Алеко константинов „разни хора – разни идеали ii”

„РАЗНИ ХОРА – РАЗНИ ИДЕАЛИ - II”

Основен критерий на новия обществен морал е политическият келепирджилък, който има и своите „законни” оправдания: - „Тази амнистия призна, че всички наши дела са вършени за спасението, за славата и за величието на България...”

Иронията в повествователния глас на автора се изпълва с мрачните интонации в откровено циничната изповед на Алековия герой: „- Наливай, наливай! Още ... още ...

В подтекстовите внушения на диалога авторският АЗ е дистанциран от открито агресивната позиция на амнистирания от Парламентарната анкетна комисия байганьовски АЗ. Две личностни позиции влизат в опозиция. Контрастът между нравствено почтение и войнстваща об­ществена неморалност е вътрешният художествен двигател на изповедния диа­лог. Отново двете „лица” на българската обществена действителност през 90-те години на XIX век представя Щастливеца. Те са контрастни, несъвместими помежду си, но са част от времето. Съжителстват в странно диалектическо единст­во. Алеко търси дълбоката обществено-политическа причина за нарушената хар­мония, за поява на различие в критерия за нравственост в следосвобожденска Бъл­гария, но открива само дисхармонията и всемогъщото тържество на войнстващата пошла наглост.

Деформационните процеси в моралния облик на байганьовска България застра­шават традиционно устойчивата нравс­твеност на българина. Не е случайно жeланието на „амнистирания” да сподели своя „духовен” празник именно с Щастли­веца, присъстващ мълчаливо в повествователното действие на фейлетона. Алеко има свой представител в художественото пространство на текста. Неговото присъствие е анонимно, но ясно легити­миращо интелигенцията в българското общество. Именно интелигентът „вет­рогонец” е единствен свидетел на премъл­чаните пред общественото съзнание ис­тини, но открито и свободно изповядани пред авторския свидетелски АЗ на Алеко. Страшната истина за двойствения, противоречив облик на обществото атакува читателското съзнание. Разкрива неп­реодолимото различие между идеал и дей­ствителност. Узаконената безнравственост сама изповядва себе си, разкрива тайните на своя неотменен и вездесъщ „успех”:

- Ура, да живее амнистията!... Ох, сладко винце! Сега усещам всичката му прелест, сега, когато смъкнаха от плещите ми адския товар... И така, нашите приятели тег­лиха черта на миналото. Браво! Значи, всич­ко от миналото е предадено вече на забвeние. Браво! Значи, отсега нататък и да с,с разкрие вече грозната драма на Орландовските гробища ... (я виж в съседната стая няма ли някой да подслушва)... значи, и да се разгатне енигмата на зеленото сукно с металическото копче, и пламъкът на петрола в нощната тъмнина, и ужасният смрад, и цвъртенето... и закритият фаетон в Драгоманското дефиле, и всичко, и всичко ... У-у! Косите ми настръхват... Но, баста! Всичко е заличено вече с амнистията. ...

Възмездието, „справедливото” наказание има стойност само за непочтения. Криворазбраният нравствен кодекс на об­ществото оневинява престъпника, нами­ра мотив за извинение на морално недобронамерения. Дълбоко скрита е деформацията на обществената нравственост. Нейният облик е грозен и отблъскващ. За­това и самото присъствие на Алековия ге­рой в повествователното пространство на фейлетонната изповед е потискащо. Расте усещането за всемогъщество на пошлото и грозното. Дори самият амнис­тиран изпитва неприязън Към немотиви­раната толерантност на закона, извинил неговите странни действия. Сериозни и дълбоко потресни са възпри­ятията на читателското съзнание, вну­шени от откровено циничната изповед на фейлетонния герой. Отделни художествени фрагменти: „зеленото сукно”, „пламъкът на петрола”, „ужасният смрад”, „затри­тият фаетон”, „Драгоманското дефиле”, създават гротескно окрупнена картина за възприятие. Цветовата експресия на зелено („зеленото сукно”), жълто и черно („пламъкът на петрола") очертава злове­щия контур на реалния, но дълбоко скрит от „погледа” на обществото образ на престъплението. Внушеното и изпитано чувство на отвращение е сетивно („утаеният смрад”).

Авторът присъства дълбоко покрусен от акта на престъпното деяние. Той е „свидетел” на грозни сцени, забулени от зловещата тайна на принудителното мъл­чание и нощната тъмнина. Колкото реал­но, толкова и художествено условно е очер­тана дълбоката пропаст на нравствени деформации. Гражданското съзнание на Щастливеца за миг „осветява” грозния лик на обществения морал сред трагично смълчаните усои на Драгоманското дефи­ле. Тъмен мрак забулва престъпните сле­ди на поставената над закона обществе­на неморалност. В „закрития фаетон”, за­едно с анонимната неизвестна жертва, е взет като заложник на „унижението, лакейството и непочтеността” и авторът. Той е „свидетел” и „жертва” на престъпно ненаказаната, но „справедливо” амнистирана от Парламентарната анкетна коми­сия обществена безнравственост. Тя е шумна и нагла. Стига до цинизъм в своите сатанински оргии с безвластието и беззаконността. Усетила се с неограничени „Възможности” и „перспективи” за разви­тие, разгулната престъпна съвест с ехид­но превъзходство разказва за своите „под­визи”: „Да живее, трижди да живее амнистията - значи, сега и да се разкрие оргията в участъка през 1888 година - пак нищо, всичко е предадено на забвение и нашите чети­ри девици ще преклонят глава пред повеле­нието на закона и ще затаят своята жажда за възмездие, ха-ха-ха!... ”

Насилието над обществения идеал на Щастливеца за „свобода, честност и лю­бов” е нагло заявено В изповедта на ам­нистирания герой на мерзката драма в Драгоманското дефиле. Прокобно знаме­нателен е образът на „закрития фаетон”. Само четири месеца след написването на фейлетона, на 11 май 1897 г. Алеко ще бъ­де прострелян на път от Пещера, пътуващ в подобен „фаетон”.

Нравът на престъпните байганьовски страсти не се променя. Той е закрилян от закона. Обект е на официална държавна амнистия.

Изповедта на Алековия фейлетонен ге­рой преминава в открит диалог не с държавните институции, „блюстители” на за­кона, а с най-същностния опонент на ам­нистираната престъпност - интелиген­та с неподкупна гражданска съвест - художествен двойник на Алеко. Девалвираните стойности на законност и свобода са най-силните оръжия за диалогичен „двубой” на амнистирания престъпник с чест­та и достойнството на българина, заб­равен от закона. Свободата е приоритет на безогледната и нагла байганьовщина В помислите и действията на всички, прес­тъпили закона, но защитени от него. Тя не принадлежи на честния и почтен български гражданин. Той е „извън” закона. Действията му са „противоестествени”. Вреди на себе си, на държавата и на за­кона. Честната гражданска съвест е го­лямо „зло” за обществените нрави. Ето защо и „възмущението” на амнистирания е „искрено”. Отрицанието в „граждански разбунената” му „съвест” расте. Присме­хът преминава в сарказъм: „Е добре, драги борци - бих извивал аз на ветрогонците, -за какво беше вашата борба? Какво спече­лихте вие?... Вятър? Законност и свобода, ха-ха-ха ... Глупци! - Кажи ми ти, недоял-недоспал, нещастнико, ти какво спечели със своята упорита борба, а? ... Какво разбра ти от живота? Остана честен, ще кажеш, и плаваш из облаците в съзнание на своята честност!... ”

В диалогизираната изповед на „прес­тъпно” честното гражданско съзнание на амнистирания герой авторовото присъс­твие, макар и ненатрапено, е ярко и силно. След всяка пунктуационна пауза, фиксирана в графиката на текста чрез многоточие, следва нов порой от нападки и гро­зни ругатни. Цинично откровен е Алековият „граждански” опонент в своето въз­мущение. Емоционалната гама в изповед­та расте. Градацията е възходяща. Гне­вът, роден от „справедливо” възмущение, нараства. Но в тази възходяща скала на вулканично градирани, престъпно изповедни страсти е най-голямото доказателство за неподкупната и честна гражданс­ка съвест на Щастливеца: „...Глупец, счупе­на пара не струва твоята гладна честност! Спечеленият с упорен честен труд хляб, ще кажеш ти, е по-сладък от амброзии. Какво заблуждение! Не, нещастнико, хлябът си е хляб, а богатата трапеза е наслаждение, твоята стаичка е мрачна килия, а разкошният дом е наслаждение, твоите идеи са вятър, а моето злато е наслаждение. Разбра ли? ”

Отчуждението расте. Дистанцията между автор и герой е трагично непреодолима. „Гладната честност” „разкошният дом” на престъпника са несъвместими. Честният интелигент е обречен. Библейска е неговата участ, като тази на Хрис­тос. Честен е хлябът му, стаичката е „мрачна килия”, а идеите му „са вятър”. За такива „честни” глупци бъдеще няма. То принадлежи на позналите наслаждението чрез купища престъпно спечелено злато. Честността се оказва недостатък. Безпочвена идея за нравственост, ненужно наследена от миналото. Тя не е в син­хрон с новата нравственост на следосвобожденското българско общество.

Честност и свобода са контрастно несъизмерими понятия в новия нравствен кодекс на българина. Честността носи унижение, несвобода и обществено порицание. Свободата да не спазваш закона е един­ствено право на непочтения. Той е „щас­тливият” и „блаженстващият” в новото следосвобожденско общество. Борещият се за справедливи идейни каузи, защита­ващи националния, а не личния интерес, е нещастен мечтател и „ветрогонец”. Той действително няма никакво бъдеще. Затова и Алековият герой се опитва да „по­могне”, да даде „шанс” на заблудения, не­поправимо честния, беден интелигент: „Е добре, още веднъж те питам какво спечели ти в своята упорита борба? Ти мечтаеше за свобода и правда, а аз тънех в блажено упоение от неограничена с никакви законни с никакъв морал власт! ... Ти жадуваше моето падение, ти го очакваше като второ пришествие и живееше с вяра, че моментът на моето падение е момент на тържеството на твоите мечти. Е, добре, аз паднах - где е твоето тържество, нещастнико?... ” Диалогичното противопоставяне между нагло войнстващия байганьовски АЗ и повествователния условен опонент - ТИ (художествен представител в текста на честна и интелигентна България) в гротескно преобърнат образ представя гро­зните реалности на нечовешка по разме­ри обществена и политическа безнравс­твеност.

Честната гражданска съвест на Щас­тливеца страда. Прозират трагичните истини за живота, но техните екзистенциални и духовни стойности нямат никакво значение за безнравствеността на закона. Той дава сила и личностно само­чувствие на престъпните съвести. Прес­тъпилите закона гордо заявяват своето АЗ-ово „достойно” присъствие в общественополитическото развитие на следосвобожден-ската българска действител­ност.

АЗ-овото съзнание на амнистирания е изпълнено със себеуважение и дълбоко презрение към авторския ТИ - „Ветрогона”-интелигент, към честния гражданин с полугладно съществуване: „Аз паднах, но пак съм изправен на краката си. Аз живях, ти страда. Аз пак живея, ти пак страдаеш ... Кой спечели? Ти запази идеите си, аз за­пазих златото си. Кой спечели, кажи ми, о, честний труженико ... Ха-ха, ха-ха!... ”

Виталните сили на злото, въплътени в АЗ-овото съзнание на престъпилия закона, са категорично заявени в доказателствените примери на Алековия герой. Той изповядва: „Аз паднах ... Аз живях ... Аз пак ще живея.” Какво противопоставя на тези несъкрушими доводи честният гражданин-интелигент? - Страдание: „...ти страда... ти лак страдаеш... ”.

Над безкрайното страдание на Алеко се издига неистово „щастливият” присмех на амнистирания герой от втория фейле­тон на цикъла „Разни хора, разни иде­али”. Той има право да се радва на победа­та си, да благославя своето „щастие”. По­бедил е отново байганьовският нрав на следосвобожденска България: „- Наливай! - Стига, благодаря. Вземи и ти чашата си. Е, хайде, наздраве. Ура, да живее амнис­тията! ... Тази амнистия призна, че всичките наши дела са вършени за спасението, за славата и за величието на България ... Ха-ха, ха-ха... ”