Алек Попов услугата

– Ало? – гласът имаше противен тембър.

– Обаждам се във връзка с обявата...

– Да, кажете – оживи се мъжът отсреща.

– Амии... – продължих плахо. – Какво всъщност предлагате?

– Отсичане на глави! – долових отчетлив акцент. – Мисля, че е написано достатъчно ясно.

– Глави, какви глави по-точно?

– Само собствени.

Едва се удържах да не прихна.

– И какъв е редът?

– Много просто. Попълвате заявление, уговаряме се и... работим. Струва петдесет долара.

– Значи трябва да се видим преди това?

– Да, ще трябва...

Разбрахме се за пет следобед. Предложи ми да се срещнем във виенската сладкарница на Руски. Нямах нищо против.

– А как ще се познаем? – попитах го.

– Аз ще ви позная.

Точно в пет цъфнах пред сладкарницата. Навън духаше пронизващ вятър, но вътре климатиците работеха, беше топло и светло. Свалих палтото си и се огледах. Някой ми махна от масите в дъното.

– Здравейте – мъжът се надигна и ми подаде ръка. – Курт.

Беше нисък, дори къс, ала изключително широкоплещест. Имаше тъмно лице с изпъкнали скули и мощен лоб. Ръката му бе огромна и твърда като кост. Носеше черно кожено сако. До крака му лежеше дълъг калъф, в какъвто се носи обой или саксофон. Седнахме. Антрацитните му очички ме изучаваха съсредоточено. Пиеше студено ягодово мляко във висока чаша със сламка.

– Значи вие сте палачът – опитах се да бъда непринуден. – Май не сте тукашен?

– Не, но от пет години живея в България.

– И как е, има ли работа?

– О, да! Не се оплаквам. – После извади някакво малко листче и го плъзна към мен. – Заявлението, моля.

Беше напечатано на раздрънкана пишеща машина, само с главни букви и гласеше следното: Аз, долуподписаният, многоточие, ЕГН, многоточие, адрес, многоточие, заявявам, че желая да ми бъде отсечена главата. Предприемам това по своя собствена воля и убеждение, без каквато и да е чужда принуда. Настоящето заявление подписах с пълното съзнание за последиците, произтичащи от подобно действие, а именно: отделяне на главата от тялото с един-единствен удар. Подпис, дата.

Изгледах го втрещен.

– Имате ли право да вършите това?

– Разбира се – кимна той и протегна ръка. – Ето разрешителното ми. Номер 1645789 К. Издадено във Валядолит, Испания, където е седалището на Световната асоциация на палачите...

Снимката съвпадаше. Всичко останало беше изписано с готически шрифт, от който не разбирах нищо. Свих рамене.

– Важи за цяла Европа – увери ме Курт.

– А как точно ще стане? – преглътнах мъчително. – Отделянето...

Палачът се наведе и открехна калъфа. Надзърнах предпазливо. Вътре лежеше огромна черна секира, наточена като бръснач. Челюстта ми затрепери. Успях да промълвя само:

– Кога?

– Четвъртък, единайсет и половина?

Беше ми все тая. Попълних заявлението. Курт взе една салфетка и ми начерта къде точно трябва да отида. После изсърба млякото на дъното на чашата си и стана.

– Е, доскоро.

Вечерта показах вестника на жена ми, бях оградил обявата с червено кръгче. Разказах й за срещата ми с палача. Тя направо зяпна от изумление. Скоро обаче възвърна обичайния си порцеланов израз. Сипа си чаша прясно мляко и захапа една ябълка.

– Значи си решил сериозно да го направиш?

– Глупости! – възразих. – Не мислиш ли, че трябва да уведомим полицията?

– Ммм, защо? – повдигна вежди тя.

– Как защо! – възмутих се аз. – Някакъв тип обикаля наоколо с ей такава брадва и предлага на хората да им отсече главите срещу $50. Нормално ли е?

– Но ти си подписал заявление – напомни ми тя. – Влязъл си във връзка с този тип! Е, кой е по-голямата откачалка?

Трябваше да призная, че в думите й имаше извесен смисъл. В полицията щяха да ми се изсмеят. Въпреки това нямах намерение да се отказвам. Щях да разнищя тази работа докрай! Помолих я да дойде с мен в четвъртък. Отказа категорично. Нямала проблеми с главата, харесвало й да си бъде там, където е. Долових сараказма й, но продължих да настоявам.

– Добре, добре – съгласи се тя накрая. – Остави ме намира!

Таксито дойде да ни вземе малко след единайсет. Беше слънчев ден. През целия път жена ми не отрони дума. Вкусът на сутрешното кафе още нагарчаше в устата ми. Не бях ял нищо от вечерта. Чувствах се глупаво. Колата ни остави накрая на Дървеница. Отдясно се падаше автомобилния сервиз. Минахме край планина от гуми и свърнахме по една черна уличка. Беше кално, чух жена ми да ругае под носа си... Озовахме се пред телена врата, на която висеше знак СТОП.

– Тук е! – рекох.

– Изглежда заключено – отбеляза тя.

Някакво куче се хвърли върху мрежата и започна да лае. Тъкмо се канехме да се връщаме, когато Курт изникна отнякъде, срита псето и ни отвори. Извиних се, че съм довел жена си печ да го предупредя. Той махна с ръка и ни поведе към бараката в дъното на двора.

– Ще ви помоля да направите кратко изявление – рече Курт.

Намирахме се в гола стая с циментов под. По средата стърчеше дръвникът, оплескан с черни съсиреци. Слаб възрастен мъж в синя престилка подпираше огромната секира. Курт ни го представи като своя асистент. Жена ми стоеше зад мен, напъхала ръце в шлифера си, чак до лактите. Върху масата имаше стар магнетофон. Курт натисна копчето:

– Това е за моята документацията. Само с две думи. Защо искате да ви отсека главата?

– Ами... – подех нерешително. – Всъщност не искам. Отказвам се.

Ролките се въртяха с плачливо скрибуцане.

– Така ли? – учуди се палачът. – Тогава какво търсите тук?

– Исках само да проверя докъде ще стигнете... – облизах пресъхналите си устни. – Не вярвах, че подобно нещо е възможно.

– А сега вярвате ли?

– О, да, да! Разбира се, ще ви платя ония $50... Не се безпокойте! – понечих да извадя портфейла си.

– Плюс неустойката – отбеляза мрачно Курт. – $1500.

– Каквооо!? – зинах ужасено. – Нали услугата струваше, само петдесет!

– Услугата струва много повече – той се усмихна снизходително. – Но тъй като малцина могат да си я позволят, разликата се покрива от Европейския фонд за защита на традиционните занаяти. Иначе ще останем без работа. За съжаление, субсидията се отпуска само при извършена услуга. Отказите са за сметка на клиентите...

– Но това е нелепо!

– Такива са директивите – навъси се той. – Предполагам, че съпругата ви ще донесе сумата до довечера. Иначе ще бъда принуден да извърша услугата.

Обърнах се. Лицето на жена ми беше разкривено от яд.

– Видя ли сега, глупако! – изсъска тя. – Едно нещо не можеш да свършиш докрай! Нещастник! Заслужаваш наистина да ти клъцнат тиквата!

И побягна навън...

Асистентът донесе три стола. Курт изключи магнетофона. Седнахме около дръвника и зачакахме. Измина половин час.

– Мислиш ли, че ще се върне? – обади се старецът.

– Едва ли – поклати глава Курт.

– Ще се върне, разбира се! – избухнах аз.

– Залагам двайсет, че няма – рече делово палачът.

– Имам само десет – промърмори асистентът.

Замислих се, дали си струва да се включвам.

Мъжът седна на леглото. Изведнъж се почувства страшно скапан и остарял. Леглото беше равно и меко. Не му се ставаше. Това реши всичко. Прииска му се веднага да се изпружи, както си беше с дрехите и обувките, но се сети, че не е сам. Жената стоеше на прага и го наблюдаваше.

– Ще ви предплатя за два месеца – рече той и се прозина. – Казвам се Барк.

Тя се усмихна, сякаш си спомни нещо приятно. Беше дребна женица, около петдесетте, с пухкава бяла гушка. Изведнъж му се прииска да я погъделичка под брадичката. Представи си физиономията й.

Погледът му отново се спря върху саксията. Жената го проследи и каза с тревожна нотка.

– Няма да ви пречи, нали?

– Не – отвърна той.

– Няма нужда да я поливате – бързо рече тя. – Това е много непретенциозно цвете. Но става красиво... Предишният ми квартирант, бог да го прости, много го обичаше!

Барк се прозя и каза:

– Искам да поспя.

Тя побърза да затвори вратата. Чу как пружината изскърца и си помисли, че мъжът е легнал направо с обувките и дрехите. Това определено не й хареса.

Събуди се с чувството, че в стаята има още някого. Повдигна клепач. Всъщност не беше съвсем сигурен, че е буден... Този процес минаваше през няколко преддверия, където можеха да се случат различни неща, а той нямаше представа къде точно се намира. Знаеше само едно: не беше сам. До масата седеше едър, отпуснат мъжага и втренчено гледаше цветето. Беше облечен в сив износен шлифер и изглеждаше тъжен. „Какво търси този тип в стаята ми!“, каза си Барк и понечи да се изправи на лакът. Но тялото му още тежеше от съня... По дяволите! Мъжът не го забелязваше. Зяпаше саксията, сякаш му беше гадже. Барк почувства, че отново се унася в дрямка. Когато отвори очи, човекът бе изчезнал.

Той се довлече до масата и подозрително огледа саксията. Помириса бледия цвят. Седна. Беше спал с обувки и краката го наболяваха. Нямаше представа колко време е минало. Навън се смрачаваше. Пръстта в саксията изглеждаше влажна. Той замислено натисна с пръст меките черни бучки. Беше поливано току-що...

На вратата се почука предпазливо.

– Да! – рязко каза той.

Влезе хазяйката с угрижен вид.

– Спахте повече от дванайсет часа, господин Барк – рече смутено тя. – Добре ли сте?

Той кимна. После попита:

– Вие ли влязохте преди малко?

– Какво? – изненада се тя. – Но това е вашата стая!

– Тъкмо затова – упорито продължи Барк и вдигна изцапания си пръст. – Някой е поливал цветето, докато съм спал.

Жената хладно сви рамене.

– Какво е това цвете? – попита той.

– Хризантема – сухо каза тя.

– Сама ли живеете? – заинтересува се Барк.

– Какво ви засяга? – враждебно му отвърна тя.

– Не обичам да се вмъкват тайно в стаята ми, ето какво! – избухна той.

– Няма такова нещо – тръсна глава тя и излезе.

Барк ядосано избърса пръста си в покривката. Погледна навън. По отсрещния тротоар вървеше смугла девойка, загърната в ярък шал. Това го подсети, че в живота има и други радости, освен лежането по гръб...

Харесваше му да върви под охлузените, прашни реклами на разпадащата се улица, бръкнал дълбоко в джобовете си, чак до тежките си космати топки. Беше суха, топла вечер, предразполагаща към пиянство и побои... Барк дъвчеше незапалена цигара и зяпаше дръзко жените, идващи срещу него. Някои от тях свеждаха очи и това му доставяше удоволствие. Погледът му случайно попадна върху старомодна табела, украсена с жълти немигащи крушки: „САЛОН ЗА ТАНЦИ“. Отвътре долиташе вяла музика. „Защо не?“, подсмихна се той и влезе. Салонът му направи впечатление с аскетичната си подредба. Свиреше малък оркестър от трима души с черни очила. На дансинга имаше четири двойки, които се клатеха непохватно в ритъма на дървения блус. Още няколко самотни жени седяха до стената и пиеха лимонада с блуждаещи погледи. Барк ги огледа преценяващо и реши да покани една от тях – здрава, хубава жена, около трийсетте, облечена семпло в сива рокля на точки. Тя издържа, без да трепне, опипващия му поглед, сякаш изобщо не го забелязваше. „Гадже от класа! – помисли си Барк. – Защо се е забила в тази дупка...“ Жената го последва мълчаливо към дансинга. Но след първите няколко такта вдигна към него безжизнените си очи и промълви с отсянка на изумление:

– Но вие не сте сляп!

– Какво!? – трепна той. – Не, разбира се.

Изведнъж разбра всичко и първата му мисъл бе да хукне през глава. Но ръцете на сляпата бяха сключени здраво около раменете му. Сега тя се усмихваше иронично и той беше щастлив, че не може да види физиономията му.

– Всеки петък Съюзът на слепите ангажира този салон за танци – поде тя. – За съжаление почти винаги е полупразен...

Барк тъпчеше механично на място, като се стараеше да не гледа очите й.

– Не е толкова зле, нали... – подхвърли тя. – Как се казвате?

– Барк – рече сковано той.

– Нека да отгатна! – игриво продължи тя. Наклони глава и премрежи невиждащия си поглед. – Вие излизате от затвора! – изтърси сляпата.

– Как се сети? – просъска Барк.

– Не знам – чистосърдечно си призна младата жена. – Нали знаете, слепите имат силно развито шесто чувство. Защо бяхте вътре?

– Изнасилване – кратко отвърна той.

Известно време се поклащаха мълчаливо. После той се наклони към ухото й и злорадо прошепна:

– Да ти кажа ли как точно стана?

Тя не отговори. Барк обгърна плътно талията й и мушна лице между шията и рамото й... Тя го прие по-спокойно, отколкото очакваше, и това донейде го разочарова.

Шепотът му се смесваше с музиката като накъсан телеграфен запис: „...изваден... доста халтави... шамари... твърд... устата...“ Парчето свърши. Изгарян от срам и гняв, Барк понечи да се отскубне и да изчезне, ала сляпата жена не го пусна.

– Още един танц! – прошепна тя.

Върна се малко след дванадесет, в твърде приповдигнато настроение, но точно пред входната врата го обзе необяснима тревога. Изведнъж стана сериозен. Отключи, колкото се може по-безшумно, и се вмъкна на пръсти в тъмното антре... Пред вратата на стаята си спря и се ослуша. Нищо.

Чувството, че не е сам, настойчиво го преследваше през следващите дни. Понякога, особено в просъница, долавяше леки стъпки. Усвои навика да се прибира тихо и внезапно. Затаяваше дъх и слухтеше пред вратата... Отвътре често се разнасяха подозрителни звуци: проскърцване, преместване, въздишки. Тогава Барк рязко отваряше и нахлуваше в стаята, тържествуващ, че най-сетне е спипал натрапника. Това, разбира се, не ставаше и той се тръшваше безпомощен на леглото си. Имаше обаче сигурно доказателство в подкрепа на неговите съмнения. Някой редовно поливаше цветето. И не беше той – можеше да се закълне. Барк бе от оная порода мъже, които не забелязват съществуването на цветята, но постепенно унилата хризантема зае важно място в живота му. Вече не се съмняваше, че тя е в основата на тревогите му. Всеки ден грижливо проверяваше пръстта в саксията и установяваше, че е влажна. Кой и защо се интересуваше толкова от това жалко растение?! Барк не беше вчерашен и знаеше, че някои хора имат страст да крият ценности на неподходящи места. Още първите дни той прерови щателно саксията, но не откри нищо. Това притъ пи значително любопитството му и сега той искаше само да бъде оставен на спокойствие. Искаше да се съсредоточи върху плана си. Да изпипа всяка подробност. Този път не трябваше да се проваля...

Един ден той повика хазяйката, посочи цветето и рече:

– Не го ща повече в стаята си!

– Защо, пречи ли ви нещо? – остро реагира тя.

– Ами вземете си го при вас и му се радвайте колкото щете! – отвърна той.

Жената упорито поклати глава.

– То не ми принадлежи. Беше на Никола...

– Кой?

– Предишният квартирант. Той живя тук седем години... Беше самотен и нещастен човек. През последната година се привърза към цветето. То беше единствената му утеха...

– Той почина – рече тихо тя. – Беше доста пълен и страдаше от сърце. Замина по служба за няколко седмици и не се върна...

– Съжалявам – каза Барк. – Само че аз не съм той. Ясно ли е?!

– Саксията ще остане където си е – твърдо заяви хазяйката. – Ако не ви харесва, намерете си друга квартира!

Барк хлъцна от изненада; втренчи се в нея и разбра, че говори сериозно. „Бог знае какво става тук!“, помисли си той и мълчаливо се прибра в стаята си. Опря гръб до стената и стисна зъби. През главата му премина серия от ярки кадри, в които нещастната женица се появяваше ту изкормена, ту обезглавена, ту разфасована... Постепенно яростта му утихна и той фиксира саксията със студена отмъстителност. Печалното растение внасяше опасен оттенък на неопределеност в светлото бъдеще, което Барк систематично планираше. Подтикваше го към леност и безразличие, особено във влажните, мъгливи дни, когато нездравото му ухание се усилваше неимоверно. Това не биваше да продължава. Минаха два дни и Барк се събуди, обзет от чудно вдъхновение. Беше ясна, слънчева утрин. Той отвори широко прозореца и се надвеси навън. Тротоарът беше пуст. Извърна се и сграбчи саксията за листата. – Чао! – прошепна той с демонична усмивка и я пусна през прозореца. Изчака няколко секунди със затворени очи, за да чуе как се разбива върху плочките. Звукът обаче се бавеше и той надзърна озадачен навън. Тротоарът беше чист. Инстинктивно погледна нагоре, сякаш имаше вероятност саксията да е полетяла в обратна посока... Но и в небето нямаше нищо. Дали пък не беше сън? Той се обърна сепнат. Паничката от саксията се мъдреше на масата, празна и изоставена... Барк сви рамене и затвори прозореца.

В продължение на няколко дни беше нащрек. Очакваше да се разрази скандал, но видима реакция не последва. Както винаги хазяйката се държеше с него леко отчуждено, ала учтиво. И все пак Барк можеше да се закълне, че тя е забелязала липсата на цветето... Понякога му хвърляше дълги, изпитателни погледи, дълбаещи душата му като свредели. Защо го направи? Защо?... Тези недомлъвки го изнервяха. Предпочиташе всичко да свърши с откровена, шумна караница, дори това да му костваше покрива над главата. Постепенно обаче грижите около Проекта отново го погълнаха. Неканеното присъствие беше изчезнало заедно с проклетата саксия. В стаята цареше тишина и порядък.

Следващите дни протекоха доста еднообразно. Барк излизаше сутрин към единадесет, виждаше се с разни хора, обядваше, правеше огледи на сгради, водеше си бележки. Привечер се забавляваше дискретно... Нито веднъж не се прибра пиян, не повръщаше по стените, не мъкнеше жени. Всъщност беше добър квартирант. Въпреки това хазяйката остана напълно равнодушна, когато един ден неочаквано й съобщи, че заминава. Барк й остави солидна предплата, за да не се чувства ощетена, но тя дори не погледна парите. Очите й бяха приковани върху празната паничка на масата. „Майната ти!“, каза си той.

Беше паметен ден: градската пролет разнасяше болно ухание на люляци, а Стопанската банка осъмна обрана до шушка. Барк взе напращелия си мукавен куфар и пое със сигурни крачки към едно по-добро бъдеще. Прашната полегата улица беше почти пуста. Той се огледа за такси и случайно зърна табелата „САЛОН ЗА ТАНЦИ“. През деня изглеждаше още по-вехта. Някаква кола се зададе от края на улицата и той вдигна ръка да я спре. Автомобилът намали ход. В този миг се разнесе тихо свистете. Саксията се стовари върху главата му със злокобен пукот. Разлетяха се глинени черупки и пръст. Една унила хризантема легна на паважа. Куфарът зейна и от него се посипаха банкноти. Колата боязливо го подмина. Барк се пулеше към небето. Мозъкът му набъбваше през гъстата черна коса като пяна за бръснене.

Тая Лана е снабдена с ей такива бомби и задник на полицейска кобила. Има права руса коса и си скубе веждите до голо. Лицето й е обло като речен камък, а под плътния слой фон дьо тен личи някакъв упорит обрив. Каквото и да разправят загубеняците от курса, Лана има стил. Грубичък може би, но стил. Елегантна е – особено когато идва с оня черен гащеризон, прилепнал по тялото, който кара шофьорите да минават на червено. Всъщност не бих имал нищо против едно такова присъствие, ако...

Е, да, Лана имаше сериозен проблем. От известно време проблемът беше станал и наш, на цялата група. А най-лошото несъмнено бе, че тъкмо аз трябваше да го реша. По дяволите! Щом я зърнах, още първия час, си казах, подобно на господ: „Това е добро“ и побързах да я поканя да седне до мен. Усетих тръпката на завист, която премина през мъжката част от групата, а и не само... Но доброто свършваше дотук. Полагах героични усилия да си побъбря с нея през междучасията, понякога дори я изпращах след часовете – поне в началото беше така. После се отказах. Лана не беше от приказливите: изразяваше се безцветно и не даваше признаци за определени интереси. В еди-кой си клуб салатите са страхотни/ужасни или днес времето не е много топло. Такива неща. С изпращането също не стигнах по-далеч: не повече от стотина крачки, бих казал. След което тя неизменно си хващаше такси и отпрашваше в неизвестна посока. Нищо обаче не можеше да разубеди колегите ми, че съм станал близък с нея. Сгъстил съм се, така да се каже. Де да бях...

Проблемът на Лана беше в произношението.

Лана беше половин украинка и говореше английски с акцент на сибирска дървосекачка. Нищо не можеше да се направи. Осъзнахме го едва към края на първия месец. Верри найс томит юуу. Гут-бай. Гут-морррнинг. Удю гиф ми дад бук? Некст тьосди ай-ем-гойнг то бизнес тррип. Брррекфаст, Хенкъррчиф. Ват ши сей? Донт вори... Това уродливо дърдорене отначало доста ни забавляваше, но после започна да ни бърка в здравето и то не на шега. Никой от нас не беше особено сигурен в произношението си, а фонетичните интерпретации на Лана допълнително разколебаваха неукрепналите ни езикови навици.

Ват ши сей?...

Ms. Emily, клетата ни преподавателка по английски, напразно се мъчеше да изкорени тия грозни плевели от произношението й, но те бяха страшно упорити. Всъщност „упорити“ е слабо казано. Те бяха заразни. Пролазваха в прясно наторените ни мозъци и обгръщаха нежните филизи на английските слова в мъртва хватка.

Донт вори. Би хапи. Не бяхме hарру, никак даже! Всеки от нас беше снесъл по триста долара с надежда да усъвършенства английския си. Жертвахме всяка свободна минута, за да зубрим нови думички и да съчиняваме изречения с тях. Защото това беше бъдещето ни. Формулата на успеха не беше тайна за никого. Можеше да се срещне във всяка по-сносна оферта за работа и неизменно гласеше следното: отлични комуникативни умения на английски език. Лана обаче не даваше пет пари, нейната формула очевидно беше по-различна. Ужасното й произношение беше прилепчиво като гонорея в късен стадий. Скоро всички казвахме: гут-морррнинг и бррек-фаст по начин, от който човек го побиваха ледени тръпки. Комуникативните ни умения съперничеха само с тези на руските подводничари от Студената война.

– Така повече не може! – рече веднъж Антон.

Всички бяхме съгласни. Антон работеше в банка и винаги носеше костюми. Над челото му грееше ясна плешивина във формата на полумесец. Беше усърден и работлив, затворен в себе си младеж, който държеше да напредне в живота. (Като всички нас!) Но английският му не беше на ниво. Особено напоследък.

– Трябва да я разкараме! – просъска Диана; тя беше медицинска сестра и кроеше планове да замине на работа в Дубай. – Иначе язък за парите и времето ни!

„Верно язък“, съгласихме се ние. Но как на практика щеше да стане това, нямахме никакаква представа. В края на краищата Лана също бе снесла триста долара и едва ли щеше да ги прежали с лека ръка просто защото някой се дразнел от произношението й. Дълго умувахме що да сторим. Най-сетне банкерският ум на Антон роди следното предложение:

– Ако тя остане – поде пресметливо той, – всеки от нас ще се вътри с триста долара, без да броим изгубеното време и другите щети. Ние сме десет души. Дайте да съберем по трийсет долара и да й възстановим сумата за курса. Тогава може би ще се навие да се махне.

Настъпи неловко мълчание. На никого не му се даваха трийсет долара. От друга страна, беше ни безпощадно ясно, че трийсет е по-малко от триста. Всеки дебил можеше да го сметне! После неочаквано всички погледи се насочиха към мен.

– Ти си гъст с нея – отсече Диана. – Ти ще преговаряш. „Не чак толкова?“, искаше ми се да добавя, но въпреки това се нагърбих с деликатната мисия.

Улицата беше заледена и Лана се хвана за мен. Носеше късо кожухче от заешка кожа, което се космеше обилно. Беше средата на февруари. Предложих й да се отбием някъде да пием по едно. Тя погледна часовника си и кимна. Седнахме в бистрото срещу хотел „Плиска“.

– Тук салатите са ужасни – предупреди ме доброжелателно тя.

Докато сервитьорката се мотаеше с поръчката ни, Лана неочаквано се наведе към мен и сложи ръката си върху моята, Беше мека и леко лепкава като намазана с мед.

– Знаеш ли – поде тя, – имам чувството, че всички от групата ме мразят.

– Така ли? – направих се на изненадан. Ръката й продължаваше да стои върху моята.

– С изключение на теб, разбира се! Ти не си като тях. Държиш се човешки, искам да кажа.

Не бях подготвен за подобен обрат. Доларите пареха в джоба ми. Сега беше моментът да ги плясна върху масата и да изрева: „Много си се лъгала, малката! Взимай мангизите и си обирай крушите!“. Вместо това, измърморих нещо от сорта на:

– Хъм, виж, мисля, че би било добре, ако наблегнеш на произношението си.

Лана премигна неразбиращо. После отдръпна ръката си.

– Произношението ми е много добро – каза тя. – Помня лесно всякакви думи.

– Не е едно и също – заинатих се аз. – Трябва да се научиш и как да ги изговаряш.

– Важното е да имаш какво да кажеш – отсече Лана.

Темата очевидно я изнервяше. Мен също. Изчаках напрежението да се разсее между две глътки уиски и я попитах какво смята да прави след завършването на курса.

– Същото! – ухили се тя. – Само че в Холандия. Лана твърдеше, че е барманка.

GSM-ът й се обади настойчиво някъде от чантата. Тя го отворири и се намръщи. От слушалката долетя злобно цвърчене. Тя размени няколко думи на руски, после се обърна към мен, видимо притеснена:

– Моят човек. Трябва да тръгвам, много съжалявам.

Грабна кожуха си и изчезна. Почувствах се силно неудовлетворен. Прелях остатъка от нейното питие в чашата си. Отсреща, върху стената на хотела, ярко светеше рекламата на казиното. Това ме подсети, че са ми артисали цели триста долара. Половин час по-късно бях на игралната маса. Rien ne va plus. Профуках доларите до шушка. Усещането ми за неудовлетвореност се задълбочи. На излизане от хотела ми се лепнаха две минджи. Попитах ги ей така от любопитство по колко взимат. Едната рече: 40. А другата: 70. Огледах ги с интерес, но не долових качествени разлики.

– Ти защо взимаш повече? – попитах тая, дето ми рече седемдесет.

– Тя знае английски – изпревари я другата с нотки на завист.

Е, майната ви, значи! Тогава за пръв път ми хрумна, че тая Лана може би работи нещо като call girl и, леле, като се сетих какво можеше да се направи с ония триста долара! Но вече беше късно.

На следващия ден тутманиците от курса ме наобиколиха: „Какво става?“, питат нервно, а аз само мънкам: „Каза, ще си помисля“... Добре, че Лана отсъстваше. Сумата не беше кой знае каква и се успокоявах, че към края на курса може би ще успея да я събера. Но не се наложи. Лана повече не се появи.

Нямах представа какво се е случило. Не знаех дори телефонния й номер. Клетата Ms. Emily напразно се мъчеше да узнае нещо повече. Колегите само вдигаха рамене. Никой не обелваше дума за парите. Подразбираше се някак от само себе си. Това ме уреждаше.

Седмиците минаваха, а произношението ни осезаемо се подобряваше. Щяхме да напредваме още по-бързо, ако не беше Малул. Езикът на Шекспир бълбукаше в устата му като чорба, оставена на бавен огън. Но го търпяхме – все някой трябваше да крета на опашката. Поне не беше заразно.

Тъкмо бяха минали предварителните тестове. Изпълваше ме дух на превъзходство, защото имах най-много точки от всички. Колегите ме посрещнаха с ледено мълчание. Ms. Emily още не беше дошла. На чина ми лежеше вестник. Снимката на Лана тутакси прикова погледа ми.

– Чакайте, чакайте! – извиках аз. – Нали не си мислите, че...?

В този момент влезе Ms. Emily и аз инстинктивно тикнах вестника под чина. Но тя вече знаеше. В очите й имаше сълзи.

– Бедното момиче – прошепна тя.

Изминаха два мъчителни учебни часа. Мислите ми безразборно се стрелкаха насам-натам, като допусках груби езикови грешки. През междучасието колегите ме отбягваха като чумав. Единствено сириецът Малул се приближи плахо до мен и прошепна:

– Аз работи над произношение. Обещава!

Вгледах се в лъскавите му изплашени очички и осъзнах, че е безнадеждно да му обяснявам каквото и да било.

– Стегни се, човече – казах само и поех по коридора, мрачен, с развян шлифер, като един самотен Уайът Ърп, призован да бди над чистотата на свещения английски език.

Как, откъде и защо съм попаднал на това място, няма значение. По-важното е, че продължих да се връщам там. Известно време само четях, докато най-сетне върхът на пръстите ме засърбя и реших да й пратя съобщение – някакъв лингвистичен коктейл от руски и английски думи, наподобяващ езика на Антъни Бърджис. Казах й същото, което казвам и тук: че текстовете й са прекалено остроумни и забавни, за да бъдат истински. А тя ми отговори: само с истината не се живее. Така започна всичко.

През тази половин година си разменихме повече от сто имейла: някои от тях съвсем кратки, други – твърде дълги. Успяхме да си кажем доста работи, без да си омръзнем. Тя ми изпрати своя снимка в JPG формат. Давах си сметка, че това излиза малко от правилата на играта, но не съжалявах. Ако се съдеше по снимката, Виктория беше забележително създание. Чак се уплаших! Сигурно е свила картинката от някой сайт за манекенки, казах си с преднамерен цинизъм. Обаче вече беше късно. Истинско или не, дигиталното изображение прилепна плътно върху представата ми за нея и нямаше сила, която да ги раздели. Виктория настояваше да й пратя своята снимка. Поколебах се дали на свой ред да не си присвоя по-атрактивна външност, но ми се видя някак комплексарско. Предоставих й натуралния си лик, а тя ми писа, че съм бил красив, дори очень красивый. Олекна ми.

Общуването ни ставаше все по-интензивно; духовната доскоро връзка се трансформираше необратимо в интимна. Все по-горещи писма, все по-пикантни подробности с привкус на физиология. Вече нямахме тайни един от друг, поне в тази сфера на познанието. Онова, което последва, бе логично и неизбежно: безразсъден електронен секс. Твърде безразсъден, бих казал. Но с рускините е така.

Докато един ден не пристигнат в София. Ха-ха!

Като рабрах, че Виктория се кани да идва насам, никак, ама никак! не се зарадвах. Контактът F2F¹ определено крие купища неизвестни и потенциални неприятности (за справка едноименния роман). Тя сякаш долови моето колебание и ме попита не се ли радвам, че ще можем да осъществим фантазиите си на живо? Не бях мислил по този аспект на въпроса. Ако снимката беше истинска? Нямаше друг начин да узная. Ами добре, писах й, ела. Хлътнал бях, и то здраво. Разтичах се, намерих квартира – не твърде уютна, ала просторна, със здраво и широко легло. Не можех да я поканя у нас по причина на жената и детето. Не криех този факт от нея, но не личеше да й пука особено. Виктория също имаше приятел, който по думите й не ставал за нищо. Щяла да остане само една седмица, информира ме тя; толкова й била отпуската. Звучеше успокоително.

И ето ме значи на летището, нахилен глупаво, с китка в ръка. Гледам таблото: самолетът от Москва е кацнал преди пет минути. „Имай късмет само да не изглеждаш както на снимката!“, рекох си на ум, докато крачех напред-назад в чакалнята. Пих кафе, пу ших. По едно време пътниците от Москва взеха да излизат и аз се наредих сред посрещачите. На най-лично място! Взирам се в прииждащата тълпа и търся възлюбената с поглед. Тя също има моята снимка, няма опасност да не се познаем, мисля си. Обаче нея нещо я няма. Само безкрайна върволица от тетки, тътрещи препълнени колички с багаж. А може би въобще няма да дойде, мина ми през ума, уплашила се е, че измамата със снимката ще лъсне. И какво от това? Стана ми жал за нея, бях готов да й простя всичко. В този момент усетих една ръка върху рамото си.

– Это вы, Саша? – каза мек мъжки глас.

Обърнах се като опарен. Пред мен стоеше снажен блондин, малко над четиридесетте, с дълго лице и пронизващи сини очи. Не носеше друг багаж, освен лека пътна чанта през рамо и някаква кутия, на която бе нарисувана кафе-машина. Той разгъна листа, който държеше, и кимна.

– Да, это вы!

Върху хартия та беше изпринтена моята фотография. Китката в ръцете ми внезапно повехна. Той долови титаничното ми объркване и каза:

– Не се тревожете. Сега ще ви обясня всичко.

Измъкнахме се от навалицата и се настанихме на седалките край стената. Той постави внимателно кутията на пода, изгледа ме преценяващо и рече:

– Казвам се Шлисть. Аз съм бащата на Виктория. Приятно ми е да се запознаем.

Не можех да кажа същото и замълчах. Той порови из джобовете си и измъкна малка снимка.

– А това е дъщеря ми – въздъхна Шлисть.

От снимката гледаше палаво момиченце с лунички и коса, сплетена на плитки.

– Тук е на дванайсет години – допълни той. – А сега е на тринайсет.

Продължавах глупаво да стискам китката. Шлисть разтвори ципа на чантата си и измъкна някакви листове. Подаде ми ги: беше разпечатка на нашата кореспонденция.

– Разбира се, вие не сте виновен – поде спокойно той. – Тя ви е заблудила. Нашата Виктория сега навлиза в пубертета, а фантазията й е твърде развинтена. За съжаление, твърде малко я контролираме, но нали знаете, съвременните родители сме такива. Вие също имате деца, да?

– Едно – казах почти без глас.

– Предполагам, че се чувствате ужасно – отбеляза той с отсянка на състрадание. – Но това повече не можеше да продължава. Реших, че ще бъде най-добре, ако се срещнем face to face, както се казва, за да изясним ситуацията. Освен това имам малко работа в България – додаде неопределено той.

Просто не знаех къде да се дяна от срам. Ушите ми горяха като реотани.

– Слушайте, Саша – поде невъзмутимо Шлист, – мога ли да остана в квартирата, която писахте, че сте намерили за Виктория, а? Така и така е свободна. Не ми се ще да отсядам в хотел. Само за четири дена! Ще ви платя, ако трябва?

Предложението беше неочаквано и всъщност изобщо не ми се понрави, но бях твърде смутен в този момент, за да реагирам разумно.

Отидохме в квартирата.

Той огледа скептично полупразното помещение. Отиде до прозореца и открехна пердето. После седна върху леглото.

– Значи тук смятахте да доведете моята Виктория? – прошепна той, опипвайки замислено матрака. – Каква романтика!

– Не е много уютно наистина – смотолевих аз.

Надявах се тайно да се разкара. Като му гледах дрехите и марковата чанта „Самсонайт“, не приличаше на някой, дето не може да си позволи хотел. Шлисть обаче нямаше намерение да си тръгва.

– Има ли тук хладилник? – попита той делово.

Показах му го. За голяма моя изненада той натика вътре кутията от кафеварката. После почука многозначително с пръст по бутилката от шампанско, която бях оставил да се изстудява. Ушите ми отново пламнаха.

– Ако не възразявате, ще си почина – рече той. – Не искам да ви притеснявам ни най-малко. Като си тръгвам, просто ще оставя ключа у съседите. Става ли?

Кимнах. Бледият му профил излъчваше хладно сияние. Побързах да се измета.

Преживях кошмарни дни. Чувствах се смазан; омерзен от себе си до краен предел. Искаше ми се да се свържа с малката вещица и да й кажа какво мисля за този мръсен цирк, но не намерих сили. Изчетох отново цялата ни кореспонденция. Мистификацията беше перфектна.

На четвъртия ден отидох да взема ключа от съседите, както се бяхме уговорили. Те ми казаха, че руснакът си е заминал още на другата сутрин. Беше стоял само един ден! Това ми се видя доста съмнително и реших да хвърля едно око в квартирата.