Алхимикът паулу Куелю

Трети пък се стремяха единствено към златото. Те никога не откриха тайната. Забравиха, че оловото, мед­та, желязото също трябва да следват своята Лична ле­генда. А този, който се намесва в Личната легенда на другите, никога няма да открие своята собствена.

Думите на Алхимика прозвучаха като проклятие. Той се наведе и изрови една раковина от пясъка на пус­тинята.

- В миналото това тук е било море - каза той.

- Забелязах - отвърна момчето.

Алхимикът го накара да доближи раковината до ухо­то си. Момчето бе правило това като дете и чу шума на морето.

- Морето продължава да живее вътре в раковината, защото такава е Личната му легенда. И то никога няма да напусне раковината, докато някой ден пустинята от­ново не се покрие с вода.

След това възседнаха конете си и продължиха в по­сока към египетските Пирамиди.

Слънцето бе започнало да залязва, когато сърцето на момчето го предупреди за някаква опасност. Бяха заобиколени от огромни дюни и момчето погледна Ал­химика, но той очевидно нищо не бе забелязал. Пет ми­нути по-късно момчето съзря двама конници, чиито си­луети се откроиха на фона на залязващото слънце. Пре­ди да успее да каже каквото и да е на Алхимика, след двамата конници се появиха десет, после сто, докато накрая гигантските дюни целите се покриха с конници.

Воините бяха облечени в сини дрехи, а тюрбаните им бяха опасани с черни ремъци. Лицата им бяха покри­ти със сини кърпи така, че се виждаха само очите им.

Въпреки че все още бяха далеч, техните очи разкри­ваха силата на душите им. Бяха очи, които вещаеха смърт.

Двамата бяха отведени във военен лагер, разполо­жен наблизо. Един войник блъсна момчето и Алхимика в някаква шатра. Тя се различаваше от шатрите в оази­са. Вътре се намираше главнокомандващият, заобико­лен от Генералния щаб.

- Това са шпионите - каза един от мъжете.

- Ние сме обикновени пътници - възрази Алхими­кът.

- Видели са ви преди три дни във вражеския лагер да разговаряте с един от воините.

- Аз съм човек, който върви през пустинята и позна­ва звездите - каза Алхимикът. - Не нося сведения за войски или за придвижване на кланове. Водя приятеля си през пустинята.

- Какъв е приятелят ти? - попита командирът.

- Алхимик е - каза Алхимикът. - Познава мощта на природните сили. И иска да ви покаже необикновените си способности.

Момчето слушаше мълчаливо. Страхуваше се.

- Какво търси един чужденец в нашата земя? - по­пита друг мъж.

- Донесох пари, за да ги дам на вашия клан - отго­вори Алхимикът. И преди момчето да е казало и дума, той извади кесията му и даде златните жълтици на ко­мандира.

Арабинът мълчаливо ги взе. С тези пари можеше да се купи много оръжие.

- Какво значи алхимик? - попита той накрая.

- Това е човек, който познава природата и света. Ако поиска, може да разруши този лагер, като използва .единствено силата на вятъра.

Мъжете се разсмяха. Бяха свикнали с жестокостите на войната и знаеха, че вятърът не може да нанесе смъртоносен удар. Всеки от тях обаче почувства как сърцето му се свива в гърдите. Бяха мъже от пустиня­та и се бояха от магьосниците.

- Искам да видя - каза предводителят.

- Трябват ни три дни - отговори Алхимикът. — И той ще се превърне във вятър, само за да покаже силата на своето могъщество. Ако не успее, тогава вашият клан може да разполага с живота ни както намери за добре.

- Не може да ми предлагаш нещо, което вече ми принадлежи - отвърна дръзко предводителят. Ала се съгласи да им даде тридневен срок.

Момчето се вцепени от ужас. Наложи се Алхимикът да го хване под ръка, за да го изведе от шатрата.

- Недей да им показваш, че се страхуваш - каза му той. - Те са смели мъже и презират страхливците.

Момчето изгуби дар слово. Успя да проговори едва когато тръгнаха из лагера. Не бе нужно да ги държат затворени — арабите бяха взели конете им. И още вед­нъж светът показа, че говори на много езици. Пустиня­та, която преди малко бе безкрайно свободно простран­ство, сега се бе превърнала в непреодолима преграда.

- Но вие им дадохте цялото ми богатство! - каза момчето. - Всичко, което съм спечелил през живота си!

- И за какво щеше да ти послужи то, ако те бяха убили? - отвърна Алхимикът. - Парите спасиха живота ти за още три дни. Човек рядко успява да отложи смъртта си с пари.

Момчето обаче бе твърде изплашено, за да може да разбере подобни мъдри слова. Не знаеше как да се пре­върне във вятър. Не беше алхимик.

Алхимикът поиска малко чай от един воин и с него навлажни китките на момчето. Прилив на спокойствие изпълни цялото му тяло, докато Алхимикът произнася­ше някакви неразбираеми думи.

- Недей да се поддаваш на отчаянието - каза той с необичайно мек тон. - Това ще ти попречи да говориш със сърцето си.

- Но аз не знам как да се превърна във вятър.

- Този, който следва Личната си легенда, знае всич­ко, което му е нужно. Само едно нещо прави мечтата невъзможна: страхът от неуспех.

- Не се страхувам от неуспех. Просто не знам как да се превърна във вятър.

- Тогава ще трябва да се научиш. От това зависи животът ти.

- А ако не успея?

- Ще умреш, следвайки Личната си легенда. И тази смърт ще е много по-хубава от смъртта на хиляди хо­ра, които никога не са знаели за съществуването на Лична легенда. Недей да се страхуваш. Обикновено смъртта кара хората да ценят повече живота.

Първият ден изтече. Наблизо имаше сражение и в лагера доведоха много ранени. „Смъртта нищо не про­меня", размишляваше момчето. Воините, които умира­ха, биваха замествани от други и животът продължава­ше.

- Смъртта можеше да почака, докато настъпи мир, приятелю - каза един воин на смъртно ранения си дру­гар. - Но, така или иначе, ти все някога щеше да ум­реш.

Привечер момчето потърси Алхимика, който бе тръгнал със сокола си из пустинята.

- Не знам как да се превърна във вятър - повтори момчето.

- Спомни си това, което съм ти казвал: светът е са­мо видимата страна на Бога. А алхимията означава да пренесеш духовното съвършенство в материален план.

- Какво правите в момента?

- Храня сокола си.

- Ако не успея да се превърна във вятър, ще умрем -каза момчето.

- Ще умреш само ти - отвърна Алхимикът. - Аз знам как да се превърна във вятър.

На втория ден момчето се изкачи на върха на една скала, която се намираше близо до лагера. Воините от караула го пуснаха — бяха чули за магьосника, който се превръща във вятър, и не смееха да се приближат до него. Освен това пустинята бе огромна, непреодолима преграда.

През целия следобед момчето остана да наблюдава пустинята. Слушаше сърцето си. А пустинята слушаше страха му.

И двамата говореха на един и същи език.
На третия ден върховният предводител свика коман­дирите си.

- Нека да видим как момчето ще се превърне във вя­тър - каза той на Алхимика.

- Сега ще видим това - отговори Алхимикът. Момчето ги заведе до мястото, където бе идвало предишния ден. Помоли всички да седнат.

- Ще ми трябва малко време - каза то.

- Не бързаме - отвърна предводителят. - Ние сме мъже от пустинята.

Момчето устреми взор към хоризонта пред себе си. В далечината се виждаха планини, дюни, скали и пълзя­щи растения, които упорстваха да живеят там, където оцеляването бе невъзможно. Пред погледа му се про­стираше пустинята, през която то бе вървяло месеци наред, но въпреки това познаваше съвсем малка част от нея. В тази малка част бе срещнало един англичанин, кервани, войни между кланове и оазис с петдесет хиля­ди палми и триста кладенеца.

- Защо днес отново си тук? - попита пустинята. — Нима вчера не се съзерцавахме достатъчно?

- Някъде в теб се намира тази, която обичам - каза момчето. - И когато гледам твоите пясъци, съзерцавам също и нея. Искам да се върна при любимата си и се нуждая от помощта ти, за да се превърна във вятър.

- Какво е това любов? - попита пустинята.

- Любовта, това е полетът на сокола над твоите пя­съци. Защото за него ти си зелено поле, откъдето той никога не се връща без дивеч. Той познава твоите ска­ли, дюни и пясъци и ти си щедра към него.

- Човката на сокола изтръгва части от мен - каза пустинята. - Години наред аз се грижа за неговия ди­веч, давам му да пие от оскъдната си вода, показвам му къде има храна. И един ден соколът се спуска от не­бето точно преди да почувствам върху пясъка си лас­ката на дивеча. Соколът ми отнема това, което съм от­гледала.

- Нали затова си отгледала дивеча - отвърна момче­то. - За да храни сокола. А соколът ще нахрани човека. И един ден човекът ще послужи за храна на твоя пясък, откъдето отново ще се роди дивеч. Така е устроен све­тът.

- Това ли е любовта?

- Да, това е. Любовта превръща дивеча в сокол, со­кола в човек, а човека - отново в пустиня. Тя превръща оловото в злато, а след това отново скрива златото под земята.

- Не разбирам думите ти - каза пустинята.

- Тогава се опитай да разбереш поне това, че някъ­де сред пясъците едно момиче ме очаква. Затова тряб­ва да се превърна във вятър.

За миг пустинята замлъкна.

- Давам ти пясъците си, за да може вятърът да духа. Но сама нищо не мога да направя. Помоли вятъра да ти помогне.

Появи се лек полъх. Командирите наблюдаваха от­далече момчето, което говореше на някакъв непознат за тях език.

Алхимикът се усмихваше.

Вятърът се приближи до момчето и докосна лицето му. Бе чул разговора му с пустинята, защото ветровете винаги знаят всичко. Обикаляха света, без да им е из­вестно мястото, където са се родили, нито мястото, къ­дето щяха да умрат.

- Помогни ми - помоли момчето вятъра. - Веднъж дочух в теб гласа на моята любима.

- Кой те научи да говориш езика на пустинята и на вятъра?

- Сърцето ми - отговори момчето.

Вятърът имаше много имена. Тук го наричаха сироко, защото арабите вярваха, че той идва от земи с мно­го вода, населени с чернокожи. В далечната страна, от­където идваше момчето, хората го наричаха левантин-ски вятър, защото вярваха, че той носи пясъка от пус­тинята и войнствените викове на маврите. Вероятно на друго място, далеч от пасищата с овце, хората мислеха, че вятърът идва от Андалусия. Ала вятърът не идваше отникъде и поради това беше по-силен от пустинята. Някой ден хората може би щяха да садят дръвчета в пустинята, дори биха могли да отглеждат и овце, но ни­кога нямаше да успеят да обуздаят вятъра.

- Ти не можеш да бъдеш вятър - каза вятърът. -Природата ни е различна.

- Не е вярно - възрази момчето. - Научих тайните на алхимията, докато скитах по света като теб. В мен са ветровете, пустините, океаните, звездите и всичко оста­нало, което съществува във Вселената. Създала ни е една и съща Ръка и имаме една и съща Душа. Искам да бъда като теб, да проникна във всяко кътче, да прекося моретата, да вдигна пясъка, скрил моето съкровище, да нося със себе си гласа на моята любима.

- Чух разговора ти с Алхимика миналия ден. Той ка­за, че всяко нещо има своята Лична легенда. Човешки­те същества не могат да се превърнат във вятър.

- Научи ме как да се превърна във вятър поне за ня­колко мига - каза момчето. - За да можем да разгова­ряме за неограничените възможности на хората и на ветровете.

Вятърът бе любопитен, защото това бяха непознати за него неща. Искаше да разговаря по този въпрос, но не знаеше как да превърне човек във вятър. А знаеше толкова много неща. Правеше пустини, потопяваше ко­раби, изкореняваше цели гори, разхождаше се из градо­ве, изпълнени с музика и странни шумове. Мислеше, че за него няма никакви граници, но ето че отпред стоеше едно момче и твърдеше, че има и още неща, които един вятър би могъл да прави.

- Това се нарича Любов - каза момчето, като видя, че вятърът почти бе отстъпил пред молбата му. - Само когато обичаме, можем да се почувстваме като част от Сътворението. Когато обичаме, изобщо не е нужно да разбираме какво точно се случва, защото всичко се случва дълбоко в нас и хората могат да се превърнат във вятър. При условие, че ветровете им помогнат, раз­бира се.

Вятърът беше много горделив и това, което говоре­ше момчето, го разгневи. Започна да духа по-силно, повдигайки пясъка на пустинята. Но в края на краища­та трябваше да признае, че макар и да бе обиколил це­лия свят, не знаеше как да превърне човек във вятър. И не познаваше Любовта.

- Докато се разхождах по света, забелязах, че мно­го хора говорят за любов, вдигнали очи към небето -каза вятърът^ ядосан от собственото си безсилие. - Мо­же би е по-добре да попиташ небето.

- Помогни ми тогава - помоли момчето. - Покрий това място с прах, за да мога да гледам слънцето, без то да ме заслепи.

Тогава вятърът задуха с такава сила, че небето се покри с пясък, а на мястото на слънцето остана само един позлатен диск.

В лагера бе станало невъзможно да се различи как­вото и да било. Мъжете от пустинята познаваха този вятър. Наричаха го самум и казваха, че е по-лош от морска буря, защото не бяха виждали морето. Конете цвилеха, а оръжията започнаха да се покриват с пясък.

Един от командирите, които бяха на скалата, се обърна към върховния предводител и каза:

- Може би ще е по-добре да го накараме да спре до­тук.

Те вече почти не виждаха момчето. Лицата им бяха покрити със сини кърпи, а очите им изразяваха само страх.

- Хайде да го накараме да спре - настоя друг коман­дир.

- Искам да видя величието на Аллах - каза с благо­говение техният предводител. - Искам да видя как един човек се превръща във вятър.

Но не пропусна да запомни имената на двамата мъ­же, които се бяха изплашили. Щом спреше вятърът, ще­ше да ги свали от длъжност, защото мъжете от пусти­нята не трябва да се страхуват.

- Вятърът ми каза, че ти познаваш Любовта - обър­на се момчето към Слънцето. - Щом познаваш Любов­та, сигурно познаваш и Всемирната душа, която съще­ствува благодарение на Любовта.

- Намирам се на такова място, че мога да видя Все­мирната душа - каза Слънцето. - Тя общува с моята ду­ша и ние заедно помагаме на растенията да избуяват, а на овцете да се скриват на сянка. От мястото, където се намирам - а аз съм много далеч от света, - се научих да обичам. Знам, че ако се доближа малко повече до Зе­мята, всичко на нея ще загине заедно с Всемирната ду­ша. Ето защо ние със Земята се съзерцаваме и се оби­чаме; аз й давам живот и топлина, а тя осмисля съще­ствуването ми.

- Ти познаваш Любовта - каза момчето.

- Познавам Всемирната душа, защото често разго­варяме по време на това безкрайно пътуване през Все­лената. Тя сподели с мен най-големия си проблем: до този момент само минералите и растенията са разбра­ли, че всичко се свежда до една-единствена същност. Не е необходимо обаче желязото да се превръща в мед, а медта да се превръща в злато. Всеки изпълнява точно определена функция в тази единствена същност и всич­ко би било една Мирна симфония, ако Ръката, която го е написала, беше спряла на петия ден от Сътворението. Но дойде и шестият ден - каза Слънцето.

- Ти си мъдро, защото виждаш всичко от разстояние -отвърна момчето. - Но не познаваш Любовта. Ако не съществуваше шестият ден от Сътворението, нямаше - Да ми помогнеш да се превърна във вятър - отго­вори момчето,

- Природата ме познава като най-мъдрото от всич­ки създания - каза Слънцето. - Но аз не знам как да те превърна във вятър.

- Към кого трябва да се обърна в такъв случай?

За момент Слънцето замлъкна. Вятърът слушаше разговора и щеше да разкаже на целия свят, че мъд­ростта на Слънцето не е безгранична. Нямаше как да избяга от това момче, което говореше на Световния език.

- Обърни се към Ръката, която е написала всичко -каза Слънцето.

Вятърът зафуча от удоволствие и задуха с невижда­на до този момент сила. Шатрите бяха изтръгнати от пясъка, както и коловете, на които бяха завързани жи­вотните. На скалата мъжете се вкопчиха един в друг, за да не ги отнесе вятърът.

Тогава момчето се обърна към Ръката, която бе На­писала Всичко. Но преди да каже каквото и да било, по­чувства, че Вселената мълчи. Реши да замлъкне и то.

Внезапно сърцето му се изпълни с Любов и момче­то започна да се моли. Никога досега не бе отправяло такава молитва без думи, без молба. Не благодареше за това, че овцете му са открили хубава паша, нито се мо­леше да продаде повече кристални съдове, нито пък настояваше момичето, което бе срещнало, да чака не­говото завръщане. По последвалото мълчание момчето разбра, че пустинята, вятърът и слънцето също търсеха следите, които тази Ръка бе оставила, пишейки. Те съ­що искаха да следват своя път и да разтълкуват това, което бе гравирано върху един обикновен изумруд. Знаеше, че тези следи са разпръснати по Земята и из Пространството. На пръв поглед нищо не означаваха, бяха произволни и безсмислени и нито пустините, нито ветровете, нито слънцата, нито дори хората знаеха за­що са създадени. Но Ръката е имала своето основание за това и единствено тя е способна да върши чудеса, да превръща оазисите в пустини, а хората във вятър. За­щото само тя разбираше, че някакъв висш замисъл во­ди Вселената натам, където шестте дни на Сътворение­то ще се превърнат във Великото творение.

И момчето се потопи във Всемирната душа и видя, че Всемирната душа е част от Божията душа. И видя още, че Божията душа е неговата собствена душа. И разбра, че може да върши чудеса.

През този ден самумът духаше с небивала сила. По­коления наред арабите разказваха един на друг легенда­та за момчето, което се бе превърнало във вятър, поч­ти бе разрушило един военен лагер и бе дръзнало да ос­пори властта на най-могъщия предводител в пустинята.

Когато самумът утихна, всички насочиха погледите си към мястото, където стоеше момчето. То вече не бе­ше там, а близо до покрития с пясък часовой, който бе на пост в другия край на лагера.

Мъжете бяха изплашени от магията. Само двама ду­ши се усмихваха. Алхимикът, защото бе открил досто­ен последовател, и Предводителят, защото този после­довател се бе докоснал до Божията слава.

На другия ден предводителят се сбогува с момчето и с Алхимика и им даде охрана, която да ги придружа­ва дотам, докъдето пожелаят.

Вървяха през целия ден. Бе започнало да се свечерява, когато стигнаха до един манастир на контите, еги­петски християни. Алхимикът освободи охраната и сле­зе от коня.

- Оттук нататък ще продължиш сам - каза той. -Имаш само три часа път до Пирамидите.

- Благодаря ти - отвърна момчето. - От теб научих Световния език.

- Само ти припомних това, което ти вече знаеше.

Алхимикът почука на вратата на манастира. Дойде да им отвори някакъв монах, целият облечен в черно. Поговориха известно време на коптски и Алхимикът каза на момчето да влезе.

- Помолих го да ни пусне за малко в кухнята - каза той.

Отидоха в кухнята на манастира. Алхимикът запали огън, а монахът донесе малко олово, което Алхимикът разтопи в железен съд. Когато оловото се втечни, той извади от торбата си онова странно яйце от жълтеника­во стъкло. Отлюспи от него малко парченце с дебели­ната на косъм, покри го с восък и го хвърли в съда с разтопеното олово.

Сместа придоби кървавочервен цвят. Тогава Алхи­микът махна съда от огъня и го остави да изстине. През това време разговаряше с монаха за войната между клановете.

- Сигурно ще продължи дълго - каза той на монаха. Монахът бе недоволен. Керваните вече много време стояха в Гиза и чакаха войната да свърши.

- Нека бъде Божията воля - каза монахът.

- Да бъде - отвърна Алхимикът. Когато съдът изстина, монахът и момчето погледна­ха в него с безкрайно удивление. Оловото бе застинало, заемайки формата на съда, но вече не беше олово. Бе­ше злато.

- Дали някой ден ще мога и аз да сторя същото? -попита момчето.

- Това е моята Лична легенда, а не твоята - отгово­ри Алхимикът. - Но исках да ти покажа, че е възможно.

Върнаха се при вратата на манастира. Алхимикът раздели златния диск на четири.

- Това е за теб - каза той, подавайки един къс на мо­наха. - За твоята щедрост към поклонниците.

- Получавам прекалено много за щедростта си - от­върна монахът.

- Никога не казвай това. Животът може да чуе и следващия път да ти даде по-малко. После се приближи към момчето.

- А това е за теб. За да платя това, което оставих на предводителя.

Момчето понечи да възрази, тъй като това бе много повече, отколкото бе изгубило. Но понеже бе чуло съ­вета, който Алхимикът даде на монаха, нищо не каза.

- Това е за мен - каза Алхимикът, оставяйки за себе си една четвъртина, - тъй като ще трябва на връщане да пресека отново пустинята, а войната между кланове­те не е свършила.

Взе четвъртия къс злато и отново го подаде на мо­наха.

- А това е за момчето. В случай, че му потрябва.

- Но нали отивам при съкровището си - отвърна момчето. - Вече съм толкова близо до него.

- Сигурен съм, че ще го откриеш - каза Алхимикът.

- Защо тогава оставяте това?

- Защото първо крадецът, а после предводителят ти отнеха всичките пари, които ти беше спечелил по вре­ме на пътуването си. А аз съм стар и суеверен арабин, който вярва в пословиците на страната си. Една от тях гласи: „Онова, което се е случило веднъж, може никога повече да не се случи. Но всичко, което се е случило два пъти, със сигурност ще се случи и трети път." Качиха се на конете си.

* * *

Момчето доближи коня си до неговия.

- В древен Рим, по времето на император Тиберий, живял един много добър човек, който имал двама сино­ве. Единият бил военен и когато влязъл в армията, го изпратили в най-далечните провинции на Империята. Другият бил поет и цял Рим се възхищавал на хубави­те му стихове.

Една нощ старецът сънувал сън. Явил му се ангел и му казал, че единият от синовете му ще се прочуе със словата си, които бъдещите поколения ще повтарят по цял свят. Старият човек се събудил, плачейки от радост, и благодарил на живота, който бил толкова щедър към него и му бе разкрил нещо, с което всеки баща би се гордял.

Наскоро след това старецът умрял, опитвайки се да спаси дете, което щяло да попадне под колелата на ед­на колесница. Тъй като бил живял честно и праведно, отишъл право в рая и там срещнал същия ангел, който му се явил в съня.

„Ти беше добър човек - казал му ангелът. - Същест­вуването ти бе изпълнено с любов, а смъртта ти бе до­стойна. Готов съм да осъществя всяко твое желание."

„Животът също бе добър към мен - отвърнал старе­цът. - Когато ти се яви в съня ми, почувствах, че усилията ми не са били напразни. Защото стиховете на сина ми ще останат за бъдещите поколения. За себе си нищо не искам. Всеки баща обаче би се гордял, ако можеше да види славата на детето си, което е отгледал и възпи­тал. Бих искал да погледна в далечното бъдеще и да чуя думите на моя син."

Ангелът докоснал стареца по рамото и двамата се пренесли в далечното бъдеще. Озовали се на огромен площад с хиляди хора около тях, които говорели на ня­какъв странен език.

Старецът заплакал от радост.

„Знаех, че стиховете на сина ми, който е поет, са много хубави и ще живеят вечно - през сълзи казал той на ангела. - Бих искал да ми кажеш кое точно от сти­хотворенията му рецитират тези хора."

Ангелът се приближил до стареца и грижливо го от­вел да седне на една от пейките на огромния площад.

„Стиховете на сина ти, който бе поет, бяха много из­вестни в Рим - казал ангелът. - Всички ги харесваха и се развличаха с тях. Но когато свърши царуването на Тиберий, стиховете на сина ти бяха забравени. Думите, които чуваш, са на другия ти син, който влезе в армия-

та."

Старецът погледнал изненадано ангела.