Ана диана Петрова 1



страница1/18
Дата10.04.2018
Размер2.98 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18
АНА

Диана Петрова

1.

Надежда беше един от най-неугледните столични квартали, в който се извисяваха блокове от шестнайсет етажа. Въпреки почти целогодишните си мъгли, заради низината, в която се намираше, разтрошените си тротоари, ямите по тесните улички и привидния хаос от неравни постройки, кварталът приличаше на малък оазис за детски игри край стъклените офис сгради на мегаполиса. Дърветата и неразрушените къщи между блоковете му придаваха човешки вид, сякаш представляваше длан на великан, върху която се преплитаха неравните линии на живота. Каквото и да правеше кварталец в центъра на мрачния град, щом слезеше от дрънчащата маршрутка, кожата по челото му се изглаждаше, сякаш току-що беше прекрачил входната си врата след изморителен ден.

Зад единствената пицария в квартала се намираха три високи блока, скупчени в триъгълник и свъсени като невесели свекърви. Обитателите на единия от тях бяха подбирани още отпреди промените от 1989 година. Те бяха своеобразният елит от онова време – поети, изобретатели, актьори, общински политици – все на местно ниво. С времето много от апартаментите се разпродадоха и съседите разнообразиха редиците си. На пръв поглед живеещите в блок 258 не се различаваха по нищо от съгражданите си – със сиви, угрижени лица, сенки под очите и приведени глави. Някои от тях палеха цигарата си още в асансьора и когато се отвореше вратата, оттам често излиташе миризмата на парфюм, примесена с цигарен дим. Вечер пък, щом слънцето придобиваше златистия цвят на престояла бира, се събираха на пейката пред входа. Никой никога не изслушваше никого, ала това очевидно нямаше значение. Разказването освобождаваше потока на мислите им, затворени дотогава в решетките на ежедневните дреболии. Сякаш нещата, за които говореха, придобиваха плът едва когато биваха облечени в думи.

Не след дълго новите обитатели се заразяваха от общия дух и също започваха да рисуват, скулптурират, изобретяват или да се кандидатират. Това първоначално ставаше тайно – никой не споделяше с другия съкровените си планове да пробие в дадена културна или политическа област и да изпревари съседа. Образът на сиво квартално лице не само валидираше нормалността на човека, а и го предпазваше от ударите на публичния неуспех.

Утрините в квартала се отличаваха със сладката тревожност на настъпващия ден. Колкото по-безнадеждно беше всичко, толкова повече се приближаваше чудото. То надничаше през тази тревожност от поздравите, червилото и забързания ход на всички, които се изсипваха откъм входа.

Като на моден подиум, съседите минаваха по пътеката към спирката и се отправяха към работните си места. Някои възрастни жени от блока открито се наслаждаваха на тези моменти, като се зареждаха на пейката още от седем сутринта. Те гледаха ли, гледаха, за да се убедят, че все още имаше късчета време, в което всичко си беше постарому – някой беше тръгнал нанякъде и вършеше нещо, в което намираше своята принуда. Без нея човешкият живот изглеждаше нелеп и провален, поне в очите на кварталните баби. Една стара жена можеше да изчисти или не, можеше да се разходи до пазара или да си остане у дома. Можеше да клюкарства или да иде на лекар... Тази свобода да избираш, която никога досега не бяха имали, а и вече не желаеха, отнемаше здравата земя под краката им и ги изпълваше със страх.

Леко кимване, хвърляне на плик с боклук в контейнера до близката пицария, звук от затваряне на автомобилна врата и пърпорещ звук на двигател. С тези маркери на утрото си отиваше и сладката тревожност. После идеше кроткият безлюден следобед в околоблоковото пространство.

2.

Вестникът, който четяха съкварталците, ако изобщо имаше такъв, беше като значка на кръвната им група. Ако човек, който си купуваше „Капитал”, зърнеше някого с разтворен вестник „Уикенд”, беше ясно, че няма нужда да се заговарят. Само щяха да си изгубят времето.

Баба Мара, към седемдесетгодишна оплешивяла пенсионерка, която прахосваше по-голямата част от пенсията си за цигари, пушеше и потропваше нервно с бастуна си, стоеше на пейката всеки ден от 8 до 9 сутринта, като се изключат най-студените дни. Коремът й стърчеше, прорязан от ластика на гащите й, и потръпваше като заклано животно. От входа излезе Илия, висок, прегърбен мъж, който държеше свита на две книжка в ръката си. Баба Мара присви очи и се вгледа, за да види дали и този път си е купил вестник:

– Д-д-добро утро – поздрави Илия и понечи да отмине.

– Добро да е. Ъ... момче, дали можеш да ми оправиш телефона? Ти какво работеше?

– В е-е-един музей... мисля, че не – забърза изведнъж Илия.

– Ама то само кабелът нещо е скъсан, спънах се в него, пустото...

– Д-д-добре, добре, ще мина довечера – заекна той в началото, а втората част от изречението изстреля като куршум.

– Хайде, приятен ден. Ти сигур на работа отиваш...

Но Илия вече подминаваше и не й отговори. Той се ограничаваше в говоренето, когато можеше. Блокирането при заекване никога не му беше приятно, но особено се притесняваше, когато му се случваше да запецне пред възрастна дама. Стариците го плашеха и понеже се ядосваше на глупавия си страх, в такива моменти заекването се превръщаше в съскащо мъчение да се произнесе дума. Стариците на свой ред също се плашеха и, без да разбират колко нередно постъпваха, съжаляваха Илия и довършваха изреченията му. Когато стигна до музея, се настани на мястото си и скри книгата в шкафа си. Искаше да я разгледа към края на работното си време, когато щеше да му бъде по-спокойно. Преди два дни я беше купил от площад Славейков: „Топлоизолации за вашия апартамент”, с намерението набързо да усвои някои хитрини за ремонтите на жилища. Не мина много време и се появи леля Соня. Тя беше възрастна жена с пограпавяли ръце, която обичаше да готви. Ден през ден носеше по нещо на Илия за обяд, а в замяна той й поправяше дребни повреди у дома през обедната почивка. Възрастните дами бяха подушили ценните му способности, като го ухажваха с каквото можеха.

– Нося ти баница с праз – бутна му леля Соня пластмасова кутия през вратата.

– Б-б-благодаря ти, лельо, хайде ще се видим друг път, че сега ме ч-ч-чака доста работа.

Утре трябваше да пристигне новата изложба на нашумелия китайски художник Жен Фън. Картините се пренасяха в специални носители с камион, който също пътуваше към България. Такива бяха изискванията на мениджъра на богатия художник. Това значеше, че утре нямаше да може да си тръгне навреме. Директорът на музея, който често се вживяваше в подобни събития, щеше да го преследва цял ден.

– Илия, спусна ли пердето във втора зала? А насочи ли наляво осветлението срещу картината? – думите му кънтяха в главата на Илия, още преди да бъдат изречени.

На всичкото отгоре шефът му бе и суеверен, което означаваше, че в такива моменти, когато отключваше музея, трябваше да влезе първо с десния крак, когато вдигаше телефона, трябваше да брои до три, слава Богу наум, и всякакви подобни действия, които Илия смяташе за бабини деветини. Една от картините щеше да му създаде повече неудобства. В каталога я бе видял, но размерите й бяха твърде големи. Имаше само една стена, на която тя можеше да бъде изложена, защото там единствено можеше да се побере. Преди решението тази картина да бъде пренесена, директорът на музея трябваше да обмени редица имейли с мениджъра на художника, за да установят дали за всички е добре да се изложи на северната стена на третия етаж в галерията. Накрая директорът го убеди, че условията в музея са отлични и че ще се погрижи широката общественост да разбере за събитието, и прехвърли Илия като контакт за по-нататъшни уточнявания. Илия тъкмо се беше приготвил да си тръгва, когато получи спешно обаждане от мениджъра на Жен Фън. Налагало се да отложат изложбата за зимата по непредвидени обстоятелства. Какви можеха да са тези непредвидени обстоятелства, питаше се Илия, но отговори студено на английски, че се били готвили много усърдно и са вложили средства да приспособят галерията за новите картини. Може би щеше да му отговори с ледена ирония, но заекването му винаги смекчаваше нещата. Илия все се чувстваше така, сякаш той беше никой в сравнение с гладкоговорещите и нямаше право да показва неприятните си чувства. Мениджърът отговори, че сега не можели да обсъждат този въпрос, но в идните дни със сигурност щял да се обади, за да поговорят по клаузите за неустойки.

Така Илия тръгна към къщи, уморен и отегчен от дреболиите, около които се беше въртял днес. Необходимостта да общува по работа го изтощаваше неимоверно. Ако онзи мениджър знаеше какво му причинява с обажданията си, навярно би предпочел да му напише имейл от най-проста човещина. Хората, които не заекваха и нямаха приятели или роднини в обкръжението, които заекваха, наистина нямаха представа на какво мъчение подлагат заекващите с обажданията си. Телефонът всъщност влошаваше нещата. Илия хиляди пъти се беше опитвал да си обясни защо това бе така – чудеше се какво толкова се случваше, като не виждаше събеседника си. Неговата важност придобиваше по-голяма тежест заради това, че бе невидим.

Към всичко това се прибавяше и още нещо. Илия не се ядосваше толкова заради случилото се, а заради факта, че не правеше нищо значително. Беше вложил толкова много от енергията си, за да организира тази изложба, а сега трябваше да прахоса още толкова, за да я отложи. Така сухо и безсмислено преминаваше човешкият живот. Никой нямаше да му плати за тези безвъзвратно загубени дни. Потънал в дълбоки размисли, той неусетно се прибра у дома, където го очакваше съпругата му, Ана.

3.

Ана, около трийсет и пет годишна зеленоока дама, не се оценяваше като жена с особена хубост – нито беше малка и слаба, каквато й се щеше да бъде, нито чертите на лицето й бяха правилни. Имаше нещо обаче, което считаше за най-голямото си богатство – коса, много коса. Тя не я обгрижваше майчински, както правеха другите жени с дългите си коси, не я милваше и не я красеше. По-скоро Ана изглеждаше като специално създадена, за да захранва кафявия водопад върху раменете си.

Имаше две неща от детството, които бележеха живота й до този момент. Нещастната й детска любов към един хленчещ дърворезбар и фатална лекарска грешка в ранното й тийнейджърство, заради която загуби яйчника си. Но макар тези две обстоятелства, случили се през гимназиалните й години, да я захвърлиха в обятията на бирения хевиметъл и купищата книги на гръцки философи, тя в крайна сметка съумя да благодари на провидението за досегашното си нещастие. Едва към двайсетата си годишнина осъзна, че без книгите тя може би нямаше да стигне до любимия си, Илия. Любовта им пламна в музея за чуждестранно изкуство, където Ана разглеждаше пътуваща изложба от любимия си художник, Караваджо, а Илия работеше като портиер. Последва цяла вакханалия от безсънни бирени нощи, в която липсваше само кръвта от картините на италианския бароков художник. Пиеха, любеха си и спяха до късен следобед. Парите не им стигаха за пътувания, защото и двамата учеха в университета, затова си правеха безплатни прескачания в света на другия. Когато усети, че, противно на намеренията си, се влюбва в него, Ана реши да замине. Правеше така с любовниците си по навик от детството, за да си спести моментите на депресия. Макар и само на двайсет, Ана като старица копнееше за почивка.

Веднъж издебна момент, в който го нямаше, и събра оскъдния си багаж. На излизане от мизерната им квартира се сблъска с Илия, който й носеше жълти рози. Гледа го дълго в очите, без да поеме розите от протегнатата му ръка. За първи път животът й се стичаше като на филм. Какво пък, можеше да си позволи една сцена. Хвърли раницата и му разказа всичко – за многократните си операции, за срама си от белега, който беше налазил корема й като гъсеница, за вероятната невъзможност някой ден да роди свое дете.

– Н-н-но само ти се срамуваш от тези неща. Н-н-на мен не ми пука. Аз-з-з-з-з пък з-з-заеквам – хвана ръката й той.

– Все някой ден... това ще има значение.

– Глупости!

Ана продължаваше да го гледа в очите, едновременно поласкана и разтревожена. Чудеше се каква ли можеше да бъде причината един здрав мъж да се държи така. Не й беше достатъчно да е само заекващ. Струваше й се, че бе просто глупав или го правеше заради осигурения секс. А може би заради неудобството да я изпъди точно тогава. Често беше ставала свидетел на абсурдните неща, които един голям човек бе способен да направи, за да се отсрами.

Все пак й се стори, че по-вероятно бе Илия да смята своя проблем за такъв от нейната величина. Не фактът, че й се искаше да му повярва, а именно любопитството я накара да се хвърли в прегръдките му. Изпита смесица от тържество, облекчение и желание да наранява – да наранява, за да получи възмездие. Сигурно така се чувстваха серийните убийци, помисли си, докато разплиташе косата си от врата му. Реши, че няма да отдава повече сили, за да се доверява. Щеше да поседи тук с него, а някой ден да си замине, без да го предупреждава. Именно след това решение тя за първи път се почувства глупава като останалите възрастни. Може би порастваше.

4.

На двайсет и осмия си рожден ден Ана се отказа от намерението си да продължава с опитите за инвитро оплождане. Не беше установена физическа причина за безплодието им. И двамата се бяха изследвали при няколко лекари и въпреки че ги допуснаха по изключение да се подложат на инвитро процедурите, съветът на лекарите беше да се подложат на психотерапия. Официалната им диагноза: психогенно безплодие. Според обясненията на специалистите се дължеше на блокиране на хипоталамуса, вероятно предизвикано от стрес или от много силно вълнение. Но тъй като нито Ана, нито Илия се сещаха за момент от съвместния им живот, в който да бяха подложени на подобна ситуация (може би единствено по време на сватбата), тази причина беше отхвърлена. Оставаше другата – че между съпрузите зрееше несъзнаван конфликт и пътят, който се препоръчваше клинично, беше продължителна психотерапия. Психогенното безплодие невинаги беше лечимо. Изходът за подобен тип двойки в много случаи беше осиновяването. Ана упорито отказваше да се подложат на психотерапия – страхуваше се. Убедена, че проблемът за безплодието й се корени изцяло в нея, тя не искаше да се изтезава повече – нито физически, нито психически, нито финансово. Живееха все още в скромна квартира и харчеха всичките си спестявания за опити да забременее. При всеки неуспех тя се хвърляше в собствения си затвор за около шест месеца. Не излизаше с приятели, не разговаряше с колегите, минаваше от другата страна на тротоара, ако към нея се зададеше бременна жена, не честитеше ражданията на бебета. После отново и отново се разтваряше листо по листо, събираше сили и опитваше пак.

Първоначално Илия я обгрижваше старателно, като си забраняваше да се отдава на собствените си чувства. Но той също страдаше. Всичко, за което се говореше и не се говореше, беше свързано с нейните чувства. Понякога му се струваше, че животът му бе като избледняла картина, която трябваше да се оцвети отново. Беше започнал да чете детективски романи, като вярваше, че му помагат да се разсее. И те, за негова почуда, наистина помагаха.

Илия беше израснал почти без баща. В редките случаи, в които дъртият се прибираше у дома, го налагаше с въженце за скачане, понякога само за да се позабавлява. Илия беше виновен, ако чаят се превареше или сметката за парното беше по-висока от мизерната му заплата. Майка му, свита жена, която намираше пристан в собствената си безпомощност, никога не събра сили да защити сина си.

Илия порасна с копнеж да избяга от къщи и кандидатства в София не толкова защото искаше да учи, а за да се отърси от миналото си. Първоначално мислеше как да спаси майка си, която за него беше олицетворение на самата доброта. Но после постепенно ролята й на спасител избледня и той забрави за намеренията си.

Някъде към петнайсетте си години забеляза, че когато трябваше да разказва урок пред класа, се справяше все по-трудно. Правеше големи паузи и си спечелваше подигравките на съучениците си. Трябваше да минат няколко години, в които той избягваше устните изяви, без да отдава голямо значение на това. Но после осъзна бавно и мъчително, както се случваха важните осъзнавания при него, че ако си позволеше да проговори в такива моменти, щеше да заеква. С времето страхът му от публичност се смеси със страха от заекването, докато самият той не стигна дотам, че да не можеше да говори във всяка ситуация, в която от него се изискваше да се представи добре или трябваше да разговаря с авторитетна личност. Сякаш въпреки желанието си да забрави миналото, той не можеше да излезе от кожата на битото момче, което мълчеше под ударите на въженце за скачане.

Беше пробвал да се изправи срещу страха си, даже се опита да направи няколко репортажа за местното радио в родния си град. След като те се оказаха пълен неуспех, той започна да се насилва да заекне вместо отново да мълчи пред останалите, когато беше поставен в ситуация да се доказва. Нищо не помагаше, сякаш невидима ръка го спираше да покаже слабостта си пред хората. „Недъгът” му, както сам обичаше да го нарича, неусетно го беше превърнал в толерантен и услужлив човек. Сякаш по този начин извиняваше себе си и подкупваше хората да проявяват милост към него. Всеки можеше да му се оплаче, да получи разбиране и безплатен ремонт на развален домакински уред.

Ремонт. Искаше му се да ремонтира живота си още отпреди раждането си. Може би ако не беше се родил при тези родители, ако не беше преживял всичко това... нямаше да се ожени за Ана. Да, обичаше я, но и осъзнаваше, че тази любов се крепи на събитията от миналото му, вероятно като всяка друга. Така при всяко ново влюбване човек се изкачваше с едно стъпало нагоре по стълбата.

Илия разтърси глава и пристъпи през входната врата. Дани, осемгодишното им осиновено дете, се метна на врата му. Сърцевидният светлокафяв белег на рамото му захлупи очите на Илия.

5.

Три дни преди да се оженят, баба й се спомина. Старата жена не се чувстваше добре и от известно време я бяха преместили от село в града. Оплакваше се от болки в гърба, които ставаха все по-остри. Една вечер тя отиде до тоалетната, там припадна и удари главата си в парното. А после родителите на Ана и тя самата я извлачиха за ръцете и краката. Половин час тримата се мъчиха да я качат на леглото, но тя така се беше отпуснала, че приличаше на празен чувал. През тялото й минаха тръпки като на човек на електрически стол, или по-скоро като на кутре, задушено в чувала. Тя отвори уста и погледна към тях в последен зов за помощ, а след това издъхна.

Времето преди погребението беше слънчево и топло. Дърветата разцъфваха, птиците пееха любовните си песни, все едно поздравяваха с успешното преминаване в отвъдния свят.

Ана вървеше след ковчега на баба си и прехвърляше откъслеците от общите им преживявания. Когато беше жива, обичаше да ходи с нея на гробищата. Там можеше без притеснение да участва в ритуалите на селските жени, които се събираха да прелеят вода и вино върху гробовете на починалите. Тези малки сбирки на гробището, в които стариците носеха свещи, вафли от близкия смесен магазин и топъл хляб, й бяха особено скъпи и някак родни. Харесваше й да мисли, че в краткото време, прекарано там, тя се бе свързвала с цяла върволица нейни баби и прабаби, които сигурно бяха почитали своите баби по същия начин. Чувстваше уют и й примиляваше, като да беше пред камината с любимите си хора и да слушаше приказки. Селските жени се уговаряха да идат заедно и покрай преливането на мъртъвците разказваха за ежедневието си. Разменяха по някоя клюка, пооплакваха се и си отиваха. Ана никога не почувства скръб и в началото я мъчеше вина заради това. Но тя не усещаше тъга и във възрастните жени – те се събираха като на седянка, на която си почиваха от домашните задължения. Първоначално баба й не искаше да я взема със себе си, но после отстъпи, доволна, че имат споделена страст с внучката си, която се разбраха негласно да запазят в тайна от родителите й. Тези разходки завинаги ги сплотиха в мълчаливо родство, което дотогава Ана не усещаше. Истинската причина за тях обаче не беше увлечение по света на мъртвите или томление за родова почит, а жажда за общуване – искрено, дълбоко и ритуално – едно от малкото неща, по което си приличаха внучка и баба. По онова време беше позволено да се изпитват подобни чувства само към мъртвите. Разбира се, нито Ана, нито баба й скърбяха. Как можеше Ана да тъжи за някого, когото не познаваше? А баба й – нима си спомняше колко е била привързана към своята баба... Но ведрината на останалите жени веднага ги ограждаше и скоро те забравяха защо са дошли и как бе подобаващо да се държат. Баба й си сръбваше от винцето, а Ана хрупаше полуразтопените вафли. Слушаше с интерес преразказите на най-важните събития от живота на живи и умрели и получаваше вниманието, за което жадуваше между тиганите и градината, сред които баба й вечно се губеше. Единствено тук тя и другите жени си позволяваха да слязат от въртележката, на която се бяха качили и обрекли доброволно доживот. На гробището нямаше врящи супи или царевица, която да се прекопава – там, под покривалото на родовата почит, жените сваляха семейната си забрадка и разголваха чувствата си една пред друга. Отделяше се еднакво внимание и на голямото, и на малкото, които като че ли единствено тук се изравняваха. След няколко часа, прекарани там, и двете си тръгваха с неохота, защото тук сред мъртъвците всяка от тях се чувстваше по-жива от всякога.

И ето сега Ана трябваше да съпроводи баба си до гробището отново. Този път обаче щеше да се върне сама, макар и с върволицата, която също изпращаше старицата. Щяха да й липсват тези мигове, онзи живот, в който голямото и малкото имаха еднаква тежест.

Ана се разплака, разплака се така, все едно погребваше собственото си тяло. Когато се върнаха от гробищата, тя изключи телефона си и легна да спи. Събуди се едва на следващата утрин.

Родителите й не отложиха сватбата. Бяха я организирали в продължение на няколко месеца и отлагането щеше да им коства пари, които не можеха да си позволят. Когато Ана влезе в църквата и тръгна към олтара, тя отново почувства същата ведрина от часовете си, прекарани на гробищата. Свещите, виното и водата, чимширите и припяванията на попа – всичко това й напомняше на ритуалите пред гробовете. Не скърбеше за себе си. Както и на гробищата, тя се чувстваше по-жива от всякога.

6.

Дойде в дома им навръх Петровден. Слънцето блестеше като внезапно изникнала възможност, а Даниел се стараеше да не забрави на колко е години. Осем години – обезателно трябваше да запомни годините си. Тези години идваха при него и си отиваха, не го задушаваха, но и не го изоставяха – трупаха се и запълваха празнините му. Виж за името нещата не стояха така. С радост би се отървал от него, стига новите му родители да се съгласяха. Нищо хубаво не беше видял от това име – само обиди, наказания и тъга. Дори родната му майка не му го беше дала, така му разказваха лелките в дома. Искаше сам да си го избере. Щеше да се кръсти Хектор или Аспарух като онези героични мъже, за които им разказваха в следобедната занималня. Никога нямаше да бъде като тях, поне да носеше името им. Но не, в дома му бяха отнели дори този избор, майка му също, като дори не му беше дала име, преди да го захвърли. Мразеше я, от дън душа я мразеше тази майка. Щом тя се беше държала така с него, значи и той можеше да прави каквото иска със себе си. Веднъж в дома, когато по-големите деца го бяха пребили до едно дърво, той седна на земята, обърна се към дървото и го прегърна. После свлече ръце в основата му и започна да ги търка, търка, така че кожата му се обели и кръв обагри дланите му. Той продължи ожесточено, като стискаше зъби, за да понесе болката от прежулването. Не искаше да спира и нямаше, докато не го забелязаха няколко деца и не отидоха да повикат помощ. Когато един едър служител го отдели от дървото, Дани приличаше на освирепяло зверче. Той захапа едната си рана и докато я гризеше, ръмжеше. Престоя две седмици в болница и още толкова, изолиран от останалите деца в дома.

Служителите в дома бяха свикнали с изобретателността на децата в опитите им да се самонараняват. Сетивата на възпитателите бяха изострени и те често надушваха подобни прояви, още преди малчуганите да знаеха, че щяха да ги извършат. Затова се случваше да затворят някое дете в стаята за изолация, ако буйстваше, или, напротив, бе необичайно инертно и стоеше на едно място, без да реагира. След една нощувка там нещата се уталожваха.

Дани, както го наричаха всички, често се озоваваше в тази стая и даже я обичаше посвоему. Тя го предпазваше от останалите, но не и от самия него. За жалост, нямаше стая за изолация на мислите. Мечтаеше някой ден да изобретят такава. Нямаше да излезе оттам, докато не го извадеха насила. Тишина, ако не можеше да получи любовта, за която копнееше – това щеше да си поръча. Сега тя му се изплъзваше – гласове отвън, гласове отвътре... Когато пораснеше някой ден, щеше да я намери и да се ожени за нея. Щяха да си живеят щастливо двамата.

Мръсен и с уплашен поглед, той седна на края на дивана във всекидневната на Ана и Илия. Ана се опита да се приближи до него, но той се отдръпна встрани. Илия й беше направил знак да не го притеснява и тогава каза:

– И-и-искаш ли да ти покажа нещо?

– Да – блеснаха детските очи.

Илия го заведе в стаята, която му бяха подготвили. Вътре имаше колички, конструктори, а в единия ъгъл и бяла боксова круша с маркер и гъба под нея.

– О-о-обичаш ли да рисуваш?

– Не много.

– Защо? Забавно е.

– Да, забавно е – побърза да изрече Дани в страха си да не противоречи на бъдещия си баща.

– Е-е-ето, когато се ядосаш на някого, може да нарисуваш л-л-л-лицето му тук. А п-п-п-осле – Илия спря за миг, за да си поеме дъх, – после го спукай от бой...

Дани го погледна и горната му устна потрепери. „Мама”, помисли си той. „Стига да знаех как изглежда, бих рисувал само нея.” А на глас рече:

– Добре.

Вечеряха тихо. Ана няколко пъти се опита да заговори Дани, но той приемаше всеки неин въпрос като изпитание и спираше да яде. Започваше да върти очи, сякаш премисляше кой отговор се очаква да даде. Ана усети това и спря. Стана и дръпна пердетата. През прозореца се изляха стотици уморени лъчи от залязващото слънце. На места те струяха гъсто един до друг и се сливаха в светлинен слънцепад. Други проникваха до далечните ъгли сами като постлани пътеки към пода. Дани впери поглед в прозореца. Очите му се наводниха и той с мъка преглътна. Толкова много лъчи, толкова много възможни пътеки. Чувстваше се на ръба на собствената си пропаст. По който и лъч да тръгнеше, все щеше да пропадне. Нямаше път, който да го изведе към слънцето, а същевременно не можеше и да се скрие изцяло от лъчите. Те винаги го намираха, дори в ъгъла на много мрачна стая. Толкова близо и толкова далеч, неуловимото слънце нито го приемаше, нито го отхвърляше.

Вечерта, когато го сложиха да спи в новата му стая, се въртя дълго, преди да заспи. Накрая затвори очи и му се присъни слънчевата светлина от прозореца. Самият той, легнал в средата на слънцето като на кръстопът, или по-скоро многопът, от който тръгваха всички пътища. Стана му тежко на гърдите, толкова тежко, сякаш носеше товара на човечеството. Хилядите лъчи, хилядите възможни пътища, за които много хора мечтаеха, го смазваха под товара си. Започна да пропада в изгарящата ярка светлина, миг преди да изкрещи в кошмара си.

  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница