Ана диана Петрова 1

Реши първо да направи по-трудното. Вкара кучето си в колата. То, противно на очакванията й, не подозираше какво планира да направи тя. Мая го гледаше в очите на всеки светофар, където спираше. Плачеше, бършеше сълзите си и отново гледаше кучето. За миг й се стори, че очите му са същите като на бебето й, когато го изостави пред дома за деца. Чу оглушителния рев на нечий клаксон. Форсира гумите и потегли отново. Запъти се към Симеоново. Щеше да го изсипе от колата си там и да се заспуска с висока скорост надолу, за да не може то да я настигне. Още сега, преди да стори онова, което беше замислила, тя вече си представяше как кучето й тича след колата, а тя, безсилна да преживее отново изоставянето, спира и го взема обратно. Прегръща го, а то маха с опашка и облизва лицето й.

Мая спря на малкия площад с форма на неравен шестоъгълник. Стар червен автобус, чийто ауспух пърпореше, се канеше да се търколи по надолнището. Тя стоеше и гледаше Рошко в краката на предната седалка, без да посмее да предприеме каквото и да било пред хората на спирката. Чуждите очи й се струваха като безмълвни прокурори, които искаха единствено да я нашляпат по непослушната съвест.

В изблик на гняв срещу себе си, срещу хората от спирката и техните очи, срещу целия свят, тя отвори вратата си и я затръшна демонстративно. После тръгна към другата предна врата. С всяка стъпка Мая усещаше все повече погледите, които се лепяха по тялото й и преди още да бе извършила каквото и да било, обвиняваха.

Тя отвори вратата и Рошко излезе. Кучето се втурна към спирката да подуши чакащите, а през това време тя с няколко скока се озова обратно до своята врата. Предусетило, че се случва нещо нередно, кучето се обърна към нея и преди да се затича към колата, още с махаща опашка, Мая изфорсира гумите край спирката. Зад себе си тя остави облак от прах и си наложи да не поглежда в огледалото. Шофира със 70 км/ч. по надолнището и без малко да се забие в новобогаташкия палат на един от завоите.

За себе си тя смяташе, че е стигнала дъното. Изостави отново и макар да ревеше с глас в колата си, очите й стояха широко отворени – както може би правеха хладнокръвните убийци, или по-скоро вече хладнокръвните убити.

Дани се възстановяваше бързо след операцията. Отстраниха превръзката му седмица след изписването. Трябваха му десетина дни, за да се върне на училище. През цялото време, в което и тримата бяха у дома, Ана и Илия споделяха домашните си задължения, но никой от двамата не говореше за бременността й.

Веднъж, когато Ана счупи чиния, след като я пренасяше от масата към мивката, Илия понечи да й помогне да събере натрошените парчета.

– Не ми помагаш така. Говори с мен.

Илия продължаваше мълчаливо да събира парчетата.

– Викай! – ядоса се Ана.

Илия продължаваше да върши същото с поглед, насочен в земята.

– По дяволите! – Ана се прихвана за корема. – Боли!

– К-к-къде?

– Ето тук – Ана посочи сърцето си и погледна Илия, изпълнена с копнеж да се помирят.

Илия се изправи от земята с парче от начупената чиния. Той го стисна и от пръста му закапа кръв.

– Моля те, недей – хвана ръката му Ана, но тя беше твърда като камък. – Моля те.

Илия хвърли парчето и тръгна да излиза.

– Обичам те – затрепери гласът й. Илия се спря, както беше в гръб, а след това се запъти към входната врата, без да се обръща.

Новата протеза на Дани изглеждаше чудесно и само ако човек се вгледаше по-настойчиво, можеше да познае, че това е изкуствено око.

Дани се чувстваше отлично и прекарваше все повече време навън с приятелите си, макар зимата да напомняше вече за себе си.

– Мамо, кога ще видим Мутия отново? – попита майка си веднъж на вечеря.

Тя държеше вилица в ръка и без малко да я изпусне. Илия спря да яде и я погледна подозрително.

– Миличък, разкажи на баща си за Мутия, как те водеше на пикник в гората и как ни донесе Скипър.

– Мутия... – и Дани започна да разказва за преживяванията си.

Илия почти не го слушаше, но не изпускаше Ана от поглед. Когато Дани стана и отиде в стаята си, той потропа с пръсти по масата.

– Всичко е я-ясно – рече. – Мутия е бащата, нали?

Настъпи кратко мълчание.

– Да – рухна Ана, която не спираше да се нуждае от подкрепата на съпруга си. Бременността й я измъчваше все повече. Постоянно й се гадеше, а настроенията й я запращаха от една крайност в друга. Изплашена до смърт да не загуби детето си, тя се пазеше от вятъра, от неприятните емоции и от умората. Но не успяваше да върши всичко това сама. На всичкото отгоре постоянно се притесняваше да не би детето да беше наследило недъга на баща си.

– Оценявам искреността ти – рече саркастично Илия.

– Моля те, не ме оставяй – рече Ана.

– Той знае ли? – попита Илия с желязна студенина в гласа си.

– Не. И няма да узнае – в очите на Ана се четеше отчаяна твърдост. След това изведнъж изражението й се смекчи. – Не ме оставяй – примоли се отново.

Имаше чувството, че всеки момент земята ще се разтвори и ще я погълне завинаги. Може би така щеше да й е по-леко.

– Няма – отговори Илия и Ана отново понечи да го прегърне. Той не помръдна, сякаш беше вкаменен. – Но от утре. Д-д-днес искам да остана сам.

Ана отпусна ръце, погледна го още веднъж умолително, но след като той не й отговори, тя се обърна и излезе от стаята.

Една утрин в девет часа Мая чакаше пред галерията за чуждестранно изкуство. Облечена в дълго червено палто и обута във високи обувки на червени токчета, тя изглеждаше като дама от класа. Когато портиерът пристигна, той я помисли за фръцла от висшето общество, купувач на картини. Огледа се да види дали не я чака скъп мерцедес наоколо, не видя такъв и, незнайно защо, се притесни още повече.

– За съжаление не мога да ви пусна... Първо трябва да дойде уредникът. Такива са правилата – смотолеви той.

– Ще почакам – отвърна Мая и се усмихна.

– Заповядайте вътре, седнете – рече портиерът, който предложи стол в портиерната си, но мигновено съжали, защото да предлагаш на дама от висшето общество да седне в портиерната на музея, изведнъж му се стори глупаво. – Ще ви пренеса един стол при картините.

Той се бори известно време да изнесе стола от тясната портиерна, накрая успя и настани гостенката срещу африканските скулптури на първия етаж. Мая седна срещу женски идол с широк таз и се облегна. Портиерът се суетеше още известно време, но тя не даваше признаци да желае да разговаря с него и той тихомълком се оттегли.

Тишината в залата рано сутринта, сумракът в музея, далечното бучене на колите отвън, скулптурите – всичко това напомни на Мая за една внезапна изповед от миналото й. Беше съвсем малка и се беше разболяла от ангина. Майка й й беше заръчала да не излиза от леглото, освен когато трябваше да пие чай. След това беше побързала да иде на работа в дома. Соня Табакова никога не би останала вкъщи заради някаква си ангина. Винаги изоставените деца и техните проблеми бяха по-важни. Огорчена и самотна, Мая я изчака да излезе рано сутринта, облече се и като залиташе, се отправи към църквата „Александър Невски”. По тялото й преминаваха тръпките на треската й, виеше й се свят, но тя беше решила да иде. Пусна я мъж във всекидневно облекло и с брада. След това, като я огледа с любопитство, й рече:

– Ти за какво, чадо, толкова рано?

След като Мая се опита да му отговори, но от устата й излязоха само объркани, накъсани думи, той я прекъсна, като й направи знак да влезе вътре, все едно я канеше у дома.

– Ей сега ида.

И излезе, за да облече църковната си дреха. Мая остана сама в църквата сред иконите, далечния шум от преминаващи коли и наситената с духове тишина. Гледаше нагоре и встрани. Прозорците бяха толкова високо, а тя беше там долу, нежелана от собствената си майка и горяща от високата температура. Не беше вярваща, никой не я беше възпитавал в християнската вяра, но за първи път през живота си почувства бог, нещото, за което всеки избягваше да говори през годините на комунизма.

– Да се изповядаш ли идеш, чедо? – попита я тихо свещеникът, който й се стори по-различен в черната си дреха, някак по-достоен за уважение.

– Не – уплаши се Мая. Тя стана и тръгна да излиза от църквата с очи, които горяха по-силно от челото й.

Мая никога не забрави този момент, когато беше останала сама в църквата, момента, в който тя за първи път осъзна, че не е сама. Дори майка й да я изоставеше, дори целият свят да я изоставеше, нейният бог съществуваше от тази утрин нататък. Тя не можеше да си го представи, нито да обясни някому какво представлява той, но го усети в сумрака и тишината на църковния въздух.

Сега, когато беше останала сама в галерията и наблюдаваше скулптурата на африканския женски идол, вероятно символ на плодородието, тя отново го усети.

– Здравейте – прекъсна мислите й Илия. – Мога ли да помогна с нещо?

– Помните ли ме, казвам се Мая – подаде тя ръка и стана. – Исках да поговоря с вас за майка ми – Соня Табакова.

Мая го изгледа отгоре до долу. Илия направи същото с нея.

– Леля С-с-соня – рече Илия, проклинайки за хиляден път заекването си, макар сега то да беше много по-слабо отпреди.

– Да – гласът й пропадна, като издаде горчивината й. – Исках... да попитам... – устата й потрепери. Сълзите й потекоха, неканени.

– Заповядайте, моля – слабостта й даде кураж на Илия. – Ще ви разкажа каквото знам за нея.

Той я покани в кабинета си и й предложи чай.

– Ментов, ако имате – подсмърчаше Мая.

Щом седнаха, а двете чаши пред тях извиха пара, те се спогледаха мълчаливо за миг.

– Познавахме се по съседски. Понякога ми носеше нещо сготвено, а аз й разказвах за живота си. Аз... не м-м-мога да имам деца – човек се чувства изоставен, досущ като децата в дома, където е работила на младини. Може би дори повече.

– Предполагам – каза Мая.

Настъпи кратко мълчание.

– Смъртта й разби една от илюзиите ми... става дума за картина. Може и да сте чували за нея по телевизията. Картината с кървавите вени.

– Чудото ли?

– Да, „чудото”, което не е никакво чудо.

– Но доколкото знам никъде картината не „се държи” така, както в тази галерия. Може би някой ден ще я върнат тук.

– Вижте. Не знам защо съм откровен с вас. Мож-жжже би това, което ще направя сега, е най-голямата глупост в живота ми. Но не ми пука... – и Илия й разказа всичко за картината.

Щом свърши, срещна празния поглед на Мая.

– Да, майка ми беше способна да разруши всичко край себе си, и все не съзнаваше бе, мама му стара.

– Но – засмя се Илия на псувнята й, – нищо не е разрушавала. Всичко се оказа плод на въображението ми.

– Вие не я познавате... както и да е. Благодаря ви за отделеното време – Мая стана.

– Но, моля ви, за мен беше удоволствие. Идвайте, когато пожелаете. Музеят винаги ще е отворен за вас.

– Ще запазя тайната ви – отвърна Мая.

– Все едно. И без това всичко отива по дяволите.

– Господин уредник... Илия – рече Мая, а очите й заблестяха. – Да идеш по дяволите понякога е по-добре, отколкото да останеш тук.

Илия изпрати Мая до вратата, а после дълго гледа след нея. Вън заросяваше, а косите й се развяваха, подухвани от вятъра.

– Забележителна дама – рече портиерът.

– Тя няма да се върне повече тук – отбеляза Илия.

71.

След като продаде апартамента си и изостави кучето си, Мая започна да мисли как да похарчи парите си. Избра град Пуне като първоначална точка на пътешествието си. Градът не беше малък, а забележителностите в него не бяха чак толкова много. Град Пуне не представляваше голям туристически интерес за чужденците, но много индийци обичаха да го посещават по време на фестивалите.

Мая пътува дотам с претъпкан влак от Мумбай. По време на целия път из влака щъкаха амбулантни търговци, които предлагаха неща за хапване и всевъзможни джунджурии. Макар железниците в Индия да бяха най-големият работодател в Индия, релсите рядко бяха поддържани. Случваше се влакът да спира и вътре да става много душно. Но пътят до Мумбай беше живописен и това като че ли смекчаваше обстоятелството с неудобното пътуване. На Мая й беше все едно с какво и кога пътува. На нея й се пътуваше и това единствено имаше значение в онзи момент.

Когато влакът се проточи през прелестите на малкото градче Лонавла по средата на пътя, Мая потъна в изобилието от зеленина, без да откъсва поглед от прозореца. Двама туристи до нея обсъждаха на английски местонахождението на двете пещери, които се намираха нейде из зеления разкош и как щели да организират пътуването си дотам. На Мая й се прищя да я заведат и нея, да се скрие в някоя от тези пещери и никога вече да не се завърне в онзи свят, в който беше живяла. Сега всичко, което й се беше случило, й се струваше като кошмар, от който се беше събудила чисто нова в пъплещия влак с прозорец към рая.

Нейна колежка я беше свързала с Прадип, индиец, който понастоящем живееше в Амстердам, където работеше в медицински център. Но семейството му беше в Пуне и в момента той беше там за няколко седмици. По времето, когато Мая трябваше да пристигне там, беше третият ден от отпуската му и тя се беше уговорила да му плати, за да я разведе из града. Настани се в бунгало на National Hotel, за което плати сумата от около 10 лв. на нощувка, която при все ниската цена включваше и чай сутрин и вечер. Бунгалата бяха разположени в малка, добре поддържана градина, бяха чисти и в банята дори имаше течаща топла вода, истински лукс за индийските хотели.

Вечерта Прадип, нисък индиец с класическите черни очи и черна мазна коса, й предложи да я разходи в централната част, където течеше индуисткият фестивал Ganesh Chaturthi. Придружаваше го още по-дребната му жена, която ходеше с дънки и блуза, но и с точка бинди между очите си. Тя не говореше добре английски, но разбираше всичко, което Мая казваше. За Мая беше истинско мъчение да поддържа обикновен разговор с тези двама мили хора, чието време й се струваше, че отнема съвсем излишно. Но се насили да се държи добре и започна да разпитва за фестивала и индийските обичаи, свързани с него. Докато Прадип й разказваше, а жена му подсказваше какво още можеше да добави на някой от индийските диалекти, Мая се заинтригува от мита около фестивала и потъна в разказа на двамата си вече приятели без мисъл и без да наблюдава себе си отстрани, нещо, от което не можеше да се отърси през годините и нещо, което по-скоро й пречеше. Може би именно на това дължеше нещастието си.

Ганеш – индийският бог на щастието, който унищожаваше всички пречки, повеляваше мъдростта, интелекта, обучението, разсъдливостта, късмета, щастието, вратите, домакинството и писането. Той имаше слонска глава, четири ръце и човешко тяло. Една от легендите разказваше, че баща му – многоръкият Шива, се е сражавал в битка и Ганеш израснал без него. Когато един ден Шива се завърнал вкъщи, той никога не бил виждал сина си, а Ганеш също не бил виждал баща си. Ганеш пазел вратата на банята, докато майка му се къпела, и не позволил на Шива да влезе вътре. Ядосан, баща му го обезглавил и го прокълнал главата му да бъде заменена с лика на първото животно, което премине. Това животно се оказало слон и така Ганеш се сдобил със слонска глава. Когато разбрал, че бил сторил зло на собствения си син, било вече твърде късно.

Фестивалът, който беше спретнат в негова чест, продължаваше десет дни и завършваше с церемониално потапяне на статуите му във вода. Мая не можа да разбере каква точно бе причината за това, но не беше важно, защото това, което имаше значение, беше, че тази страна успява да я разсее от момента, в който се качи във влака за град Пуне, а това беше и крайната й цел. Искаше да забрави за себе си, за миналото си, и дори се осмеляваше да се надява, че може да се почувства добре. Тази страна й даряваше време за самата нея с пълни шепи и усещането за магия, която се случваше, я завладяваше все повече.

Това нямаше нищо общо с просветлението, което някои западняци смятаха, че получават, щом стъпеха в Индия. Мая не затваряше очите си за мизерията и смрадта, която се носеше по улиците. Тя я виждаше и усещаше, но това не й влияеше, защото сега всичките й сетива бяха обърнати навътре. Макар да се разхождаше сред шарения фестивал на Ганеш, всъщност единственият фестивал, в който участваше, беше този на собствения си слънчев многопът.

72.

Улиците бяха нашарени с украса, която показваше различни етапи от индийската митология, без задължително да е свързана с Ганеш, а на всеки щанд имаше поне по едно мурти. Огромните дворци и храмове, които светеха във всички цветове, помещаваха желаещите да танцуват и да провеждат различни ритуали. Пътят пъстрееше и гъмжеше от хора в цветни дрехи.

Прадип попита Мая дали иска да изпият по бира в някой бар, но тя отказа под предлог, че е изморена. Искаше да остане сама и затова каза, че ще си хване рикша до хотела.

– Ще те придружим.

– Но защо? – попита Мая на английски.

– Защото шофьорите лъжат.

– За пари ли? Не ми пука. Аз имам пари.

– Не се говори така – рече Прадип. – Тук никога не казвай, че имаш пари.

Мая махна с ръка, а Прадип и жена му тръгнаха след нея. След като предплатиха на шофьора, те се сбогуваха до следващия ден, а жената на Прадип я прегърна. На Мая й се плачеше, бързаше да остане сама и едва преглътна напиращите сълзи.

На следващия ден се събуди късно по обяд. Закуската се състоеше от вкусни тестени изделия и традиционен индийски чай с ароматни подправки, много захар и мляко. Необичайното начало на деня – не беше закусвала от години, я подготви за тура из забележителностите на Пуне, за които Прадип учтиво предложи да я разведе. Този път Прадип дойде без жена си.

– Индия лекува.

– Така казват всички – изсмя се Мая престорено.

– Първата ни спирка ще е пещерният храм Pateleshvara. Той е близо до реката Мула-Мутха – рече сериозно Прадип.

– Мула-Мутха?

– В Пуне двете реки се сливат и имат едно име.

Храмът Pateleshvara беше малък незавършен храм от VIII век със сравнително голяма, добре поддържана градина. В нея се мотаеха хора, които си почиваха в сянката, четяха книги и вестници, а други се молеха. Там Мая търпеливо изчака Прадип да й разкаже за храма, като през това време наблюдаваше необичайната гледка. Никой не бързаше, не ухаеше на парфюм и не изглеждаше напрегнат. Тогава Мая се обърна към Прадип и започна да разказва историята си във внезапен прилив на словоохотливост.

Двамата обядваха доволно и след това потеглиха към Лал Махал – дворец, построен в памет на Шиважи. Срещу вход от две рупии, или приблизително 5 стотинки, влязоха в грандиозния дворец. Той не впечатли Мая, не беше сигурно дали тя изобщо забеляза какво има вътре, защото не можеше да спре да мисли за собствената си съдба. За да я разведри, Прадип й разказа за своите родители. Те се оказали деца на бивши любовници, но техните родители осъзнали това едва когато се видели по време на сватосването.

Докато бъбреха, неусетно се преместиха отсреща – в историческия паметник Shaniwar Wada. Крепостта, построена през XVIII век, била седалище на Пешвите и била изгорена до основи, като от нея останали само масивните каменни стени. Разходиха се из градината и побъбриха още малко. Мая беше в Индия от два дни, а вече чувстваше Прадип по-близо до себе си, отколкото когото и да било другиго в живота си.

– Ще те запозная с един българин. Ще ти хареса.

– Няма нужда, Прадип. Покани ме у вас.

– С удоволствие, но ще поканя и него.

– Не, наистина няма нужда – натърти Мая.

Една от най-древните кухни бе тази на хилядолетна Индия, така й разказваше Прадип. Смятало се, че тайната на изтънчената индийска кухня била в премерената употреба на подправките. Но извън вкуса индийската домашно приготвена вечеря можела да бъде „празник за сетивата” със своите цветове и апетитен аромат. Мая обичаше рибата, киселото мляко и зеленчуците, но никога не ги беше яла, приготвени в едно ястие. Сьомгата, която беше приготвила съпругата на Прадип, беше със средна големина. Тя беше поръсена с лют пипер и ухаеше на прясно стрит чесън и джинджифил.

– Мариновате ли я? – попита Мая.

– Всяко вкусно ястие се приготвя за повече от ден – отговори й Прадип с присъщото си достолепие на наследник на велики прадеди.

Гостната беше притъмнена, а интериорът – ретро кукленски, както се стори на Мая. Веднъж седнал във фотьойла, човек се чувстваше като в машина на времето – може би назад, а защо не и напред, когато подобен дом можеше да съществува само в представите му. Около масата бяха насядали децата на Прадип и жена му – очите им блестяха в сумрака и разказваха на Мая страшните истории на праиндийците.

В единия фотьойл стоеше Боян Калугеров. Бяха го представили на Мая, но тя бързо отклони поглед от него. Много по-интересни й бяха децата.

– Къде живеете, казвате? – опита се да я заговори Боян Калугеров, който не сваляше очи от нея.

– О, в София – градско леке съм – отвърна Мая, като лиши думите си от всякаква закачливост.

– Хм, как не съм ви виждал по-рано?

Мая се направи, че не го чува, и с учудване установи, че й стана приятно. Тя продължи да наблюдава как момичето пощипва брат си.

– Хей – рече им тя. – Искате ли да ви покажа една игра?

– Не ви разбират. Позволете да преведа... – намеси се Боян Калугеров.

Настъпи кратко мълчание.

– Добре, щом искате – каза Мая.

Боян Калугеров избърбори нещо вероятно на индийски, децата очевидно разбраха какво им каза, защото очите им се разтвориха още повече, сякаш искаха да изгълтат всяка дума, която той произнасяше. Обърнаха се към Мая в очакване. Тя протегна длани и ги задвижи напред-назад. След това сложи ръцете на момчето върху своите. Раздвижи ги напред- назад, а после ги плесна и подложи неговите под своите.

– П-а-л-а-ч-и-н-к-и – произнесе бавно тя.

– П-а-л-а-х-и-н-к-и – опита се да повтори момчето.

Сестричката му го изблъска и подложи своите длани. Боян и Мая се спогледаха и се засмяха.

– Пропуснах ли нещо? – зададе се Прадип с две пълни с вкусотии чинии. След като не получи отговор, се подсмихна и постави чиниите върху масата.

74.

След вечерята, която премина шумно, Прадип продължи да разказва за хилядите индийски обичаи, за многообразието на религиите в Индия, за храната, за Ганеш и река Ганг. Жена му, която не говореше много, само поднасяше и прибираше ястия. А Мая и Боян, улисани в общия разговор с Прадип, почти не я забелязваха.

Те си тръгнаха късно вечерта, като Боян предложи да съпроводи Мая до хотела под предлог, че щял да превежда на шофьорите на рикши. Това винаги се налагало, а Прадип, видимо уморен, се съгласи да я предаде в ръцете на приятеля си с облекчение.

Когато рикшата заподскача по неравните индийски улици на града, Боян рече:

– Извинете за проявеното любопитство, но от кой квартал сте?

– Защо, това важно ли е? – засмя се искрено Мая за първи път от много време насам.

– Не, но макар да съм сигурен, че не съм ви виждал... някак ми се струвате позната.

– Чудно. Живеех в центъра на града, но дефакто в Надежда. Това обаче вече е минало.

– Миналото... винаги те застига, а понякога те изпреварва и те чака в бъдещето.

– Така ли? Не ми казвайте, че това са думи на велик философ – рече Мая.

– Не. Само на дървен – додаде той и посочи към себе си.

Двамата отново прихнаха да се смеят. Откакто беше дошла в Индия, Мая се чувстваше по у дома си от всякъде другаде. Тук беше единственото място, където мислите й за Дани, за майка й и за горчилката от изминалия й живот я напускаха от време на време. По индийските улици, зад всеки ъгъл, във всяка барака гъмжеше от човешки съдби. Нейната не значеше повече, сравненa с бедността и мизерията, които пропиваха този град. Смирението – може би то можеше да й помогне да си прости. Като гледаше сергиите, които задминаваха по пътя си, Мая осъзна, че трябва да слезе най-долу, може би да търка с парцал пода на някой храм или да събира плодове от полето – работа, която повечето индийци вероятно биха пожелали да имат.

– Ще ми намерите ли работа в някой храм?

– В храм? Но защо? – учуди се Боян Калугеров. – Ако нямате възможности, аз ще ви помогна с пари.

– Благодаря за щедростта ви. Но не е това. Искам да поработя. Може би да мия пода или нещо подобно.

– Няма проблем, но... – поглади брадата си Боян, – не мислете, че това ще помогне да си простите, още по-малко ще застави света да го стори.

– Прав бяхте. Вие наистина сте дървен философ.