Аллах моят Отец? Или пътят ми от Корана до Библията Билкис Шейх Издава Мисионерско сдружение «Мисия за България»


Как се научих да търся Божията близост



страница7/14
Дата14.01.2018
Размер1.74 Mb.
#46165
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   14

6. Как се научих да търся Божията близост


През следващите дни ме очакваха множество изненади.

Преди всичко изживях видения и съновидения, коренно различни от двете досегашни, с които започна цялото това мое невероятно приключение. Първото изживяване от този род ме разтърси из основи.

Един следобед аз си почивах и мислех за моя Господ, когато изведнъж почувствах, че се нося във въздуха и излитам през прозореца. Бях съвсем сигурна, че не спя. Носейки се над издадената гредова конструкция на прозорците, аз видях земята под себе си. Изплаших се толкова много, че ужасена изкрещях и веднага се намерих отново в леглото си. Виеше ми се свят и едва-едва се осмелявах да дишам.

- Какво беше това, Господи? - попитах аз. Тогава ми стана ясно, че Той е искал да ми подари едно много, много специално преживяване.

- Съжалявам, Господи - извиних се аз, - но Ти Си избрал една страхливка!

Късно тази вечер изживяването се повтори, но този път аз през цялото време говорих с Бога и Му казах, че вече не се страхувам. Когато отново бях в стаята си, ми стана ясно, че с положителност в духа си се бях намерила в състояние на витаене (летене) в пространството.

Какво би трябвало да означава това, Господи? - попитах аз.

Започнах да търся в Библията обяснение за това, защото се страхувах да не би то да не идва от Бога. Отдъхнах си с облекчение едва, когато в 39-ия стих на 8-глава от Деянията на Апостолите прочетох как Духът на Бога изведнъж грабнал Филип и го пренесъл в вечерния град Асдод, след като дал водно кръщение На един етиопски скопец.

Тогава ми се подари и едно второ потвърждение:

Прочетох във второто писмо на Ап. Павел до християните в Коринт, където в 12-ата глава, втория стих той съобщава как е приел видения и откровения от Бога: един човек... бе занесен до третото небе." Ап. Павел убеден, че само Бог е знаел дали това е било в тялото си или вън от тялото. И аз бях убедена в същото Апостолът добавя в 4-тия стих: „... чу неизразими ду ми, които на човек не е позволено да говори."

Аз също чух думи, които не могат да се преведат и никой човешки език, но картините никога повече няма да забравя. При едно такова отнасяне аз видях кубето на една църква, което се извисяваше високо в небето. Изведнъж пред мен се появиха стотици църкви, нови и стари църкви от различни епохи и стилове. Точно в средата, всред тях се издигаше една великолепна златна църква Отново картината се промени и аз видях един цял град под себе си с модерен център и старовременни пазарища Всичко се виждаше съвършено ясно: небостъргачите църковните камбанарии, живописните паянтови постройки.

Тогава се изплаших, защото видях един мъж, яздещ върху червен кон и размахващ един меч в дясната си ръка. Той се носеше в див галоп над покритата от облаци земя. Понякога главата му достигаше почти до облаците, но тогава светкащите копита на неговия огнен жребец отново докосваха земята.

Не можех да се освободя от чувството, че ми се да де да видя всичките тези картини по някаква особена още неизвестна на мен причина.

Сега, когато четях Библията, това беше една нова забележителна практика, тя ми говореше по съвършено нов начин. Преминавайки бавно през страниците, аз сякаш вървях из онази старовременна Палестина, която Исус неуморно е кръстосвал по каменистите й пътища. Виждах Го как проповядва, поучава и как правеше Своето послание да оживява в ежедневните събития. Виждах, как изявява наяве силата на Святия Дух, как отива на кръста и накрая как побеждава смъртта и възкръсва.

За мое най-голямо учудване установих, че другите започват да чувстват следствието от моето четене на Библията. Аз осъзнах това едва когато една сутрин моите две момичета се заеха с моя тоалет. Нурджан подреждаше сребърните четки и гребени върху една табличка, която изплъзвайки й се от ръцете, падна с голям трясък на земята. Тя застана, скована от страх, с широко отворени очи.Знаех, че очакваше да й се скарам. Аз самата тъкмо както обикновено щях да започна да я мъмря когато се опомних. Вместо това само казах:

- Няма нищо, Нурджан, та те са все още здрави.

Освен това в моя живот започна да се проявява една особена решителност. Досега аз се страхувах, че другите могат да разберат за моя интерес към Христа. От една страна, ме стряскаше мисълта, че хората можеше да ми се подиграват, наричайки ме «уважаема улична метачке», а, от друга, се страхувах, че моят род ще ме отлъчи от своята общност и дори бащата на Махмуд вероятно ще реши да ми отнеме детето. Страхувах се, че някой фанатик можеше буквално да последва думите на Корана, където се казваше, че всеки, който се отрече от исляма, трябва да бъде наказан със смърт. Затова не желаех много да ме виждат у Мичелови, а и все още се притеснявах от срещата си с жените, които през онази вечер излизаха от къщата на Дейвид и Синов. Собствените ми домашни прислужници със сигурност бяха забелязали, че с мен ставаше нещо необикновено. Поради гореизложеното и поради това, че не знаех кога ще започне да се упражнява натиск върху мен, аз живеех в едно състояние на непрекъснат стрес и безпокойство.

След моите три срещи с Бога аз се хванах един ден в едно изненадващо самопризнание. Аз не исках повече да скривам решението си да следвам Христа. Аз исках „да изповядам Христос с устата си", както казваше Библията.

Е, добре - казах си аз, когато една сутрин стоях до прозореца в спалнята си, - нека просто оставя събитията Да се случат!

Въпреки това не очаквах, че тези «събития» ще се на толкова скоро- Малко след Рождество Христово на 1966г. прислужницата отговорна за долния етаж, дойде и каза с високо вдигнати вежди:

- Уважаема госпожо г-жа Мичел е тук.

- Ах, да?- попитах аз с небрежен тон в гласа си. – Покани я!

Сърцето ми биеше лудо, докато вървях срещу моята посетителка,

- Много съм поласкана от Вашето посещение - казах аз, като се стараех добре да ме чуе момичето, което все още се намираше в стаята.

Синов беше дошла да ме покани на вечеря.

- Ще има и други гости - каза тя, - хора, с които сигурно с удоволствие бихте искали да се запознаете.

Други? Почувствах как в мен отново се издига така добре познатата ми стена. Вероятно Синов долови моето колебание, защото веднага ме успокои.

- Повечето от тях са християни. Едни идват от Америка, а други от Англия. Ще дойдете ли? - попита тя, а в очите й се четеше очакване.

На мен не ми оставаше нищо друго, освен да дам съгласието си, въпреки че въодушевлението ми не отговаряше съвсем на действителните ми чувства.

Питах се защо християните обикновено са така сдържани и нерешителни в своите свидетелства. Преди се бях срещала доста често с християни на официалните приеми, които трябваше да давам като съпруга на държавен чиновник. Тези банкети бяха винаги строго по етикета. Униформени прислужници поднасяха ястията. Покривки от брюкселска дантела покриваха масите, върху чиито орнаменти се разполагаха поставки, аранжирани със свежи цветя. Всяко ястие се поднасяше в специално порцеланово блюдо, поради което всичко се протакаше във времето. Наистина между гостите се намираха християни от различни страни, но никой никога не говореше за своята вяра и дори тогава, когато съвсем непринудено се стигаше до това. „Със сигурност хората у Мичелови няма да са така сдържани - мислех си аз."

На следващата сутрин пътувах по вече познатия ми път към къщата на Мичелови. Дейвид и Синов ме поздравиха с добре дошла и ме представиха на своите приятели. Как ли щях да се чувствам, ако тогава знаех каква важна роля щяха да играят в моя живот някои от тези хора?

Първата съпружеска двойка бяха Кен и Мери Олд. Кен беше англичанин. Сините му очи весело премигаха зад дебелите стъкла на очилата му. Той беше строителен инженер, чието държание беше толкова небрежно и непринудено, колкото и облеклото му. Жена му Мери, жена с лъчезарна усмивка, беше практична американка, по професия медицинска сестра.

Останалите гости бяха също сърдечни и приятелски настроени към мен хора, но тогава за мой ужас се намерих в центъра на всеобщото внимание. Всички искаха да чуят какво съм преживяла. Спокойната вечеря, която бях очаквала, се превърна в игра на въпроси и отговори. Но когато разказах за моите три съновидения и за това, как се срещнала поотделно с трите Божествени Личности, в гостната се възцари тишина- дори децата седяха мирни. На края на вечерята Дейвид похвали кулинарното изкуство на жена си, като добави, че духовната храна на моя разказ е била още по-съдържателна. Кен потвърди това.

- Аз съм Ви виждал и по-рано- каза той.- Когато живеех във Вах, често съм минавал рано сутрин покрай вашата градина и съм се наслаждавал на цветното великолепие. Понякога Вие седяхте сред градината си, но аз трябва да отбележа, че Бие вече не сте същата жена!

Аз много добре знаех какво иска да каже с това. Тогавашната г-жа Билкис Шейх беше една жена без усмивка.

- Сега Вие приличате на дете, което изведнъж е получило неочакван подарък- каза той. – На лицето Ви все още е изписано едно недоверчиво учудване поради този подарък, който Вие явно цените повече от всичко, което до момента сте имали.

Започнах да обиквам този мъж.

С другите гости също проведох добри разговори и установих, колко вярно се е оказало предположението ми. Тези християни наистина бяха съвсем различни от онези, с които се бях запознала по онова време на приемите. Още преди вечерта да свърши, всеки всеки вече беше споделил по нещо, което Бог беше сторил в живота му. Дейвид имаше право: ястията бяха превъзходни, но истинската храна ние дължахме благодарение на реалното присъствие на Святия Дух в тази малка къща. Аз все още не бях изживявала нещо подобно и си пожелах да има по-често такива събирания.

Затова на сбогуване думите на Кен попаднаха точно в десетката.

- Сега, Билкис, Вие се нуждаете от редовно общуване с християни - каза той. - Не желаете ли да прекарвате неделните вечери с нас?

- Ще можете ли да го направите? - попита Мери изпълнена с очакване.

Приех поканата и започнах редовно да се срещам с други християни. В неделните вечери се срещахме у семейство Олд. Те бяха взели под наем една тухлена къща, чиято дневна едва побираше дванадесетте човека, които се събирахме. Пакистанците бяха само двама, всички останали - американци и англичани. Запознах се с нови хора, като например с д-р Кристи и съпругата му. Този слаб и енергичен американски лекар беше очен специалист, а жена му беше медицинска сестра. И двамата работеха в местната мисионерска болница. При тези срещи ние пеехме заедно, четяхме Библията и се молехме един за друг. Много бързо тези вечери се превърнаха за мен в най- знаменателното събитие за цялата седмица.

Една вечер нямах особено желание да отида у семейство Олд. Затова им позвъних по телефона и им казах някакво банално извинение за моето отсъствие. Веднага след това ме обзе неприятно чувство. Какво беше това? Обикалях непрекъснато из къщата и проверявах работата на прислугата. Всичко беше наред и все пак бях объркана. По едно време Махмуд се промъкна в стаята ми толкова тихо, че аз го забелязах едва тогава, когато сложи своята малка и мека ръка в моята.

- Мами, липсва ли ти нещо? - попита той. - Ти изглеждаш толкова странно.

Аз се усмихнах и го успокоих, че нищо не ми липсва. - Но ти непрекъснато вървиш из къщата и се държиш така, като че ли си изгубила нещо!

След това той отново излезе навън. Вратата зад него се хлопна и аз го чух да тича по коридора. „Изглеждаш така, като че ли си изгубила нещо!?

Махмуд имаше право.В този момент на мен ми стана ясно какво бях загубила. Аз не чувствах вече Божието присъствие. На какво можеше да се дължи това? Имаше ли нещо общо с това, че не отидох на срещата в семейство Олд, че пренебрегнах общението с другите, макар че толкова се нуждаех от това?

Веднага позвъних на Кен и му казах, че все пак ще отида.

Каква разлика! Веднага почувствах как онази успокояваща ме топлина се завърна в мен и аз се отправих към дома на моите приятели, както им бях обещала. Нищо необичайно не се случи там и въпреки това аз знаех, че се бях върнала в Божието Присъствие. Кен очевидно имаше право. Аз имах нужда от общение с други християни. Научих се на нещо много важно: За в бъдеще редовно ще присъствам на вечерните събрания освен тогава, когато Исус ме възпре от тях. Приближавайки се стъпка по стъпка до Бога, ме обзе един почти ненаситен глад за Божието слово. Веднага щом се събудех сутрин, аз вземах Библията в ръце. Словото оживяваше за мен. То ми даваше светлина за през деня и осветяваше всяка моя стъпка, която имах предвид да извърша. В истинския смисъл на думата Библията беше станала за мен «нежно благоухание».

Но дори и относно моя ежедневен прочит на Библията аз имах какво още да уча.

Една сутрин Махмуд и аз трябваше да посетим майка му, но тъй като предишната вечер си бях легнала късно, нямах никакво желание на сутринта да ставам по тъмно, за да прекарам един час с Библията си. Помолих Райшим да ме събуди за чая, малко преди заминаването.

През онази нощ спах много лошо, мятах се в леглото си и сънувах кошмари. Когато Райшим, дойде бях капнала от умора. През този ден нищо не ми се отдаваше добре. Странно!!! Какво искаше да ми каже Господ с това? Че очаква от мен ежедневно да чета Библията?

Това беше вторият път, когато ясно почувствах , че съм се отделила от Божието присъствие.

Това преживяване някак си ме разтревожи! Имах неясно усещане, че съм по следите на една важна истина. Имаше време, през което ясно чувствах Божията близост и заедно с нея всеобхватни радост и мир, а имаше и време, през което загубвах Неговото присъствие.

Къде се намираше ключът за тази дилема? Какво трябваше да правя, за да оставам в Неговата близост?

Мислех си за времето, през което бях необикновено близко до Него - в моите две съновидения и през онзи следобед, когато в зимната градина усетих онова неописуемо благоухание. Спомнях си и за моето първо посещение у Мичелови, за дните, през които редовно четях Библията, и за неделните разговори у семейство Олд. При почти всички тези събития чувствах, че Бог бе изключително близо до мен.

Спомнях си и за онези моменти, през които Му бях необяснимо чужда. Библията казва в Ефесяните 4: 30:

„... и не оскърбявайте Святия Божий Дух..."

Това ли бях сторила, когато се карах на прислужниците си или когато пропусках да получа духовната си храна чрез редовно четене на Библията, или когато просто не отивах на службите?

Във всеки случай послушанието беше единият от ключовете към тайната на Неговото присъствие. Когато се покорявах на волята Му, имах правото да остана в Неговата близост.

Извадих Библията си и я отворих на Евангелието спо ред Йоана. Търсех в него, докато не намерих следните думи на Господа Исуса Христа:

„Ако Ме люби някой, ще пази учението Ми; и Отец Ми ще го възлюби, и Ние ще дойдем при него и ще на правим обиталище у него." Ев. според Йоана 14:23

Така Библията назоваваше това, което аз исках да опиша - да останеш в присъствието Му. Та аз точно това се стремях, а ключът беше послушанието!

- О, Татко мой! - молех се аз. - Искам да Ти служа така, както Библията го изисква. Винаги съм гледала на това служение като на жертва, като на отказ от моята собствена воля. Но то не е жертва, защото чрез него аз мога постоянно да бъда в Теб и Ти в мен. Как пребъдването в Твоето присъствие би могло да бъде жертва?!

За мен беше нещо необикновено, че Бог ми говореше директно както преди, така и точно сега. Той отново го стори, като ми каза нещо, което никой друг освен Него не би ми казал: „Билкис, обичай мъжа си, с когото си разведена! Прости му!

За известно време бях като парализирана от ужас.

Наистина аз чувствах Неговата любов към хората като цяло, но отново да обичам точно този мъж, който така много ме беше наранил?!

- Татко мой, аз просто не мога да сторя това. Аз не искам да простя на Халид, а още по-малко да го благословя.

Спомних си как един път по детски искрено бях молила Господа да не допуска моят бивш мъж да се покае и да приеме Исуса за свой Спасител, за да не изпита и той същата радост, в която аз живеех. И сега Господ изискваше от мен да обичам този мъж!? Чувствах как яростта в мен растеше, докато само мислех за Халид, и поради това отново пропъдих тази мисъл.

- Навярно ще мога отново просто да го забравя. Господи, това не би ли било достатъчно?

Въобразявах ли си го или наистина Божият Дух отново се отдръпваше от мен?!

- Господи, не мога, не мога да простя на моя бивш съпруг! Аз просто не мога да сторя това!

„... Моето иго е благо и Моето бреме е леко..."

Евангелие според Матея 11: 30

- Господи, не мога да му простя!- изкрещях аз и започнах да изброявам всичките чудовищни неща, които Халид ми беше сторил. Тогава отново осъзнах и многото други рани, които бях потискала в подсъзнанието си. Обземаше ме дълбока омраза! В този момент аз се чувствах напълно отделена от Бога. Изпълнена с ужас, извиках като загубило се дете. И по пречуден начин Той отново беше до мен! Бог беше тук до мен, в тази стая! Хвърлих се в нозете Му и изповядах моята сатанинска омраза и неспособността ми да прощавам.

..."Моето иго е благо и Моето бреме е леко..."

Евангелие според Матея 11: 30

Бавно, но напълно съзнателно положих в нозете Му целия мой страхотен товар. Аз оставих да ме напуснат моят яд, моята болка и безпочвената ми ярост и ги предадох в Неговите ръце. Изведнъж в мен започна да изгрява една нова светлина, подобна на светлината при утринното развиделяване. Аз можех отново свободно да дишам. Тогава бързо изтичах до моята тоалетна масичка, взех снимката, поставена в златна рамка, и погледнах образа на Халид.

- О, Татко мой - молех се аз, - вземи цялото мое от хвърляне и неприемане на този човек и ме изпълни с Твоята любов към него! Това Те моля в името на моя Господ и Спасител Исус Христос!

Още дълго време стоях така изправена и гледаща портрета. Бавно, но сигурно негативните чувства в мен започнаха да отслабват и изчезват. Тяхното място заемаше една неочаквана любов, една нова загриженост за мъжа от снимката. Не можех да повярвам! Аз наистина желаех на моя бивш съпруг всяко възможно добро.

- О, Боже, благослови го! Дай му радост, дай му да бъде много щастлив в неговия нов живот!

Един тежък товар беше отнет от духа и душата ми. Чувствах се освободена от напрежението и преизпълнена с мир. Никога вече не исках да напускам Неговото присъствие.

За да си спомням непрестанно за това мое желание слязох до долу, макар че беше вече твърде късно, взех малко кана и нарисувах с нея по един кръст на опакото на ръцете си.

Никога вече не исках съзнателно да се отдалечавам от Неговата близост. Бях сигурна, че времето на моето обучение ще продължи още дълго, докато се науча да живея постоянно в Неговото присъствие, но аз вече не гледах на този период с душевна напрегнатост.



Каталог: wp-content -> uploads -> 2014
2014 -> Роля на клъстерите за подобряване използването на човешките ресурси в малките и средни предприятия от сектора на информационните технологии
2014 -> Докладна записка от Петър Андреев Киров Кмет на община Елхово
2014 -> Биография: Цироза е траш група от град Монтана. Началото й дават Валери Геров (вокал/китара), Бойко Йорданов и Петър Светлинов (барабани) през 2002година
2014 -> Албум на Първични Счетоводни Документи 01. Фактура
2014 -> Гр. Казанлък Утвърдил
2014 -> 1. Do you live in Madrid? A
2014 -> Брашно – тип „500” седмична справка: средни цени за периода 3 10 септември 2014 Г
2014 -> Права на родителите: Да изискват и получават информация за развитието, възпитанието и здравословното състояние на детето, както и информация за програмите, по които се извършва възпитателно-образователната работа в одз№116


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   14




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница