Аллах моят Отец? Или пътят ми от Корана до Библията Билкис Шейх Издава Мисионерско сдружение «Мисия за България»

О Отче, Татко мой... Бог Отец - колебливо произнасях аз името Му на глас. Назовавах Го по различни начини и тогава, като че ли се отключи едно вълшебство: Аз изведнъж повярвах в това, че Той наистина ме слушаше, така както и моят земен баща винаги ме беше изслушвал.

Татко мой! О, мой Бог Отец! - Коленичила на килима до леглото си, аз виках с нарастващо доверие. Моят глас звучеше необичайно високо в голямата спалня. Изведнъж почувствах, че тази стая съвсем не беше вече празна. Той беше тук! Усещах Неговата близост, благото докосване на Неговата ръка върху косите си. Сякаш виждах очите Му, преливащи от любов и състрадание. Той беше толкова близо до мен, че можех да положа главата си в Неговия скут така, както би сторило едно малко момиченце, седящо при нозете на своя баща. Дълго време седях коленичила там, негласно ридаеща в себе си, отпусната в Неговата любов. Говорех с Него и Му се извиних, че не Го бях познавала отпреди. И отново Неговите безгранични състрадание и благост ме обгърнаха като топло покривало.

Сега аз от опит познах, че ставаше въпрос за реалното, любвеобилно присъствие на Божия Дух, който ме беше посетил през онзи следобед в моята благоуханна градина. Същата Божествена близост, която така често бях чувствала при четенето на Библията.

- Объркана съм, Татко мой!

Трябва непременно да получа яснота по един въпрос, посегнах към нощната си масичка, където една до друга държах Библията и Корана. Взех двете книги, във всяка ръка по една, и ги издигнах високо над главата си.

- Коя, Отче мой? - попитах аз. - Коя е Твоята книга?

Тогава се случи нещо изумително. Никога преди това не бях преживявала нещо подобно. Дълбоко в моята вътрешност чух един глас. Думите бяха точни и ясни, пълни с дружелюбност, но и с категоричност:

- В коя от книгите Аз те срещнах като баща?

На този въпрос имаше само един отговор: „В Библията", се чух да казвам аз. Това беше всичко. Сега за мен вече нямаше никакво съмнение коя беше Божествената книга. Погледнах към часовника и се изумих, че междувременно бяха изминали цели три часа, а аз въпреки това не бях уморена. Исках да продължа да се моля, да продължа да чета Библията, защото знаех, че така моят баща ще продължи да ми говори. Аз си легнах само защото трябваше да го сторя заради доброто на моето здравословно състояние.

Още на следващата сутрин разпоредих на моите две прислужнички, че не искам никой да ме безпокои, взех Библията си и се разположих удобно на дивана си. Започнах с четенето на Евангелието според Матея. Дълбоко ме впечатли фактът, че Бог наистина е говорил чрез съновидения на своя народ - пет пъти само в първата глава на Евангелието според Матей:

Първо Йосиф получи на сън уверение относно непорочното зачатие на Мария. За втори път тримата мъдреци бяха предупредени на сън да се пазят от Ирод. И още три пъти Бог говори на Йосиф в съновидения как да запази живота на детенцето Исус.

Всичко, което четях, ясно ме насочваше към това, че трябва още по-тясно да свържа пътя си с Бога. Аз се намирах пред едно важно решение. Да приема Бог Отец това можех да разбера. Но в сърцето си аз знаех, че изцяло трябва да предам себе си и на Сина Му Исус или отново да се откажа от Бога Отца. Друг път нямаше.

Сигурна бях, че всички мои роднини настойчиво ще ме съветват да се откажа от Исуса. В мен изплува споменът на един особено знаменателен ден, в който моят баща посети нашата фамилна джамия само с мен. Влязохме в импозантното сводесто помещение. Баща ми взе моята ръка и каза, изпълнен с гордост и родово самосъзнание, че тук са се молили двадесет генерации на нашата фамилия: „Каква привилегия имаш ти, моя малка Кеха, че имаш право на дял от тази прастара истина!"

Мислех си за Тууни. Младата жена и бездруго имаше достатъчно грижи. Притеснявах се също и за другите мои деца, които, макар и да живееха далеч оттук, щяха да страдат, ако аз станех християнка. Как ли щеше Да е моят чичо Фатех, който ме гледаше така гордо през онова време, когато на възраст от 4 годинки, 4 месеца и 4 дни започнах сама да чета Корана? Ами моята възлюбена леля Амина и всички останали мои роднини, около стотината лели, чичовци и братовчеди. В Ориента родът е като клан, една общност, чиито членове носят отговорността един за друг. Аз щях да причиня вреда на рода си по най-различни начини. Да, дори да повлияя на брачните шансове на моите племеннички, защото те всички ще трябва да живеят в сянката на това мое решение да се приобщя към кастата на «уличните метачи».

Най-много обаче се притеснявах за малкото ми внуче Махмуд. Какво ще стане с него? Изплаших се, когато си помислих за баща му. Той беше един много непостоянен човек, който лесно можеше да дойде до идеята да ми отнеме момчето, ако аз стана християнка, и така да постави на изпитание моя нерешителен характер.

Най-накрая аз повече не можех да издържам дори представата за последствията на моето решение върху живота ми. Избухнах в ридания. Обляна в сълзи, аз бързо метнах един топъл шал на главата си и излязох навън в зимната градина. Тук, в моето прибежище, аз можех да размишлявам, необезпокоявана от никого.

- О, Господи - казах аз, крачейки по дребно чакълестата алея. - Ти можеш ли наистина да изискваш от мен да напусна семейството си? Може ли един Бог, Който е любов, да изисква от мен да причиня страдание на другите? И в това мое отчаяние аз чух Неговите слова, които току-що бях прочела в Евангелието според Матея 10:37:

„Който люби баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който люби син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене."

Този Исус не правеше никакъв компромис. Той не желаеше да се пазари. Думите Му бяха неумолими и неприятни. Думи, които аз не исках да слушам.

Достатъчно! Не можех да издържам повече този натиск и не исках да взема решение. Спонтанно изтичах обратно в къщата, извиках Манзур и обясних на учудената икономка,че искам да замина за Равалпинди и да остана там няколко дни. Ако й трябвах за нещо през тези дни, можеше да ми позвъни в дома на дъщеря ми. Манзур ме откара в Равалпинди, където аз наистина прекарах няколко дни в трескаво пазаруване: накупих играчки за Махмуд, както и парфюми и дрехи за себе си. Не беше особено учудващо, че в това напрежение аз бавно се отдалечавах от Божието присъствие. Когато един търговец, разстилайки пред мен един плат, ми показваше пришитите скъпоценни камъни във великолепния десен ъгъл, аз изведнъж съзрях там знака на кръста. Блъснах недружелюбно продавача и панически напуснах магазина. На следващата сутрин се върнах във Вах, но все още не бях решила дали да си остана мюсюлманка или да стана християнка.

Една вечер, както си седях пред камината, аз взех отново Библията в ръцете си. Махмуд вече си беше легнал. В дневната беше съвсем тихо. От време на време поривът на вятъра се блъскаше в прозорците, цепениците в камината съскаха и пукаха. Вече бях прочела и четирите Евангелия и Деянията на апостолите, а онази вечер бях отворила на последната книга на Библията. Бях омагьосана от Откровението, макар че разбирах много малко от това, което четях. Въпреки това като по някаква вътрешна заповед аз продължавах да чета нататък, изпълнена с доверие, докато погледът ми се спря на един стих - двадесетия стих от третата глава на книгата Откровение. Бях докосната от него по особен начин!

„Ето, стоя на вратата и хлопам, ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене. " Откровение на Йоана 3: 20

„... ще вечерям с него и той с Мене?!" - дишайки тежко, аз изпуснах книгата в скута си. Та това се случи в моето съновидение! Съновидението, в което Исус вечеря заедно с мен! По онова време аз и не знаех, че съществува такава книга, наречена Откровение. Затворих очите си и отново видях картината пред себе си: Исус седеше срещу мен на масата. Чувствах благата Му Усмивка, чувствах, че бях приета от Него. Точно, както при Бога Отца, бях обгърната от блаженство, великолепие и радост! Това беше величието на Божията близост Сега знаех, че сънят ми е бил от Бога. Пътят пред мен се виждаше ясно. Можех да Го приема или да Го отхвърля. Можех да отворя вратата и да Го поканя да влезе или да я тръшна пред Него. Във всеки случай сега вече трябваше да взема своето решение. Коленичих пред огъня.

- О Господи, моля Те, повече не се бави! Моля Те, ела в моят живот! Всичко в мен е отворено за Теб."

Сега не трябваше повече да се боря със себе си, нито пък да се грижа за това, което щеше да последва. Аз просто казах «да». Така Христос влезе в живота ми и аз знаех това.

Какво неописуемо блаженство! Само за няколко дни аз се срещнах с Бог Отец и Бог Син. Изправих се и започнах да се приготвям за лягане. Моите мисли отново ме завладяха. Можех ли да се осмеля, да направя още една крачка напред? Спомних си, че в Деянията на Апостолите беше описано как Исус кръщава своите ученици със Святия Дух. Важеше ли това и за мен?

- Господи - казах аз и положих глава на възглавницата си, - аз нямам друг освен Теб, Който да ме ръководи.

Ако Ти искаш да приема кръщение в Святия Дух, то аз съм готова за това.

След това аз заспах с ясното съзнание, че изцяло се бях предала в ръцете на Бога.

Беше още съвсем тъмно, когато през онази нощ, на 24 декември 1966 г., се събудих трепереща от очакване. Светещият циферблат на моя часовник показваше три часа сутринта. Стаята беше ледено студена, но аз горях от възбуда. Изпълзях изпод завивките и се свлякох на колене върху килима до леглото. Когато погледнах, ми се стори, че виждам една ярка светлина. Обляна в сълзи, аз вдигнах ръцете си към Него и извиках:

- О, Бог Отец, кръсти ме със Святия Твой Дух!

Взех Библията и отворих на Деянията на Апостолите, където в петия стих на първата глава се казваше: " Защото Йоан е кръщавал с вода, а вие ще бъдете кръстени със Святия Дух не след много дни." -Господи-извиках аз - щом тези думи са истина, то подари ми това кръщение сега. Аз няма да стана докато Ти не ми дадеш това кръщение.

Изведнъж аз бях изпълнена с удивление и страхопочитание, защото в светлината на настъпващата утрин аз видях Неговия лик. Почувствах как Святият Дух проникна в цялата моя същност. Тогава това чувство постепенно отслабна и една никога неизпитана до този момент радост се роди в мен. Аз не можех да правя нищо друго, освен да го славя и величая за Неговата милост.

Малко по-късно аз се изправих и погледнах през украсените с филиграни прозорци моята градина. Утрото беше настъпило.

- О, Господи - казах аз, - може ли небето, за което Ти говориш, да бъде още по-хубаво от това? Да познавам Теб е радост, да се моля на Теб е щастие, да бъда близо до Теб е мир и блаженство! Това е Небето! Да съм спала най-много още два часа, когато двете ми прислужнички влязоха, за да ми помогнат да се облека. Откакто се помня, за първи път тази сутрин от устата ми не се изплъзна груба дума. В залятото от слънце помещение цареше абсолютно спокойна и ведра атмосфера. Райшим дори направи нещо, което никога досега не беше правила! Тя си затананика една песничка, докато решеше косите ми.

През целия ден радостта не ме напусна и докато извършвах ежедневната си работа, аз славех Бога безгласно в себе си. На обяд Махмуд отдели очи от палачинките си и каза:

- Мами, ти изглеждаш толкова щастлива! Какво се е случило с теб?

Погалих го по лъскавата черна коса.

- Дай му и малко халва - казах аз на готвача. Това беше любимото лакомство на Махмуд, което се приготовлява от пшеница, масло и захар. Казах на момчето, че тази година ще празнуваме Рождество в дома на Мичелови.

- Това е един празник, подобен на Рамазана - казах МУ аз. Махмуд ме разбра. Рамазан беше месецът от мюсюлманския календар, през който Мохамед е получил своето първо пророчество. През този месец всеки ден мюсюлманите постят от изгрева до залеза на слънцето С тъпани се възвестява краят на деня и тогава се започва с яденето По това време се приготовляват преди всичко деликатеси: сладки и кисели плодове, панирани в яйчено тесто с листа от спанак, превъзходно приготвени патладжани и сочни шишкебапи (грилирани на шишчета късове месо).

Предполагах, че Рождество Христово се празнува подобно на Рамазана и се оказах права. Когато Дейвид ни поздрави на входната врата, около него се носеше миризмата на прекрасни ястия, а отвътре се чуваше радостен смях.

- Заповядайте, моля влезте - каза той и ни придърпа в празнично украсената всекидневна. В ъгъла светеше една коледна елха и смехът на двете Мичелови деца, които бяха само малко по-големи от Махмуд, долиташе от съседната детска стая. Щастлив, Махмуд се присъедини към тях.

Аз не можех повече да сдържам радостта си и възкликнах:

- Дейвид - без да се замисля, го бях назовала с малкото му име, - сега и аз съм християнка! Приех кръщение в Святия Дух!

Той безмълвно и втренчено ме гледаше известно време, след което попита:

- Откъде знаете за кръщението в Святия Дух? - Неговите очи бяха широко отворени от учудване, но изведнъж, величаейки Бога, той избухна в радостен смях. Щом Синов го чу, дотърча от кухнята, а Дейвид ме попита още веднъж:

- Кой Ви каза това?

- Исус - засмях се и аз. - Прочетох за това в Деянията на Апостолите. Тогава помолих Бог да ми го даде и го получих.

Дейвид и Синов ме гледаха слисани, но изведнъж се спуснаха към мен. Синов ме прегърна и избухна в сълзи, Девид също. След това, хванати за ръце, стояхме там изправени и хвалехме Бога за това, което беше извършил същата вечер аз започнах да си водя дневник, в който отбелязвах всички тези чудесни и чудни неща, които Господ бе извършил за мен.

В случай, че умра, нямах представа какво можеше да ми се случи, когато се разбереше, че съм станала християнка - желаех да оставя след себе си поне това сведение за моите преживявания. Когато седях на бюрото си и записвах своите опитности, не забелязвах, че така Господ вече ме подготвяше за свой ученик.


6. Как се научих да търся Божията близост

През следващите дни ме очакваха множество изненади.

Преди всичко изживях видения и съновидения, коренно различни от двете досегашни, с които започна цялото това мое невероятно приключение. Първото изживяване от този род ме разтърси из основи.

Един следобед аз си почивах и мислех за моя Господ, когато изведнъж почувствах, че се нося във въздуха и излитам през прозореца. Бях съвсем сигурна, че не спя. Носейки се над издадената гредова конструкция на прозорците, аз видях земята под себе си. Изплаших се толкова много, че ужасена изкрещях и веднага се намерих отново в леглото си. Виеше ми се свят и едва-едва се осмелявах да дишам.

- Какво беше това, Господи? - попитах аз. Тогава ми стана ясно, че Той е искал да ми подари едно много, много специално преживяване.

- Съжалявам, Господи - извиних се аз, - но Ти Си избрал една страхливка!

Късно тази вечер изживяването се повтори, но този път аз през цялото време говорих с Бога и Му казах, че вече не се страхувам. Когато отново бях в стаята си, ми стана ясно, че с положителност в духа си се бях намерила в състояние на витаене (летене) в пространството.

Какво би трябвало да означава това, Господи? - попитах аз.

Започнах да търся в Библията обяснение за това, защото се страхувах да не би то да не идва от Бога. Отдъхнах си с облекчение едва, когато в 39-ия стих на 8-глава от Деянията на Апостолите прочетох как Духът на Бога изведнъж грабнал Филип и го пренесъл в вечерния град Асдод, след като дал водно кръщение На един етиопски скопец.

Тогава ми се подари и едно второ потвърждение:

Прочетох във второто писмо на Ап. Павел до християните в Коринт, където в 12-ата глава, втория стих той съобщава как е приел видения и откровения от Бога: един човек... бе занесен до третото небе." Ап. Павел убеден, че само Бог е знаел дали това е било в тялото си или вън от тялото. И аз бях убедена в същото Апостолът добавя в 4-тия стих: „... чу неизразими ду ми, които на човек не е позволено да говори."

Аз също чух думи, които не могат да се преведат и никой човешки език, но картините никога повече няма да забравя. При едно такова отнасяне аз видях кубето на една църква, което се извисяваше високо в небето. Изведнъж пред мен се появиха стотици църкви, нови и стари църкви от различни епохи и стилове. Точно в средата, всред тях се издигаше една великолепна златна църква Отново картината се промени и аз видях един цял град под себе си с модерен център и старовременни пазарища Всичко се виждаше съвършено ясно: небостъргачите църковните камбанарии, живописните паянтови постройки.

Тогава се изплаших, защото видях един мъж, яздещ върху червен кон и размахващ един меч в дясната си ръка. Той се носеше в див галоп над покритата от облаци земя. Понякога главата му достигаше почти до облаците, но тогава светкащите копита на неговия огнен жребец отново докосваха земята.

Не можех да се освободя от чувството, че ми се да де да видя всичките тези картини по някаква особена още неизвестна на мен причина.

Сега, когато четях Библията, това беше една нова забележителна практика, тя ми говореше по съвършено нов начин. Преминавайки бавно през страниците, аз сякаш вървях из онази старовременна Палестина, която Исус неуморно е кръстосвал по каменистите й пътища. Виждах Го как проповядва, поучава и как правеше Своето послание да оживява в ежедневните събития. Виждах, как изявява наяве силата на Святия Дух, как отива на кръста и накрая как побеждава смъртта и възкръсва.

За мое най-голямо учудване установих, че другите започват да чувстват следствието от моето четене на Библията. Аз осъзнах това едва когато една сутрин моите две момичета се заеха с моя тоалет. Нурджан подреждаше сребърните четки и гребени върху една табличка, която изплъзвайки й се от ръцете, падна с голям трясък на земята. Тя застана, скована от страх, с широко отворени очи.Знаех, че очакваше да й се скарам. Аз самата тъкмо както обикновено щях да започна да я мъмря когато се опомних. Вместо това само казах:

- Няма нищо, Нурджан, та те са все още здрави.

Освен това в моя живот започна да се проявява една особена решителност. Досега аз се страхувах, че другите могат да разберат за моя интерес към Христа. От една страна, ме стряскаше мисълта, че хората можеше да ми се подиграват, наричайки ме «уважаема улична метачке», а, от друга, се страхувах, че моят род ще ме отлъчи от своята общност и дори бащата на Махмуд вероятно ще реши да ми отнеме детето. Страхувах се, че някой фанатик можеше буквално да последва думите на Корана, където се казваше, че всеки, който се отрече от исляма, трябва да бъде наказан със смърт. Затова не желаех много да ме виждат у Мичелови, а и все още се притеснявах от срещата си с жените, които през онази вечер излизаха от къщата на Дейвид и Синов. Собствените ми домашни прислужници със сигурност бяха забелязали, че с мен ставаше нещо необикновено. Поради гореизложеното и поради това, че не знаех кога ще започне да се упражнява натиск върху мен, аз живеех в едно състояние на непрекъснат стрес и безпокойство.

След моите три срещи с Бога аз се хванах един ден в едно изненадващо самопризнание. Аз не исках повече да скривам решението си да следвам Христа. Аз исках „да изповядам Христос с устата си", както казваше Библията.

Е, добре - казах си аз, когато една сутрин стоях до прозореца в спалнята си, - нека просто оставя събитията Да се случат!

Въпреки това не очаквах, че тези «събития» ще се на толкова скоро- Малко след Рождество Христово на 1966г. прислужницата отговорна за долния етаж, дойде и каза с високо вдигнати вежди:

- Уважаема госпожо г-жа Мичел е тук.

- Ах, да?- попитах аз с небрежен тон в гласа си. – Покани я!

Сърцето ми биеше лудо, докато вървях срещу моята посетителка,

- Много съм поласкана от Вашето посещение - казах аз, като се стараех добре да ме чуе момичето, което все още се намираше в стаята.

Синов беше дошла да ме покани на вечеря.

- Ще има и други гости - каза тя, - хора, с които сигурно с удоволствие бихте искали да се запознаете.

Други? Почувствах как в мен отново се издига така добре познатата ми стена. Вероятно Синов долови моето колебание, защото веднага ме успокои.

- Повечето от тях са християни. Едни идват от Америка, а други от Англия. Ще дойдете ли? - попита тя, а в очите й се четеше очакване.

На мен не ми оставаше нищо друго, освен да дам съгласието си, въпреки че въодушевлението ми не отговаряше съвсем на действителните ми чувства.

Питах се защо християните обикновено са така сдържани и нерешителни в своите свидетелства. Преди се бях срещала доста често с християни на официалните приеми, които трябваше да давам като съпруга на държавен чиновник. Тези банкети бяха винаги строго по етикета. Униформени прислужници поднасяха ястията. Покривки от брюкселска дантела покриваха масите, върху чиито орнаменти се разполагаха поставки, аранжирани със свежи цветя. Всяко ястие се поднасяше в специално порцеланово блюдо, поради което всичко се протакаше във времето. Наистина между гостите се намираха християни от различни страни, но никой никога не говореше за своята вяра и дори тогава, когато съвсем непринудено се стигаше до това. „Със сигурност хората у Мичелови няма да са така сдържани - мислех си аз."

На следващата сутрин пътувах по вече познатия ми път към къщата на Мичелови. Дейвид и Синов ме поздравиха с добре дошла и ме представиха на своите приятели. Как ли щях да се чувствам, ако тогава знаех каква важна роля щяха да играят в моя живот някои от тези хора?

Първата съпружеска двойка бяха Кен и Мери Олд. Кен беше англичанин. Сините му очи весело премигаха зад дебелите стъкла на очилата му. Той беше строителен инженер, чието държание беше толкова небрежно и непринудено, колкото и облеклото му. Жена му Мери, жена с лъчезарна усмивка, беше практична американка, по професия медицинска сестра.

Останалите гости бяха също сърдечни и приятелски настроени към мен хора, но тогава за мой ужас се намерих в центъра на всеобщото внимание. Всички искаха да чуят какво съм преживяла. Спокойната вечеря, която бях очаквала, се превърна в игра на въпроси и отговори. Но когато разказах за моите три съновидения и за това, как се срещнала поотделно с трите Божествени Личности, в гостната се възцари тишина- дори децата седяха мирни. На края на вечерята Дейвид похвали кулинарното изкуство на жена си, като добави, че духовната храна на моя разказ е била още по-съдържателна. Кен потвърди това.

- Аз съм Ви виждал и по-рано- каза той.- Когато живеех във Вах, често съм минавал рано сутрин покрай вашата градина и съм се наслаждавал на цветното великолепие. Понякога Вие седяхте сред градината си, но аз трябва да отбележа, че Бие вече не сте същата жена!

Аз много добре знаех какво иска да каже с това. Тогавашната г-жа Билкис Шейх беше една жена без усмивка.

- Сега Вие приличате на дете, което изведнъж е получило неочакван подарък- каза той. – На лицето Ви все още е изписано едно недоверчиво учудване поради този подарък, който Вие явно цените повече от всичко, което до момента сте имали.

Започнах да обиквам този мъж.

С другите гости също проведох добри разговори и установих, колко вярно се е оказало предположението ми. Тези християни наистина бяха съвсем различни от онези, с които се бях запознала по онова време на приемите. Още преди вечерта да свърши, всеки всеки вече беше споделил по нещо, което Бог беше сторил в живота му. Дейвид имаше право: ястията бяха превъзходни, но истинската храна ние дължахме благодарение на реалното присъствие на Святия Дух в тази малка къща. Аз все още не бях изживявала нещо подобно и си пожелах да има по-често такива събирания.

Затова на сбогуване думите на Кен попаднаха точно в десетката.

- Сега, Билкис, Вие се нуждаете от редовно общуване с християни - каза той. - Не желаете ли да прекарвате неделните вечери с нас?

- Ще можете ли да го направите? - попита Мери изпълнена с очакване.

Приех поканата и започнах редовно да се срещам с други християни. В неделните вечери се срещахме у семейство Олд. Те бяха взели под наем една тухлена къща, чиято дневна едва побираше дванадесетте човека, които се събирахме. Пакистанците бяха само двама, всички останали - американци и англичани. Запознах се с нови хора, като например с д-р Кристи и съпругата му. Този слаб и енергичен американски лекар беше очен специалист, а жена му беше медицинска сестра. И двамата работеха в местната мисионерска болница. При тези срещи ние пеехме заедно, четяхме Библията и се молехме един за друг. Много бързо тези вечери се превърнаха за мен в най- знаменателното събитие за цялата седмица.

Една вечер нямах особено желание да отида у семейство Олд. Затова им позвъних по телефона и им казах някакво банално извинение за моето отсъствие. Веднага след това ме обзе неприятно чувство. Какво беше това? Обикалях непрекъснато из къщата и проверявах работата на прислугата. Всичко беше наред и все пак бях объркана. По едно време Махмуд се промъкна в стаята ми толкова тихо, че аз го забелязах едва тогава, когато сложи своята малка и мека ръка в моята.

- Мами, липсва ли ти нещо? - попита той. - Ти изглеждаш толкова странно.

Аз се усмихнах и го успокоих, че нищо не ми липсва. - Но ти непрекъснато вървиш из къщата и се държиш така, като че ли си изгубила нещо!

След това той отново излезе навън. Вратата зад него се хлопна и аз го чух да тича по коридора. „Изглеждаш така, като че ли си изгубила нещо!?

Махмуд имаше право.В този момент на мен ми стана ясно какво бях загубила. Аз не чувствах вече Божието присъствие. На какво можеше да се дължи това? Имаше ли нещо общо с това, че не отидох на срещата в семейство Олд, че пренебрегнах общението с другите, макар че толкова се нуждаех от това?

Веднага позвъних на Кен и му казах, че все пак ще отида.

Каква разлика! Веднага почувствах как онази успокояваща ме топлина се завърна в мен и аз се отправих към дома на моите приятели, както им бях обещала. Нищо необичайно не се случи там и въпреки това аз знаех, че се бях върнала в Божието Присъствие. Кен очевидно имаше право. Аз имах нужда от общение с други християни. Научих се на нещо много важно: За в бъдеще редовно ще присъствам на вечерните събрания освен тогава, когато Исус ме възпре от тях. Приближавайки се стъпка по стъпка до Бога, ме обзе един почти ненаситен глад за Божието слово. Веднага щом се събудех сутрин, аз вземах Библията в ръце. Словото оживяваше за мен. То ми даваше светлина за през деня и осветяваше всяка моя стъпка, която имах предвид да извърша. В истинския смисъл на думата Библията беше станала за мен «нежно благоухание».

Но дори и относно моя ежедневен прочит на Библията аз имах какво още да уча.

Една сутрин Махмуд и аз трябваше да посетим майка му, но тъй като предишната вечер си бях легнала късно, нямах никакво желание на сутринта да ставам по тъмно, за да прекарам един час с Библията си. Помолих Райшим да ме събуди за чая, малко преди заминаването.

През онази нощ спах много лошо, мятах се в леглото си и сънувах кошмари. Когато Райшим, дойде бях капнала от умора. През този ден нищо не ми се отдаваше добре. Странно!!! Какво искаше да ми каже Господ с това? Че очаква от мен ежедневно да чета Библията?

Това беше вторият път, когато ясно почувствах , че съм се отделила от Божието присъствие.

Това преживяване някак си ме разтревожи! Имах неясно усещане, че съм по следите на една важна истина. Имаше време, през което ясно чувствах Божията близост и заедно с нея всеобхватни радост и мир, а имаше и време, през което загубвах Неговото присъствие.

Къде се намираше ключът за тази дилема? Какво трябваше да правя, за да оставам в Неговата близост?

Мислех си за времето, през което бях необикновено близко до Него - в моите две съновидения и през онзи следобед, когато в зимната градина усетих онова неописуемо благоухание. Спомнях си и за моето първо посещение у Мичелови, за дните, през които редовно четях Библията, и за неделните разговори у семейство Олд. При почти всички тези събития чувствах, че Бог бе изключително близо до мен.

Спомнях си и за онези моменти, през които Му бях необяснимо чужда. Библията казва в Ефесяните 4: 30:

„... и не оскърбявайте Святия Божий Дух..."

Това ли бях сторила, когато се карах на прислужниците си или когато пропусках да получа духовната си храна чрез редовно четене на Библията, или когато просто не отивах на службите?

Във всеки случай послушанието беше единият от ключовете към тайната на Неговото присъствие. Когато се покорявах на волята Му, имах правото да остана в Неговата близост.

Извадих Библията си и я отворих на Евангелието спо ред Йоана. Търсех в него, докато не намерих следните думи на Господа Исуса Христа:

„Ако Ме люби някой, ще пази учението Ми; и Отец Ми ще го възлюби, и Ние ще дойдем при него и ще на правим обиталище у него." Ев. според Йоана 14:23

Така Библията назоваваше това, което аз исках да опиша - да останеш в присъствието Му. Та аз точно това се стремях, а ключът беше послушанието!

- О, Татко мой! - молех се аз. - Искам да Ти служа така, както Библията го изисква. Винаги съм гледала на това служение като на жертва, като на отказ от моята собствена воля. Но то не е жертва, защото чрез него аз мога постоянно да бъда в Теб и Ти в мен. Как пребъдването в Твоето присъствие би могло да бъде жертва?!

За мен беше нещо необикновено, че Бог ми говореше директно както преди, така и точно сега. Той отново го стори, като ми каза нещо, което никой друг освен Него не би ми казал: „Билкис, обичай мъжа си, с когото си разведена! Прости му!

За известно време бях като парализирана от ужас.

Наистина аз чувствах Неговата любов към хората като цяло, но отново да обичам точно този мъж, който така много ме беше наранил?!

- Татко мой, аз просто не мога да сторя това. Аз не искам да простя на Халид, а още по-малко да го благословя.

Спомних си как един път по детски искрено бях молила Господа да не допуска моят бивш мъж да се покае и да приеме Исуса за свой Спасител, за да не изпита и той същата радост, в която аз живеех. И сега Господ изискваше от мен да обичам този мъж!? Чувствах как яростта в мен растеше, докато само мислех за Халид, и поради това отново пропъдих тази мисъл.

- Навярно ще мога отново просто да го забравя. Господи, това не би ли било достатъчно?

Въобразявах ли си го или наистина Божият Дух отново се отдръпваше от мен?!

- Господи, не мога, не мога да простя на моя бивш съпруг! Аз просто не мога да сторя това!

„... Моето иго е благо и Моето бреме е леко..."

Евангелие според Матея 11: 30

- Господи, не мога да му простя!- изкрещях аз и започнах да изброявам всичките чудовищни неща, които Халид ми беше сторил. Тогава отново осъзнах и многото други рани, които бях потискала в подсъзнанието си. Обземаше ме дълбока омраза! В този момент аз се чувствах напълно отделена от Бога. Изпълнена с ужас, извиках като загубило се дете. И по пречуден начин Той отново беше до мен! Бог беше тук до мен, в тази стая! Хвърлих се в нозете Му и изповядах моята сатанинска омраза и неспособността ми да прощавам.

..."Моето иго е благо и Моето бреме е леко..."

Евангелие според Матея 11: 30

Бавно, но напълно съзнателно положих в нозете Му целия мой страхотен товар. Аз оставих да ме напуснат моят яд, моята болка и безпочвената ми ярост и ги предадох в Неговите ръце. Изведнъж в мен започна да изгрява една нова светлина, подобна на светлината при утринното развиделяване. Аз можех отново свободно да дишам. Тогава бързо изтичах до моята тоалетна масичка, взех снимката, поставена в златна рамка, и погледнах образа на Халид.

- О, Татко мой - молех се аз, - вземи цялото мое от хвърляне и неприемане на този човек и ме изпълни с Твоята любов към него! Това Те моля в името на моя Господ и Спасител Исус Христос!

Още дълго време стоях така изправена и гледаща портрета. Бавно, но сигурно негативните чувства в мен започнаха да отслабват и изчезват. Тяхното място заемаше една неочаквана любов, една нова загриженост за мъжа от снимката. Не можех да повярвам! Аз наистина желаех на моя бивш съпруг всяко възможно добро.

- О, Боже, благослови го! Дай му радост, дай му да бъде много щастлив в неговия нов живот!

Един тежък товар беше отнет от духа и душата ми. Чувствах се освободена от напрежението и преизпълнена с мир. Никога вече не исках да напускам Неговото присъствие.

За да си спомням непрестанно за това мое желание слязох до долу, макар че беше вече твърде късно, взех малко кана и нарисувах с нея по един кръст на опакото на ръцете си.

Никога вече не исках съзнателно да се отдалечавам от Неговата близост. Бях сигурна, че времето на моето обучение ще продължи още дълго, докато се науча да живея постоянно в Неговото присъствие, но аз вече не гледах на този период с душевна напрегнатост.