далеч от театъра – толкова по-близо до него“... Актьорът може да бъде въоръжен или без оръжие. В първия случай той излиза на сцената, а режисьорът вече му е подготвил всичко, той предварително знае всяко движение, мисъл или емоция на своя персонаж. Такъв актьор е защитен. А когато е маркиран само най-общият контур на ролята — тогава актьорът рискува, но по време на играта се ражда нещо живо, единствено по рода си... Разбира се, че е по-лесно да излезеш в бронята на отрепетираното, по-важно е да не залепнеш за мустаците на героя си. Но искреността, която се ражда по време на репетицията изчезва... Също както изчезва живото вино, щом го обработят със сяра и го бутилират. Репетицията означава “искам да е като преди”, в резултат на което артистът играе като вчера, а би трябвало да играе като днес.

АНАСТАСИЯ: Защо не работите по този начин с мен?

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Към класиката и подходът е класически. Ще експериментираме върху съвременните автори.

АНАСТАСИЯ: Но в техния спектакъл няма действие...

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Спомняте ли си какво е писал Чехов за „Чайка“?

АНАСТАСИЯ: Не си спомням.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Значи съм го разказвал на Лариса… „Страшно се отдалечавам от изискванията на сцената; в моята пиеса има малко действие, много разговори за литература и пет тона любов“.

АНАСТАСИЯ: Само че всичката любов е несподелена... Борисов също искаше пет тона любов, но тя не може да бъде изиграна.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Защо? Ако филмът е еротичен – може и още как! Но ако говорим сериозно, щом любовта не може да бъде изиграна, тогава трябва да се играят нейните доказателства, което Надя го прави.

АНАСТАСИЯ: Лично на мен тези подробности ми приличат на душевен стриптийз. При нас не е прието чувствата да се проявяват открито... Евгений Сергеевич, защо Борисов си купува любов?.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Няма си своя, а пък има пари. Какво друго да прави?

АНАСТАСИЯ: Да търси истинската.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Когато сте гладна, какво ще направите – ще си купите салам или ще отидете на пазара да си набавите продукти и после ще готвите обяд три часа?

АНАСТАСИЯ: Това е друго.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Само на пръв поглед.

АНАСТАСИЯ: Трудно ми е да разбера проблема му, аз след развода едва свързвам двата края от заплата до заплата.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Парите, също както и вниманието, на всички хора не им стигат. Знаете ли как да бъдат помирени богатите и бедните? Едните трябва да бъдат ваксинирани срещу завист, другите срещу алчност.

АНАСТАСИЯ: Нещата не опират до завистта. Има стара рецепта: ако ти е зле – влюби се, ако ти е зле – труди се. Защо му е трябвало да идва в театъра вместо да замине за тайгата и да сече там дърва?

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Имам едни познати, през зимата те се качват на джипа си, излизат извън града и пътуват по разбития черен път, докато не затънат в снежна пряспа. После отиват до най-близкото село да искат назаем лопати и започват да изравят джипа. Или още по-просто: отиват в гората без запалки, само с една клечка кибрит. Натрупват съчки за огън. Първо, много им е студено, второ, на всички им се пуши, ама нали кибритената клечка е само една. Харесват ли Ви такива хора или ги смятате за идиоти?

АНАСТАСИЯ: Не познавам такива. А колкото до романа “Идиот”, когато Настася Филиповна хвърля парите в камината, от този момент тя престава да съществува за мен. Като нямаш нужда от пари – занеси ги в някой приют. Ама не, за нея собствените й емоции стоят по-високо от всичките страдания на света… Може и да съм меркантилен човек… Ако поставяте „Идиот“ – не ми предлагайте тази роля…

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Но нали все пак изваждат парите от огъня.

АНАСТАСИЯ: Не става дума за парите, а за постъпката. Не е важно дали съм влюбена истински в мъжа на приятелката си – аз не бива да се забърквам с него и да се срещаме.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Защо?

АНАСТАСИЯ: Защото това е мъжът на моята приятелка. Може да не се стигне до интимност, може просто да си поговорим. Но ако аз изляза от къщи нагримирана, докарана и със съблазнително бельо – значи, че съм я предала.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Кога?

АНАСТАСИЯ: В момента, в който съм облякла съблазнителното бельо.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Тоест, Настася Филиповна е облякла съблазнително бельо, хвърляйки парите в огъня, така ли? Интересна трактовка.

АНАСТАСИЯ: А Борисов е предал себе си в момента, в който е започнал да търси обикновеното човешко чувство по своя олигархичен начин.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Какво имате предвид?

АНАСТАСИЯ: Това, че шлосерът чичо Вася, който си има купища проблеми на главата, няма да построи малка сцена, нито ще наеме стриптийзьорка срещу един милион. Нито ще се окипри на сцената. За да станеш привлекателен, трябва да даваш, а той е дошъл в театъра за да взема. Онези, които имат пари и власт са длъжни да се държат така, че да им простят и едното, и другото.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: На кого са длъжни? На всички, на които са длъжни, те отдавна са простили...

АНАСТАСИЯ: Ако си говорим направо – той е комплексар.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Да, това е вярно... Има си комплекси човекът – един складов и два нефтопреработващи. (Пауза.) Той дойде при нас да търси спасение. Вълшебната пръчица. И какво, да го изпъдим ли? Може пък да не умее да се радва. Характерът се превръща в съдба... Като бях малък мама ми казваше – погледни се, усмихни се, та ти изобщо не знаеш да се радваш. Когато постигна някакъв успех, аз се радвам една-две минути. После си спомням, че сполуката е сега, тук, в тази точка, а пък тези точки са толкова много... само че те не крият успех... А когато се случи някаква неприятност, се потапям в нея чак до сутринта на следващия ден...

АНАСТАСИЯ: Излиза, че сме обречени на самоизяждане, така ли?

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Не. Ние сме програмирани от природата за оцеляване.

Щом изядем банана, веднага трябва да се огледаме наоколо дали наблизо няма тигър или змия, от къде ще пием вода, къде ще пренощуваме? Заобикаля ни враждебен свят. Сигурно това е останало в подсъзнанието ни... Хайде сега да се върнем към Чехов, че времето си върви.

АНАСТАСИЯ: Евгений Сергеевич, може ли да Ви задам един личен въпрос?

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: По изключение може.

АНАСТАСИЯ: Защо Цветаева не е обичала Чехов?

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Не знам, може би защото той никога не би се подписал под нейния стих: „Аз знам истината, всички други истини – вън!”. Чехов е знаел своята истина, но се е отнасял с уважение и към истините на другите хора.

АНАСТАСИЯ: А кой е виновен за това, че всички герои в пиесите на Чехов са не просто нещастни, а неспасяемо нещастни?

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Не знам, сигурно животът е виновен, че хората не се разбират помежду си. Пък и къде сте виждали в руската литература щастливи герои? Само в приказките и то не във всичките. Единствено по времето на комунистите социалната поръчка се разпростря върху „огромната и щастлива земя, която се нарича Съветска страна”. Дотогава всички са страдали.

АНАСТАСИЯ: А ”Капитанската дъщеря”? Там краят е щастлив.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Изключение, което само потвърждава правилото.

АНАСТАСИЯ: Излиза, че ако не усещаме мириса на болката, значи няма и герой?

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: На всеки човек му е трудно. Затова подсъзнателно харесваме онези, на които им е още по-зле. Поне не се чувстваш самотен в нещастието си. Знаете ли историята за рижия клоун?

АНАСТАСИЯ: Не си я спомням.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Идва при психотерапевта някакъв мъж и казва, че страдал от депресия. Нямал желание за нищо, направо му се искало да се обеси. А лекарят му казва – мога да Ви предпиша хапчета, но Ви съветвам да отидете на цирк. И на мен ми беше тъжно, отидох на представлението, пък там има един риж клоун. Слънчев, весел. Погледах го и цялото униние се изпари от главата ми. Идете на цирк... А мъжът му казва: не, нищо няма да излезе от това. Лекарят: Защо? Билетите не са скъпи. Пък човекът му вика: не става дума за билетите, просто онзи риж клоун съм аз.

АНАСТАСИЯ: Тъжна история…

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Гледам Борисов и си мисля – той е дошъл в театъра, ами аз къде да отида? Моят адаш доктор Дорн казваше, че на петдесет и пет вече е късно да променяш живота си.

АНАСТАСИЯ: На Вас пък какво не Ви е наред?

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Уж всичко ми е наред... Децата се пръснаха, жена ми порасна… До ръководител на катедра… Сега и двамата с нея сме ръководители.

АНАСТАСИЯ: Чувала съм, че е забележителен лингвист.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Да… Това е много важно за един брак.

АНАСТАСИЯ: И ние всичките Ви обичаме.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Но с обич странна...

АНАСТАСИЯ: И Лариса…

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Какво – Лариса?

АНАСТАСИЯ: Сякаш не знаете, че тя беше влюбена във Вас.

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: По-добре да беше обичала повече театъра. Така, почивката свърши. Започваме да репетираме.
Анастасия застава в центъра на сцената.

АНАСТАСИЯ: „Защо казвате, че сте целували земята, по която съм стъпвала? Аз съм за убиване! Толкова се изморих! Да можех да си почина... да си почина!”

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Бабината Ви трънкина! Нали Ви помолих – не трябва да се преиграва със страданието...