Алхимикът паулу Куелю

Реши да забрави за всичко това и да се върне към медитирането. Опита отново да се съсредоточи върху розовеещата пустиня и камъните. Но нещо в сърцето му не му даваше покой.

„Винаги следвай поличбите", бе казал старият цар. Момчето си помисли за Фатима. Спомни си за това/ко­ето бе видяло, предчувствайки, че то наистина ще се случи съвсем скоро.

С мъка излезе от транса, в който бе изпаднало. Ста­на и тръгна към палмите. Още веднъж се убеди в многоезичието на нещата: този път пустинята се бе превър­нала в сигурно убежище, а оазисът бе станал опасен.

Камиларят бе седнал до една палма и също се бе загледал в залеза на слънцето, когато видя момчето да се появява зад една от дюните.

- Въоръжен отряд идва насам - каза то. - Имах ви­дение.

- Пустинята изпълва с видения сърцата на хората -отвърна камиларят.

Ала момчето му разказа за ястребите: бе наблюда­вало полета им, когато внезапно се бе потопило във Всемирната душа.

Камиларят не каза нищо. Разбираше за какво говори момчето. Знаеше, че всяко едно нещо на повърхността на земята може да разкаже историята на останалите не­ща. Всеки човек, който отвори книга на някаква страни­ца или погледне ръцете на хората, полета на птиците, картите за игра или пък нещо друго, би могъл да наме­ри връзка със събитието, което изживява в момента. Всъщност нещата сами по себе си нищо не показват. Хората са тези, които, наблюдавайки нещата, разбират по какъв начин да достигнат до Всемирната душа.

Пустинята бе пълна с хора, които си изкарваха хля­ба с това, че лесно можеха да проникнат във Всемирна­та душа. Наричаха ги гадатели, а жените и старците се бояха от тях. Воините рядко ги търсеха, защото никой не влиза в битка, когато знае, че ще умре. Воините предпочитаха да усещат вкуса на битката и вълнението пред неизвестното; бъдещето е написано от Аллах, а всичко, което той е написал, е за доброто на човека. Ето защо воините живееха единствено в настоящето. А на­стоящето бе пълно с изненади и те трябваше да внима­ват за много неща: къде е сабята на врага, къде е конят му, какъв удар да му нанесат, за да си спасят живота.

Камиларят беше воин и неведнъж му се бе случвало да се обръща към гадатели. Някои от тях му бяха каза­ли верни неща, други — не. Докато един ден най-стари­ят и всяващият най-голям страх гадател бе попитал камиларя защо толкова Иска да узнае бъдещето си.

- За да мога да направя нещо - отвърнал камиларят. - И да направя така, че да избегна това, което не бих искал да се случи.

- В такъв случай това вече няма да е твоето бъде­ще - възразил гадателят.

- Тогава може би искам да узная бъдещето си, за да се подготвя за това, което предстои да стане.

- Ако ти предстоят хубави неща, то те ще бъдат за теб приятна изненада - казал гадателят. - А ако са ло­ши, ти ще страдаш много преди те да се случат.

- Искам да узная бъдещето си, защото съм човек -казал накрая камиларят на гадателя. - А хората живеят заради бъдещето.

Гадателят замълчал за известно време. Неговият ме­тод на гадаене бил да хвърля на пода пръчици и да тъл­кува начина, по който падат. Но тоя ден той не си по­служил с пръчиците. Увил ги в една кърпа и ги сложил обратно в джоба си.

- Изкарвам прехраната си, като предсказвам бъде­щето на хората - казал той. - Познавам науката на пръ­чиците и знам как да ги използвам, за да проникна в онова пространство, където всичко е написано. Там мо­га да прочета миналото, да открия забравени вече неща и да разбера поличбите от настоящето.

Когато хората дойдат при мен, аз не чета тяхното бъдеще, а само го разгадавам. Защото бъдещето при­надлежи на Бога и само той може да го разкрие при из­ключителни обстоятелства. А как успявам да разгадая бъдещето? По поличбите в настоящето. Тайната се крие именно в настоящето; ако обърнеш по-голямо внима­ние на настоящето, можеш да го направиш по-хубаво. А ако направиш по-хубаво настоящето си, това, което ще се случи впоследствие, също ще бъде по-хубаво. Забра­ви за бъдещето и живей всеки ден от живота си така, както повелява Законът. Бъди уверен, че Бог се грижи за децата си. Всеки ден носи в себе си Вечността.

Камиларят поискал да узнае при какви обстоятелст­ва Бог позволява да видиш бъдещето си.

- Когато той самият го покаже. А Бог рядко показ­ва бъдещето, и то само когато това бъдеще е написано, за да бъде променено.

Бог бе показал някакво бъдеще на момчето, помис­ли си камиларят. Защото е искал момчето да бъде не­гов инструмент.

- Върви да говориш с племенните вождове - каза камиларят. - Разкажи за воините, които идват насам.

- Ще ми се смеят.

- Те са мъже от пустинята, а мъжете от пустинята са свикнали с поличбите.

- Тогава те вече знаят.

- Тези неща не са тяхна грижа. Вярват, че ако тряб­ва да узнаят нещо, което Аллах иска да им разкрие, ня­кой ще им го съобщи. Вече се е случвало много пъти. А днес ти си този човек.

Момчето си помисли за Фатима. И реши да отиде при племенните вождове.

- Нося послание от пустинята - каза то на стража, който стоеше пред огромната бяла шатра в центъра на оазиса. - Искам да говоря с вождовете.

Стражът нищо не отговори. Влезе в шатрата и оста­на там дълго. После излезе заедно с един млад арабин, чиято бяла дреха беше обшита със злато. Момчето му разказа за това, което бе видяло. Арабинът го помоли да изчака малко и отново влезе вътре.

Мръкна се. Много араби и търговци влязоха и изля­зоха от оазиса. Постепенно огньовете изгаснаха и в оа­зиса стана така тихо, както в пустинята. Само в голяма­та шатра имаше светлина. През цялото това време момчето мислеше за Фатима и все още не можеше да разбере разговора от оня следобед.

След като бе чакало няколко часа, стражът му каза да влезе.

Това, което видя, го накара да изпадне в захлас. Ни­кога не си беше представяло, че насред пустинята може да съществува такава шатра. Подът бе покрит с най-красивите килими, по които някога бе стъпвало, а от тавана висяха позлатени гравирани полилеи със запалени свещи. Племенните вождове бяха насядали в дъното на шатрата в полукръг и удобно се бяха подпрели върху богато избродирани копринени възглавници. Влизаха и излизаха слуги със сребърни подноси, отрупани с пи­кантни ястия и чай. Други се грижеха въглените в нар­гилетата да не изгаснат. Приятен аромат на мек тютюн изпълваше въздуха.

Вождовете бяха осем, но момчето веднага разбра кой от тях е най-високопоставеният - един арабин, об­лечен в обшита със злато бяла дреха, който седеше в центъра. А до него бе седнал младият арабин, с когото момчето бе разговаряло преди това.

- Кой е чужденецът, който говори за поличби? - по­пита един от вождовете, поглеждайки към него.

- Аз - отговори момчето. И разказа това, което бе видяло.

- А защо пустинята ще разкаже тези неща на чуж­денец, след като знае, че ние сме тук от много поколе­ния? - попита друг племенен вожд.

- Защото моите очи още не са свикнали с пустинята и мога да забележа неща, на които твърде привикнали­те очи не обръщат внимание.

„А и защото знам какво представлява Всемирната душа", помисли си момчето. Но нищо не каза, защото арабите не вярват в тези неща.

- Оазисът е неутрален терен. Никой няма да напад­не оазис - каза трети вожд.

- Аз само разказах това, което съм видял. Ако не ис­кате да повярвате, недейте да предприемате нищо.

В шатрата се възцари тежко мълчание, последвано от оживен разговор между племенните вождове. Гово­реха на някакъв арабски диалект, който момчето не раз­бираше, но когато понечи да си тръгне, един от стражи­те му каза да остане. Момчето започна да се плаши; поличбите казваха, че нещо не е както трябва. Съжали, че бе говорило с камиларя по този въпрос.

Внезапно старецът, който бе седнал в средата, се ус­михна едва забележимо и момчето се успокои. Той не бе участвал в спора и до този момент не бе произнесъл нито дума. Но момчето вече бе свикнало със Световния език и долови усещането за покой, което бе започнало да трепти и да изпълва цялата шатра. Интуицията му подсказваше, че е сторило добре, идвайки тук.

Спорът приключи. Всички замълчаха, за да изслу­шат стареца. Той се обърна към момчето, ала този път изражението на лицето му бе студено и далечно.

- Преди две хиляди години в една далечна земя жи­вял човек, който бил съновидец. Хвърлили го в сух кла­денец, а после го продали като роб* - каза старецът. -Наши търговци го купили и го довели в Египет. И всич­ки ние знаем, че този, който вярва на сънищата, умее и да ги тълкува.

„Макар че невинаги успява да ги превърне в дейст­вителност", помисли си момчето, спомняйки си за ста­рата циганка.

- На фараона му се присънили мършави и дебели крави, а този човек спасил Египет от глада. Наричал се Йосиф. Бил е пришълец в чужда земя и трябва да е бил горе-долу на твоите години.

Останалите продължаваха да мълчат. Очите на ста­реца бяха все така студени.

• 
  Винаги спазваме традицията. Традицията е спаси­ла от глад Египет в онези далечни времена и е превър­нала народа му в най-богатия между народите. Тради­цията учи мъжете как да омъжат дъщерите си. Традици­ята казва, че оазисът е неутрален терен, защото и двата лагера имат оазиси и са уязвими.
  

- Ала Традицията казва също така, че трябва да вяр­ваме на посланията на пустинята. Защото всичко онова, което знаем, сме го научили от пустинята.

По даден от стареца знак всички араби станаха. Съ­бранието бе към своя край. Наргилетата бяха загасени, а стражите застанаха мирно. Момчето се канеше да из­лезе, когато старецът отново заговори:

- Утре ще нарушим договора, според който никой в оазиса не може да носи оръжие. През деня ще чакаме врага. Когато слънцето се скрие зад хоризонта, мъжете ще ми предадат оръжията си. За всеки десет убити ти ще получиш по една златна монета.

Но оръжията ще бъдат раздадени, за да влязат в бит­ка. Те са капризни като пустинята и ако ги вадим без по­вод, може да станат лениви и следващия път да откажат да стрелят. Ако утре те не бъдат използвани, поне едно от тях ще послужи - ще стреля в теб.
Единствено пълната луна осветяваше оазиса, когато момчето излезе. Пое към шатрата си, която беше на двайсет минути път.

Бе изплашено от случилото си. Бе проникнало във Всемирната душа и може би щеше да заплати за това с живота си. Твърде висок залог. Но то бе заложило мно­го още от деня, в който бе продало овцете си, за да следва Личната си легенда. И, както казваше камиларят, беше все едно дали ще умре утре или някой друг ден. Всеки ден е създаден, за да го изживееш или пък да напуснеш този свят. Всичко зависеше от една-единствена дума: „Мактуб".

Вървеше притихнало. Не съжаляваше за нищо. Ако трябваше да умре на другия ден, това щеше да означа­ва, че Бог не иска да промени бъдещето му. Но щеше да умре, след като преди това бе преминало протока, бе работило в магазин за кристал, бе открило мълчанието на пустинята и очите на Фатима. Бе живяло пълноцен­но всеки един ден, откакто бе напуснало родния си дом, а това беше толкова отдавна. Ако трябваше да умре на другия ден, очите му щяха да са видели много повече неща, отколкото очите на другите пастири, и момчето се гордееше с това.

Внезапно чу силен тропот и бе повалено на земята под напора на вятър с нечувана сила. Мястото се покри с прах, който почти скри луната. Пред него огромен бял кон се изправи на задните си крака и страшно из-цвили.

Момчето почти не виждаше какво става около него, но когато прахът се разсея, изпита такъв ужас, какъвто никога по-рано не бе изпитвало. Върху коня то различи ездач, целият облечен в черно, а на лявото му рамо бе кацнал сокол. Носеше тюрбан, а лицето му бе покрито с кърпа така, че се виждаха само очите му.

Странният ездач извади огромен ятаган, който той носеше, закрепен на седлото. Стоманата проблесна на лунната светлина.

- Кой се е осмелил да тълкува полета на ястреби­те? - попита той със силен глас, който сякаш отекна в петдесетте хиляди палми на Ал-Фаюм.

- Аз се осмелих - отвърна момчето.

Веднага след това се сети за картината със Сантяго, убиеца на маври, който на бял кон тъпчеше неверници­те. Бе съвсем същото. Само че сега положението бе точно обратното.

- Аз се осмелих - повтори момчето, като наведе глава и зачака удара на ятагана. - Животът на много хора ще бъде спасен благодарение на Всемирната душа, за която вие бяхте забравили.

Ятаганът обаче не падна изведнъж. Ръката на непо­знатия бавно се спусна надолу, докато върхът на остри­ето докосна челото на момчето. Ятаганът бе толкова остър, че го обагри капка кръв.

Конникът бе застинал неподвижно. Момчето също. Дори и за миг не помисли да избяга. Дълбоко в сърце­то си изпита необяснима радост: щеше да умре за Лич­ната си легенда. И за Фатима. В края на краищата поличбите бяха истински. Пред него стоеше Врагът, но момчето не се страхуваше от смъртта, защото същест­вуваше Всемирна душа и то скоро щеше да се превър­не в част от нея. А утре и Врагът щеше да стане част от нея.

Непознатият обаче продължаваше да държи ятагана си опрян в челото му.

- Защо си тълкувал полета на птиците?

- Прочетох само това, което птиците искаха да раз­кажат. Те искат да спасят оазиса, а вие ще умрете. Оа­зисът разполага с повече мъже, отколкото сте вие.

Върхът на ятагана продължаваше да докосва челото му.

- Аллах е създал войските, но е създал и птиците. Аллах ми разкри езика на птиците. Всичко е написано от една и съща Ръка — каза момчето, спомняйки си ду­мите на камиларя.

Непознатият най-сетне вдигна ятагана от челото на момчето и то изпита облекчение. Невъзможно бе да из­бяга.

- Внимавай с предсказанията - каза непознатият. -Когато е писано нещо да стане, то не може да се избег­не.

• 
  Видях само войската - каза момчето. - Не видях изхода от битката.
  

- Какво търси един чужденец в чужда земя?

- Търся Личната си легенда. Нещо, което ти никога няма да разбереш.

Конникът прибра ятагана в ножницата, а соколът, който бе кацнал на рамото му, нададе странен писък. Момчето си отдъхна.

- Трябваше да подложа смелостта ти на изпитание -каза непознатият. - Смелостта е най-важното качество за този, който се стреми към Световния език.

Момчето се изненада. Този мъж говореше за неща, известни на малко хора,

- Никога не отклонявай вниманието си, дори когато си стигнал толкова далеч - продължи той. - Обичай пустинята, но никога не й се доверявай напълно. Защо­то пустинята е изпитание за всички мъже - дебне всяка тяхна крачка и убива този, който се разсее.

Думите му напомняха тези на стария цар.

-Ако воините пристигнат и главата ти е все още на раменете след залез слънце, потърси ме - каза непозна­тият.

Ръката, която бе държала ятагана, сега взе камшика. Конят отново се изправи на задните си крака и вдигна облак прах.

- Къде живеете? - извика момчето, докато конникът се отдалечаваше.

Ръката с камшика посочи на юг. Момчето бе срещнало Алхимика.

Мъжете от оазиса заобиколиха конниците, дошли от пустинята. След половин час на земята лежаха четири­стотин деветдесет и девет трупа. Децата бяха в другия край на палмовата гора и нищо не видяха. Жените се молеха в шатрите за мъжете си и също нищо не видя­ха. Ако не бяха мъртвите тела по земята, човек би ка­зал, че тоя ден в оазиса нищо не се е случило.

Само един воин бе пощаден: този, който предвожда­ше вражеския отряд. Привечер той бе изправен пред племенните вождове и те го попитаха защо е нарушил Традицията. Предводителят отговори, че хората му би­ли гладни и изтощени от продължителните битки. Ре­шили да превземат оазиса, за да могат да продължат да се бият.

Върховният вожд на оазиса каза, че съжалява за во­ините, но Традицията винаги трябва да бъде спазвана. Единственото нещо в пустинята, което се променя, са дюните, движени от вятъра.

После осъди главатаря на враговете на безславна смърт. Вместо да загине от сабя или куршум, той бе обесен на една изсъхнала палма, а пустинният вятър люлееше тялото му.

Върховният вожд повика младия чужденец и му да­де петдесет златни монети. След това разказа отново историята на Йосиф в Египет и помоли момчето да ста­не Съветник на оазиса.

Когато слънцето се скри зад хоризонта и започнаха да се появяват първите звезди, които не блестяха мно­го силно, защото все още имаше пълнолуние, момчето тръгна на юг. 6 тази част на оазиса имаше само една шатра, а някои от минаващите араби му казаха, че мяс­тото е пълно с джинове. Но момчето седна и зачака.

Луната бе изгряла на небосклона, когато се появи Алхимикът. Носеше на рамото си два мъртви ястреба.

- Тук съм - каза момчето.

- А не би трябвало да си тук - отвърна Алхимикът. -Но може би Личната ти легенда те е довела при мен.

- Между клановете има война. Невъзможно е да се премине през пустинята.

Алхимикът скочи от коня и даде знак на момчето да влезе с него в шатрата. Тя бе съвсем обикновена и по нищо не се отличаваше от останалите шатри, които то бе видяло в оазиса, с изключение на голямата богата шатра в центъра, която сякаш бе излязла от приказки­те. Момчето потърси с очи алхимическите уреди и пе­ши, но нищо не откри. Имаше само няколко книги, отрупани на куп, готварска печка и килими със загадъч­ни рисунки.

- Седни, ще направя чай - каза Алхимикът. - А пос­ле ще изядем тези ястреби.

Момчето се запита дали това не са същите птици, които бе видяло предишния ден, но нищо не каза. Алхи­микът запали огън и малко след това апетитна миризма на печено месо изпълни шатрата. Бе по-приятна и от дима на наргилетата.

- Защо ме повикахте? - попита момчето.

- Заради поличбите - отвърна Алхимикът. - Вятъ­рът ми каза, че ще дойдеш. И че ще имаш нужда от по­мощ.

- Аз не съм този човек. Това е другият чужденец, ан­гличанинът. Той ви търсеше.

- Той трябва да открие други неща, преди да се срещне с мен. Но е на прав път. Започна да наблюдава пустинята.

-А аз?

- Когато силно желаеш нещо, цялата Вселена съ­действа, за да успееш да осъществиш мечтата си - ка­за Алхимикът, повтаряйки думите на стария цар. Мом­чето разбра. На пътя му се бе появил друг човек, за да го води към Личната му легенда.

- Не. Ти вече знаеш всичко, което трябва. Аз само ще ти посоча пътя към твоето съкровище.

- Между клановете има война - повтори момчето.

- Познавам добре пустинята.

- Аз вече намерих съкровището си. Имам камила, парите, които спечелих в магазина за кристал, и петде­сет златни монети. В моята страна ще бъда богат чо­век.

- Но всичко това е далеч от Пирамидите.

- Имам Фатима. Тя е съкровище, много по-голямо от всичко останало, с което се сдобих.

- Тя също е далеч от Пирамидите.

Мълчаливо изядоха ястребите. Алхимикът отвори една бутилка и наля някаква червена течност в чашата на момчето. Беше вино, едно от най-хубавите вина, ко­ито то бе пило през живота си. Но законът забраняваше да се пие вино.

- Злото не е в това, което влиза в устата на човека -каза Алхимикът. - Злото е в това, което излиза от нея.

Момчето се поразвесели от виното, но Алхимикът продължаваше да го плаши. Седнаха пред шатрата да съзерцават лунната светлина, на чийто фон звездите из­глеждаха по-бледи.

- Пийни и се отпусни малко - каза Алхимикът, забе­лязвайки, че момчето става все по-весело. - Почини си, всеки воин си почива преди битка. Но не забравяй, че сърцето ти е там, където е съкровището ти. И че твое­то съкровище трябва да бъде намерено, за да има сми­съл всичко онова, до което си достигнал по пътя към него.

Утре продай камилата и си купи кон. Камилата е жи­вотно, което може да те предаде: изминава огромни разстояния, без да даде и най-малкия признак на умора, докато накрая внезапно коленичи и умре. А конете се изморяват постепенно и ти винаги разбираш още колко могат да вървят и в кой момент ще умрат.
Вечерта на следващия ден момчето отиде до шатра­та на Алхимика, като водеше със себе си кон. Почака малко и Алхимикът се появи, възседнал коня си, с кац­налия на лявото му рамо сокол.

- Покажи ми къде в пустинята има живот - каза той. - Само този, който умее да открива живот, може да намира съкровища.

Тръгнаха из пясъка, сгрявани от луната. „Не знам дали ще успея да открия живот в пустинята - помисли си момчето. - Все още не познавам пустинята."

Понечи да се обърне и да каже това на Алхимика, но се боеше от него. Стигнаха до каменистото място, къ­дето момчето бе видяло ястребите в небето. Сега там освен тишината и вятъра нямаше нищо друго.

- Не мога да открия живот в пустинята - каза мом­чето. - Знам, че съществува, но не мога да го открия.

- Животът е този, който открива живот - отвърна Алхимикът.

И момчето разбра. Начаса отпусна юздите на коня си, който започна сам да си избира път през камъните и пясъка. Алхимикът го следваше мълчаливо. Конят на момчето повървя така около половин час, докато пал­мите на оазиса се скриха от погледа им. Виждаше се са­мо огромната луна на небето и скалите, върху които тя хвърляше сребристи отблясъци. Внезапно момчето за­беляза, че конят му спря на едно място, където то нико­га не беше идвало.

- Тук има живот - каза момчето на Алхимика. - Аз не познавам езика на пустинята, но конят ми познава езика на живота.

Слязоха от конете. Алхимикът нищо не отговори. Започна да разглежда камъните, вървейки бавно. Из­веднъж спря и предпазливо се наведе. На земята, меж­ду камъните, имаше дупка. Алхимикът постепенно на­пъха в нея ръката си до рамото. Нещо се раздвижи в дупката и очите на Алхимика - защото момчето вижда­ше само очите му - се присвиха от усилие и напреже­ние. Ръката му сякаш се бореше с това, което беше в дупката. С рязко движение, което изплаши момчето, Алхимикът извади ръката си и веднага се изправи. Ръ­ката му държеше една змия за опашката.

Момчето отскочи назад. Змията яростно се гърче­ше, а съскането й наруши мълчанието на пустинята. Бе кобра и отровата й можеше да умъртви човек само за няколко минути.

„Внимавайте, отровна е", помисли си момчето. Но тъй като Алхимикът бе пъхнал ръката си в дупката, си­гурно вече бе ухапан. Лицето му обаче беше съвсем спокойно. „Алхимикът е на двеста години", бе споменал англичанинът. Сигурно знаеше как да се справя със змиите в пустинята.

Момчето видя, че спътникът му отиде до коня си и извади ятагана от ножницата. Начерта с него кръг вър­ху пясъка и пусна змията в него. Животното веднага се укроти.

- Можеш да бъдеш спокоен - каза Алхимикът. - Тя няма да излезе оттам. А ти откри живот в пустинята. Това бе поличбата, която ми беше необходима.

- Нима това е толкова важно?

- Важно е, защото Пирамидите са сред пустинята.

Момчето не искаше да се говори повече за Пирами­дите. Още от предишната вечер сърцето му бе изпълне­но с тъга и болка. Защото знаеше, че за да продължи да търси съкровището си, ще трябва да се откаже от Фа-тима.

- Ще те преведа през пустинята - каза Алхимикът.

- Искам да остана в оазиса - отвърна момчето. -Вече срещнах Фатима. А за мен тя е по-ценна от съкро­вището.

- Фатима е жена от пустинята - каза Алхимикът. -Знае, че мъжете трябва да тръгнат, за да могат да се завръщат. Тя вече е намерила своето съкровище - това си ти. Сега очаква ти да намериш това, което търсиш.

- А ако реша да остана?

- Ще станеш Съветник на оазиса. Имаш достатъчно злато, за да купиш много овце и камили. Ще се ожениш за Фатима и ще живеете щастливо първата година. Ще обикнеш пустинята и ще запомниш как изглежда всяка една от петдесетте хиляди палми. Ще видиш как растат и те ще ти разкрият свят, който непрекъснато се про­меня. Ще започнеш да тълкуваш поличбите все по-добре, защото пустинята е най-добрият от всички учи­тели.