Алтернативи във възпитанието

Нека да разгледаме различните подходи и практики в съвременната педиатрия, психология и педагогика, за да можете да си вземете най-доброто за Вас и вашето дете. Ще започна с д-р Харви Карп, който освен педиатър е и учен. Той обединява както различни науки, така и древната мъдрост на хилядолетни народи, като по този начин създава една уникална връзка между традиционната медицина и естественото родителство. Освен това, всичко е изпробвано и проверено в над тридесет годишната му практика и не случайно той е най-известният педиатър в света в момента.И така. Децата мрънкат, пищят, тръшкат се и могат да изпаднат в истерия, когато се чувстват неразбрани, пренебрегнати или не могат да се справят с емоциите си

Основното, което трябва да схванем е, че малките деца не са умален вариант на възрастни или дори умалени деца. Те са нещо като „първобитни" хора. В никакъв случай не казвам това с неуважение. Малките деца са изпълнени с любопитство, вълнение и неустоим чар. Те ни показват света през погледа на невинността и цялата радост от това да си просто жив. В този смисъл ние дори им приписваме свойствата на ангели, като например казваме „спи като ангелче” или „красиво е като ангелче”, но от физическа гледна точка те са все още незрели.  

Това изисква любов, дипломатичност и много търпение и ако първото е лесно, то второто и третото могат да се превърнат в истинско изпитание за нас. Затова е добре да знаем, че малкото дете е все още с небалансирани дясна и лява половина на мозъка и те са в постоянна борба – емоции и логика. Когато едно дете се разстрои, този фин баланс напълно рухва.  

За щастие, употребата на грубо физическо наказание като инструмент за усмиряване на малчуганите до голяма степен вече не се използва в повечето страни и е заместен от по-меки и по-любящи подходи и методи, които са доста по-ефективни (от 13.06.2000 г. вече и в България има закон за правата на детето и за защита от методи на възпитание уронващи достойноството му - както физическо наказание, така и психическо насилие.

Ще се радвате да видите колко бързо можете да подобрите поведението на вашето дете, както и да предотвратите пристъпите на истерия, преди те да са започнали, а дори и след това. Ключът е в това да се научим да комуникираме на езика на нашите деца, точно както един дипломат, отиващ в чужда страна, първо научава езика. 

Езикът на малкото дете – „детешки” включва три основни неща: 

1. Прости думи и кратки словосъчетания.

 

В какво се крие тайната на общуването с раздразнени хора? 

Търпеливото обяснение и уважителните думи често се провалят, когато се стигне до утешаването на малки деца, изпаднали в истерия. 

Когато говорим с детето, особено ако е разстроено, следва да говорим на неговия език, чрез прости, кратки фрази и много повторения както и да се обръщаме директно към дясната половина на мозъка му, тази, която отговаря за емоциите, жестовете, мимиките, тона на гласа. Не е толкова важно какво казваме, а как го казваме.  

Силните емоции ни карат да се държим нелогично. Затова е много важно първо да признаем чувствата на детето преди да преминем към нашето намерение, решение, забрана или отвличане на вниманието. Чувствата ни трябва да бъдат признати, иначе не бихме могли да обърнем внимание на друго. Оставаме глухи за други предложения. 

Когато някой човек се ядоса казваме „ослепя от гняв”. „черно му е / падна му перде на очите”. Е, при децата, те често „оглушават” когато са разстроени. Това е причината да използваме много повторения. В целия водопад от емоции, детето, често изпуска първите ни думи, затова трябва да ги повторим няколко пъти, докато посланието ни стигне до разбалансирания му мозък. 

Първо енергично признаваме чувствата на детето и после, след като емоциите се поуталожат, се опитваме да разрешим проблема, да го подкрепим или да отвлечем вниманието му . Така детето се чувства разбрано, помагаме му да изрази чувствата си и е склонно много по-бързо да прекрати истерията. По този начин учим детето и на самоуважение, увереност и му показваме, че неговите чувства са важни за нас. 

Представете си случката: детето пада, удря се и започва да плаче. Често чуваме родителите да казват „нищо ти няма”, „дръж се като мъж” или „не плачи като бебе”, а детето продължава да плаче дълго след като е отминала физическата болка. Това е неговото послание, с което то иска да ни каже „но мен наистина ме боли”. Ако ние му признаем: „Да, теб те заболя, ох, ох, мама/тати разбра, боли...”, няколко пъти и след това отвлечем вниманието му: „Искаш ли да играем на топка? Ето така, гооол” или „Искаш ли да направим еди-какво си?”, много по-бързо ще трансформираме емоционалния изблик. Когато детето падне, но не се нарани или разплаче, то не ни дава знак да реагираме, но разплаче ли се и ни потърси е добре да откликнем с емпатия.

 

Как да подхранваме доброто поведение и да предотвратяваме емоционалните изблици? 

Чрез внимание, игра, поощрение, стимулиране на търпението, избягване на ситуцаии, които знаем, че ще разстроят детето.

 

Внимание 

Ние сме най-важните хора в живота на детето ни и не можем да се сърдим, когато то търси нашето внимание.

„Най-жадният за внимание” започва пръв. Да кажем, вършим някаква работа и детето идва и ни прекъсва. Често родителите казват „Изчакай малко, не виждаш ли че съм зает”, а детето се чувства пренебрегнато и става още по-настоятелно. Ако ние спрем за момент това, което правим и отдадем за 1, 2 или няколко минути 100%-то си внимание на детето, след това ще можем да продължим много по-спокойно това, което вършим.

 

Игра

Често ние сме заети, изморени и нямаме време. Играта не е задължително да бъде дълга. Важното е да подхранвате детето с внимание на равни интервали от време. Представете си го като „паркометър”. Ако не пуснете монета в машината или не изпратите смс до „Паркинги и гаражи”, ще ви вдигнат колата и ще ви глобят. Така е и с децата, ако не им обръщате внимание на равни интервали, те се изнервят. Добре е да подхранваме децата на всеки половин или един час, с няколо минути 100%-во внимание като масаж, похвали или игра. Играта може да бъде дори едно „дай пет”, да се усмихнете, да намигнете, да се направите на глупчо, на бебе, на недодялан и други.
Стимулиране на търпението 

Да учим децата на търпение е чудесна инвестиция в бъдещето. Например, искаме да дадем нещо на детето. Казваме му „Искаш това? Добре, ето, заповядай” и му го подаваме. В този момент спираме и казваме „Един момент.” и чакаме 10 секунди. След това го подаваме и казваме „Браво, че чака. Заповядай.” Всеки следващ път увеличаваме времето на чакане с по няколко секунди. Така неусетно учим детето на търпение. Можем да прилагаме този метод дори и с едногодишни деца.

 

Поощрение 

Когато детето направи нещо хубаво го хвалим или го награждаваме. Наградите не е нужно да са храна, нещо сладко или да купуваме подаръци. Играта е най-хубавият подарък, но можем също така и просто да нарисуваме звездичка или калинка на ръчичката на детето и когато вечер си ляга, заедно да разглеждаме звездичките и да си припомним коя за какво хубаво нещо беше. Така детето остава доволно и заспива с чувството на победител.  

Друг вариант е да направим „звездна карта” на детето, която да закачим на стената и всеки път когато то направи нещо хубаво или нещо, което искаме да стимулираме, добавяме звезда към картата. Добре е да имаме и малки награди, например за определено количество събрани звезди. Въобще развихрете си въображението. Колкото повече стимулираме доброто поведение, толкова повече то се проявява.

 

Как да прекъснем лошото поведение? 

Лошото поведение е добре да бъде изкоренено в зародиш, преди да стане навик. Ако детето ви хапе или удря е важно да стане ясно, че това е поведение, което няма да бъде толерирарно. Прекъснете го веднага. Бъдете кратки и ясни. Например „Не хапи. Боли. Ох, ох. Не хапи.” Ако се налага, отстранете детето от ситуацията. Колкото по-категорични сте, толкова, по-бързо ще се справите. Децата обичат да имат ясни граници, защото това ги кара да се чувстват сигурни, че знаят какво да очакват. В същото време тe ги тестват през цялото време. Те са изследователи, така учат за света и докъде се простира той. Затова Ви съветвам да мислите два пъти преди да кажете „не”, но кажете ли „не”, не трябва да променяте повече мнението си. Децата имат нужда от ясни послания и последователност. Те не разбират от сарказъм или ирония.  

Скоро чух как една майка каза на детето си „Давай, давай, само направи това и ще видиш какво ще се случи.” Познайте какво се случи? Детето, направи точно това, което майка му не искаше. То не разбра, че тя го казва саркастично и после остана много изненадано от реакцията ѝ. 

Ако не толерирате дадено поведение, не давайте противоречиви сигнали. Например ако детето си изсипва спагетите върху главата, не се смейте, докато казвате „недей”. По-късно те ще се научат да интерпретират нюансите в комуникацията, но дотогава ще мине известно време.

 

Как да общуваме с уважение? 

Основата е да покажете на детето си, че разбирате как се чувства, като имитирате изражението на лицето му и тона на гласа. Помнете, че малкото дете работи по-добре с дясната половина на мозъка – емоционалната. То все още няма натрупана достатъчна лексика, но може да интерпретира мимиките, жестовете и тоновете на гласа. Използвайте кратки, прости фрази и много повторения. Правете точно както детето си, което повтаря по много пъти една и съща фраза. То не разбира дългите обяснения. 
След като детето се почувства разбрано, пристъпете към това, което искате от него: вашите намерения, забрана, правило или отвличане на вниманието. Ако все пак се налага първо да действате, не забравяйте след това да покажете на дете си, че сте разбрали как се чувства /се е чувствало то. Другият се чувства разбран и обгрижен, когато съумеем да покажем към него реципрочното количество емоция. Реакцията не трябва да е преувеличена, а с около 30% по-нисък интензитет от този на детето. И след това го намалявате постепенно.  

За някои родители, това ще е неестествено в началото, все едно театралничат. Истината, обаче е, че ние съвсем спонтанно театралничим, когато сме доволни от детето. Например когато успее да се спусне само по пързалката за първи път, ние казваме доста преувеличено „Бравооо”, пляскаме с ръце, радваме се преекспонирано. Когато, обаче става въпрос за успокояване, правила или забрани изведнъж ставаме сериозни и често говорим съвсем безизразно. Напротив, използвайте точно толкова енергичност, в това да рефлектирате детето и в сериозните моменти. 

Малките жестове или коментари, които правите, докато детето ви разказва за проблемите си е това, което ще го стимулира да сподели истинските си вълнения. Можете да повдигате вежди от изненада, да кимате с глава, докато то говори, да използвате описателни звуци и думи като „Ъ-хъ”, „Точно така”, „Ооо”, „Разбирам”, „О, не”, „Шегуваш се!”, „И после какво?” и т.н.

 

Други идеи, с които да стимулираме детето:

• Физическа близост. Детето обожава да бъде гушкано, масажирано, докосвано.

  контакта и вниманието.

Научете детето как да изразява чувствата си чрез лицеви експресии: „Я да видя колко си тъжен?”. Така детето придобива умението да упражнява различни физиономии и да назовава емоциите, които изпитва. Можем да направим и книжка на емоциите, като от стари списания изрязваме например различни картинки с емоции и заедно с детето ги назоваваме.

Удовлетворяме желанието му ... Въображаемо: „Ех, ако можех да спра този дъжд, за да можем да излезнем навън да поиграем!” или „Искаш топка? Ето заповядай тази топка.” И се правим, че подаваме въображаемата топка и играем с нея.

Оставете му послание от типа „аз-ти” – по този начин го учим да разпознава собствените си емоции и да ги назовава: „Когато ме наричаш „глупак” аз се ядосвам, става ми много тъжно.” Избягвайте да казвате обаче „Ти ме ядоса" или „Сърдит съм ти". Когато детето, направи нещо, което не ни харесва, това може да провокира у нас някаква емоция, но ние сме тези, от които зависи колко ще допуснем да бъдем повлияни. Често детето се прибира в къщи с думи, на които още не схваща напълно смисъла, а по-скоро нюанса, позитивен или негативен. 

Умението да изслушваш и да присъстваш на 100% за другия дава израз на искреното ни уважение. То може да замени старите ни лоши навици в общуването и възпитанието като заплахи, обвинения, игнориране, грубо отвличане на вниманието.

 

Лоши навици, чрез които избутваме и потискаме чувствата на детето:

 

Не му обръщаме внимание – Когато игнорираме детето, ние го учим, че то сякаш не е важно. Те често ни прекъсват когато говорим или вършим нещо, но нашата най-важна задача е да сме родители и ние не можем да се сърдим, че детето иска внимание.

 

Критикуваме го с обидни думи – Изследванията показват, че децата често „се превръщат” в епитетите, с които ги назоваваме. Те са като негативни утвърждения, които остават в съзнанието му. Можете да преименувате обидните думи в описания, които помагат. Например можете да замените:
- непослушен със смел;
- превъзбуден с енергичен, оживен или пламенен;
- инат с отстояващ правата си;
- лигльо с прям или артистичен и т.н.
Правим несправедливи сравнения – Вашето дете е уникално и по-различно от всички останали, точно каквито сте и Вие. Избягвайте да го сравнявате.

 

Грубо се опитваме да отвлечем вниманието - Неуважителното отношение в стил: „Спри да чувстваш, това, което чувстваш”. Например детето плаче за топката, а ние казваме: „Я виж, там лети самолет”, преди да сме обърнали внимание на това какво иска детето или как се чувства. По-ефективно е да кажем: „Да, ти искаш топка. Топка? Ти си тъжен. Искаш топка. Разбрах. Но, няма топка. Детето с топката си тръгна. Виж самолет. Горе. Самолет. Ехааа.”

 

Прибързваме с „Ще се оправи” – Първо трябва да признаем чувствата, преди да успокояваме. Детето има нужда да се почувства разбрано, преди да може да трансформира емоциите си.

 

Вменяваме чувство на вина или срам – Създаваме комплекси и проблеми със самоуважението. Вие какво предпочитате, детето да прави нещата, защото се чувства виновно или защото наистина разбира нуждите ви?

 

Отправяме заплахи – Заплахата е различно нещо от предвиждането на последствия. Най-важното е не какво казваме, а как го казваме. Можем да предвидим последствия, без те да звучат като заплаха. Например детето хвърля пясък по друго дете. Ние казваме „Не хвърляй пясък.”, а то продължава. Ние казваме: „Не хвърляй пясък. Пясък не. Опасно. Опасно.” Детето отново продължава. Можете да кажете „Ще броя до три. И искам да спреш да хвърляш пясък. Не, пясък, не.”. Детето продължава (обикновено наблюдава и реакцията ви). Започвате да броите до три. Ако не сработи, ставате и го отстранявате от ситуацията. Ако то изпадне в истерия, пробвайте детешки. „Ти искаш да играеш? Разбрах. Ти си ядосан? Разбрах. Искаш да останеш? Но не може. Ти хвърляш пясък. Опасно. Опасно. Сега тръгваме.” И тръгвате. Ако се налага можете да си тръгнете и въобще от площадката или мястото. Може да не е било според плана Ви, но така детето ще разбере, че сте сериозни. Тази случка, може да се повтори още 1-2 пъти, но след като детето разбере, че сте категорични, само като кажете „броя до три” или още на „едно”, те прекратяват неприемливото поведение, защото знаят и очакват последствията. Разликата със заплахата е, че обикновено заплашваме механично. Когато казваме, че има последствия и броим до три, ние все пак даваме шанс за промяна на поведението, без да нарушаваме достойнството на детето с обиди или заплахи.

 

Бъдете изобретателни. Много любов и щипка търпение, правят чудеса. Успех!