Алхимикът паулу Куелю



страница1/9
Дата20.08.2018
Размер1.24 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9
АЛХИМИКЪТ

Паулу Куелю

Момчето се казваше Сантяго. Смрачаваше се вече, ко­гато то пристигна със стадото си до една стара и изос­тавена църква. Покривът отдавна се беше срутил, а на мястото на сакристията бе израсло огромно смокиново дърво.

Реши да пренощува тук. Вкара овцете през разнеби­тената порта и я залости с няколко дъски така, че да не могат да избягат. Из тоя край нямаше вълци, но веднъж една овца се бе измъкнала през нощта и момчето си пропиля целия следващ ден да я търси.

Постла на пода наметалото си и легна, използвайки за възглавница книгата, която току-що бе прочело. За­спа с мисълта, че трябва да започне да чете по-дебели книги: щеше да ги чете повече време и щяха да бъдат по-удобни възглавници за през нощта.

Когато се събуди, още не се бе разсъмнало. Поглед­на нагоре и видя звездите, които блещукаха през сруте­ния покрив.

„Ще ми се да поспя още малко", каза си то. Бе съну­вало същия сън от миналата седмица и отново се бе съ­будило преди края.

Стана и пийна глътка вино. После взе гегата и започна да разбужда овцете, които още спяха. Беше забеля­зало, че щом стане от сън, повечето от животните също започват да се будят. Сякаш някаква тайнствена сила бе свързала живота му с живота на овцете, които от две години обикаляха с него по тези места, търсейки вода и храна.

- Така са свикнали с мен, че знаят навиците ми -промълви то. След кратко размишление реши, че може би е станало обратното - то е свикнало с навиците на овцете.

На някои от овцете обаче не им се ставаше. Момче­то започна да ги побутва с гегата, като викаше всяка от тях по име. Винаги си бе мислило, че овцете разбират всичко, което им казва. Затова понякога им четеше от­къси от книгите, които му харесваха, разказваше им за самотата и радостите на един пастир в полето или пък им описваше най-новите неща, които бе видяло в гра­довете, през които минаваше.

Но през последните два дни им говореше само за ед­но момиче - дъщеря на търговец, живеещ в града, къ­дето щеше да пристигне след четири дни. Бе ходило там един-единетвен път миналата година. Търговецът имаше магазин за платове и винаги искаше да стрижат овцете пред очите му, за да не го излъжат с вълната. Един приятел му бе посочил магазина и пастирът заве­де там овцете си.

- Искам да продам малко вълна - каза той на търго­веца.

Магазинът беше пълен и търговецът го накара да из­чака до вечерта. Пастирът седна на тротоара пред мага­зина и извади от дисагите си една книга.

- Не знаех, че пастирите четат книги - чу той до се­бе си момичешки глас.

Девойката бе олицетворение на характерния за Андалусия тип, имаше права и дълга черна коса и очи, ко­ито смътно напомняха за някогашните завоеватели -маврите.

- Всъщност от овцете се научава повече, отколкото от книгите - отвърна момчето. И разговорът им про­дължи повече от два часа. Тя каза, че е дъщеря на тър­говеца, и описа живота в градчето, където всеки след­ващ ден прилича на предишния. Пастирът й разказа за полетата на Андалусия, за най-новите неща, дето бе ви­дял в градовете, през които минаваше. Бе доволен, че е открил друг слушател освен овцете си.

- Как си се научил да четеш?

- Като всички останали - отговори момчето. - В училище.

- Но щом умееш да четеш, защо си станал пастир?

Момчето измисли някакво оправдание вместо отго­вор. Сигурно беше, че момичето не можеше да разбе­ре. Продължи да разказва истории от пътуванията си, а малките мавърски очи ту се разтваряха широко, ту се притваряха от възхищение и изумление. Времето ми­наваше и момчето поиска този ден никога да не свърш­ва, бащата на момичето да е зает още дълго и да го на­кара да чака три дни. Обзе го чувство, което никога пре­ди това не бе изпитвало - желанието да остане да живее в един и същи град завинаги. С чернокосото момиче дните никога нямаше да бъдат еднакви.

Но търговецът най-сетне дойде и го накара да остриже четири овце. След това му плати каквото му дълже­ше и го покани да дойде пак следващата година.


И сега, само след четири дни, щеше да пристигне отново в същото градче. Беше развълнувано, но едно­временно с това и несигурно: може би момичето вече го е забравило. През градчето минаваха много пастири, които продаваха вълна.

- Няма значение - каза момчето на овцете си. - Аз познавам момичета и от други градове.

Но дълбоко в сърцето си знаеше, че това съвсем не е без значение. Знаеше още и че за пастирите, моряци­те и търговските пътници съществуват градове, в кои­то живее някой, способен да ги накара да забравят кол­ко е хубаво да обикаляш света и да се чувстваш свобо­ден.
* * *

Появиха се първите лъчи на утрото и пастирът тръг­на с овцете в посока към слънцето. „На тях никога не им се налага да вземат решения - помисли си той. - Си­гурно заради това стоят винаги близо до мен." Овцете се нуждаеха единствено от вода и храна. Докато мом­чето познаваше най-добрите пасища на Андалусия, те винаги щяха да бъдат негови приятели. Дори и всички дни да бъдат еднакви, с протяжни, безкрайни часове между изгрева и залеза на слънцето; дори те да не са прочели нито една книга през краткия си живот и да не познават езика на хората, които разказваха новините по селата. Овцете се задоволяваха с вода и храна, то­ва им беше достатъчно. В замяна щедро предлагаха вълната си, компанията си, а понякога дори и месото си.

„Ако днес се превърна в чудовище и реша да ги убия една по една, те ще разберат това едва когато почти ця­лото стадо бъде изтребено - помисли си момчето. - И понеже ми имат доверие, са отвикнали да разчитат на собствения си инстинкт. Само защото ги водя до храната им."

Момчето започна да се учудва на собствените си мисли. Може би църквата с онова смокиново дърво, растящо в нея, е обитавана от призраци. Сигурно пора­ди това за втори път му се бе присънил същият сън, а сега изпитваше гняв към овцете, които винаги са му би­ли верни приятели. Пийна малко от виното, останало от предишната вечер, и се загърна с наметалото. Знаеше, че след няколко часа, когато слънцето достигне до най-високата си точка, ще стане толкова горещо, че няма да може да изкара овцете на полето. Това бе часът, в кой­то през лятото цяла Испания спи. Горещината продъл­жава до вечерта, а той през цялото това време ще тряб­ва да носи наметалото. Впрочем когато неговата те­жест му дотягаше, той се сещаше, че благодарение на него сутрин никога не усеща студа.

„Винаги трябва да сме подготвени за изненадите на времето", мислеше си момчето и дори изпитваше бла­годарност към тази тежест.

Наметалото съществуваше, защото бе необходимо, тъй както и момчето. След като две години бе обикаля­ло равнините на Андалусия, то вече познаваше на пръс­ти всички градове от областта и пътуването се бе пре­върнало в смисъл на живота му. Възнамеряваше този път да обясни на момичето как един обикновен пастир се е научил да чете: бе посещавало семинарията до шестнайсетгодишна възраст. Родителите му искаха да стане свещеник. Това би било голяма гордост за едно бедно селско семейство, което работеше само за храна­та и водата, също като овцете му. Бе изучавало латински, испански и богословие. Ала още от дете мечтаеше да опознае света и това му се струваше по-важно, отколкото да опознае Бога или греховете на хората. Един ден, когато бе отишло да се види със семейството си, събра смелост и каза на баща си, че не иска да е свеще­ник, че иска да пътува.

- През това село са минали хора от цял свят, синко -каза баща му. - Идват да търсят нови неща, но си оста­ват същите. Отиват на хълма да видят замъка и мислят, че миналото е било по-хубаво от настоящето. Едни са руси, други - тъмнокожи, но не са по-различни от хора­та в нашето село.

- Но аз не съм виждал замъците в техните страни -отвърна момчето.

- След като видят нашите полета и жените ни, тези мъже казват, че биха искали да останат тук завинаги -продължи бащата.

- Искам да видя техните жени и земите, от които са дошли - каза момчето. Защото те никога не остават тук.

- Те носят кесии, пълни с пари - добави бащата. - А у нас само пастирите пътуват.

- Тогава ще стана пастир.

Баща му не каза нищо повече. На другия ден му да­де една кесия с три старинни златни испански монети.

- Намерих ги един ден на полето. Мислех да ги дам в дар на църквата в деня, в който щяха да те ръкополо­жат за свещеник. Купи си стадо и обикаляй широкия свят, докато разбереш, че няма по-забележителен за­мък от нашия, нито по-красиви жени от нашите.

И го благослови. В очите на баща си момчето про­чете същото желание да обиколи света. Желание, което все още бе живо, въпреки че той десетки години се бе опитвал да го погребе с вода и храна, а също и като за­спиваше всяка нощ на едно и също място.

Хоризонтът се обагри в червено; после изгря слън­цето. Момчето си спомни за разговора с баща си и се почувства щастливо; бе видяло много замъци и много жени (но нито една, приличаща на тази, която го очак­ваше на два дни път). Притежаваше наметало, книга, която можеше да замени срещу друга, и стадо овце. Най-важното бе, че всеки ден осъществяваше мечтата на живота си - да пътува. Когато полетата на Андалусия му омръзнеха, можеше да продаде овцете си и да стане моряк. А когато се наситеше на морето, щеше да е опознало много градове, много жени и много начини да бъдеш щастлив.

„Не знам защо търсят Бога в семинарията", раз­мишляваше то, докато гледаше изгряващото слънце. Винаги когато бе възможно, търсеше нови пътища, по които да върви. Никога преди това не бе идвало в тази църква, въпреки че толкова пъти бе минавало оттук. Светът бе необятен и ако момчето се оставеше на овце­те да го водят, макар и за кратко, сигурно щеше да от­крие още много интересни неща. „Но овцете не си да­ват сметка, че всеки ден вървят по нови пътища. Не раз­бират, че пасищата са се променили, че сезоните са раз­лични. Така е, защото са загрижени единствено за вода­та и храната."

„Може би е така с всички нас - помисли си пастирът. - Дори и с мен, защото не мога да мисля за други жени, откакто срещнах дъщерята на търговеца." Поглед­на към слънцето и пресметна, че ще пристигне в Тари­фа преди обяд. Там ще може да размени книгата си сре­щу по-голяма, да напълни бутилката с вино, да се обръс­не и да си подстриже косата. Трябваше да се приготви за срещата с момичето и не искаше дори да допусне ве­роятността друг пастир с повече овце да е пристигнал преди него и да е поискал ръката й.

„Това, което прави живота интересен, е възможност­та да осъществиш мечтата си", помисли си той и уско­ри крачка, поглеждайки отново към слънцето. Беше се сетил, че в Тарифа живее една старица, която умее да тълкува сънища. А тази нощ той за втори път бе съну­вал същия сън.
Старицата отведе момчето в другия край на къщата в една стая, която бе отделена от гостната със завеса от разноцветни найлонови ленти. Вътре имаше маса, картина, изобразяваща светото Исусово сърце, и два стола.

Старицата седна и го накара да стори същото. След това хвана двете ръце на момчето и започна тихо да се моли.

Приличаше на циганска молитва. Момчето беше срещало много цигани; и те като него все пътуваха, но без да отглеждат овце. Хората казваха, че освен да лъ­же, циганинът не прави нищо друго през живота си. Го­вореше се също така, че циганите са сключили договор с дявола и че отвличали деца, които използвали като роби в тайнствените си катуни. Когато беше малко, момчето умираше от страх да не бъде отвлечено от ци­ганите и сега този отминал страх отново го обзе, дока­то старицата държеше ръцете му.

„Все пак тук е образът на светото Исусово сърце" -помисли си то, като се опитваше да се успокои. Не ис­каше ръката му да затрепери и старицата да усети стра­ха му. Отправи наум молитва към Бога.

- Интересно... - каза старицата, без да откъсва очи от ръката на момчето. После отново замълча.

Момчето започна да се изнервя. Ръцете му неволно потрепериха и старицата разбра. То бързо издърпа ръ­цете си.

- Не съм дошъл тук да ми гледаш на ръка - каза то, като се разкайваше, че е влязло в тази къща. Хрумна му да плати и да си тръгне, без да пита за нищо. Отдаваше прекалено голямо значение на някакъв повтарящ се сън.

- Дошъл си да ме питаш за сънища - отвърна стари­цата. - А сънищата не са нищо друго освен Божията реч. Когато Бог говори на Световния език, мога да тъл­кувам. Когато обаче говори на езика на собствената ти душа, само ти можеш да разбереш. Във всеки случай ще трябва да ми платиш.

„Това ще е някакъв трик", помисли си момчето. Въпреки всичко реши да рискува. За пастира винаги съ­ществува риск - среща с вълци или пък суша, - но точ­но това прави живота му толкова привлекателен.

-"Сънувах два пъти един и същи сън - каза то. - Съ­нувах, че съм на някакво пасище с овцете, когато се по­яви едно дете и се заигра с тях. Не обичам да закачат овцете ми, те се боят от непознати хора. Но децата мо­гат да си играят с животните, без да ги плашат. Не знам защо. Не знам как животните разбират каква е възраст­та на хората.

- Разказвай съня си - каза старицата. – Сложила съм тенджера на печката. А и ти имаш малко пари, не можеш да ми отнемаш много време.

- Детето си поигра с овцете - продължи момчето, малко притеснено. — И изведнъж ме хвана за ръка и ме заведе до египетските Пирамиди.

Спря за миг, за да види дали старицата е чувала за египетските Пирамиди. Ала тя продължаваше да мълчи.

- И тъй, до египетските Пирамиди - произнесе то бавно последните две думи, за да може старицата да ги разбере, - детето ми каза: „Ако дойдеш дотук, ще на­мериш скрито съкровище." И тъкмо когато то щеше да ми покаже мястото, се събудих. И двата пъти.

Старицата продължаваше да мълчи. След това отно­во взе ръцете на момчето и започна да ги разглежда внимателно.

- Сега нищо няма да ми плащаш - каза тя. - Но ис­кам една десета от съкровището, ако го намериш.

Момчето се разсмя. Бе доволно. Благодарение на някакъв сън за скрито съкровище щеше да спести мал­кото пари, които имаше. Старицата сигурно наистина беше циганка - циганите са глупави.

- Разтълкувай тогава съня ми - помоли момчето.

- Преди това се закълни. Закълни се, че ще ми да­деш една десета от съкровището си в замяна на това, което ще ти кажа.

Момчето се закле. Старицата поиска то да повтори клетвата си пред картината със светото Исусово сърце.

- Този сън е на Световния език - започна тя. - Мога да го разтълкувам, но тълкуването е много трудно. За­това смятам, че заслужавам една част от това, което ще откриеш.

Тълкуването е следното: трябва да отидеш до еги­петските Пирамиди. Никога не съм чувала за тях, но щом дете ти ги е показало, значи съществуват. Там ще намериш съкровището, което ще те направи богат.

Отначало момчето се учуди, после се ядоса. Не бе­ше нужно да идва при старицата само заради това. Но накрая се сети, че тя няма да му вземе пари.

- Не си струваше да си губя времето, за да чуя то­ва - отвърна момчето.

- Нали ти казах, че сънят ти е труден. Простите не-ща са необикновени и само мъдреците успяват да ги видят. Аз не съм от тях, но затова пък владея друго из­куство - гледането на ръка.

- А как ще стигна до Египет?

- Аз само тълкувам сънищата. Не мога да ги пре­връщам в действителност. Ето защо преживявам от то­ва, което ми дават дъщерите ми.

- А ако не стигна до Египет?

- В такъв случай и аз няма да получа нищо. Не ще да е за пръв път.

И старицата не каза нищо повече. Отпрати момчето, тъй като и без това бе загубила много време с него.

Пастирът си тръгна разочарован и реши никога по­вече да не вярва на сънища. Сети се, че трябва да свър­ши много неща: отиде до магазина да си купи храна, размени книгата си за по-голяма и седна на една пейка на площада, за да опита виното, което бе купил. Денят беше горещ, но виното по необяснимо тайнствен начин успяваше да разхлади тялото му. На влизане в града бе оставил овцете си в кошарата на един приятел, с кого­то се бе запознал наскоро. Познаваше доста хора по тия места и поради това обичаше да пътува. „Човек лесно си създава приятели, без да е нужно всеки ден да бъде с тях. Когато се виждаме постоянно с едни и същи хора - както беше в семинарията, - те се превръщат в част от живота ни. А когато станат част от живота ни, започват да искат да го променят. И ако не сме такива, каквито те искат да бъдем, се сърдят. Защото всички смятат, че знаят как точно трябва да изживеем живота си."

Но никой не знае как точно да изживее собствения си живот. Също като старицата, която не можеше да превръща сънищата в реалност.

Реши да изчака слънцето да слезе по-ниско, преди да тръгне с овцете към полето. След три дни щеше да ви­ди дъщерята на търговеца.

Зачете книгата, която му бе дал свещеникът от Тари­фа. Бе доста дебела и още на първата страница става­ше дума за някакво погребение. Освен това имената на героите бяха много сложни. „Ако някой ден случайно реша да напиша книга - мислеше си момчето, - ще въ­веждам героите един след друг и така читателите няма да си губят времето в запомняне на имена."

Тъкмо успя да се съсредоточи в четенето (а то бе приятно, защото ставаше дума за погребение в снега и това създаваше у него усещане за прохлада под пале­щото слънце), когато един старец седна до него и се опита да го заговори:

- Какво правят онези там? - попита той, като соче­ше хората на площада.

- Работят - отговори сухо момчето и се престори, че е погълнато от книгата. Всъщност си мислеше как ще остриже овцете пред дъщерята на търговеца, за да й покаже какви интересни неща умее да върши. Вече сто­тици пъти си бе представяло тази сцена. И всеки път тя се удивляваше, когато започваше да й обяснява, че ов­цете се стрижат отзад напред. Опитваше се също така да си спомни някои хубави истории, които да й разкаже, докато стриже овцете. Повечето ги бе прочело в книги­те, но щеше да й ги разкаже като лично преживени от него. Тя нямаше да усети разликата, защото не четеше книги.

Старецът обаче упорстваше. Каза, че е уморен и жа­ден, и го помоли за глътка вино. Момчето му подаде бу­тилката, като се надяваше след това той да го остави на мира.

Ала старецът на всяка цена искаше да си поговори с него. Попита го каква книга чете. То реши да се държи грубо и да отиде на друга пейка, но баща му го бе учил да уважава възрастните. Две неща го накараха да даде книгата на стареца: първото бе, че не можеше да произ­несе заглавието. Освен това, ако старецът не умееше да чете, той самият щеше да се премести на друга пейка, за да не се почувства засрамен.

- Хм... - промълви старецът, оглеждайки книгата от всички страни, сякаш бе някакъв странен предмет. -Книгата е ценна, но много скучна.

Момчето се изненада. Старецът можеше да чете, до­ри бе чел тази книга. А ако книгата наистина се окаже­ше скучна, както той твърдеше, не беше късно да я сме­ни с друга.

- В тази книга се говори за това, за което се говори в почти всички книги - продължи старецът. - За неспо­собността на хората да избират собствената си съдба. А накрая се опитва да накара всеки да повярва в най-голя­мата лъжа на света.


- Коя е най-голямата лъжа на света? - попита учу­дено момчето.

- Ето коя е: в определен момент от нашето същест­вуване загубваме контрол над живота си, който от този ден нататък става подвластен на съдбата. Това е най-го­лямата лъжа на света.

- Но това не се случи с мен - възрази момчето.

-Искаха да стана свещеник, а аз реших да стана пастир.

- Така е по-добре - отвърна старецът. - Защото оби­чаш да пътуваш.

„Той отгатна мислите ми", каза си Сантяго. През то­ва време старецът прелистваше дебелата книга, сякаш нямаше намерение да му я върне. Момчето забеляза, че е облечен доста странно и прилича на арабин, нещо, ко­ето не беше рядкост в този край. Африка се намираше само на няколко часа път от Тарифа, достатъчно бе да се пресече протокът с кораб. В града често идваха араби, за да пазаруват, и се молеха по странен начин по някол­ко пъти на ден.

- Вие откъде сте? - попита момчето.

- От много места.

- Никой не може да бъде от много места. Аз съм пас­тир и съм на много места, но иначе съм от един-единствен град, до който има стар замък. Там съм роден.

- В такъв случай може да се каже, че съм роден в Са-лим.

Момчето не знаеше къде се намира Салим, но не ис­каше да попита, защото се срамуваше от невежеството си. Погледна отново към площада. Хората сновяха на-сам-натам, сякаш бяха заети с нещо много важно.

- Как изглежда Салим? - попита то, опитвайки се да открие някаква следа.

- Така, както винаги е изглеждал. Това все още не беше никаква следа. Знаеше поне, че Салим не е в Андалусия. Иначе щеше да познава града.

- А вие какво работите в Салим? - продължи да упорства момчето.



  • Какво работя в Салим? - Старецът за пръв път се разсмя звучно. - Та аз съм Царят на Салим!

„Хората говорят много странни неща - мислеше си момчето. - Понякога е по-добре да живееш само с ов­цете, те поне мълчат и не търсят друго освен храна и вода. Или пък да останеш насаме с книгите, те разказ­ват невероятни истории, и то само ако поискаш да ги чуеш. Но когато говориш с хората, те ти казват такива неща, че не знаеш как да продължиш разговора."

- Казвам се Мелхиседек - рече старецът. - Колко ов­це имаш?

- Имам толкова, колкото ми трябват - отвърна мом­чето. Старецът се опитваше да научи твърде много за живота му.

- В такъв случай сме изправени пред един проблем. Не мога да ти помогна, след като мислиш, че имаш толкова овце, колкото ти трябват.

Момчето се подразни. Никаква помощ не му бе нуж­на. Старецът беше този, който бе помолил за малко ви­но, а после го бе заговорил и се бе поинтересувал от книгата му.

- Върнете ми книгата - каза момчето. - Време е да си прибера овцете и да продължа пътя си.

- Дай ми една десета от овцете си - каза старецът, -и ще ти кажа как да стигнеш до скритото съкровище.

Едва тогава момчето си спомни за съня и изведнъж всичко му стана ясно. Старицата не му бе взела нищо, но старецът, който сигурно й беше мъж, щеше да се опита да му измъкне много повече пари срещу някаква си лъжа. Може би той също беше циганин.

Но момчето не бе изрекло нито дума, когато старе­цът се наведе, взе едно клонче и започна да пише върху пясъка на площада. Докато се навеждаше, нещо заблес­тя толкова силно на гърдите му, че заслепи момчето. Ала старецът с учудващо пъргаво за възрастта си движение прикри блясъка с плаща. Очите на момчето за­почнаха да виждат нормално и то успя да прочете това, което старецът бе написал.

Върху пясъка на централния площад то видя изписа­ни имената на баща си и майка си. Прочете историята на живота си до този момент, игрите от детството, сту­дените нощи в семинарията. Прочете името на дъщеря­та на търговеца, което не знаеше. Прочете неща, които никога на никого не бе разказвало: деня, в който бе от­краднало оръжието на баща си, за да отиде на лов за елени, или пък своето първо и единствено сексуално увлечение.

*.*

„Аз съм Царят на Салим", бе казал старецът.



- Но как така един цар ще разговаря с пастир? - по­пита момчето, смутено и учудено.

- Има много причини за това. Ала най-важната от тях е, че си способен да следваш Личната си легенда. Момчето не знаеше какво означава Личната легенда.

- Това, което винаги си искал да правиш. Всеки от нас, когато е съвсем млад, знае каква е Личната му ле­генда.

През този период всичко е ясно, всичко е възможно и човек не се страхува да мечтае и да иска онези неща, които би желал да извърши през живота си. С течение на времето обаче се появява някаква тайнствена сила, която се опитва да докаже, че е невъзможно Личната легенда да бъде осъществена.

Момчето не разбираше за какво говори старецът, но искаше да у шае какви са тези „тайнствени сили", за да смае дъщерята на търговеца.

- Това са сили, които изглеждат лоши, но в действи­телност благодарение на тях постепенно ще научиш как да осъществиш Личната си легенда. Те подготвят духа и волята, защото има една велика истина на тази плане­та: независимо кой си и с какво се занимаваш, щом много силно желаеш нещо, това означава, че желание­то ти се е родило в Душата на Вселената. То е твоята мисия на Земята.

  1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница