Аллах моят Отец? Или пътят ми от Корана до Библията Билкис Шейх Издава Мисионерско сдружение «Мисия за България»

Една нощ преживях нещо ужасяващо. Тогава все още не знаех, че ще трябва да бъда посетена и изпитана от злите сили.

През онази нощ на 1967 г. бях дълбоко заспала, когато съвсем неочаквано бях изплашена до смърт. Леглото ми се разлюля твърде силно.

Земетресение!? Сграбчи ме умопомрачителен страх и тогава почувствах присъствието на една отвратителна зла сила в моята стая; една сила, която аз възприемах като нещо дяволско. Изведнъж бях изхвърлена от леглото си. Дали това се случваше в реалния или в духовния свят, аз и днес не мога да кажа, но бях блъскана и подхвърляна из стаята като сламено стебло от едно торнадо. Личицето на Махмуд проблесна пред мен и аз изкрещях, просейки помощ за него.

Това със сигурност е смъртта, която иска да ме вземе, си мислех аз и душата ми се разтърсваше. Ужасяващата сила ме обви като един черен облак и аз инстинктивно извиках към Този, Който сега означаваше всичко за мен:

„О, Господи, Исусе Христе!!!" - при тези думи аз бях мощно разтърсена, както когато едно куче разтърсва наляво и надясно своята плячка. В духа си аз извиках към Бога. „Неправилно ли постъпвам, като викам Исуса? и тогава ме изпълни една свръхестествена сила, с която аз започнах да викам отново и отново Исусовото име."

Вследствие на това бушуването на тъмните сили започна да отслабва и накрая съвсем спря. Лежах така и възхвалявах Бога. Около три часа сутринта клепачите ми натежаха и заспах.

На сутринта Райшим ме събуди за чая. Аз полежах още малко в леглото си и изпитвах необикновено спокойствие.Когато затворих очите си за молитва, видях Господа Исуса Христа, изправен пред мен. Той носеше бели одежди и едно пурпурно червено наметало. Усмихвайки ми се приятелски, Той ми каза: "Не се страхувай! Това повече няма да се повтори!

Тогава напълно се уверих, че ужасяващото ми преживяване беше дошло от дявола. Това е било едно изкушение, което Исус беше допуснал да дойде до мен за мое добро. Мислех си за викът, който напираше из дълбините на моята душа: „Аз искам да призовавам името Му. Аз искам да изговарям името Исус Христос!"

Господ все още стоеше пред мен: „Време е да приемеш водно кръщение, Билкис" - каза ми Той.

Водно кръщение? Чух ясно тези думи, но те съвсем не ми се понравиха.

Облякох се колкото можех по-бързо и помолих Нерджан и Рейшим да се погрижат да не бъда обезпокоявана от никого до обяд. Размишлявах изправена до прозореца. Утринният въздух беше студен и бялата мъгла се вдигаше от поляните. Беше ми напълно ясно, че за мюсюлманския свят значението на водното кръщение е много добре познато. Можеше да си позволиш да четеш Библията, без да разпалиш прекалено много враждебност и неприязън, но тайнството на водното кръщение беше нещо друго. За мюсюлманина това беше единствения сигурен белег, че един неверник се е отрекъл от исляма и е станал християнин. За мюсюлманина водното кръщение означаваше отпадане от исляма.

За мен това щеше да бъде трудно изпитание. Знаех много добре за какво ставаше въпрос. Ще се поддам ли на страха, че ще бъда отхвърлена, или дори още по-лошо, че ще бъда окачествена като предател, или ще се покоря на Исуса?

Но най-напред аз трябваше да имам увереността, че наистина се покорявам на Божията воля, а не на мое собствено въображение. Аз не можех и не исках да се доверя само на «гласа» вътре в мен. Тъй като бях все още нова във вярата, се опасявах, че може да съм водена погрешно. Със сигурност най-доброто за мен беше да се консултирам с Библията, да потърся в нея съвет. Така аз отново се задълбочих в моята Библия и прочетох как сам Исус бе приел водно кръщение в реката Йордан. Отгърнах още веднъж и на Писмото на Апостол Павел до Римляните 6. глава, 6. и 8. стихове, където това тайнство беше обяснено с понятията «смърт» и «възкресение». «Старият човек» умира и всички негови грехове умират заедно с него, като едно ново създание възкръсва за нов живот.

...Като знаем това, че нашето вехто естество бе разпнато с Него, за да се унищожи тялото на греха, та да не робуваме вече на греха но ако сме умрели за Христа, вярваме, че и (ще да) живеем с Него."

Посланието на Апостол Павел към Римляните 6: 6, 8

Значи за това става въпрос! Щом Исус се остави да бъде кръстен и щом Библията призовава към водно кръщение, то тогава и аз ще се покоря. Веднага позвъних на Райшим:

- Моля те, кажи на Манзур да приготви колата - казах аз. - След обяда ще направя едно посещение.

Немного дълго след това аз вече седях в малката гостна на Мери и Кен и изливах едни след други моите нови преживявания така, както беше обичайно само за мен.

- Кен - казах аз, гледайки го директно в очите, - съвсем сигурна съм, че Господ ми каза да приема водното кръщение!

Той дълго ме гледаше, като че търсеше със своя поглед да проучи основно сериозността на моето намерение. След това той се приведе към мен и каза много, много строго:

- Билкис, Вие сте наясно какво може да последва след това, нали?

Да, но... - започнах аз, но Кен ме прекъсна с тих глас:

- Билкис, един пакистанец, който наскоро бях срещнал,ме попита дали в моята родина не съм «уличен метач» по професия? - Той ме гледаше изпитателно. – Наясно ли сте,че след това вече няма да бъдете «уважаемата г-жа Шейх», онази дълбоко почитана богата собственичка с многовековни семейни традиции, а такава, която ще бъде поставяна на едно ниво с «уличните метачи»?!

- Да - отговорих аз. - Това ми е добре известно.

Думите му станаха още по-категорични и аз трябваше да събера цялата си сила, за да издържа погледа му.

А знаете ли още - продължи той, - че тогава бащата на Махмуд може много лесно да Ви го отнеме? Той може да предяви иск, че сте неподходяща за негов настойник!

Тези думи ме улучиха право в сърцето! И преди се бях тревожила за това, но когато сега чух Кен да го произнася гласно, възприех тази вероятност като по-реална.

- Да, Кен, зная това - прошепнах тихо аз. - Зная, че много хора ще си мислят, че извършвам престъпление, но въпреки това искам да приема водното кръщение. Аз трябва да бъда покорна на Божията воля!

Нашият разговор беше прекъснат от неочакваното пристигане и на Мичелови. Кен веднага им съобщи, че имаме да обсъдим с тях нещо много важно, казвайки:

- Билкис иска да приеме водно кръщение!

Мълчание. Синов се изкашля.

- Но ние нямаме басейн за водно кръщение! - каза Дейвид.

- Какво ще кажете да го направим в църквата в Пеша вар? - попита Мери. - Имат ли там басейн за водно кръщение?

Ужасих се! Пешавар беше главният град на северозападната гранична провинция - един типично провинциален град. Той се населява от крайно консервативни мюсюлмани, които поради техните бързи и необмислени действия се славеха с лошо име. Тогава водното кръщение съвсем не можеше да бъде запазено в тайна. В рамките на един час целият град щеше да знае за него. Въпреки това ние решихме, че Кен трябва да се свърже с църквата в Пешавар. До един два-дни ние щяхме да получим съобщение от тамошния пастир.

Същата вечер моят телефон позвъня. На отсрещната страна на линията беше моят чичо Фатех. Много обичах този възрастен господин. Той винаги беше вземал дейно участие в моето религиозно наставление.

- Билкис! - властният тон на моя чичо звучеше възбудено.

- Да, чичо?

- Вярно ли е, че четеш Библията?!

- Да. - Аз премислях откъде той можеше да знае за това и какво още той би могъл да знае? Тогава чичо Фатех се покашля и каза:

Билкис, да не си посмяла да говориш с каквито и да било християни за Библията! Ти знаеш с какво удоволствие те аргументират вярата си. Тези техни аргументи предизвикват объркване.

Исках да го прекъсна, но той не го допусна.

- Чуваш ли, с никого! Не кани никого в твоята къща, без преди това да си се посъветвала с мен! Ако въпреки това ти го направиш, то трябва да знаеш, че твоето семейство никога повече не ще застане в твоя защита!

За кратко по линията цареше тишина. Чичо Фатех си поемаше въздух. Аз се възползвах от това:

- Чичо, чуй ме - казах аз. - Ти знаеш, че досега никога никой не е прекрачвал прага на къщата ми без моята покана. - Чичо ми щеше да повярва на това, защото на всички беше известно, че аз безцеремонно връщах посетителите, които предварително не бяха съгласували с мен посещенията си. - Но ти също така много добре знаеш, че аз приемам този, когото искам да приема! Довиждане, чичо! - завърших аз и затворих телефона.

Беше ли това предзнаменование за това, което трябва да очаквам от страна на моето семейство? Ако чичо Фатех реагираше толкова остро само защото е чул, че чета Библията, то какво ли ще се случи, когато той и останалите от моята фамилия разберат за моето водно кръщение? Дори не исках да си мисля за това.

Това още повече засили желанието ми да извършим кръщението колкото се може по-скоро. Сама на себе си нямах доверие, че ще мога да устоя на натиска на един голям брой обичани от мен човеци. Господи...!

Все още нямах никакви новини от Кен. На следващата сутрин прочетох отново историята на скопеца, на когото Филип донесе Божието послание. Първото нещо, което скопецът стори, когато видяв вода, беше да изскочи от колата и да се остави да бъде кръстен.

Като че ли с това сега сам Господ отново ми казваше:

„Приеми водно кръщение и то веднага!" Навярно по този начин Той искаше да ми каже, че някой или нещо би могло да ме възпре, ако ще продължавам да чакам.

Скочих от леглото. Отново ми стана ясно, че мощни сили искат да се изправят на моя път и да ми попречат да изпълня Божието поръчение. Оставих Библията на страна, извиках моите момичета да ми помогнат при преобличането и малко по-късно вече пътувах по пътя към Мичелови.

- Дейвид - казах аз още в коридора на къщата, - пристигна ли отговорът от Пешавар?

- Не, до този момент все още не е дошъл.

- Та не можете ли да ме кръстите тук? Днес? Сега?

Бях превъзбудена! Дейвид сбърчи челото си. Издърпа ме вътре в къщата и каза:

- Знаете ли, Билкис, една толкова важна крачка трябва да бъде добре обмислена,, а не прибързана!

- Но аз трябва да се покоря на моя Господ! Той отново и отново ми повтаря, че трябва да побързам! - Разказах му и за сутрешния си прочит от Библията и за яснотата, с която Бог ми даде да разбера, че трябва да се кръстя, преди важни обстоятелства да ме възпрепятстват.

- Да, но днес следобед аз и Синов трябва да пътувам за Аботабад. Билкис, сега не мога да направя абсолютно нищо! - каза той и направи едно безпомощно движение с ръката си, полагайки я на рамото ми. - Билкис, бъдете търпелива! Със сигурност утре ще имаме новини от Пе шавар.

Тогава отидох у семейство Олд.

- Моля Ви - почти извиках аз, след като Кен и Мери ме поздравиха. - Има ли някаква възможност още днес още сега да приема водното кръщение?!

- Ние питахме вече нашия пастир - каза Кен, при което ме въведе в гостната. - Той каза, че въпросът първо трябва да бъде отнесен до църковното настоятелство.

- Църковно настоятелство? Кои са тези? - попитах аз.

Той започна да ми разяснява, че неговият пастир с най-голямо удоволствие ще ме кръсти, но първо трябва да вземе съгласието на църковните старейшини.

- Това може да се проточи с дни! - каза той, след което добави. - А междувременно може да се случат много неща!

Във всеки случай слухът ще се разнесе - въздъхнах аз дълбоко.

Изпълнена с отчаяние, аз прехвърлях в мислите си което можеше да ми се случи. Тогава Кен ми каза нещо удивително. В полунощ той чул един мъжки глас, който му заповядал да отвори на страница 511 и да прочете Йов 13: 14-15. Колко странен начин на водителство за определен стих от Библията, помислил си той.

Когато отворил на посочената му страница, стихът, който явно бил определен за мен, директно се набил в очите му:

Каквото и да стане, ще взема месата си в зъбите си и ще туря живота в шепата си. Ако и да ме убие Той, аз ще уповавам на Него..."

Бях ли готова за това!? Беше ли толкова голямо и моето упование!? Аз станах и взех ръката на Кен:

- Кен, съжалявам, аз се вълнувам твърде много, но едно зная със сигурност: Господ каза, че аз трябва да бъда кръстена сега, веднага! Поради тази причина ви питам още веднъж: Ще ми помогнете ли, или няма да ми помогнете!?

Кен се облегна назад и прекара ръка през светлорусата си коса.

- Естествено - каза той, - да отидем у Мичелови и да видим дали все пак нещо може да се направи.

Отново пътувах по криволичещите улички на Вах. У Мичелови прекарахме известно време в мълчалива молитва. Тогава Кен въздъхна дълбоко и каза:

- Вярвам, че ние всички знаем как до този момент Бог е ръководил Билкис и как по съвършено необичаен начин и е говорил. Щом тя настоява, че нетърпението й да приеме веднага водното кръщение идва направо от Бога то тогава ние не можем да я възпрепятстваме. После той се обърна към Дейвид:

- Вие днес заминавате за Аботабад. Не може ли ние с Мери да вземем Билкис у нас, след което да дойдем в Аботабад и още следобед да бъде извършено водното кръщение- По-добре ще е да се откажем от Пешавар.

Изведнъж всичко изглежда се изясни и ние започнахме приготовленията. Бързо се върнах в къщи и наредих на Райшим да ми опакова втори кат дрехи. Опитах се да чета от Библията, но бях така преизпълнена с радост, че не можех да се концентрирам. Отново, както винаги когато бях послушна на Неговото Слово, почувствах Божието присъствие.

- Уважаема госпожо, уважаема госпожо! - ме викаше, Райшим.

Погледнах. Семейство Олд ме чакаха. Казах на Махмуд, че ще отсъствам няколко часа. Изглеждаше ми се разумно, да не го посвещавам прекалено много в това което можеше да има неприятни последици. След това слязох при Кен и Мери.

Пътувахме почти два часа до Аботабад. Пинии и борове обграждаха пътя от двете страни. Аз им разказвах как по време на семейните ни излети сме пътували по същия този път с натоварена с много неща кола. Мислейки се питах дали тази стара семейна традиция ще можеше да бъде продължена при новосъздадената ситуация.

Когато пристигнахме в мисията, Мичелови вече ни чакаха. Един канадски лекар със съпругата си, Боб и Меделин Бланхард, бяха нашите домакини. Там беше един пакистанец.

- Това е господин Падри Бахадур - каза Синов. - Той е пастирът, който ще Ви кръсти.

Огледах се наоколо. Освен изброените до момента там присъстваха още един англикански лекар и един вто ри пакистански пастир.

- Билкис, Вашето водно кръщение има пророческо значение - каза още Синов. - Навярно чрез Вас много християни ще се сближат, защото едно е сигурно - за първи път в Пакистан се събират заедно на едно водно кръщение един баптист, един презвитарианин и един англиканец. Нещо тайнствено изпълваше помещението. Вратите се затвориха, пердетата се спуснаха и аз имах чувството че се пренесох във времето на първите християни, във времето, когато в подземните катакомби на Рим, те са извършвали тайнството на водното кръщение. Докато се подготвяха за церемонията, аз се огледах и попитах.

- Но къде е басейнът?

Оказа се, че такъв няма, а ще бъда поръсена с воДа Но Исус е бил потопен в реката Йордан - казах аз. Малко преди да пристигнем в мисията, бяхме минали покрай една река.

Защо не отидем на реката? - попитах аз, но тогава съобразих, че навън беше много студено, а и всички останали трябваше да влязат заедно с мен във водата. Затова не настоявах повече.

След церемонията видях сълзи в очите на присъстващите.

С вашите сълзи вие съвсем не ме окуражавате казах аз, смеейки се.

- Ах, Билкис... - изхлипа Синов, приближи се до мен и увисна на врата ми. Тя не можеше да произнесе нито дума повече.

- Сърдечни благопожелания! - казаха всички в един глас. Синов изпя един хорал, Кен прочете от Библията, след което дойде време да се връщаме в къщи.

Беше едно спокойно пътуване. Нямаше страх, нямаше ужас. Колко хубаво беше да бъдеш заедно с християни. След сърдечното сбогуване аз най-сетне си бях в къщи.

Още щом прекрачих прага на моя дом, мирът ми ме напусна. Почувствах едно особено безпокойство. Тогава към мен страхливо се приближи икономката ми и каза, че моята фамилия са питали за мен.

- Уважаема госпожо, те знаят, че имате контакти с християни...

Вдигнах ръката си, за да спра потока от думи и заповядах:

- Тихо! Кажи ми кой е идвал.

Докато икономката изброяваше имената на тези, които през целия ден бяха идвали в дома ми, страхът отново ме сграбчи. Ставаше въпрос за възрастни мои роднини то -чичовци, лели, по-стари братовчеди, - роднини, които биха ме потърсили само при особено важни поводи. Чувствах се потисната. Онази вечер седях заедно с Махмуд и се опитвах Да скрия страховете си, но веднага щом той легна, аз се оттеглих в стаята си.

Гледах през прозореца. Снегът беше спрял да вали и в студената светлина на зимната луна ясно разпознавах очертанията на моята любима градина. Около себе си чувствах уюта на старата къща, която толкова много обичах. Моята светиня, моето прибежище! А сега! Ще мога ли въобще да запазя къщата си? Това беше много странна мисъл, защото за мен семейството, парите и престижът винаги са били подсигурени. Но сега имах странното чувство, че тази мисъл може би ми предвещаваше бъдещето. Силите, изправили се срещу мен, започваха, точно сега да завладяват членовете на моето семейство. Една доста голяма част от моята «власт» и моята «сигурност» зависеха от тях. Какво щеше да се случи, когато всички те се обединят срещу мен?

Навярно това беше причината, поради която Господ толкова много настояваше за моето незабавно водно кръщение. Той ме познаваше. Той знаеше къде и как можеше да бъда най-лесно ранена. Все още седях изправена до прозореца, където сенките на шумящите, полюшвани от вятъра дървета се гонеха едни други.

- О, Господи! - молех се аз. - Не им позволявай да ме нападнат всички заедно. Нека го правят поединично.

Едва бях изрекла тези думи и вече се чукаше. Прислужницата влезе и ми предаде едно пакетче:

- Това току-що пристигна за вас! - каза тя.

Нетърпеливо разкъсах хартията. Вътре имаше една Библия със следното посвещение:

„За нашата мила сестра по случай нейния рожден ден.” Подписани: Кен и Мери Од. Притиснах Библията до сърцето си и благодарих на Бога за тези верни приятели. Отворих я и погледът ми попадна на думите:

„... Аз ще ви разпръсна по целия свят..."

На следващата сутрин се събудих твърде угрижена.

Днес членовете на моя род ще започнат отново да идват всички заедно или поотделно. Така или иначе аз се страхувах от дискусиите и разправиите с тях. Страхувах се от обвиненията им, от разгневените предупреждения и заплахи с които със сигурност щяха да ме залеят. Но най-много от всичко ме болеше това, че ще трябва да ги нараня.

Не бях напълно убедена в това, дали Бог ще отговори на молбата ми. Накарах Райшим да извади моите най-ценни сарита, избрах най-хубавото от тях и го облякох. Заръчах на портиера, че днес ще се радвам да приема всичките си посетители и едва тогава отидох в гостната. Там се разположих в един облечен в бяла коприна фотьойл и започнах да чета. Махмуд играеше със своите малки колички, като обикаляше с тях шарките на големия персийски килим.

Огромният, ръчно дърворезбован часовник в преддверието удари десет, после единадесет и накрая дванадесет часа на обяд.

Обядът беше сервиран и когато Махмуд си легна да спи, аз продължих да чакам. Най-сетне, в три часа след обяд, чух да пристига една кола. Тъкмо се приготвих за битката и колата си тръгна! Какво ставаше? Попитах прислужницата си и тя ми каза, че е била предадена само една поръчка.

Вечерта се спусна и зад високите прозорци на дневната стая, а горе на тавана сенките започнаха да се уплътняват. Телефонът иззвъня. Погледнах към часовника си - беше деветнадесет часа. Предпочетоха да телефонират вместо да дойдат!? Вдигнах слушалката и долових благия и така Добре познат ми глас на Мери Олд. Беше доста обезпокоена. Със сигурност вече се говореше за моето обръщение, както показваше и вчерашната инвазия на моите роднини. Защо тогава да се тревожим?

- Всичко наред ли е? - попита Мери. - Безпокояхме се за вас!

Уверих я, че се чувствам добре. Веднага след като поставих слушалката обратно, помолих да ми донесат шала и поръчах да изкарат колата. През този сезон в годината в семейството ми не беше прието да се правят посещения след двадесет часа, така че спокойно можех да изляза. Странно, че нито един роднина не беше позвънил, нито пък ме беше посетил.

Сега имах нужда от утеха и насърчение от членовете на моето християнско семейство. Може би семейство Олд? Защо Мери постъпи толкова тайнствено? Потеглих към къщата на семейство Олд и се учудих когато видях, че никъде не светеше. Тогава изведнъж съвсем не очаквано ме обхвана страх. Така, както си стоях пред вратата на градината, почувствах как страхът идва върху мен и ме сграбчва с леденостудените си пръсти. От тъмнината на градината към мен идваха мрачни мисли.

Колко глупаво от моя страна бе да идвам нощем тук съвсем сама. Каква беше тази тъмна сянка отзад? Сърцето ми биеше до пръсване!

Обърнах се и понечих да избягам в колата си. И тогава се спрях. Не! Аз не можех да постъпя така! Щом принадлежах към Божието царство, тогава имах право на царствената Му защита! И докато все още стоях в тъмнината, която ме изпълваше със страх, съвсем съзнателно се предадох в ръцете на Бога. Отново и отново призовавах името на Исуса Христа и за мое учудване страхът се изпари. Колкото бързо беше се появил, толкова бързо и изчезна. Аз бях свободна!

Почти усмихната, аз се обърнах отново към къщата на семейство Олд. След няколко крачки видях проникващата светлина през дръпнатите завеси. Почуках.

Вратата бавно се отвори. Беше Мери. Когато ме видя, тя с облекчение пое въздух, бързо ме издърпа в къщата и ме прегърна.

- Кен! Кен! - викаше тя.

Той веднага дойде и възкликна:

- Слава да бъде на Бога! Ние вече толкова много се бяхме притеснили за теб.

Кен разказа, че след кръщението ми бил много огрижен и им казал, че те не трябва да ме оставят сама.

- А, така ли?! Значи затова Мери звучеше толкова загрижена по телефона. - Аз потиснах нервната усмивка в себе си. – Сега вече мисля, че цялата страна в най-скоро време ще научи за моето обръщение, но въпреки това съм много благодарна. До момента не се е случило нищо. Дори никой от моето семейство не се е появил и вие въобще не можете да си представите колко благодарна съм за този отговор на молитвите ни. - Елате, нека благодарим на Бога! - каза Кен и ние и тримата коленичихме в тяхната гостна. Кен благодареше за закрилата, която Господ ми беше осигурил, и Го молеше и занапред да бди над мен.

След това се върнах вкъщи и се чувствах по-богата от всякога. С Божия помощ и в името на Исуса Христа бях победила моя страх.

Моята прислуга ме увери, че цялата вечер телефонът не беше иззвънявал дори един-единствен път.

- Е, добре - мислих си аз, подготвяйки се за лягане - да видим какво ще ми донесе следващият ден.

И отново през целия ден чаках в дневната. Аз се молех, премислях и изучавах орнаментите на килима и на плочките по пода.

Никой не се обади! Какво ставаше!? На котка и мишка ли си играехме!? И тогава ме осени идеята да поразпитам прислугата си. Когато в Пакистан искаш да разбереш нещо, трябва само да попиташ нечий прислужник. Те знаеха всичко за всеки чрез шепота на клюката. Най-сетне аз хванах Нурджан на тясно:

- Кажи ми какво става с моето семейство?

- О, уважаема госпожо - отговори тя, потискайки едно нервозно подхилкване, - става нещо много комично. Изглежда, изведнъж всички имат да вършат много важни неща. Вашият брат например трябваше да отиде на ежедневния зимен турнир по крикет.

Засмях се. За моя брат крикетът беше по-важен от сестра, която се намираше на пътя, водещ към ада.

Вашият чичо Фатех, има много важно съдебно дело, което го принуди да пътува в друга провинция. Леля Ви, Амина изведнъж трябваше да замине за Лахор. Двама от вашите братовчеди заминаха по служба извън града...

Заповядах й да спре. Не беше необходимо повече да ми разказва. Господ беше казал, че ще ги разпръсне и ги беше разпръснал. Аз почти чувах как моят Господ се смееше. Това не означаваше, че моите загрижили се за мен роднини щяха да ме оставят на мира, в това бях почти сигурна, но сега поне щяха да ме посещават по единично.

Така и стана. Първата пратеничка беше леля ми Амина, една царствена дама на седемдесет години. Нейната ориенталска красота беше не на място в моята обзаведена по европейски гостна. От години ние имахме една към друга тесни, изпълнени с любов и доверие отношения. Когато тя влезе, лицето й с тен на цвят от магнолия беше още по-бледо от обикновено и нейните сиви очи ме гледаха тъжно. Поприказвахме си малко. Тогава забелязах, че тя най-сетне искаше да дойде на същината на въпроса. Тя се изкашля, облегна се назад и попита колкото се може по-мимоходом:

- Билкис..., ех... аз чух..., че ти си станала християнка. Това вярно ли е?!

Аз само й се усмихнах. Тя неспокойно се въртеше насам натам върху стола си.

- Аз си мисля, че хората само разпространяват неверни слухове за теб. - Тя се поколеба и нейните благи очи ме умоляваха да й кажа, че това е лъжа.

- Не, не е лъжа, лельо Амина - казах аз. - Аз напълно предадох живота си на Исуса. Сега аз съм християнка.

Тя скри в ръце лицето си.

- Но ти си направила една много голяма грешка!- извика тя. За един миг стоеше мълчалива, напълно неспособна да каже каквото и да било. След това бавно сложи шала около главата си, изправи се и напусна къщата ми още по-хладнокръвно с достойнство.

За мен това беше много голям удар, но аз се молех моя Господ да я закриля и да смекчи болката й. Знаех, тепърва трябва да се науча да се моля за моето семейство, защото в противен случай след себе си щях да оставя цяло множество от наранени души и сърца.

„Господи - казах аз. - Идеалният случай би бил, при всеки един от тези хора да се стигне до реална среща с Теб, но аз знам, че Ти ги обичаш дори и тогава, когато те още не са те приели. Поради това сега Те моля: Докосни всички любими мои същества с Твоето благословение и започни, ако е възможно, с леля ми Амина! Благодаря Ти, Господи. Амин!"

На следващия ден трябваше да повторя тази същата молитва, но този път за Алсалм - един възрастен братовчед дошъл да ме посети. Той беше адвокат и живееше на 45 километра от Вах. Като син на мой чичо по бащина линия, той беше наследил много от чертите на характера на баща ми - същия сърдечен смях, същия приятелски хумор. Обичах Алсалм. От начина, по който се държеше, заключих, че той изобщо не беше добре информиран за какъв проблем ставаше въпрос. Разменихме си по няколко маловажни думи, след което Алсалм каза:

- Кога ще се състои срещата на рода? Ще мина да те взема и ще отидем заедно.

Усмихнах се вътрешно.

- Не зная кога ще се състои срещата, Алсалм, но съм сигурна, че аз няма да бъда поканена на нея, защото на нея ще се обсъжда моят въпрос.

Той беше твърде озадачен, така че се наложи да му обясня всичко подробно. Накрая казах:

- Но моля те, Алсалм, ти иди на тази среща! Навярно ще можеш да кажеш поне една добра дума за мен.

Тъжно гледах след него, докато той напускаше къщата. Навярно събитията вече се приближаваха към своята кулминация. Най-добре ще бъде да пътувам колкото се може по-скоро за Равалпинди и Лахор. Не исках до Тууни и моя син Халид да достигнат изопачени сведения. С дъщеря ми Халида не можех да се срещна лично, защото тя живееше в Африка, но с Халид и Тууни можех. На следващия ден отпътувах за Лахор. Халид печелеше добре от своя магазин и неговият дом отразяваше това благосъстояние Той притежаваше една възхитителна вила в града, която беше заобиколена от просторна веранда и грижливо поддържана тревна площ. Преминах през портала, спрях директно пред входа и се качих на верандата. Халид, който чрез фамилията и чрез един дълъг телефонен разговор с мен беше вече почти наясно с проблема, изтича да ме посрещне.

- Майко, колко е хубаво, че дойде! - каза той, но аз долових в неговия поздрав едно слабо смущение. Целият следобед ние говорихме за моето решение, но когато привършихме, аз вече знаех, че Халид не беше разбрал абсолютно нищо.

Следващата, която трябваше да посетя, беше Тууни. Отпътувах за Равалпинди и отидох директно в болницата. Помолих един от персонала да повика Тууни за един момент. Докато я чаках, премислях как най-добре да й съобщя. Тя без съмнение вече беше научила нещичко. Със сигурност е била и първата, която ме е забелязала, че чета Библията. Дори би било възможно да е уловила и части от моя разговор с г-жа д-р Сантяго, който се състоя в деня на нашето приемане в болницата. Но с положителност тя не знаеше едно: колко решаващ беше за моя живот онзи разговор с г-жа д-р Сантяго. Та нали именно тази дребничка монахиня беше жената която ме окуражи да се моля на Бога като на свой баща.

- Мамо!- вдигнах очи и видях бързащата към мен Тууни. Нейните кестеняво-кафяви коси образуваха поразителен контраст с бялата й лекарска престилка, докато сияеща от радост и с широко разтворени за прегръдка ръце тя идваше към мен.

Аз се изправих. Сърцето ми биеше чак в гърлото. Как да й го кажа!? Предпазливо опитвах да намеря някакъв начин, но страхът от реакцията на Тууни ме порази. Аз просто неочаквано й съобщих:

- Тууни, скъпа моя, подготви се за един шок. Преди два дни аз приех... аз приех водно кръщение.

Тууни изтръпна, дръпна вече протегнатата си към мен ръка, избухна в плач и се свлече на дивана до мен.

- Мислех си, че ще се стигне дотук! - каза тя толкова тихо, че аз едва можах да я разбера.

Стараех се да я успокоя, но не ми се отдаваше.

- Днес няма никакъв смисъл дори да се опитвам да работя.

Тя се извини и помоли да я освободят от смяна, след което отидохме в нейното жилище. Докато отключваше вратата телефонът иззвъня. Тя бързо влезе, вдигна слушалката и се обърна към мен с думите: Нина е. - Това беше една племенничка, която също беше в Равалпинди. - Тя иска да знае дали е истина! Тууни се посвети отново на телефона, защото Нина продължаваше да говори. Дори аз можех да чуя гласа й, който звучеше особено възбудено.

Да, Нина! Истина е! Тя го е направила! - тихо каза дъщеря ми.

Явно Нина рязко беше затворила, защото Тууни дръпна слушалката от ухото си, гледайки я втренчено, повдигна раменете си и бавно я положи обратно на вилката на апарата. Най-добре щеше да бъде, ако й оставя време за размисъл. Затова взех багажа си и се сбогувах с нея.

- Скъпа, ела да ме посетиш колкото се може по-скоро. Ние трябва да си поговорим!

Тууни не се опита да ме възпре дори с една дума, поради което не след дълго аз вече бях на магистралата „Гранд Транк" и пътувах към къщи. Веднага щом пристигнах, моята прислуга се скупчи около мен. Нурджан протягаше несръчните си ръце, а лицето на Райшим дори беше по-бледо от обикновено. През целия ден телефонът звънял непрекъснато, а от ранни зори непрестанно пристигали роднини и питали за мен. Още докато говорех с камериерките, телефонът отново иззвъня. Беше зет ми Джамил, мъжът на сестра ми, който работеше в една британска петролодобивна компания. Винаги съм възприемала Джамил като един светски мъж, но сега гласът му не звучеше особено самоуверено.

Билкис, чух странни неща за теб. Просто не мога да повярвам! - каза той, без много да го усуква - Един близък приятел ми каза, че ти си станала християнка. Разбира се, аз му се изсмях и го уверих, че това никога не може да стане.

- Наистина се разчуваше много бързо. Не казах нищо.

- Билкис!- гласът на Джамил стана по-настоятелен -

- Разбра ли какво ти казах!?

- Да.

Напротив!

Тишина. Тогава изведнъж Джамил започна да ругае:

- Това е върхът!!! Ти си изгубила повече, отколкото можеш и да си представиш. И за какво? За една нова религиозна позиция. Нищо повече!!! - и затвори телефона.

Десет минути по-късно Тууни хлипаше на отсрещната страна на телефона:

- Мами, чичо Навац току-що се обади и каза, че бащата на Махмуд може да си изиска детето обратно. Навац каза още, че никой съд не ще ти позволи да го задържиш!

Опитах се да я успокоя, но хълцайки, тя затвори телефона.

Късно вечерта ние с Махмуд вечеряхме в моята стая, когато Тууни и две мои племенници влязоха при нас. Изплаших се, когато видях пепелявосивото й лице:

- Моля, седнете и яжте с нас! Ще поръчам да ви донесат вечеря.

Тууни и племенничките ми дори не докоснаха храната. Аз се радвах да видя двете млади момичета, но видно беше, че те съвсем не се радваха. Разговорът беше скован. Правеха се индиректни намеци, за да отиде Махмуд да си поиграе навън. Едва когато той излезе, една от племенниците ми се наведе напред и страхливо попита.

- Леличко, не знаеш ли какво означава това за другите хора? - тя избухна в сълзи - Изобщо замислила ли си се за другите?

Нейният въпрос се четеше и в кафявите очи на другата ми племенница, която мълчаливо седеше срещу мен. Взех нежната ръка на момичето в своите ръце:

- Мила моя - казах аз загрижено, - не мога да сторя нищо друго, освен да бъда покорна.

Тууни ме гледаше със своите плувнали в сълзи очи. Изглежда, тя не чуваше нищо от това, което им казвах, защото започна да ме умолява:

- Мамо, опаковай нещата си и замини незабавно. Тръгвай, докато все още може нещо... или някого... да вземеш със себе си - гласът й постепенно се засилваше. Знаеш ли какво казват хората? Ще бъдеш нападната!

Твоят собствен брат може да се види принуден да предприеме нещо срещу теб! - след което гласът й се изгуби в ридания - Моите приятели ми казват, че ти ще бъдеш убита, мамо! ... Мамо!...

- Съжалявам Тууни, но аз няма да бягам - тихо отговорих аз. - Ако сега избягам, ще трябва през остатъка от живота си все да бягам. - Накрая прибавих решително - Ако Бог иска, то Той може много добре да ме защити и в моята собствена къща и никой, казвам ви, никой няма да ме изгони оттук!

Станах от стола си и харесвайки драматичността на своята роля, изведнъж добавих самоуверено:

- Нека само да дойдат и да посмеят да ме нападнат!

Тогава се случи нещо. Топлината на Божествената близост се отдръпна от мен. Почти изпаднах в паника, така че едва-едва чувах гласовете около себе си.

Изведнъж ми стана ясно какво беше се случило. Моето старо Аз, изпълнено с гордост и своенравие, беше взело връх над мен. Аз решавах какво имаше да се случва. Аз решавах, че никой няма да ме изгони от къщата ми. Свлякох се обратно на стола си и едва тогава забелязах, че Тууни ми говореше:

- ... е добре, майко - плачеше тя. - Ти си станала християнка, но трябва ли също така непременно да станеш и християнска мъченица?! - Тя коленичи до стола ми, положи главата си на рамото ми и добави: - Не забелязваш ли, че ние те обичаме!?

- Естествено, мила моя, естествено, - промърморих аз, галейки я по косата. В сърцето си мълчаливо молих Бога да прости високомерието ми. Независимо къде иска Той да ме изпрати, аз ще Му се покоря, дори ако това би означавало да напусна дома си. Когато изговорих това в сърцето си, почувствах отново бащинската Му близост. Всичко това продължи само няколко минути, но още докато седящите срещу мен три жени говореха, ми стана ясно, че едновременно животът ще продължава и на едно друго ниво. Бог и сега беше с мен, за да работи върху мен и да ме учи. Той беше тук, за да ми показва, как мога постоянно да бъда в присъствието Му.

- тогава ще направим това така, нали?! - това беше гласът на Тууни, а аз нямах дори и понятие, за какво тя беше дала съгласието си. За щастие тя продължи нататък:

- Когато бащата на Махмуд дойде и поиска да го отведе, тогава ти може да го доведеш при мен. Аз не съм станала християнка! - остро прибави тя.

Най-накрая трите донякъде се поуспокоиха. Попитах ги дали не биха останали да пренощуват и те се съгласиха. Докато пожелавах „лека нощ" на Тууни и племенничките си, аз си мислех за това, колко много се бяха променили ролите ни. В началото аз бях толкова покровителствено загрижена за тях, а сега всеки е загрижен за всеки. През онази нощ се молих така:

„Господи, толкова е трудно да говоря с един човек, който не вярва в Теб. Моля Те, помогни на роднините ми. Толкова много се безпокоя за доброто на тези обичани от мен хора."

Когато заспах, като че ли отново бях взета вън от тялото си. Стоях на един обрасъл в трева склон, заобиколен от борове. До мен бълбукаше извор. Около мен имаше ангели и те бяха толкова много, че образуваха един бял покров. Отново и отново чувах едно-единствено име: «Пресвяти Михаил»! Ангелите ме окуражаваха.

Тогава изведнъж отново се намерих в леглото си. Все още преизпълнена с духовна сила, аз станах и тръгнах към стаята на Махмуд. Прострях ръцете си над него, след което отидох и в стаите на дъщеря ми и на племенничките ми и сторих същото. След това се върнах в моята спалня и коленичих:

„Господи - молих се аз, - Ти вече толкова често си ми отговарял! Моля Те, само ми покажи какво Си решил за Махмуд. Много бих желала да успокоя Тууни."

Почувствах необходимост да отворя Библията. Попаднах на следния текст:

„... да не вдигнеш ръката си върху момчето, нито да му сториш нещо ..." Битие 22: 12

- О, благодаря Ти, Отче! - въздъхнах аз.

По време на закуската можех да успокоя Тууни:

- Мило мое дете, твоят син няма да го сполети нищо лошо. Не трябва да се безпокоиш за нищо!

Показах й дадения ми от Бога стих. Не зная дали моята вяра въздействаше на Тууни заразително или Святият Дух я беше докоснал, но лицето й се отпусна и за първи път от два дни тя отново се усмихна.

През онзи ден дъщеря ми и моите племеннички напуснаха къщата, донякъде обнадеждени, но, разбира се напливът от роднини и приятели все още не секваше.

Няколко дни по-късно Райшим ми съобщи, че долу ме чакат седем човека, обезпокоени приятели, водени единствено от любовта си към мен. Не исках да отида при тях без Махмуд. Момчето трябваше да знае какво всъщност се случваше. Затова го извиках и ние заедно влязохме в гостната. Сковани и напълно по етикета,те седяха на своите столове. След чая, сладкишите и обичайното бърборене един от присъстващите се прокашля аз се подготвих за това, което щеше да последва.

Билкис - каза един приятел, когото познавах още от детинство си, - ние те обичаме и размишлявахме за това което си направила; ние искаме да ти предложим нещо, което със сигурност ще ти помогне за в бъдеще.

- Да, слушам!

Той се приведе напред и се усмихна:

- Недей публично да изповядваш твоята нова вяра!

- Ти смяташ, че аз трябва да я държа в тайна?

- Е, да.--

- Не мога - казах аз. - Не мога да се подигравам с Бога. Ако трябва да умра, ще умра!

Изглеждаше, като че ли и седмината искаха да пристъпят към мен. Един стар приятел на баща ми ме гледаше втренчено. Тъкмо вече ми се искаше и аз да му отвърна с лош поглед, когато успях да се овладея. Та те в края на краищата ми желаеха доброто.

- Съжалявам - казах аз, - просто не мога да сторя това, което вие искате от мен. Не мога да запазя вярата си само за мен! - Обясних им, че моята вяра за кратко време, за малко повече от месец, беше станала най-важното нещо в живота ми. Цитирах им Библейския текст от Евангелието според Матея, 10: 32-33, където Господ казва:

„И тъй, всеки, който изповяда Мене пред човеците, ще го изповядам и аз пред Отца Ми, Който е на небесата. Но всеки, който се отрече от Мене пред човеците, ще се отрека и аз от Него пред Отца ми, който е на небесата.»

- Но - започна един по-възрастен господин, - ти се намираш в една много особена ситуация. Аз съм сигурен, че твоят Бог няма да има нищо напротив, ако ти запазиш мълчание. Та нали Той знае, че вярваш в Него. Това е напълно достатъчно. - Той ми цитира мястото в Корана отнасящо се за отстъпничеството и продължи. - Ние се страхуваме, че някой може да те убие.

Усмихнах се, но от моите гости никой вече не се смееше. Едва сега те осъзнаха, че това беше една безсмислена дискусия. Приготвяйки се да си тръгват те за последен път ме предупредиха:

- Мисли за това, Билкис. Когато дойдат трудностите, никой от твоите приятели и роднини няма да те подкрепи. Всички тези, които ти най-сърдечно обичаш, ще бъдат принудени да се отрекат от теб.

Кимнах с глава. Твърде добре разбирах техните ду ми. Сега ми се искаше да бях изпратила Махмуд да си играе навън в градината, за да му беше спестено всичко това. Той седеше до мен на неговия малък стол и ми се усмихваше. Като погледнах към него очите му сякаш ми казваха: „Всичко е наред."

Когато най-сетне гостите ми си тръгваха, сълзите бяха в очите ми. Една близка приятелка на майка ми ме целуна:

- Сбогом,... сбогом! - каза тя и повтори думата с един особен акцент в гласа си. След това избухна в ридания, отскубна се и избяга през вратата.

След като си отидоха, къщата ми изглеждаше като един зейнал гроб. Дори Махмуд не се осмеляваше да играе шумно. През следващите три седмици единственият шум, който можеше да се чуе, беше шепотът на прислугата. Ако не бяха Мичелови, семейство Олд и неделните ни срещи, то вероятно блокадата щеше да има успех.

С всеки изминат ден стратегията на моя род за битка против мен ставаше все по-ясно разбираема. Видях я по разгневеното лице на моя братовчед, когото срещнах на пазара. Почувствах я и в презрителния поглед на един племенник, когато в Равалпинди той минаваше покрай мен. Тя беше също и в леденостудения глас на една моя леля, позвънила, за да ми съобщи, че няма да уважи поканата ми за обяд. Бойкотът беше започнал. Телефона оставаше ням и никой не позвъняваше на вратата. Нито един роднина не ме посети, дори само за да ме укори. Неочаквано се сетих за един стих от Корана:

Ако ти се откажеш от вярата, тогава ще извършиш зло в страната и ще накърниш кръвните си връзки. Върху тези Аллах е положил едно проклятие и ще им отнеме слуха и зрението." Суре 74: 20

Това се случваше по един много реален начин. Аз нараних своите кръвни роднини и поради това никога вече нямаше да ги чуя.

Прислужниците, които иначе бърборещи и смеещи се, щъкаха из къщата, сега кретаха потиснати през стаите. От устните им не се отронваше нищо друго към мен освен обичайното: „Да, уважаема госпожо!"

И тогава една сутрин бойкотът взе необикновен обрат. Чух лекото прещракване на вратата и видях Нурджан мълчаливо да влиза, за да ми помогне в сутрешния ми тоалет. Тя беше много по-различна, отколкото досега. Райшим пък влезе още по-тържествено от обикновено. Те безмълвно започнаха работата си, а аз се чудех на измъченото изражение изписано върху лицата им.

Чаках за някакво обяснение! Нурджан мълчаливо продължаваше да работи, но не както през другите дни -безгрижно и безспирно бърбореща. Най-сетне с една лека следа в гласа от предишната ми сприхавост, аз казах: - Знам, че нещо не е наред. Кажете ми, какво става! Те престанаха да решат косите ми и ми разказаха, че освен Райшим, която сега стоеше пред мен, всички останали прислужници-християни, включително и Манзур, бяха избягали посред нощ от дома ми.