Актриси от театъра: Лариса – 29-годишна Анастасия



страница3/3
Дата01.01.2018
Размер0.5 Mb.
#39203
1   2   3
КАРТИНА ЧЕТВЪРТА
Минали са няколко дена.

На камерната сцена виждаме Константин Георгиевич и Надежда.

Те играят. Гледаме края на тяхното „Представление” сякаш през стъклена стена.

Гостна. Той седи на дивана, върху масичката има прибори за чай.
ТОЙ. Къде си, къде е този чай?

ТЯ. Идва-а-ам!


Тя внася чайник върху табла. По време на диалога налива чая.
ТОЙ. Винаги става късно за вечеря след театър.

ТЯ. А да вечеряш преди него е прекалено рано. И непрекъснато си гледаш часовника – ще свършиш ли навреме, няма ли да свършиш...

ТОЙ. Като се има предвид какъв спектакъл гледахме, трябваше да вечеряме не преди и не след, а вместо него.

ТЯ. На мен пък ми хареса.

ТОЙ. Интересно, какво точно?

ТЯ. Решението, музиката…

ТОЙ. Музиката ли? Е, да. В нея имаше известен ритъм. А на кого е?

ТЯ. На Том Уайтс, „Руски танц”.

ТОЙ. Руски ли? Нещо много не приличаше.

ТЯ. Е, той просто така го е озаглавил. Атракционът „Американска железница” в увеселителните паркове на Америка го наричат „Руска железница”.

ТОЙ. Хайде й ние да постъпим наопаки – вместо чай да пием вино.

ТЯ. Отваряй бутилката.

ТОЙ. Какво да бъде – червено, бяло?

ТЯ. Розе.


Той изчезва за малко от сцената и се връща с отворена бутилка вино и две чаши..
ТОЙ. (вдига чашата си). За нас! (Чукат се, пият). Чакай, а къде са цветята?

ТЯ. Май че ги забравих в колата.

ТОЙ. Хубава работа...
ТЯ. Хайде не се обиждай, защо не ме подсети да ги взема... По-важното е, че си ми ги подарил. Както обикновено в събота...

ТОЙ. Жалко. Винаги ми е харесвало да гледам как след като се прибереш вкъщи, се занимаваш с цветята – как ги подрязваш, как ги подреждаш във вази – и чак след това се заемаш с всичко останало.

ТЯ. Нима има жени, които да се отнасят към цветята по друг начин?

ТОЙ. Не знам, отдавна подарявам цветя само на теб.

ТЯ. Да приемем, че е така. Налей ми още вино.
Той налива. Пауза. Мълчаливо пият от виното.
ТЯ. Кажи ми какво необикновено имаше в оная сметка?

ТОЙ. В коя сметка?

ТЯ. Която ти така подробно изучаваше в ресторанта.

ТОЙ. Аз да съм изучавал сметката?

ТЯ. Сякаш искаше да я запомниш наизуст.

ТОЙ. А какво осъдително има в това, че съм прочел за какво именно трябва да си дам парите?

ТЯ. Обикновено ти гледаш финалната цифра.

ТОЙ. Днес пък реших да огледам всичко.

ТЯ. Не е вярно. Ти пет минути се правеше, че разглеждаш сметката, само и само да не реагираш на пияните изроди, които псуваха вулгарно на три метра от мен. Вместо да отидеш и да ги фраснеш по мутрите.

ТОЙ. Първо, минутите не бяха пет, второ – бях се замислил. Повярвай ми, има за какво да мисля освен за поведението на съседите ми по маса в ресторанта. И трето, в днешния спектакъл също звучаха мръсни псувни, но не забелязах това да те шокира.

ТЯ. В театъра псувните бяха оправдани от характера на героя.

ТОЙ. И в ресторанта също. Аверите си бяха пийнали, бяха му отпуснали края... И на тях характерите им са такива.

ТЯ. А онези двамата, които цяла вечер ме събличаха с погледи?

ТОЙ. Гадни типове.

ТЯ. И аз това казвам!

ТОЙ. Според теб, какво? Скандал ли трябваше да им вдигна? Е, обърнали внимание на хубавата жена, ами това значи, че имат добър вкус. На мен дори ми харесва, когато се обръщат след теб.

ТЯ. Със сигурност! Нали това означава, че си направил правилния избор.

ТОЙ. Недей да драматизираш нещата! (Вдига чашата си). За добрия вкус – моя, твоя, на виното, на театъра.

ТЯ. Ти някога бил ли си се заради момиче, което са обидили?

ТОЙ. Заради момичета ли? Бил съм се. Често… А веднъж се сбих и за едно, което го бяха обидили. Не стига, че ме натупаха здраво, ами накрая тя си тръгна с грубиянина.

ТЯ. Разбирам, момичето ти е свило номер.

ТОЙ. Слушай, какво ти става? Нещо да се е случило? Какво не е наред?

ТЯ. Всичко е наред.

ТОЙ. Нали виждам, че не е наред. Какво толкова съм направил?

ТЯ. Ти правиш всичко, както трябва, помниш разни дати, също и това, че в събота се полага да има театър, ресторант, цветя. Поне веднъж кривни от коловоза, но направи... нещо необикновено – например, разбий муцуната на някого!

ТОЙ. В ресторанта ли? Край, повече няма да ти наливам, щом ти се е приискала пиянска свада с бой!

ТЯ. Приискала ми се е! Там е цялата работа...

ТОЙ. Е, добре, ще се върна, ще им разбия мутрите, ако още не са си тръгнали... Или те ще разбият моята.

ТЯ. Не, трябваше да се биеш тогава.

ТОЙ. (със сарказъм) Ти ли решаваш кога е трябвало? Какво искаш?


На сцената настъпва пауза.
ТЯ. Хайде да поговорим...

ТОЙ. Най-накрая намери място и време.

ТЯ. Много те моля… Помогни ми. Нещо става с мен.

ТОЙ. Добре, хайде да поговорим.

ТЯ. Докато сме млади ни е приятно момчетата да се бият заради нас. А когато пораснем и се омъжим, вече се страхуваме, ако мъжът ни тръгне да се бие. Но днес ми се прииска точно това... И се учудих... Дори се изплаших... Разбираш ли за какво ти говоря?

ТОЙ. Боя се, че разбирам.

ТЯ. Винаги ме е теглело към къщи, когато съм знаела, че ти си се прибрал. А когато те е нямало – с нетърпение съм те очаквала. Обичах да ходя до супермаркета, да пазарувам и да приготовлявам обяда, дори и да съм много огладняла. Но без теб и храната не ми се е услаждала. А сега хапвам на крак...

Никога не съм говорила с приятелки за нас двамата. Щяха да ми се сторят смешни съветите им колко е полезно да прекарваме времето си един без друг, да ходим през отпуските си поотделно на почивка... А сега си мисля за това. Не знам дали го искам, но ми минават през ум такива мисли!

ТОЙ. Чакай, чакай, надявам се да нямаш предвид, че отсъствам често от къщи, че не искам да бъда с теб, че не ти отделям достатъчно внимание?

ТЯ. Не, разбира се! Не се преструвай, ти разбираш всичко... Недей да ме объркваш. Колко леко ни беше някога да мълчим заедно! И нямаше нужда от въпроси, всичко сякаш се изричаше само...

Обръщал ли си внимание колко силно свири музиката в ресторантите? Тя пречи на хората да си говорят, но повечето от тях избират ресторанти с по-силна музика. Защото музиката им дава възможност да мълчат, когато няма какво да си кажат. Пък и в театъра ние мълчим, говорят други. Които по нещо приличат на нас...

ТОЙ.


Приличаме на хората, все още

обичани. Но други сме. Отдавна.

Така приличат северните нощи

през лятото на дни. По светлината.


ТЯ. Красиво звучи. От кого е?

ТОЙ. Не си спомням.

ТЯ. Наистина, сега ние само приличаме на онези, които ни трябват... Мисля си за това и все повече започвам да се страхувам. Страхувам се, че скоро няма да има за какво да си говорим.

ТОЙ. Ето че ти намери за какво да говориш... А сега ми позволи и на мен да кажа нещо. Ти все анализираш, все търсиш някакви тънкости, а поне веднъж каза ли ми простичко, че ме обичаш? Поне един път? Аз съм ти се обяснявал в любов, ти на мен никога.

ТЯ. Толкова ли са важни за теб думите?

ТОЙ. Да кажеш „обичам те” не означава непременно да обичаш, но не го ли кажеш – означава нещо! Кое е по-лесно да се каже – „обичам те” или „не те обичам”?.. Разкажи ми онази история...

ТЯ. Коя история?

ТОЙ. Откъде да знам коя. Трябва да има все някаква, нали? Тогава, на езерото... Всички вдигат шум, бърборят, а вие си говорите, все едно че наоколо няма никой освен вас двамата. Ние с нея седим един до друг, нищо не разбираме и се чувстваме излишни.

ТЯ. Виж, точно за това няма да кажа нищо.

ТОЙ. Защо?

ТЯ. Защото ако имаше някаква история, тогава нямаше да има общуване в такава компания. Закривам темата.

ТОЙ. А защо смяташ, че можеш да отговаряш или да не отговаряш? Мислиш си, че имаш правото да съдиш всички, но самата се страхуваш да кажеш истината.

ТЯ. От нищо не се страхувам. По-точно, страхувам се от всичко, което впрочем е едно и също.

ТОЙ. Не знаех, че си такава безстрашна страхливка.


Настъпва пауза.
ТЯ. Когато бях малка, живеехме в комунална квартира и в стаята ни имаше скрин.

ТОЙ. И ти се страхуваше от него ли?

ТЯ. Не ме прекъсвай. Скринът беше стогодишен, той заемаше половината стая, имаше много рафтове, чекмеджета, изобщо приличаше на някакъв тайнствен свят, из който може да пътешестваш, да разкриваш тайни, да намираш скрити съкровища. Част от ключалките му бяха счупени, но не всичките. Като малък обичал ли си да си вреш носа, където не трябва?

ТОЙ. И сега обичам.

ТЯ. Беше ми строго забранено да отварям заключените вратички и чекмеджета, но когато останех сама, това бе любимото ми занимание. Имаше едно чекмедже, за което не можех да намеря ключа. И ето че веднъж намерих един ключ под купчинката рецепти на мама. В чекмеджето имаше някакви неразбираеми книжа и аз се опитах да го затворя. Обаче ключът заяде! Въртях го и така, и иначе, докато не го счупих. Опитах се да измъкна строшеното парченце от ключалката – пробвах с отвертка, с ножици, с игла – нищо не ставаше. Върнах счупения ключ на мястото му. И зачаках. Чаках и се страхувах. Чувствах се като престъпница, но не можех да си призная престъплението. Колкото повече време минаваше, толкова по-невъзможно ставаше признанието.

ТОЙ. И какво – родителите ти не забелязаха ли? Или се направиха, че не са разбрали нищо?

ТЯ. Не знам, но това беше истинско мъчение, непрекъснато очаквах въпроси, измислях някакви отговори, кой от кой по-неправдоподобни... Родителите ми не ме питаха нищо, а аз се измъчвах. Започна да ми се струва, че съм някакво друго момиче, което се преструва, крие страха си и се прави, че нищо не се е случило. Срамувах се от бездарната му игра. Наблюдавах родителите си. Вече не ги обичах, а се страхувах от тях заради това, че все някога ще разкрият моето престъпление. И заради това, че отлагат разкриването му. Дали не са решили да ме възпитават по този начин? Не намирах изход.

ТОЙ. И кой го намери?

ТЯ. Никой. Получихме ново жилище, преместихме се, а скринът, понеже нямаше как да бъде пренесен, го строшиха и го изхвърлиха. В онова чекмедже нямаше никакви тайни. Но за пръв път разбрах какво е да си в ситуация, от която няма изход. И какво е самота.

ТОЙ. И тези страхове си останаха в теб, така ли?

ТЯ. Бяха заместени от нови. Сега ми разкажи за своите страхове.

ТОЙ. За какво ти е?

ТЯ. Ще ми олекне... Понякога и една дума може да ти донесе спасение.

ТОЙ. Спасение ли?… Това се случи отдавна. Излязохме с яхта в залива, времето беше хубаво, морето – тихо, водата топла. Движехме се на две мили от брега. Забелязах някакъв странен предмет. Приближихме – и се оказа, че е жена, която плува. При това – по посока навътре. Гримирана, със златни обеци на ушите... Повикахме я, предложихме й помощта си. Тя ни показа със жестове, че всичко е наред. Продължихме нататък. Пътуваме, а пък мен не ме напуска тревожното чувство, че нещо не е както трябва. Обърнахме яхтата, тръгнахме обратно, а тя вече беше изчезнала. Още веднъж сменихме посоката, после още веднъж... Времето започна да се разваля. Слънцето се скри, морето от синьо стана сиво... Излезе силен вятър... Вълнувахме се заедно с морето, а нея така и не я намерихме.

ТЯ. Изплашил си се, че тя се е удавила? Че не сте я извадили от водата ли?

ТОЙ. Изплаших се, че не бях взел правилното решение. От една страна, тя може да е била световен шампион по плуване... А и за да се удавиш, не е необходимо да се отдалечиш на две мили от брега, нали? Тя отказа помощта ни. Можехме ли да я измъкнем от водата насила? Та ние не бяхме от спасителната служба. После тя можеше да заяви, че сме искали да я изнасилим. А от друга страна, трябваше да я извадим... Може да е била пияна? Редно ли е да оставиш сама жена, отдалечена на няколко мили от брега? Та това е почти открито море... Ако в открито море видят човек – веднага дават команди: „Човек зад борда!“, „Пълен назад!“, „Стоп машина!“, „Спусни лодка!“. И го изваждат, независимо от желанието му, защото от продължителния престой в солената вода той може и да се е побъркал... Около теб – само вода, а не бива да пиеш от нея... Солен разтвор... Макар всички ние да сме потопени в този разтвор: на кръвта, на потта, на сълзите... Още от раждането си, та дори и по-отрано... Най-важното е да не се побъркаш...

ТЯ. Японците имат едно понятие – гири, дълг на честта. Тоест, ти си задължен на оня, който ти е помогнал. Ако помогнеш на човек, паднал на улицата да стане – това означава да се възползваш от положението му, за да му натрапиш дълга на благодарността. Затова по-добре е да го отминеш, ако не те е помолил за помощ, смята се за учтиво и порядъчно.

ТОЙ. Но нали това не се случи в Японско море! Кой ти чака благодарност за извършената добрина? Всеки знае, че у нас няма ненаказано добро. Дали ме е срам, че тогава постъпих така? Не знам... И страшното е именно това, че не знам! Непрекъснато се измъчвам: така или иначе трябва да постъпя в една или друга ситуация? Не, не... Това не е проблемът за избора. Нали знаеш, че съм достатъчно уверен в себе си човек, но никой не знае, че все повече ме връхлитат въпроси, на които няма отговор. Поне аз нямам. Не мога да намеря себе си, също както не можах да намеря онази жена. И теб... Та нали и ти никога не си молила за помощ. Днес се случи за първи път. Прости ми, не мога да говоря повече. Ще отида да глътна малко въздух.

ТЯ. В ресторанта ли искаш да се върнеш?

ТОЙ. Не, просто ще се поразходя. Изморен съм, трябва да размисля.

ТЯ. Почакай, остани. И двамата сме изморени, вече е късно. И къде ще ходиш в това състояние. (Взема ръцете му в своите, милва ги.) Успокой се, успокой се… Всичко ще се оправи. Тогава над морето имаше ли облаци?

ТОЙ. Имаше.

ТЯ. Ето виждаш ли. Какво ли не може да се отрази във водата: слънцето, облаците... Водната игра е също като ефектите в театъра, когато сменят осветлението – едно нещо се появява, друго изчезва... Може изобщо да е нямало никаква жена. А вълни имаше ли?

ТОЙ. Не, морето беше тихо.

ТЯ. Успокой се, щом не е имало силно вълнение, тя е успяла сама да стигне до брега, нали е плувала много добре, щом е могла да преплува няколко мили. И нали не е молела за помощ?

ТОЙ. Не.


ТЯ. А имаше ли наблизо други яхти?

ТОЙ. Имаше, но не много наблизо.

ТЯ. А колко време мина, преди да се върнеш да я търсиш?

ТОЙ. Двайсетина минути...

ТЯ. Възможно е някой вече да е бил минал покрай нея и да я е качил. Някой скутер например. Това е море... (Пауза.) За мен морето са краката на мама. Дълги и силни. Когато бях малка, тя ме качваше върху тях и ме люлееше, сякаш съм върху вълни... Сигурна съм, че всичко е приключило добре.

ТОЙ. Откъде знаеш?

ТЯ. Чувствам го… Аз винаги усещам, когато ти правиш нещо неправилно, дори и да не говориш за него. Слава Богу, отдавна сме заедно. Седни, успокой се, та ти трепериш целият. Недей да ходиш никъде, не ме оставяй сама, не ме оставяй точно сега. Колкото и да ми е чоглаво, по съм спокойна, когато си до мен, чувствам закрилата ти, знам, че ще вземеш правилното решение, ще измислиш нещо, ще намериш изход. Добре ми е с теб. Ти не ме плашиш. Страшно е да останеш пред някого разголен, като без кожа, но ако и тогава ти е добре – това е цяло щастие. Или любов. Ти си моето щастие. Прости ми глупостите, в края на краищата, аз съм просто жена. И те обичам. Наистина те обичам.

ТОЙ. И аз също. Само не ми се смей, обаче огладнях.

ТЯ. Чудесно. Сега ще приготвя нещо за хапване.

ТОЙ. Дали да не поръчаме отвън?

ТЯ. Пица ли?

ТОЙ. Не. Хайде да е суши.

ТЯ. Ами поръчвай. А също и саке, да не забравиш! А от мен – гири.

ТОЙ. И дъмбели. Златни.

ТЯ. Я не се занасяй.
Приближава се до него и го целува по бузата.
Завесата пада. Чуват се ръкопляскания. Константин Георгиевич и Надежда още веднъж излизат да приемат овациите. Връщат се обратно на сцената. Поднасят им цветя, те се покланят на зрителите. Завесата отново се спуска. Те отиват към авансцената. Сценичните работници прибират декорите.
НАДЕЖДА: Благодаря, Константин Георгиевич. Е, как беше?

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: На мен ми хареса. А на Вас?

НАДЕЖДА: На мен също, особено стиховете. От кого са?

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: Мои.

НАДЕЖДА: Нима сте поет?

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: Бях някога… В миналия живот.

НАДЕЖДА: Прочетете ми още нещо.

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: Ами… Например, това, то е почти експромт…


(Изважда от джоба си връзка с ключове, започва да ги прехвърля в ръцете си. Чете стиховете):

Колко думи безумни в душата стаих,

колко срещи желани пропуснах...

Аз боях се пред Вас да разтворя сърце,

да Ви нося цветя, да Ви милвам с ръце,

и в тиради затънал до гуша,

премълчах, че и аз съм Ви нужен.

НАДЕЖДА: Чудесно. Какво играем утре? Трябва да се поръча реквизита.

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: Аз имам предложение за днес. От три месеца играем „Представление“, бих искал да се осмеля и да Ви поканя да вечеряме заедно... е, за да отбележим първото тримесечие.

НАДЕЖДА: Благодаря, много сте любезен, но по това време аз вече не ям.

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: Добре. Тогава да отбележим този юбилей утре на обяд.

НАДЕЖДА: Преди спектакъл също не ям.

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: А как тогава да пообщуваме в неформална обстановка?

НАДЕЖДА: Нима на сцената ние общуваме формално? Критиката твърди, че живеем истински. Нали вие искахте да живеете? Май се получи... Това е добра тема за утрешния спектакъл – отбелязваме юбилей, първият...

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: Отбелязва се първият, макар че по-важен е нулевият. Но на мен ми се иска да кажа нещо, предназначено само за Вас, не е задължително да го знаят и зрителите.

НАДЕЖДА: Константин Георгиевич, всичко върви чудесно, безкрайно съм Ви благодарна. Никога не съм била толкова популярна. Всяка вечер играем при препълнен салон, а на пътеките между редовете стоят такива хора, че ми се иска да им дам кресло от сцената, за да седнат... Благодарение на контракта ни аз си смених жилището, купих си кола. Всичко е прекрасно. И трябва да се готвя за утрешния спектакъл. Кажете какво играем утре? И без това не винаги разбирам накъде ще тръгнат нещата.

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ (като продължава да прехвърля ключовете): Вие не ме разбирате. Аз... Струва ми се, че се случи онова, заради което се захванах с цялата тази работа. Не е кой знае какво, ако не стане нещо, което силно си искал. Като не е станало сега – ще стане после. Лошото е, когато нищо не искаш. Смъртта на желанията... Тоест, иска ти се да ядеш, да пиеш и така нататък, но тези неща са като шарени балони, които вече не те радват. Не искаш нищо от живота. А пък аз поисках. Днес. За пръв път след толкова години.

НАДЕЖДА: Какво поискахте?

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: Да заминем заедно с Вас на моя остров. Хайде да отидем там за една седмица!

НАДЕЖДА: Ами контрактът? Продадените билети?

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: Няма страшно. Ще платим неустойка. Ще отложим представленията за по-късно.

НАДЕЖДА (смее се): Билетите бездруго са продадени за седмици напред. Извинете ме, но аз не искам да ходя на острова.

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: Не искате ли? Добре. Тогава да отидем в Париж или във Венеция... Ако пък искате – в Токио. Няма нужда да поръчваме билети, имам си самолет. Той изминава пет хиляди мили без междинно кацане.

НАДЕЖДА: Само че аз не искам да летя заникъде!

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: Защо?

НАДЕЖДА: Зле понасям височината, при кацане ме болят ушите.

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: Тогава да пътуваме с речен кораб. А после ще се прехвърлим на морски.

НАДЕЖДА: За една седмица няма да успеем.

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: Няма страшно. Ако сте съгласна – можем да предприемем и околосветско пътуване.

НАДЕЖДА: А морската болест?

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: Аз съм започнал кариерата си като докер. На пътнически кораб…. Старшият на смяната, а ние бяхме двама, ме учеше, че всеки трябва да хваща сандъка пръв, тогава и работата се разпределя поравно... Сигурно е така и в любовта. За да те обикнат – трябва ти да обикнеш.

НАДЕЖДА: Това е необходимо, но недостатъчно условие. Константин Георгиевич, наистина – благодаря Ви за откровеността. Там е работата, че аз не искам да бъда с Вас, защото… Не, на мен много ми харесва да бъдем заедно на сцената, но…

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: Почакайте. Преди пет минути Вие ме гледахте така, че не бих повярвал, че не искате да сте с мен.

НАДЕЖДА: Все пак съм актриса.

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: А очите Ви? Е, да оставим очите... Днес Вие държахте ръката ми по начин, от който почувствах, че не сте равнодушна към мен. За пръв път ме хванахте на сцената за ръка. И не я пуснахте близо минута... Това също ли беше игра?

НАДЕЖДА: Ако трябва да съм честна, днес ръцете Ви трепереха. Затова ги държах.

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: Трепереха ли? Да, сутринта имах неприятност. Стреляха по колата ми, докато пътувах за работа, раниха шофьора. Целия ден прекарах в прокуратурата, пуснаха ме едва за спектакъла... Велика е силата на изкуството.

НАДЕЖДА: Извинявайте, не знаех. Макар че… от самото начало чувствах, че нещо се е случило. Трябваше да отменим спектакъла. Не сте ранен, нали?

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: Ранен съм… От Вас... Когато ме прикриха и ме събориха върху седалката, съжалявах само за едно - че няма да Ви видя вечерта. Разбирате ли, нещо се случи с мен отвътре.

НАДЕЖДА: Разбирам.

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: Някога на младини четох една книга… Не й помня заглавието. Там някакъв човек си върви по мост, а непозната девойка скача от моста в реката. Той иска да се хвърли след нея, за да я спаси, но не събира кураж. После често идва на този мост и вика: „Девойко, хвърлете се във водата още веднъж, за да спасите и двама ни“. Това е от книгата. А в живота ми имаше друга история. С жена, която работеше при мен. Понякога се срещахме навън. Веднъж тя ми каза, че ме обича и не може да бъде до мен просто така. Или трябва да променим нещо в отношенията си, или ме напуска. Не придадох на думите й особено значение, не ми се задълбочаваше... Измъкнах се с някаква шега. А след седмица осъзнах нещата, но вече не я намерих... Търсят я от години. Както се досещате, добре я търсят, но не могат да я открият... А сега намерих Вас...

НАДЕЖДА: Знаете ли, ще отговоря на откровеността с откровеност. Когато ни повикаха в кабинета на Евгений Сергеевич, а после ни разказаха за този проект, за това, че Вие няколко пъти сте идвали да гледате „Чайка“ и сте избрали именно мен, аз си помислих, че правите опит да се запознаем по-отблизо. Че поредният ухажор ще ми досажда с любезностите си... От честолюбие мнозина искат да се движат в компанията на актриси.

Имах един поклонник. Не знам дали беше по-богат от Вас или не... Той също правеше опити да ме ухажва. Но характерът ми е такъв – ако един човек не ми харесва, не се опитвам да си внуша, че ми харесва. Затова помежду ни не се случи нищо... И аз знам какво е самота – не от книгите или по думите на някой друг. Имала съм моменти, когато след като се прибера вкъщи, ми се е искало да задействам алармената система за да дойдат милиционерите. Нека да ме глобят, но поне някой искрено да се заинтересува от теб и от това какво ти се случва... Когато започна тази история... не знам дали сте искали... да пишете с мен роман или малък разказ, очаквах подобен разговор. Чаках да ми разкажете как сте измислили цялата история след като сте ме видели в ролята на Нина от „Чайка“ и как Ви се е наложило да се ангажирате с изграждането на малката сцена за да спечелите вниманието ми. Може не точно да съм чакала, но си мислех за това. Дори ми беше малко обидно, а известно време - и много обидно, че не започвате да ме ухажвате... Макар че какво да се оплаквам? Сдобих се с популярност, с материално благополучие, със завистта на околните – какво още му трябва на човек? Но буквално преди месец благодарение на Вашия проект се запознах с един човек и, ще ме прощавате, се влюбих.

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: Господи, нали по цял ден сте заета! Кога успяхте?

НАДЕЖДА: Успях.

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: И кой е той, ако не е тайна? Да не е журналист?

НАДЕЖДА: Познахте....

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: Грешката е моя. Трябваше да предвидя в контракта и точка „Никакви журналисти“.

НАДЕЖДА: Той взе от мен интервю, няколко пъти е идвал на нашите спектакли…. Вие също много му харесвате.

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: Надявам се, не по начина, по който му харесвате Вие.

НАДЕЖДА: Е, да. За щастие, аз му харесвам повече и това е прекрасно. Много съм Ви признателна. И благодарна. Но такъв ми е характерът. Можете да питате когото искате. Вие сте странен по един начин, аз – по друг. Харесва ми, когато някой човек е интересен ей така, а не заради очевидните си многобройни достойнства. С две думи, ситуацията е като в романа „Дубровски“ - късно е!

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: Какво общо има с това „Дубровски“? Нали още не сте се венчали с Вашия журналист?

НАДЕЖДА: Ако не Ви харесва думата „късно“, тогава да кажем „рано“. И освен това – жената, която Вие търсите ще се появи. Ще мине известно време и всичко ще си дойде по местата. При Вас всичко ще се нареди. Щом търсите – значи има надежда, а това е най-важното.

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: Надеждата умира последна.

НАДЕЖДА: Не е вярно. Последен умира човекът. Константин Георгиевич, какво играем утре?

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: Утре ли... Надежда има, а няма никаква надежда... Е, нали Вие предложихте. Хайде да изиграем юбилей. Евгений Сергеевич излезе прав, в театъра няма как да не се играе!

НАДЕЖДА: Простете ми неуместния въпрос... Жена ви идвала ли е на нашето „Представление“?

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: Няма да повярвате, но и на нея Вие сте й харесали повече.

НАДЕЖДА: Благодаря. До скоро. (Усмихва се.) И не закъснявайте. Макар че Вие никога не закъснявате. Аз закъснях веднъж и то наужким. Утре трябва да играем още по-добре.

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: Непременно. Обещавам ръцете ми да не треперят.


Прибира връзката с ключове в джоба си.
НАДЕЖДА: И внимавайте.

КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ: Сигурно съм бил изнервен, докато се опитвах да Ви поканя на вечеря. Сега това е минало свършено. Извинете ме...


Константин Георгиевич си тръгва пръв.
КАРТИНА ПЕТА
На следващия ден.

По сцената нервно крачи Надежда. Влиза Анастасия.
АНАСТАСИЯ. Помолиха ме да ти предам това.

Подава на Надежда плик. Надежда го хвърля на масичката.
НАДЕЖДА. После, после, Настя, сега не ми е до писма. Къде е Борисов? Трябваше вече да е тук, залата е пълна, а той къде е?

АНАСТАСИЯ. Не се ли е обаждал?

НАДЕЖДА. Не. А охраната му тук ли е?

АНАСТАСИЯ. Не знам, не обърнах внимание. Макар че... чакай, според мен, днес хората влизаха без да ги претърсват. И Евгений Сергеевич ли не знае нищо?



Със стремителна крачка влиза Евгений Сергеевич, в ръката си държи запалена цигара.
ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Спектакъл няма да има. Край, Надежда, недейте да нервничите. Анастасия, вземете цигарата (дръпва още веднъж, подава й цигарата, тя си тръгва). Край, край. Освободете сцената, трябва да направя съобщение за публиката. Вдигнете завесата. (Обръща се към хипотетичните зрители.) Уважаеми господа. Днес няма да има спектакъл. Може да получите парите си на касата.

ВЪЗГЛАСИ ОТ ЗАЛАТА: Платили сме за билетите тройна цена! Отложете спектакъла за друга дата! А какво всъщност се е случило?

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Случило се е това, че главният герой не може да участва в спектаклите. (Обръща се към сценичните работници.) Пускайте завесата, вашата мамица!
Завесата се спуска. Надежда изтичва при художествения ръководител.
НАДЕЖДА: Какво е станало? Случило ли му се е нещо?
На сцената със забързана крачка се появява Лариса.
ЛАРИСА: Чухте ли, по телевизията току що съобщиха...

Евгений Сергеевич рязко се извръща и я спира с поглед. Лариса прекъсва изречението по средата..
НАДЕЖДА: Какво са съобщили?

ЛАРИСА (след пауза): Че през тази година се очаква ... лятото да е много горещо.


На сцената след Лариса бързо излиза Анастасия, хваща я под ръка и я извежда.
НАДЕЖДА: Евгений Сергеевич, какво се е случило? Станало ли е нещо?

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Станало е това… че Константин Георгиевич… е заминал за своя остров.

НАДЕЖДА: За дълго време ли?

ЕВГЕНИЙ СЕРГЕЕВИЧ: Не знам, може би завинаги. Ти недей да се притесняваш. Сега вече имаме малка сцена. И двамата с теб ще направим чудесен спектакъл по Чехов. Хайде, да вървим...

НАДЕЖДА. Вървете, Евгений Сергеевич, аз ще Ви настигна.
Евгений Сергеевич си тръгва. Надежда взима писмото от масичката, започва да го чете.
НАДЕЖДА. Здравейте, Надя! Пиша Ви искрено – здравейте! Когато ще четете тези редове, аз вече няма да съм до Вас. Май така е прието да се започват прощалните писма.

Контрактът ще ви бъде платен изцяло. Това е важно за мен. Не искам да съм виновен пред Вас, също както и да Ви обвинявам за нещо.

Що се отнася до това, че „ще мине време и всичко ще си дойде по местата“ – Вие грешите. Отиваме си ние. Времето остава.

Вчерашното покушение ми показа колко близко е смъртта. Макар цялото ни „Представление“ да беше едно покушение... Вече дори не знам срещу какво...


Пауза. По-нататък продължава да чете наум. После накъсва писмото на дребни парченца, които се посипват върху сцената. Тръгва си.

Светлината на сцената бавно гасне. Осветена остава само онази нейна част, на която лежат късчетата от писмото.
ГЛАСЪТ НА КОНСТАНТИН ГЕОРГИЕВИЧ (озвучава непрочетеното от Надежда):

На сцената Вие разказахте за любовта си към мен... Всички живеят, играейки, но само артистите играейки, живеят. Аз не успях да го направя. Избрах Вас за свое спасение. Както се оказа – от живота... Тук вече успях.



Когато човек се дави, може да го спаси само онзи, който е до него. Необходимо, но, уви, – недостатъчно условие... Простете ми и сбогом. Представлението свърши.
Светлината на сцената угасва.


г. Одеса

Декември на 150-ата годишнина от рождението на А. П. Чехов


Преведе Надя Попова


Сподели с приятели:
1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница