Алтруизъм и просоциално поведение



Дата09.01.2018
Размер240.36 Kb.
КАТЕДРА "ПСИХОЛОГИЯ"

 

 



 

 

 



 

 

РЕФЕРАТ

НА ТЕМА:

АЛТРУИЗЪМ И ПРОСОЦИАЛНО ПОВЕДЕНИЕ

 

 

 

 

 

 

ВЕЛИКО ТЪРНОВО



2002

Съдържание

Увод..........................................................................2

І. Теории за просоциалното поведение......................4

1. Теория за социалния обмен................................4

2. Теория за социалните норми..............................7

3. Еволюционна теория...........................................8

ІІ. Поява на просоциалното поведение......................10

ІІІ. Факктори, влияещи върху просоциалното

поведение..............................................................11

1. Ситуационни фактори........................................11

- Брой на очевидците.........................................11

- Приемане на отговорност...............................12

- Отделяне на време...........................................12

2. Личностни характеристики на този,

който оказва помощ...........................................13

- Съзнание за вина.............................................13

- Лошо настроение.............................................13

- Добро настроение............................................14

- Аз-интерес........................................................14

- Религиозност....................................................15

3. Личностни характеристики на този,

на който се оказва помощ..................................15

- Пол....................................................................15

- Раса...................................................................16

- Сходство...........................................................16

ІV. Социализация на алтруизма..................................16

Заключение..............................................................17

 

 



 

 

 



Живеем във време на бурно развитие. Прогресът е цел на всички общества. Eжедневно се сблъскваме с все по-нови и по-нови технологии. Заобиколени сме с всякакви форми на изкуствен интелект, а лошото е, че все по-рядко се доверяваме на собствените си възможности. Естественият, човешки интелект започва да бледнее пред изобилието от изчислителни машини и компютри. Все по-забързаното, все по-задъханото общество изисква от своите членове не умение, а скорост. Ролятя на човека се изчерпва с натискането на един бутон. Животът без физически труд, удобствата и улесненията са идеала на настоящите поколения. Отношенията човек – човек все повече се заместват с връзката човек – машина. Все по-рядко се изпитва нуждата от общуване лице в лице. Все по-малко време остава за околните, дори и за най-близките. Все повече хора се ограничават с изписаните на монитора думи. Все по-често се притъпяват чувствата – те са вече отживелица, те са проява на слабост. Сякаш цялото човечество си е поставило за цел да се приобщи към света на технологиите. Сякаш бъдещето на човека е да се превърне в робот, програмиран да извършва определена дейност, пропускащ факта, че наоколо съществуват и други неща, и други хора, които изискват някакво отношение проявено чрез определено поведение, насочено към тях.

Просоциалното поведение обаче не е вградено в паметта на компютъра. Не можем да го запишем и на дискета. То е привилегия само на човека и като такова може да се осъществява единствено от него, а не да се замества с дейността на една машина, колкото и съвършенна да е тя. Просоциалното поведение изисква личен поглед върху ситуацията, лично мнение относно участниците в нея. За него няма универсална програма за решения.

Поради тази, а може би и поради хиляди други причини, в днешното общество се забелязва изключително голям, дори тревожен дефицит на подпомагащо поведение. Ежедневно ни заливат потоци от информация, но все по-рядко може да се открие в нея пример за такова поведение. Телевизия, радио, вестници, всички масмедии ни засипват с новини за престъпления и извръщения. Цялата тази палитра от най-разнообразни видове агресивно поведение сякаш засяга самолюбието на хората, техният вечен стремеж към уникалност и ги подтиква да създават все по-нови негови нюанси, за да се появи и техният лик на първа страница или във водещите новини. Агресията се е превърнала в болест, залазила цялото човечество. Бездушието, конкуренцията и експлоатацията е неизменна част от поведението, дори и към най-близките.

Всичко това представлява част от проблемите, поставени пред социалнитке психилози от много години насам. Голяма част от тях все още таят надеждата, че опитите да се заличи всичко човешко у човечеството няма да бъдат доведени до успешен край. Като мярка срещу цялата тази агресия, разпростряла се върху целия съвременен свят, те издигат лозунга за повече човечност в отношенията между хората, за по-често проявяване на просоциалното поведение.

Преди да разгледаме обаче теориите на социалните психолози за проявление и въздържане от просоциално поведение, нека първо уточним съдържанието на това понятие и съдържанието на едно друго понятие, поставено винаги във връзка с него, а именно понятието "алтруизъм". Просоциалното поведение това са позитивните форми на социално поведение, реакции които облагодетелстват други хора, групи от хора или институции, т.е. други социални обекти. (Енциклопедичен речник по социология, 365) Понятие като "благотворителност", "приятелство", "сътрудничество", "помощ", "съчувствие" и др. са различни форми, проявление на просоцилно поведение. "Алтруизмът" също е една такава илюстрация на подпомагащо поведение. Терминът "алтруизъм" е създаден от Огюст Конт като част от неговото обяснение за социалната единица. В този си смисъл това понятие означава неегоистична загриженост за добруването на другите и се проявява без всякакъв риск за алтруиста.(Енциклопедия по психология, 59) С отхвърлянето на теорията за обществото като единица, отпада и този термин. Алтруизмът обаче остава във всекидневния речник, където възниква и новото му съдържание. Постепенно той се превръща в термин от експерименталната социална психология като вид просоциално поведение. Значението му идва от латинското alter, което означава "чужд", "друг" и най-общо алтруизма е нагласа да се живее за другите, да се мисли най-напред за другите. (П.Дако, 469) Алтруизмът най-общо представлява един идеален случай на подпомагащо поведение, при който не се търси никаква облага за извършителя на такова поведение. И като всеки идеален случай "алтруизма" всъщност се превръща в понятие създадено в помощ на изследователя, а не в реално поведение присъщо на човешките същества. В много случаи обаче, и в ежедневието и в науката, алтруизма се използва като синоним на просоциално поведение.

Изследвайки тази форма на човешко поведение социалните психолози се сблъскват с някои изключително тревожни и на пръв поглед абсурдни ситуации, изискващи именно таково поведение. Един от най-нашумелите, цитирани в литературата потози въпрос случай е т.нар. случай "Кити". Връщайки се в дома си в оживен ню-йоркски район след работа в три часа сутринта на 13.03.1964 г. Кити Дженовезе е нападната до колата си от мъж, въоръжен с нож. Успявайки да се освободи от него, тя влиза във входа на блока, но там отново я достига същата участ. Отново успява да се изплъзне. Пред вратата на дома й обаче я сполетява фаталното за нея трето нападение. Ситуацията се разиграва в течение на 35 минути, през които Кити е викала за помощ нееднократно. От протоколите на съда в последствие проличава, че нейните крясъци са пробудили 38 човека, част от които са надничали през прозорците на своите жилища. Никои обаче не е направил най-нормалното за тази ситуация- да позвъни в полмицията. Едва 20 минути след убийството, личният приятел и съссед на Кити се обадил в полицията. (Е.Тодорова, 586)

Друг подобен случай става през 1983 г. в разгара на лятото, в два часа на обяд. Джо Делейни вижда тълпа хора, събрали се около голям водоем. Когато отива да провери какво се случва, вижда три момченца, които се давят вътре. Тогава той единствен от всички събрали се влиза във водата за да им помогне. На въпроса на мабко момченце дали може да плува, той отговаря, че това не е важно, важно е да се спасят тези деца. Успява да извади едното от момченцата, но другите две, както и самия Джо Делейни се удавят във водоема. Всичко това се разиграва пред погледа на множество хора, нито които един от които не прави ни най-малък опит да помогне. (Дэвид Маерс, 586-587)

Разтревожени от множество подобни случаи социалните психолози започват изследвания върху просоциалното поведение и по-точно за разкриване на причините най-вече за неговото непроявление. След редица експерименти изследователите синтезират своите отношения до три основни теории за алтруистично поведение.

Първото обяснение на алтруизма ни дава теорията за социалния обмен. Тя изхожда от наблюденията на множество фактори, че човешките взаимоотношения се направляват от "социалната икономика", т.е. хората не обменят само материални блага, но и социални такива – любов, услуги и др. Според тази теория човешките отношения се представят като своеобразни сделки между хората, използващи за тази цел т. н. стратегия "мини-макс", т.е. минимизиране на разходите и максимализиране на възнагражденията. Така разглеждан алтруизма много често се представя всъщност, като замаскиран егоизъм. Корените на това разбиране явно се крият стотици години преди нашето време. Думите на Ларошфуко: "често бихме се срамували от най-красивите си постъпки, ако светът видеше всички подбуди, които ни предизвикват", са една своеобразна подкрепа на едно такова съвременно тълкуване.

Възнагражденията, егоистичните подбуди на личността, коит мотивират оказването на помощ, според изследователите могат да бъдат както вътрешни така и външни. Когато една фирма, за да подобри своя имиж става спонсор или прави благотворително дарение или когато някой човек, за да получи признателност или нечия дружба или любов предлага да се възползват от неговите услуги, се приема че изгодата е външна. Когато обаче крайната цел на оказаната помощ е понижаване на собствения ни дистрес или увеличаване на чувството ни за достойнство, облагата е вътрешна. Такъв случай можем да имаме например: когато женски вик на улицата ни обезпокои и ако по никакъв друг начин не можем да подтиснем чувството за тревожност, сме склонни да проверим ситуацията, да изясним причините за нея и в доста случаи да окажем помощ, само за да намалим по този начин своя дистрес. Обяснение на гражданка спасила дете, паднало от платформата в станцията на метрото за причините на нейното поведение е също доказателство за това. Тя твърди, че ако не е спасила детето не би могла да погледне на себе си с уважение, т.е. причината не е нищо друго освен спасяване на собственото достойнство и самолюбие.

На основата на изследвания, Марк Снайдер и Джил Клери (Snyder, Clary) през 1993 г. извеждат следните шест причини, които подтикват хората към доброволно оказване на помощ:

- знание: желанието да разбираме по-добре хората или да научим нещо ново;

- кариера: да разшерим перспективата си за получаване на работа, благодарение на получения опит и връзки;

- социална приспособимост: да станем част от някоя група и да получим одобрение;

- защита на Аз-а: понижаване на чувството за вина или бягство от собствения проблем;

- увеличаване на уважението: укрепване на чувството за собствено достойнство и увереност в себе си;

- поведение в съотвествие с общочовешките ценности. (Дэвид Майерс, 589)

От казаното до тук се достига до идеята, че оказването на помощ никога не се явява чист алтруизъм, а го наричат така само, защото изгодата от него не се набива на очи. Психологът Даниел Батсон (Daniel Batson) обаче изказват твърдението, че върху нашите стремежи да оказваме помощ от една страна влияят егоистични подбуди, но от другата може да има и безкористен характер. Такъв характер се предполага, че има емпатията (съприживяване). Ако приемем гледната точка на човека отсреща, ако погледнем през неговите очи светът наоколо, емпатичното чувство се увеличава и в повечето случаи то води до подпомагащо поведение, в случаите когато човекът срещу нас изпитва нужда от помощ. Поставяки се на мястото на другия, съприживявайки неговите проблеми, у нас всъщност се зараждат неприятни чувства. Тогава можем да говорим за безкористен характер на помоща, оказана в следствие на емпатията, след като помагайки на другия, ние всъщностотново помагаме на себе си, премахваме тревогата, болката, страха и други отрицателни емоции, породени именно от тази емпатия!

За доказване на своята теория Батсон и сътрудника му през 1981 г. правят експеримент, който се състои в следното: студенти от университет в Канзас са заставени да наблюдават експеримент, при който млада жена, която всъщност е подставено лице уж страда от приложения и от експериментатора електрошок. В паузата на експеримента обяснява на експериментатора, че като малка е паднала на електрифицирана ограда и от тогава е чувствителна към удари с електрически ток. Тогава експериментатора се обръща към изследваните студенти и моли един от тях да заеме мястото и до края на експеримента. На половината от тях предварително е обяснено, че жената е с близки до техните интереси, а на другата половина – че небива да се намесват в експеримента. Въпреки това, обаче всеки един от наблюдателите се съгласява да заеме мястото на изстрадалата жена. Тази ситуация обаче също може да се тълкува от гледна точка на теорията за егоистичните подбуди. Наблюдаването на млада жена, която изпитва болка, поражда в съзнанието на студентите неприятни чувства; чувство на вина, че не се намесват, а може би дори отвращение от себе си, че не се намесват, че през по-голяма частот експеримента са стояли безучастни. И именно, за да притъпят съвестта си, за да повдигнат своето самочувствие, и мнението на околните за тях, те изявяват желание да заместят "жертвата".

Изследователите Марк Шалер и Робърт Чиалдини (Mark Shaller, Robert Cialdini) също изказват своите съмнения относно теорията на Батсон. А чувството на емпатия към пострадалите просто влошава настроението. В един от своите експерименти те убедили хората, че могат до подобрят лошото си настроение, като прослушат някакъв комедиен запис. При тези условия хората, изпитващи емпатия не били особенно склонни да оказват помощ. Така те стигат до заключението, че ако изпитваме емпатия незнаем, че нещо друго би могло да намали подтискващото чувство, то едва ли бихме пристъпили към подпомагащо поведение. Според тях нито един елемент не може да изключи всички възможности за егоестични мотиви за оказване на помощ.

Втората теория за обяснение на просоциалното поведение е теорията за социалните норми. Нейните поддръжници считат, че в една необичайна ситуация, изискваща незабавна реакция, човек няма време да мисли за свои интереси и изгоди от евентуално оказване на помощ. Затова според тях причина подпомагащото поведение никак не е съзнателното отчитане на възнагражденията от него, а факта, че нещо ни подтиква, казва ни, че сме длъжни да го сторим. И това нещо са социалните норми. Те представляват предписание на определено поведение в определена жизнена ситуация, т.е. обществени очаквания спрямо отделния индивид. Изследователите занимаващи се с изучаването на поведението на хората, оказващи помощ, определят две основни социални норми, които мотивират алтруистичното поведение. Първата от тях това е нормата за взаимност. Социологът Алвин Голднер (Alvin Gouldner) утвърждава нормата за взаимност, като всеобщ морален код: нужно е не да се нанася вреда, а да се оказва помощ на тези, които помагат на нас. Тази норма се отнася най-вече до взаимоотношенията на равни с равни. Тези, които не считат себе си за зависими от когото и да било и тези, които са с по-ниско социално положение, чувстват особено голяма необходимост да отвръщат с взаимност. Ако не извършат това, те считат, че приемайки помощта без "отплата" подронват своя авторитет и достойнство.

Втората норма, която изследователите извеждат е нормата за социалната отговорност. Тя се състои в очакването хората да помагат на тези, които зависят от тях. В Индия например хората спазват нормата за социалната отговорност много по-стриктно, отколкото на запад. Там те изявяват желание за оказване на помощ дори тогава, когато не съществува непосредствена опасност за живота на нуждаещия се или когато нуждаещия се не в никакви родствени връзки с тях. Тази норма обаче е тясно свързана с атрибуцията. Ако ние припишем причината за възникналата ситуация на независими от индивида сили, тогава бихме оказали помощ. Ако обаче решим, че затруднението е възникнало по вина на самия индивид, справедливостта изисква да не се намесваме, защото човека сам си е виновен. Такава ситуация съвсем точно бихме могли да илюстрираме с всеизвестната българска поговорка "Който, каквото си надроби, такова ще сърба".

Според някои изследователи на човешкото поведение е малко вероятно, че хората мислят за нормите, когато избират начин за действие в ситуации, изискаващи тяхната помощ. Доказателство за безнорменния характер на подпомагащото поведение е и факта, че присъствието на другите усилва действието на нормите, а при алтруистичното поведение е обратното, отслабва го. По-вероятно е хората да постъпват, съгласно оценките си за разходите, свързани с тяхното действие, а не движени от норми за алтруизъм. Нормата според тези изследователи е обяснителна фикция след факта, без да има управляваща поведението роля. Към нея се прибягва, за да се обясни поведението за етикет.

Третото обяснение на просоциалното поведение, изхожда от еволюционната теория. Еволюционните психолози отъждествяват смисъла на живота със съхранението на рода. Нашите гени ни заставят да действаме така, че максимално да увеличим възможността за продължаване и запазване на рода. От еволюционна гледна точка гените, които пробуждат отделните хора да действат безкористно в интерес на другите, няма да преживеят хода на еволюционното съревнование. Генетичният егоизъм по този начин ни настройва единствено към два вида алтруистично поведение: защита на рода и взаимна изголда.

С теорията на защита на рода и съхраняването на гените, еволюционните психолози обясняват самозабравящата се, самопожертвователна любов към нашите деца. Изхождайки от това Дейвид Бараш (David Barash) отбелязва, че гените помагат единствено на себе си, дори когато се намират в различни тела. Естествено преди да окажем помощ ние не се замисляме за генетичното ни родство с нуждаещия се. Но такова поведение е факт, което кара изследователите да считат, че ние всъщност сме програмирани да помагаме на нашите родственици. Освен с роднини обаче, човек има гени и с много други хора. Те се изразяват в общите им физически особености, като например сините им очи. През предшестващите етапи на еволюцията общите гени са били характерни за съседите, а не за чужденците. И това е според еволюционните психолози причината за по-голямата ни готовност за алтруистично поведение спрямо приличащи на нас хора и спрямо тези, които живеят близо до нас.

Теорията за взаимната изгода се изразява в това, че един организъм оказва помощ на друг, защото очаква в отговор помощ и от него. Даващите се надяват, че по-късно те ще стават получаващи. Акта на взаимност се проявява най-вече в малки изолирани групи. В сравнение с хората живеещи в малки градове или села, жителите на големите градове са по-малко склонни да оказват помощ, като например предавани по предназначение на изгубени писма, съдействие на изследователи, помагане на изгубени деца, и най-елементарното любезно държание.

Канадският лекар Ханс Селие (Hans Selie) ни дава много точна представа за процеса на поява на алтруизма от гледна точка на еволюцията. Според него в продължение на хилядолетия егоизмът е бил основа на еволюцията. Първоначално най-простите форми на живот, едноклетъчните, подложени на неумолимия закон за естествения подбор, са били принудени да бъдат егоисти, за да оцелеят. Постепенно обаче става очевидно, че този чист егоцентризъм създава противоречия и че изгодата на един организъм се постига за сметка на увреждането на друг. Следователно поради чисто егоистични причини е трябвало да възникне някаква степен на алтруизъм: едномолекулните организми започват да се обединяват и да образуват по-силни, по-сложни многоклетъчни същества. Следвайки техният пример хората също започват да образуват групи за взаимно сътрудничество и взаимна сигурност. Тази форма на обединение той нарича алтруистичен егоизъм и тя е ключът към постигане на успеха (Х. Селие, 100-101).

Всяка една от тези три теории ни предлага свое на пръв поглед различно от другите, обяснение за алтруистичното поведение. При по-задълбочен поглед обаче откриваме редица общи черти, представени в следната таблица:



Теория

"взаимен" алтруизъм

Чист алтруизъм

Социални норми

норма за взаимност

норма за социална отговорност

Социален обмен

външни възнаграждения

вътрешни възнаграждения

Еволюционна

взаимна изгода

съхраняване на рода

Табл. 1. Сравнение на теориите за просоциално поведение.

Всяка една от тези теории следва своята логика. Но всяка една от тях е също така уязвима и може да бъде обвинена в едностранчивост. Не можем да не забележим и друго особеност в гореизложените теории: всяка една от тях ни предлага сигурни доказателства за наличието на "взаимния" алтруизъм, предизвикан от егоистични мотиви, но нито една от тях не ни представя такива за чистия алтруизъм, или ако прави поне опит за това, бива опровергавана от множество автори.

Друг въпрос, който интересува социалните психолози, свързан с просоциалното поведение, е кога се появява то. В този случай везната се наклонява в полза на еволюционната теория, т.е. че просоциалното поведение е генетично заложено в човека. Опитът показва, че още в най- ранно детство се забелязва подтиснатост у детето, ако то стане свидетел на беди сполетели други хора. На възраст около 1-2 месеца бебето е в състояние да извършва редица действия, целящи да успокоят страдащ възрастен – опитва се да се доближи до него, да го прегърне. Доказано е също така, че при сучене бебето забавя темпото, ако чуе детски плач. В тази връзка е проведен експеримент от Г. Мартин и Р. Кларк, чрез който те доказват, че още на 18 часа бебето е в състояние да различи плача на човешко бебе, от плача на малка маймунка. Чувайки плача на детето, то се присъединява към него, сякаш му съчувства, но не реагира така при плач на маймунче. Факт е обаче, че ако бебе чуе собствения си плач, записан на касета, то се успокоява и спира да плаче. Интересно е да се отбележе също и това, че "съчувствие" предизвиква само плача на бебе на същата възраст, а ако записа е на по-голямо дете не се забелязва такова. По-късно, по време на втората година от живота на детето се появяват и някои форми на просоциално поведение, като успокояване, споделяне, помагане. Когато детето е разстроено от дистреса на другите, то им предлага помощта си чрез думи и дела. Децата също така, често спонтанно споделят играчките си с възрастни и деца, дори те да са непознати. Те се отнасят към куклите си сякаш са одушевени предмети, и се грижат за тях като с живи хора.

Друг момент, който отчитат изследователите, това е подчинението на думите на родителите. То започва от рано и не се развива, или поне не изглежда да се развива чрез принуда. Децата изпълняват прости заповеди не само с готовност, но и с удоволствие, произтичащо навярно от новооткритата им способност да приспособяват поведението си към думите на другите и с това да им доставят радост.

Независимо от това дали е вродено, просоциалното поведение се усъвършенства с годините. Множество фактори влияят върху неговото проявление. Изследователите ги обособяват в три основни групи: влияние на ситуацията; влияние на личностните характеристики на този, който оказва помощ; влияние на характеристиките на този, на който се оказва помощ.

От първата група на първо място ще разгледаме влиянието на броя на свидетелите на ситуацията, която изисква оказване на помощ. Множество случаи наподобяващи тези за Кити Дженовезе и Джо Делейни, разгледани в началото на изложението, водят до силна тревога от страна на изследователите за човешкото отчуждение, апатия, безразличие и неосъзнати съдистки импулси, за които те сякаш говорят. В отговор на това обаче, социалните психолози Биб Латане и Джон М. Дарли (Bibb Latane, John M. Darley) към 1980 г. провеждат около 50 експеримента за сравняване на помощта, оказана при различен брой очевидци. В близо 90% от тези сравнителни експерименти, включващи около 6 000 души, хората били по-склонни да указват помощ, когато считали че са сами.

Няколко са възможните причини за едни такива резултати. На първо място това е факта, че групата е на лице разсейване на отговорността. Търсейки справедливост в групата, индивидът обикновенно приема да носи обратно пропорционална на броя на членовете част от бремето. Друго обяснение е това за нарасналия оптимизъм, когато сме в група. Присъствието на другите ни прави по-сигурни и по-уверени в щастливия край, а това оптимистично настроение от своя страна ни кара да приемем реалната опастност, като по-умерена. И на трето място причина може да се окаже собствената несигурност и неосведоменост. При една извънредна ситуация, когато няма определени, рутинни модели на поведение, човек търси информация от околните. Виждайки тяхното привидно спокойствие, той си внушава, че оценката на групата за ситуацията е, че тя не е сериозна или че груповите норми изискват бездействие. Обратното, когато индивидът е сам, не съществува проблемът за сравнението, разчита се единствено на собствената преценка за ситуацията.Това прави реакцията по-бърза и адекватна. Тук се усеща също така и разликата между извънредна и ясна ситуация. Колкото е по-мъглява ситуацията, толкова повече време се изисква за нейната интерпретация и съответната реакция. Ако пък ситуацията е ясна, поведението на индивида, дори и в група, е предимно алтруистично. Във връзка с интерпретацията на ситуацията, двама изследователи Такушиан и Бодингер (Takooshian, Bodinger) инсцинират кражба на коли в 18 града. Резултатите били потресаващи. Рядко, и то само един човек от десет, се заинтерсували какво правят. По-голяма част от преминаващите наоколо, се спирали да наблюдават кражбата, усмихвали се и дори предлагали помощ. Повечето от тях са смятали, че изследователите са собствениците на автомобилите. (Д. Майерс, 604).

Друг важен момент в оказването на помощ е приемането на отговорност от страна на този, който помага. Страхът от грешна интерпретация на ситуацията и съответно грешно предприето действие, страхът от евентуално наказание са достатъчни причини, за да не се осъществи просоциално поведение в наложащтата ситуация. Човек рядко се наема да понесе товара на отговорността на своите плещи. По-лесното и по-често срещаното поведение е да "прехвърлим топката" на другите, да оставим те да се справят със ситуацията и съответно те да поемат това бреме.

Вече споменахме за нормата за взаимност, която се оказва един от съществените фактори, които влияят на просоциалното поведение. Тя изисква когато човек получи услуга, съответно да я върне. На първо място обаче е нужно да се реши дали наистина е на лице услуга от страна на другия и дали тя заслужава да бъде върната. За човек обаче е характерно обикновено да подценява действията на другите и съответно да надценява своите собствени, което не е от особено голяма полза за развитието на просоциалното поведение.

Следващ от групта на ситуационното влияние фактор е отделянето на време. Изследователите Дарли и Батсон(Darley, Batson) провеждат експеримент със студенти от теологически факултет, които били помолени да отидат в съседната сграда, за да запишат кратка имровизирана проповед на тема за добрия самарянин. На половината от тях било казано, че там ще ги очакват след няколко минути, а на другата половина – че те вече са закъснели. По пътя си те минали покрай паднал на пода мъж, който кашлял и стенел. От тези студенти, на които било казано, че закъсняват, само 10% предложели своята помощ. Така изследователите стигат до извода, че хората които не бързат по-често биха проявили подпомагащо поведение. В много случаи, кото този например, това изглежда твърде нелогично и дори смешно – студентът бърза да разкаже притчата за добрия самарянин, а сам тоъ не спира да окаже помощ.

От втората група фактори, оказващи влияние на просоциалното поведение – личностните характеристики на тези, които оказват помощта, на първо място ще се спрем на съзнанието за вина. В течение на цялата човешка история съзнанието за вина е било особено болезнено чувство, толкова болезнено, че различни култури са институционализирали способите за неговото облекчение като например: пренасяне в жертва на хора и животни, разкаяние, изповед и други. В Древен Израел човешките грехове периодично се приписвали на козел, които изгаряли в пустинята и с който умирали всички вини хорски. В днешно време чувството за вина никак не е намаляло. Класическият експеримент в тази връзка представлява постановка за научаване, в която изследваният контролира усвояването на думи от подставено лице чрез мним електрошок или бръмчащ звук. След тази част на експеримента на изследваните лица се задава въпрос от рода на: дали биха осигурили подкрепа за защита на секвоите в Калифорния. Резултатът е следният: около 25% от санкциониращите с бръмчене се съгласяват да помогнат, а от наказващите с електрошок – 75%.(С. Джонев, 298)

Нарушаването на моралните и социални норми или причиняването на страдание някому повишава отстъпчивостта поради чувство за вина. Ние вялваме, че живеем в свят на справедливост. В случая обаче справедливостта е нарушена от нас, в следствие на което се явява противоречие между нашето убеждение и реално съществуващото поведение. В този случай човек, като причинител на вредата се опитва да редуцира своя дистрес като възстанови равенството в отношенията. Колкото е по-голям дистреса, толкова е по-голяма вероятността виновния да предложи услугата си.

Като втори личностен фактор може да споменем лошото настроение. Интерес предизвиква обаче факта, че хората в лошо настроение понякога са по-склонни към алтруизъм, а понякога въобще. Изучаването на този проблем показва, че тенденция към намаляване на оказаната помощ, в следствие на отрицателно настроение, е характерна за децата, а към увеличение – за възрастните. Някои автори считат, че у възрастните алтруизма предизвиква чувство на удовлетворение от себе си, вътрешно самовъзнаграждение. По този начин, когато възрастните се намират в лошо настроение алтруистичното поведение способство за нсеутрализиране на отрицателните емоции. Това от своя страна означава, че отрицателното настроение не би способствало за проявяване на просоциално поведение, ако човек е успял вече да повдигне своето настроение. Също така ако хората са уверени, че тяхното лошо настроение е предизвикано от прием на лекарства с депресивно действие, те не са склонни да оказват помощ.

Алтруизмът обаче няма такова възнаграждаващо въздействие за децата. Когато малките деца четат или наблюдават различни истории, виждат че хората, които не обръщат внимание на околните, са също толкова щастливи, както и тези, които помагат на всеки. С напредване на възрастта обаче техните възгледи псе променят. По този начин се изказва твърдението, чце просоциалното поведение се явява продукт на социализацията.

Съществуват обаче изключения от правилото "лошо настроение – добри постъпки", при някои от разновидностите на лошото настроение. Такъв е например гневът, които може да предизвика всичко друго, но не и съчувствие. Друго изключение се явява депресията, която се характеризира със загриженост и потъване в себе си, а също и дълбоката печал. Хората, страдащи от загубата на съпруг или дете, често преживяват период на силна мъка, което затруднява всякакъв вид поведение, насочено към другите.

В голяма част от психологическата литература може да се намерят и не малко примери, които свидетелстват за това, че хората намиращи се в добро настроение, също са склонни да оказват помощ. При това, това се отнася както за децата, така и за възрастните, независимо от това каква е причината за това им настроение – успех в някакво начинание, приятни мисли или приятни преживявания. В този случай според психолозите оказването на помощ вероятно е опит за поддържане на доброто настроение.

Друго направление на изследване на алтруизма е връзката му с Аз-а. Правят се различни експерименти, в които независимата променлива е себеусещането на Аз–а и се изследва готовността за подпомагаща активност. За тази цел изследваните се разделят на две групи, като на едната се дава неутрална инструкция, омаловажаваща важността на изследването, а на другата се съобщава, че ще бъдат оценени шансовете на индивида за успех в живота. По този начин във втората група се насочва вниманието на субекта към собствения Аз. След това изследваният остава да работи с подставено лице, на което се дава тъпа и трудна задача. Ако пожелае, той може да помогне. Оказва се, че когато индивидът вярва, че ще бъдат измерени шансовете му за успех в живота, той е 7-8 пъти по-неотзивчив, от този, на които е дадена неутрална инструкция.(С.Джонев, 296)

По този начин се стига до заключението, че Аз-интересът противостои на алтруистичното поведение. Презает със себе си индивидът забравя за другите, неспособен е да се идентифицира с тях, да преживява чуждия дистрес. Въпреки това обаче измежду хората с центрираност към Аз-а има и такива, които са склонни към висок алтруизъм. Така например се забелязва, че колкото е по-висок статуса при мъжете, толкова по-голяма помощ дават те. Хората с високо самочувствие, тези, които вярват, че с в състояние да ръководят и контролират съдбата си, хората с висока степен на отговорност и с относително високо равнище на морално развитие са по-склонни да участват в поведение, с което се оказва помощ.

Друга личностна характеристика, подпомагаща проявлението на просоциално поведение, това е религиозността на индивида. В изследванията съществуват множество примери, доказващи това. Тук ще се спрем само на няколко от тях: Изследователят Петер Бенсон(Peter Benson) и съдружниците му откриват, че религиозните студенти отделят повече време за оказване на помощ на другите в учебния процес. От американците, които приемат себе си като високорелигиозни, 46% от тях заявяват, че работят понастоящем в служби в помощ на бедни и стари хора. А в средите на високо нерелигиозните този процент е едва 22%. При друг експеримент, хората които не са посещавали никога църква или синагога, внасят 1,1% от своите доходи за благотворителни цели, а тези, които посещават църква всяка седмица – два и половина пъти повече.

Така достигаме до третата група фактори- характеристиките на този, на който оказваме помощ. Е. Игли и М.Кроули(Eagly, Crowley) разглеждат 35 случая, когато се оказва помощ на мъже и жени. Когато потенциалния помощник е мъж, то пострадалите жени имат по-големи шансове да им бъде помогнато. Когато обаче потенциалният помощник е жена, то помощ получават на равно и мъжете и жените. Забелязва се и факта, че жените не само получават повече предложения за помощ, но и по-често се обръщат за такава. Те двойно повече посещават лекари и психиатри от мъжете.

Колкото до това до колко расовата принадлежност влияе върху просоциалното поведение, изследванията показват, че белият човек по-принцип предпочита да оказва помощ на бели. Представителите на негроидната раса, според данни на американските изследователи Дж. Браймън и К. Ричардсън, не се влияят толкова от расатана нуждаещия се.

Третият фактор, който подпомага оказването на помощ е сходството на изпадналия в нужда човек с нас самите. Вече разгледахме причините за едно такова поведение при изложението на еволюционната теория за подпомагащото поведение. Възникналото желание за оказване на помощ се предизвиква не само от сходство във външният вид, но и от сходство в убежденията.

Както се забелязва от представеното до тук, просоциалното поведение се превръща във все по-голяма рядкост в нашето ежедневие. За това ще обърнем внимание и на още един проблем, свързан тази тема, а именно обучението в алтруистично поведение. Все повече се налага мнението, че експлоатацията и дори жестокостите към хора, които не са наши близки или не са в нашето обкръжение или група, е нещо нормално. По този начин първата стъпка към социализация на алтруизма се заключава в противодействието на естественото предразположение на човек в полза на своята група. Даниел Батсон показва каква роля в това играят религиозните учения. Те разширяват границите на родовия алтруизъм чрез призивите си към братска любов по отношение на всички деца на бога. Ако всеки от нас се почувства част от едно единно човешко семейство, то той би имал по-голяма мотивация за помощ. Границата между "ние" и "те" би се разрушила.

Вече разгледахме ситуацията, когато очевидците не реагират, следователно и ние не предприемаме никакво поведение. Ако обаче видим някой да помага, ние също предлагаме съдействие. Оказва се дори, че телевизионните просоциални модели имат по-голямо влияние от антисоциалните модели. Сюзан Херолд (Susan Herold) прави сравнение между 108 просоциални програми и няколко неутрални. Тя достига до извода, че ако хората изгледат една просоциална програма вместо неутрална, то нивото на тяхното просоциално поведение се повишава от 50% до 74%. Също така е факт, че индивидът ще е по-склонен да следва алтруистичното поведение, ако свалим едната си риза от гърба си и я дадем на нуждаещия си, отколкото ако проповядваме библейската норма:"Ако имаш две ризи, дай едната на ближния си!". С други думи не нормата, а ситуативните фактори на подражание движат индивида в подпомагането.

Друг ключ към социализация на алтруизма се явява изследователския ефект на свръхоправданието. Когато постъпките намират достатъчно оправдание човек може да им припише и външни причини, а не вътрешни мотиви. Понякога обаче възнаграждението би могло да намали вътрешната мотивация. Затова трябва да се дава възможност на хората да намерят вътрешни оправдание за добрите си постъпки. А ние можем да предизвикаме това просто с един неочакван комплимент.

Учените са открили и още един способ за увеличаване на алтруизма. А.Биман(A.Beamen) доказва, че само ако хората осъзнаят, че присъствието на другите е причина за намаляване на просоциалното поведение, те биха станали много по-отзивчиви в групови ситуации, т.е. той издига знанието за алтруизма като една от най-важните причини за предизвикване на неговото проявление. Той доказва това си твърдение със следния експеримент: пред студенти е изнесена лекция за стратегията, процесите и техниките на просоциалното поведение. След това студентите попадат уж случайно в ситуация, в която е нужно да се окаже помощ. Резултатите от измерването се сравняват с резултати, получени от група студенти, които не са слушали такава лекция. При първия случай процентът на оказаната помощ е около 65%, а при втория -–около 25%. Ричард Доукинс(Richard Dawkins) достига до подобно заключение като казва, че е нужно всъщност да се стараем да се учим на великодушие и алтруизъм, защото ние по природа сме егоистични. Важното е да разберем, че нас ни подтикват егоистични гени и само тогава бихме могли да намалим тяхното въздействие.

Егоизмът и себелюбието са най-древните черти на организмите като цяло. Те трябва на първо място да защитават своите собствени интереси, за да оцелеят в еволюционната борба. Въпреки нашият вроден егоизъм много хора са силно мотивирани от алтруистични чувства. Тези два привидно противоречащи си импулса не са несъвместими. Инстинктът за самосъхранение не е задължително да бъде в конфликт с желанието да се помага на другите. Алтруизмът може да се разглежда като модифицирана форма на егоизъм. Подбуждайки друго лице да желае нашето благополучие поради това, което сме направили, и следователно може да се очаква, че ще направим за него отново, ние предизвикваме добри чувства на другите към нас. Това е може би най-благородният начин да гарантираме нашата сигурност в обществото. Той премахва сблъсъка между нашите егоистични и алтруистични тенденции и по този начин благоприятства нашето собствено благополучие. Потенциално експлозивният и опасен, но неизбежен порив на егоизма постепенно отслабва благодарение на неговия съюз с алтруизма. Възникналият по такъв начин алтруистичен егоизъм може да доведе до взаимно изгодно и мирно съвместно сътрудничество между съперничещите си клетки, органи, човешки същества и даже цели общества.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

Дако, Пиер. Фантастичните победи на модерната психология. С. 1995 г.

Джонев, Сава. Социална психология. т. ІІ. С. 1996 г.

Енциклопедичен речник по социология. С. 1997 г.

Енциклопедия по психология. С. 1998 г.

Майерс, Дэвид. Социальная психология. 1999 г.

Селие, Ханс. Стрес без дистрес. С. 1982 г.

Тодорова, Елка. Социална психология. С. 1995 г.



 



База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница