Предупреждение за приближаващата се буря

Изминаха два месеца, откакто бях чула за заканите срещу мен. Всъщност не се случваше нищо необичайно, освен ако не се обръща внимание на заплашителните погледи, които получавах от неколцина млади мъже.

Отново беше Рождество! Няколко години, след като аз за пръв път бях срещнала детето в яслата. Въпреки че от време на време роднините ми ме посещаваха, предупредителното телефонно обаждане на моя чичо ми беше напомнило, че моите връзки с рода ми бяха все още обтегнати. Ето защо сметнах, че ще бъде добре, ако поканя на вечеря роднини и приятели, за да допринеса по този начин с нещо за превъзмогването на разрива.

Твърде много време се занимавах с изработването на списъка на гостите. Една вечер, преди да си легна, аз поставих този списък в Библията си, като си мислех че там той е на сигурно място. Мислех на следващата сутрин да разпратя поканите, но до това не се стигна.

Когато на следващата сутрин отворих Библията, погледът ми попадна на следния библейски текст:

„... Когато даваш обяд или вечеря, недей кани приятелите си, ни братята си, ни роднините си, нито богати съседи, да не би и те да те поканят и ти бъде отплатено. Но когато даваш угощение, поканвай сиромаси, недъгави, куци и слепи и ще бъдеш блажен, защото понеже те нямат с какво да ти се отплатят, ще ти бъде отплатено във възкресението на праведните." Ев. според Лука 14: 12-14

Смачках листа. Вместо да поканя отбраното общество, направих точно това, което ме съветваше Библията. Изготвих списък на вдовиците, сирачетата, безработните и бедните на селото и ги поканих всичките на един празничен обяд по случай Рождество. Никой не беше изключен, дори и просяците. Някои от поканите предадах лично, а други разпратих чрез моята прислуга. Такава новина се разпространява мигновено и скоро моите служители ме осведомиха, че цялото село искало да дойде. За един момент се чувствах неловко и тягостно: „Всички тези хора...? - Помислих си за двата ръчно изработени персийски килима, които наскоро бях закупила за дневната си. - Няма значение - казах си аз, - та дотогава аз мога да прибера ценните вещи."

Така че ние започнахме с приготовленията. Въодушевлението на осемгодишния Махмуд ни действаше заразително, докато ми помагаше да избера и приготвя подаръците за тези толкова много гости. Осигурихме вълнени ризи за младежите, пъстри рокли за момичетата, цели топове от червени, розови и винени платове за жените, дълги топли панталони за мъжете, дрешки и обувки за децата. Заедно с прислугата прекарвахме много часове в това, да опаковаме подаръците и да разкрасяваме пакетите със сребърни панделки.

Един ден на вратата се почука. Отвън стояха няколко жени от Вах. Те искаха да ни помагат.

- Не за пари, госпожо - обясни водачката им. - Ние искаме само да помогнем при приготовленията.

Изведнъж празничното събиране беше станало общо дело. Дадох поръчка на едно семейство грънчари от селото да изработят малки маслени лампи за декорация, които в този край на Пакистан все още се употребяваха. Поръчах петстотин броя. Поканих жените от селото да дойдат вкъщи и да изработят фитили, които ние усуквахме от памучна прежда. Докато работехме, естествено ни се предоставяше и възможност за разговори за Христос. Например, докато разпределихме светилниците из къщата, аз разказвах историята за разумните и неразумните девици.

Приготовленията за самия празничен обяд се проявиха като нова, вълнуваща задача. Отново жените от селото ми помогнаха да приготвим типични пакистански сладкиши, като например бадемови резенчета и превъзходните шамфастъци. Те шанцоваха сребърна хартия на толкова тънки, плътни лентички, че можехме да ги забодем в сладкишите като пъстра, колоритна декорация.

На 24 декември хората от селото започнаха да пристигат и продължиха да идват през цялата Рождествена седмица. Многобройните лампи осветяваха празнично всеки ъгъл на къщата, защото те бяха поставени по всички первази на прозорците и на всички възможни места. Махмуд се забавляваше чудесно в игрите със селските деца. Никога досега не бях виждала детските им очички така сияещи от радост, тези на Махмуд също. Глъчка и смях изпълваше къщата. От време на време Махмуд идваше при мен с нови настоятелни молби. Например той казваше:

- Мами, още пет момчета чакат отвън! Може ли да влязат?

- Естествено! - смеех се аз, потупвайки го гальовно по гърба. Със сигурност през тези дни в къщата ми имаше повече деца, отколкото в цялото село. Когато разказвах на хората, че Христос ни учи да се отнасяме един с друг точно по този начин, те ме питаха:

- Нима Той наистина е общувал с хора като нас?

- Да - казах аз, - това, което ние правим на нашите ближни, това ние го правим на Него!

Когато най-после празничните дни отминаха и вече можех да се отпусна в някой фотьойл, без да се страхувам, че може, без да забележа, да седна върху някое спящо в него дете, аз въздъхнах със задоволство и попитах Господа: „Правилно ли постъпих, Господи?"

Стори ми се, че долових тих отговор: „Да!"

Едва сега забелязах, че съвсем бях забравила да прибера новите персийски килими на сигурно място, но въпреки това те видимо никак не бяха пострадали.

Повечето от бедните хора във Вах никога не забравиха този празник. Около месец след това чрез един от моите прислужници аз научих за случилото се на едно погребение в селото. Жената на местния мулла гласно се беше оплаквала от това, че аз съм направила едно тежко престъпление, предавайки моята мюсюлманска вяра. Тогава някой от множеството й отговорил:

- Но срещали ли сте се наскоро с уважаемата госпожа? Постъпвате ли вие така, както тя постъпва, откакто е станала християнка? Ако Вие желаете да научите нещо за Бога, то тогава най-добре идете и я посетете!

Имало е обаче и други гласове. Научих, че във Вах са се раздвижили и сили, които много недоброжелателно оценяваха моето тържество.

- Уважаема госпожо - ме заговори един ден един възрастен мъж, който от време на време идваше да се грижи за моята градина. - Моля, отделете ми един момент!

- Да, разбира се!

- Уважаема госпожо, В града се носят слухове, за които Вие трябва да знаете! Говори се, че уважаемата госпожа е станала камък на препъване, а в селото има хора, които смятат, че нещо трябва да се предприеме заради вас.

- Заради мен!? - попитах аз - Не разбирам!

- Аз също, уважаема госпожо. Аз само мислех, че Вие трябва да знаете за това!

През следващата година през все по-зачестяващи интервали на мен ми бяха донасяни подобни предупреждения. Понякога те идваха плътно едно след друго, след което отново изминаваха месеци на затишие. Беше, като че ли Господ ме подготвяше за едно трудно време. Един ден например в нас дойдоха три малки момченца от селото. След това се питах дали това не бяха Божиите пратеници, дошли при мен в образа на деца. Веднага след това възбуден Махмуд тичешком дойде при мен. Треперещ и с широко отворени от страх очи той ми каза:

- Мами, знаеш ли какво ми казаха моите приятели? Те казаха, че в селото са дошли хора, които искат да те убият! Те са планували това за в петък след следобедната молитва. - Детето започна да ридае. - Ако ти умреш, тогава аз ще се самоубия!

Какво трябваше да направя? Взех на ръце малкия осемгодишен юначага, погалих го по разрошените черни коси и се опитах да го успокоя:

- Мило мое дете - казах аз, - искам да ти разкажа една история - и започнах да му разказвам за първата проповед на Исуса в Назарет, където човешката тълпа толкова много се разярила, че искала да Го убие с камъни. - Махмуд - продължих аз, - Исус минал посред тях и те не могли да Му сторят нищо, защото небесният Му баща не им беше разрешил. Това също важи и за теб, и за мен. Ние стоим под Неговата защита! Вярваш ли в това?

- Мислиш, че никога нищо лошо няма да ни се случи?

- Не, не мисля това. Исус също трябваше да пострада, но едва тогава, когато дойде неговият час. Ние не трябва да живеем в постоянен страх, че нещо ужасно може да ни сполети. Нищо не може да ни се случи, докато не дойде нашият час. Навярно този час никога няма да дойде. Ние просто трябва да изчакаме, като междувременно трябва да живеем с упование и вяра в Него. Разбираш ли това?

Махмуд ме гледаше със кафявите си очи. Те имаха меко изражение. Изведнъж той се засмя, завъртя се лудешки около мен и щастлив се затича към своите приятелчета, за да си играе с тях. Това беше най-добрият отговор на моя въпрос, който той можеше да ми даде. Искаше ми се и на мен да ми беше толкова радостно в душата, но не беше така! Не защото се съмнявах в това, което бях обяснила на Махмуд, не! По-скоро това се дължеше на факта, че моята вяра не беше достатъчно детинска. Станах, взех Библията си и отидох в градината. Беше ми тежко на сърцето. Как можеха да се осмеляват да искат да ме прогонят от моето собствено имение?

Есенният въздух беше свеж и сух. Докато бавно вървях по дребночакълестата алея, чух плясъка на една риба в малкия поток и от известно разстояние долових гласа на една птица. Хризантеми и други цъфтящи през късното лято цветя украсяваха бордюрите от двете страни на алеята. Вдишвах приятно възбуждащия ме въздух. Това беше моята земя, моят народ! Това беше моята родина! Моето семейство им беше служило вярно седемстотин години. Та това никой не биваше така лесно да забравя... Тук беше моята родина и аз не исках да я напускам!

Събитията обаче взеха страховит обрат и аз не владеех повече положението. Не беше добре да оставам в родината си, и то на всяка цена, само заради моята самонадеяна решителност.

През месец декември 1970 г., четири години след моето покаяние, в Пакистан се проведоха първите свободни избори. Изглежда, че партията на народа щеше да извоюва победа. Това не беше от особено предимство за мен, защото от моите приятели от висшата класа никой не беше член на тази партия. Изборното мото на новата партия гласеше: «Ислямът - наша вяра, Демокрацията -наша политика, Социализмът - наша икономическа система!» То трябваше да спечели човека от народа. Аз знаех, че принадлежащите към обикновените слоеве на пакистанското общество получаваха чрез него едно ново чувство за власт. Но беше ли това добро за мен? Навярно беше добро за новата Билкис, но също така то беше опасно за старата, защото нищо не изостря ревността на един фанатик повече от съзнанието, че управляващите му подсилват и пазят гърба. Старата ми слава със сигурност не беше на една демократка, а социализмът не пасваше към датиращата от векове традиция на нашето семейство. А ислямът!? Е да, сега аз го бях предала!

Следях събитията от известно разстояние. Един ден ме посети стар приятел на моя баща от гр. Сардар. Въпреки разочарованието си, породено от моята нова вяра, той се постара да си останем близки приятели. От време на време той се стараеше да ми позвънява по телефона или да ме посещава просто за да се увери, че всичко при мене беше наред.

Сега той седеше заедно с мен на белия копринен диван в моята дневна и бавно, на глътки, пиеше своя чай.

- Билкис - с тих глас каза той, - наясно ли си с това, което се случва, и колко много можеш да бъдеш засегната ти от сегашните събития?

- Ти имаш предвид настъплението на пакистанската народна партия?

- Разбира се, тя спечели изборите. Какво знаеш за Цулфикар Али Бхуто?

- Някога, преди време, добре го познавах! - казах аз.

- Не четеш ли вестниците? Не слушаш ли новините?

- Не, ти знаеш, че не отделям време за това!

- А ти трябва да го правиш. Ситуацията в правителството се промени. Съмнявам се, че сега ти можеш да разчиташ на новия президент, както на предишния - вмъкна той. - Мила моя, ти си загубила всяко влияние в правителствените кръгове. Старото време отмина!

Половин час по-късно през цялото време, докато махах за сбогом на моя стар приятел, докато се връщах в къщата и докато се разпореждах на момичетата да раздигат масата, аз чувствах, че посещението на моя стар приятел имаше особено значение за мен. Сякаш той беше говорил с Бога и по особено внимателен начин ме беше подготвил за това, че властта на моите влиятелни приятели беше отминала и повече от всякога аз трябваше да разчитам единствено и само на Господа.

Не мина много време и аз започнах да чувствам една нарастваща враждебност всред хората. Виждах я в очите на мъжете, когато вървях през улиците на Вах. Никога няма да забравя промяната в държанието на един нисш чиновник, с когото обсъждах въпроси относно данъците за недвижимото ми имущество. Преди той винаги беше един много смирен и покорен човек, който ми се покланяше, полагайки ръка на челото си. Сега той се държеше наистина враждебно. Забелязах го в острия му начин на говорене и в презрителния маниер, с който ми подхвърли формулярите.

Когато скоро след това вървях бавно по тротоара пред къщата си, видях един мъж, който иначе редовно ме догонваше, за да може да разговаря с мен. Сега той беше коренно променен. Мъжът се направи, че не ме забелязва, обърна главата си на другата страна и гледаше втренчено в далечината, докато минаваше покрай мен. Засмях се в сърцето си: „Ах, Господи, всички ние не се ли държим като децата?"

Новото управление упражняваше учудващо слабо влияние върху подвластния ми обслужващ персонал. Освен Нурджан, която все още тайно се радваше на своята вяра в Христа, и Райшим, моето второ християнско момиче, цялата ми останала прислуга се състоеше от набожни мюсюлмани. И въпреки това между нас съществуваше искрена симпатия и благосклонност. Многократно мюсюлманските ми прислужници се промъкваха в спалнята ми и желаеха да разговарят с мен. Те казваха приблизително следното:

- Уважаема госпожо, Джи! ... ако Ви се наложи да си тръгнете... или ако трябва да решите да си тръгнете..-, не се притеснявайте за нас. Ние ще си намерим работа. Колко различни бяха сегашните ми отношения с прислугата от предишните ми такива!

По онова време сънищата отново играеха необикновена роля в живота ми. От деня, в който за пръв път срещнах Исуса и вечерях с Него в съня си, те винаги са били част от моите християнски опитности. Сега тези особени и мистични преживявания, за които и Ап. Павел ни съобщаваше, станаха още по-живи, още по-реални.

Една нощ в духа си бях отнесена и с голяма бързина прекосих океана. Светкавично, със скоростта на светлината се озовах на едно място, което, според както чувствах, трябваше да е провинция Нова Англия в САЩ, макар че никога преди това не бях ходила в Америка. Намирах се пред една къща, навярно дори един приют. Витаех в една стая с две легла. В едното от тях лежеше една жена на средна възраст с обло лице, светлосини очи и със сивобяла, прошарена къса коса. Леглото й беше покрито с една бяла с десен на щамповани триъгълници памучна покривка. Тя очевидно беше много болна. Имах чувството, че беше рак. На един стол до леглото й седеше една болнична сестра и й четеше. И тогава видях моя Господ в ъгъла на стаята. Коленичих пред Него и Го попитах какво трябва да сторя?

„Моли се за нея" - ми каза Той.

Тогава отидох до леглото на тази жена и пламенно се молих за нейното изцерение.

На следващата сутрин седях пред прозореца и все още бях под влиянието на нещата, които бях видяла в тази болнична стая отвъд океана. Защо Исус искаше от мен да се моля за онази жена? Та Той самият беше там и въпреки това беше призовал мен, за да се моля за нея. Започнах да предугаждам истината на едно монументално откровение. За нашия Господ молитвите ни бяха неимоверно, безпределно важни. Той действаше чрез тях. Бях наставена в това чрез петата глава от Посланието на Ап. Яков:

„И молитвата, която е с вяра, ще избави страдалеца! Господ ще го привдигне и ако е извършил грехове, ще му се простят.... Голяма сила има усърдната молитва на праведния." Послание на Ап. Яков 5: 15- 16

Значи нашата молитва е в състояние да бъде от голяма полза на хората, за които се молим.

Един друг път имах видението, че се изкачвах по едно тясно мостче така, като че се качвах на някакъв кораб. Това мостче ме отведе в едно помещение. Исус стоеше в него. Изглеждаше така, като че ли Той ми даваше някакви указания. След това аз отново слязох по мостчето на сушата. От другата страна на мостчето ме чакаше една дама, която беше облечена по западен маниер, носеше пола и яке. Тя тръгна към мен, хвана ме под ръка и ме отведе със себе си.

„Господи, къде отиваме!?" - попитах аз, обръщайки се назад, но Той не искаше да ми каже.

Видението навярно означаваше, че отново ще предприема пътуване. И макар че този път пътувах към една неизвестна цел, Исус искаше да бъде с мен по времето на това пътуване и да ме пази. Съновидението в известен смисъл ме подготви за нещо ново така, че не се уплаших от новината, която ми донесе един стар приятел.

През март 1971 г., само няколко месеца след като Бхуто взе властта, ми дойде на гости Ягуб, един стар познат от правителствените кръгове. От много години той беше много близък приятел на нашето семейство. Когато съпругът ми беше вътрешен министър, имаше един период, през който в Пакистан беше отчетен голям икономически упадък с един ужасяващо несъгласуван търговски баланс. Ние с Ягуб помагахме при изработването на една програма за самопомощ, която стана известна под името «План за обикновен живот». Основната идея се състоеше в това, да насърчим пакистанската индустрия да произвежда стоки за потребление, за да може да бъде ограничен вносът на скъпите вносни стоки.

Ние пътувахме заедно из страната и помагахме да бъдат съживени малките фабрики и памуко-преработвателната индустрия. Насърчавахме местните жители да тъкат платове и от тях да произвеждат облекло. Ние самите доброволно бяхме станали участници в една програма за спестяване на средства и носехме дрехи, ръчно изработени в нашата собствена страна. Беше добро дело, защото «Плана за обикновен живот» се доказа като силен успех. Пропорционално на мащаба, с който разцъфтя родната ни индустрия, се подобри и икономическото състояние на Пакистан. Оттогава през всичките следващи години отново и отново се случваше така, че Ягуб ми гостуваше и ние дискутирахме за политика и за международните проблеми. Той беше много добре и точно осведомен за междусобственическите отношения в нашето семейство и поради това, че сам беше посещавал множеството от селските ни имоти, пръснати из цял Пакистан, той знаеше, че по-голямата част от нашето състояние беше вложено в недвижимо и поземлено имущество. Той каза почти извиняващо се:

- Билкис, разговарях с няколко мои приятели и тогава... тогава дойдохме до разговор за твоето финансово състояние. Мислила ли си за това, да продадеш част от твоите селски имения? Не зная дали е добро това, което правиш, запазвайки собствеността си над толкова много поземлено и недвижимо имущество при положение, че Бхуто планува поземлена реформа.

Колко мило и вежливо от страна на Ягуб! А това не беше и безопасно за него, тъй като от изборите насам враждебността към господстващата прослойка непрестанно се засилваше и паркирането на служебната му кола пред моята къща можеше да му докара много неприятности.

- Благодаря, Ягуб - казах аз с колкото е възможно по-уверен глас, - но така, както засега стоят нещата, съм твърдо решена да не предприемам нищо. Нищо, абсолютно нищо не е в състояние да ме принуди да напусна своята страна!

Разбира се това беше едно детински наивно изявление. Старата Билкис със своя господарски, своенравен и твърдоглав характер отново се прояви. Но това мое държание по никакъв начин не учуди моя приятел.

- Билкис, очаквах този твой отговор - каза Ягуб, докато се усмихваше и заглаждаше своя мустак. - Но въпреки това навярно ще дойде времето, когато ще искаш да напуснеш Пакистан. Ако тогава имаш нужда от помощ...

- Ако наистина се стигне дотам, скъпи приятелю, тогава с удоволствие ще си спомня твоето предложение!

Тогава Господ изпрати едно ново видение, но този път то се даде на иначе толкова сдържаната Райшим.

- О, уважаема госпожо Шейх - плачеше момичето и високото, стройно създание коленичи до дивана, на който седях и през онази студена нощ, когато срещнах Господа. - Имах едно ужасяващо съновидение. Може ли да Ви го разкажа?

- Естествено!

Слушах я внимателно. Райшим ми разказваше, че в нейния сън множество жестоки мъже дошли в къщата и искали да ме заловят.

- Аз се борих с тях - хълцаше тя - и виках: Уважаема госпожо, бягайте! Тогава в своя сън видях, че вие успяхте да избягате и да им се изплъзнете!

Тъмнокафявите очи на момичето бяха плувнали в сълзи. Трябваше първо да я успокоя и тогава се чух да давам съвети, които аз самата трябваше да приема със сърцето си.

- Мила моя - казах й аз, - в последно време аз самата получих от Господа много подобни указания, че вероятно ще се наложи да избягам. Може и да се стигне до там. В началото не ми се искаше да вярвам на това, но сега започвам да го приемам насериозно. Възможно e- продължих аз, усмихвайки се и повдигайки нагоре нейното пребледняло лице - да се наложи да напусна страната. Но ако това трябва да се случи, то нека да бъде на определеното от Бога време. Аз се уча да приемам Божията воля! Можеш ли да ми повярваш в това?

Момичето мълчеше. Тогава най-сетне промълви:

- Уважаема госпожо, какъв чудесен, превъзходен начин на живот!

- Наистина е така. Това е единствено възможният начин на живот. Нищо повече от това не стои в моя власт.

И макар че искрено вярвах във всяка изговорена от мен дума, когато момичето си отиде, аз вече не бях пълновластен господар на своите чувства. Напускане? Бягство? Аз?

Поредицата «предупредителните изживявания» продължи със засилваща се последователност и през есента на 1971 г. Една сутрин, почти бездиханна, Нурджан дойде и от вълнение замръзна неподвижна пред мен.

- Нурджан, какво се е случило!? - запитах аз, когато тя с треперещи ръце започна да реши косите ми.

- О, уважаема госпожо - изхълца тя, - не искам никой да Ви причини болка и да Ви нарани!

- Та кой би ми сторил това зло?

И Нурджан избърса сълзите си. Тя ми разказа, че нейният собствен брат предишната вечер е бил в джамията и там неколцина мъже са изказали мнението си, че най-сетне е настъпило времето да действат срещу мене.

- Имаш ли някаква представа какво биха могли да имат предвид с това си изказване?

- Не, уважаема госпожо - каза Нурджан, - но се страхувам не само за вас, но и за момчето.

- Едно деветгодишно дете? Но те не биха посмели...

- Уважаема госпожо, тази страна вече не е същата, която беше преди пет години - каза тя сериозно и нейното изражение никак не пасваше на иначе така ведрия й и весел нрав. - Моля Ви, внимавайте за себе си и детето!

И наистина изминаха само няколко седмици и това се случи.

Денят беше чудно хубав. Есента се чувстваше във въздуха. Мусонните дъждове бяха отминали и въздухът беше свеж и сух. С дни наред не се беше случвало нищо необикновено и най-накрая си казах, че в края на краищата ние живеем в една модерна епоха. Ние изписваме 1971, а не 1571 г. Религиозните войни принадлежаха вече на миналото!

Качих се в стаята си, за да пребъдвам в молитва пред моя Бог.

Изведнъж, въпреки че не знаех защо, почувствах необходимостта да взема Махмуд и да избягам навън! Колко глупава мисъл!? Но аз толкова недвусмислено почувствах тази необходимост, че се забързах по коридора, изтръгнах Махмуд от следобедния му сън и без всякакво обяснение повлякох през залата съненото и противящо се дете. Все още това, което правех, ми изглеждаше глуповато, но аз изтичах надолу по стълбите, силно дръпнах летящата врата и се втурнах навън.

Веднага след като се озовах навън, в носа ме удари лютиво смъдящ гъст дим. Някой гореше смърчови клони. Във всеки случай в моята къща отдавна важеше правилото, че никой няма право да гори отпадъци в моето имение. Отидох да търся градинаря и когато завих зад ъгъла на къщата, ме сграбчи смразяващ ужас.

До стената на къщата беше натрупан цял куп изсъхнали борови клони, който беше обгърнат от пламъци. Горещ и бърз, пращящият огън се катереше по стената на постройката.

Аз изкрещях високо. Прислугата дойде, тичайки. Някои от тях бързо започнаха да пълнят кофи с вода и тичаха напред-назад между рекичката и къщата. Други довлякоха градинския маркуч и полагаха големи усилия в опит да погасят пожара. Налягането на нашата вода обаче беше много слабо. За един момент изглеждаше, като че ли огънят ще обхване и гредите, които накрая на сградата стърчаха изпод покрива. Те вече започваха да димят и да искрят. Но въпреки това ние не можехме да качим водата толкова нависоко. Единствената възможност да се предотврати опожаряването на къщата беше огънят сам да се задуши. Така ние се борехме с времето и продължавахме да работим. Десетината прислужници направиха верига надолу до потока и си подаваха едни на други пълните кофи, при което, разбира се, в бързината голяма част от водата се разплискваше навън. Половин час ние всички се мъчехме без прекъсване, докато най-сетне овладяхме пламъците. Стояхме в кръг около останките на огъня. Всички бяха плувнали в пот от усилената работа, всички трепереха. Няколко минути по-късно и може би цялата къща щеше да бъде обхваната от пламъците. Тогава вече ние нямаше да можем да направим нищо. Улових погледа на Нурджан. Тя незабелязано повдигна раменете си и ми кимна.

Аз знаех какво точно си мислеше тя. Заплахата беше изпълнена. Погледнах нагоре към дървените греди на покрива, чиито краища бяха черни и овъглени, и към черно опушените петна по белите стени на моята къща. Благодарях на Бога, че не се беше случило нещо по-лошо. Тръпнеща от ужас, си мислех за това, което би могло да се случи, ако в онзи миг Господ не ме беше извел от къщата по този странен начин.

Един час по-късно, след като полицията вече беше идвала, направила своето разследване и разпитала прислугата ми, аз отново седях в моята стая. Отворих Библията си, за да видя дали Господ не искаше да ми каже нещо по-специално. Изречението, което се открои от останалия текст, беше следното:

„Бързай, бягай там, защото Аз не мога да сторя нищо, дорде ти не стигнеш там..." Битие 19: 22

Оставих книгата настрана, погледнах нагоре и си казах: „Сега Ти трябва само да ми покажеш как и накъде да отида независимо дали ще бъде трудно, или не!? И преди всичко, Господи - продължих аз, при което се просълзих, - какво ще стане с момчето?! Ще може ли то да дойде с мен? Ти вече ми взе всичко! Ще ми вземеш ли още и детето?"

Половин година по-късно, един ден през май 1972 г., Господ още веднъж ми говори чрез едно съновидение. Със загрижен поглед Райшим дойде при мен и ме попита:

- Уважаема госпожо, касетката за парите сигурна ли е? - тя имаше предвид металната преносима касетка, в която съхранявах парите за домакинството.

- Естествено! - казах аз. - Защо?

Райшим отговори, като овладяваше с мъка гласа си:

- Миналата нощ сънувах, че вие сте предприели едно дълго пътуване. Касетата за парите беше с вас!

- Да - казaх аз, - това не е толкова неестествено, защото когато пътешествам, тя често е с мен.

- Но видението беше толкова реално – настояваше Райшим, - а сега идва и най-тъжното: Когато отпътувахте, бяхте нападната и касетката Ви беше открадната.

Тя трепереше от превъзбуда и аз трябваше да я успокоя с уверението, че загубата на парите ми само би могла да ме приведе в още по-голяма зависимост от Бога. След като тя излезе и се зае с работата си, аз се замислих върху това нейно съновидение. Можеше ли то да има пророческо значение? Можеше ли то да ми предсказва, че парите ми ще бъдат отнети? Ще трябва ли в най-скоро време да разчитам само на себе си и ще отпътувам ли към някоя непозната цел без никакви средства?

Бяха бурни, неспокойни дни. Два месеца по-късно, през един горещ юлски ден на 1972 г., един мой служител ми съобщи за пристигането на сина ми Халид.

„Халид!?" Моят син все още живееше в Лахор. Защо е предприел едно такова пътуване, и то в тази жега!? Какво трябва да е толкова важно, че да не може да бъде обсъдено по телефона!?

Халид ме чакаше в приемната.

- Сине мой - почти извиках аз, отивайки към него, - колко се радвам да те видя. Но защо преди това не ми се обади по телефона, за да ме известиш за идването си?

Халид стана и ме целуна. Той затвори вратата и без заобикалки заговори за целта на своето посещение.

- Мамо, до ушите ми достигна един страховит, един ужасяващ ме слух. - Той замълча, а аз се опитах да се усмихна. С приглушен глас Халид продължи нататък: -Мамо, правителството ще отнеме имотите на много хора!

Спомних си за посещението на моя стар приятел. Почти преди една година, през март 1971 г., той ми донесе тази същата вест. Трябваше ли неговото предсказание днес да се приведе в изпълнение? Халид ми разказа, че в най-близко бъдеще Бхуто ще започне с поземлената реформа и че с голяма вероятност моите имения ще са всред първите, които ще бъдат национализирани.

- Как мислиш, какво трябва да направя? - попитах аз. - Всичко ли ще отнемат или само една част от имотите?

Халид стана замислен и отиде към прозореца, който гледаше към градината. След това се обърна и каза:

- Това, мамо, засега никой не знае. Навярно най-добре ще бъде, ако разпродадеш именията си на малки парцели. По този начин новият собственик ще бъде предпазен от тоталното му обезземляване от страна на държавата.

Колкото повече мислех за това, толкова по-логично ми изглеждаше предложението на Халид. Ние отидохме и при Тууни, за да обсъдим проблема и с нея. Ние и тримата имахме убеждението, че това е най-доброто, и така предложението на Халид беше прието. Синът ми ще се върне в Лахор. Тууни, Махмуд и аз трябва бързо да го последваме и да се срещнем там, за да оправим и подготвим документацията.

Една гореща юлска утрин тримата бяхме почти готови за отпътуването. Ние искахме да се срещнем в Лахор с търговците на земя, за да уговорим продажбата на една част от моите земи. Когато излязох от къщата, забелязах колко великолепно изглеждаше моята градина. Летните цветя бяха в силата на цъфтежа си и дори водоскокът, като че ли ромолеше по-силно от обичайното.

- Ще се върнем отново след няколко седмици - казах аз на събралата се пред къщата прислуга. Изглежда, всички с изключение на Нурджан и Райшим вярваха на това. Изведнъж Нурджан избухна в плач и избяга.

Тъжна се качих горе в моята стая, за да си взема още нещо. Когато отново излязох в салона и тъкмо вече се канех да тръгна към стълбите, тогава изведнъж Райшим застана пред мен. Тя взе ръката ми, очите й бяха пълни със сълзи.

- Уважаема госпожо, Джи, Бог да бъде с Вас! - каза тя тихо.

- С тебе също, Райшим! - отговорих й аз.

Там в салона ние мълчаливо стояхме заедно и се разбирахме и без думи. По някакъв начин чувствах, че вече никога няма да видя това високо, стройно създание, а междувременно бяхме станали толкова близки. Стиснах ръката й и прошепнах:

- Няма никой друг, който да може да ме фризира така добре, както ти!

Райшим покри лицето си с ръце и избяга. Тъкмо исках да затворя вратата на спалнята и се спрях. Върнах се в стаята и за един момент останах права насред нея. Утринното слънце заливаше мебелираната в бяло стая и в тишината цареше едно свято спокойствие. Тук за първи път аз срещнах Господа!

Обърнах гръб на моята къща и на моята любима градина, в които Господ толкова често беше до мен, и тръгнах към колата си. Предугаждах в сърцето си, че и двете никога вече нямаше да ги видя в този живот.