Ана диана Петрова 1

Дани се чувстваше изключен от щастието на родителите си – то му изглеждаше неистинско, стъклено. Той усещаше, че се случва нещо необичайно със семейството му. Баща му сякаш не беше на себе си от известно време – не излизаха вече заедно, не ритаха топка, не си говореха. А майка му го беше забравила – все ходеше по лекари и почти не му обръщаше внимание. Гледаше да се беше изкъпал и нахранил и вече не се интересуваше от него както преди. Дани инстинктивно избягваше да се сближава с Ана в началото, защото се страхуваше да не го изостави и тя. Но след това неусетно свикна с вниманието й, смяташе, че няма веднага да се научи как да се държи към единствената жена, която се стараеше да го обича като майка.

Когато Ана беше решила, че бе дошло време да му разкаже за бебето, й се стори, че той, блуждаещ в своя си свят, сякаш не я чува. Беше една вечер, когато тя дойде до леглото му – не беше се случвало отдавна.

– Миличък, искам да ти разкажа една история... тя е съвсем истинска.

Дани наостри уши, без да подозира каква ще е тазвечерната приказка.

– В мен расте едно зрънце, което ще се превърне в бебе...

Дани мълчеше и разглеждаше пръстите си. В този миг те сякаш представляваха най-интересното занимание на света за него.

Ана го изчака няколко минути в мълчание. Отново й се плачеше:

– Моля те, Дани, кажи нещо...

Дани се сви в леглото с гръб към нея, но тя го хвана за раменете и го обърна към себе си.

– Ще ме изхвърлиш ли? – викна той и се разплака.

– Как можа... как можа да си го помислиш. Аз те обичам.

– Но не съм бил зрънце...

– Дани, моля те... ще ме разплачеш отново, а това не е добре за бебето.

– Нека да умре. Мръсно бебе! – зарита я Дани. Ана хвана краката му, за да го усмири.

– Не се дръж така, Дани! Аз никога няма да спра да те обичам.

Но Дани въртеше глава и не искаше да чува какво му говори. Ана се отдръпна. Той продължаваше да рита и да скимти като ранено животно. Тя отстъпи назад и излезе от стаята.

Направи си чай от маточина, за да се успокои, и побърза да легне, притеснена за ефекта върху бебето. Може би щеше да опита друг ден.

Илия се чувстваше като великан, застанал с единия си крак върху клатеща се скала, а с другия – върху друга. Искаше да ги съедини със стъпалата си, но това беше невъзможно. Опитваше ли, опитваше, о, само как опитваше. От известно време не можеше да спре да си представя как Ана се е любила с Мутия, докато Дани е спял в съседната стая. Настроението му се сменяше – ту умилително се хвърляше на врата й, ту й се ядосваше наум и я проклинаше за това, което беше причинила на семейството му.

Толкова я обичаше, а тя разби света му на пух и прах. Като мъж не можеше да понесе такава жена, като човек – тялото и духът му, противно на неговата воля, отказваха да живеят след подобни разкрития. Не, не беше силен. Дори боговете не можеха да бъдат силни в подобен случай.

Илия инстинктивно избягваше да мисли за случилото се, заравяше се в музейните книжа, преместваше картини, редеше заповеди на чистачката. През деня беше по-лесно, но вечер трябваше отново да се върне при жената – онази, която го изтръгна от здравата земя на новопоникналия оптимизъм и смаза с краката си. Това не беше любов, или поне не такава, каквато той единствено си представяше. Беше й нужно дете незнайно защо – никога нямаше да разбере този порив на преддетното същество, бленуващо за нещо, от което няма представа. Това същество беше готово да си навлече неприятности, отговорности, да се впусне в едно порастване, което не беше съвсем задължително, а на всичкото отгоре и беше опасно – за това да не би да загубеше себе си в цялата какафония. Струваше му се, че в любовта между мъж и жена, макар и несигурно, но, боже мой, нима имаше нещо на тази земя, което можеше да се увенчае с подобна квалификация, удоволствието от порастването беше далеч по-безопасно. Тази малка, алчна, блудна жена. Искаше да я убие и... и да поднася цветя на гроба й всеки ден.

След като разбра какво е вършила, той сякаш го предъвкваше на интервали от няколко седмици. Забравяше за няколко дни, увлечен покрай ежедневните задачи, които сам си поставяше, но след това се завръщаше отново като муха около нощна лампа. Светлината на Ана го теглеше неустоимо, макар да съзнаваше, че може да изгори от нея, да загуби разсъдъка си – нещо, което му се струваше по-страшно от физическата смърт.

Отново и отново той изпитваше едновременно погнуса и сексуално привличане. Отвращаваше се от себе си, от нея и от света, който ги заобикаляше. Не, не мислеше за смърт, а му се струваше редно да мисли единствено за това. На въпроса: „Да бъдеш или не?”, той сам си отговаряше: „И двете”. Досега беше искал толкова малко от живота си – да живее като всички останали. След разкритията на Ана той не можеше повече да желае малко. Колкото по-малко искаше, толкова по-малки бяха нещата, които получаваше. В онзи ден, когато чу за измяната на жена си, той, изправен пред ужаса на собствения си гняв, се впусна да го превъзмогва по единствения възможен начин, за който се сещаше: щеше да иска, и иска, и иска. Щеше да иска всичко и всички днес и тук. Това не можеше да му бъде отнето.

И Илия, който никога не беше посмявал да стори нещо подобно, за първи път през живота си поиска всичко.

84.

Тревогите на Ана не й позволяваха да се отпусне, да остане насаме с бременността си. Считаше, че трябва да запомни всяка минута от времето си с малкото същество в нея – сънищатата, трепетите, усещанията. Говореше на детето си, галеше корема си и му пееше, като си беше наумила, че ако отсега общуваше с него посредством гласа си, то можеше и да не онемее. Колкото повече време минаваше, толкова повече Ана се вкопчваше в бремеността. Тя се стараеше да не се изолира от сина си и съпруга си, но те видимо я изморяваха. Сенките около очите й се наситиха със синьо-черния оттенък на доволната умора. Трябваше да се погрижи за техните чувства спрямо живота, който зрееше в нея. А искаше да пази силите си само за бебето. Тя и то – двамата можеха да си живеят, без да се докосват до външния свят. Дори кръвта в тялото й течеше по друг начин. Ана стискаше юмруци и наблюдаваше вените си. Те тласкаха живот към детето й. Мислите й също. Никога, преди да забременее, не се беше интересувала от психологическа литература. Сега жадно награби няколко поредици и се впусна да чете. Искаше да разбере себе си, детето си, да не пропусне нищо.

Без да изпитва съжаление към годините, които беше посветила на работата си в Комисията, тя реши да напусне. Не можеше да губи времето си на работа, когато имаше да записва толкова неща в паметта си. Усещаше това време десетки пъти по-наситено от предишното. Потрепванията в стомаха й, натежалите й крайници, сънищата й – тя искаше да запомни всичко, сякаш така щеше да го преживява отново и отново, когато остарееше и отново останеше сама. Но тя установяваше с огромна наслада всеки ден, че самотата й никога нямаше да я изпразва, както това се случваше досега. Дори когато детето й пораснеше и я оставеше сама, тя щеше уютно да се завира в онова знаене, че то съществува там някъде и като малък неосъзнат диктатор й налага режимите си. Самотата оттук насетне щеше да бъде единствено величина на нейното дете – дори не на самото него, а на съзнанието й, че го има. Ако знаеше това мъниче какви залози стоварваше тя върху него! Трябваше да се ограничи в очакванията си, трябваше да разпръска любовта си навред – към Дани, Илия, родителите си. Но колкото и да се самопринуждаваше, с лукавостта, която й беше присъща, Ана установяваше, че тази принуда бе обречена.

През следобедите, когато Дани беше втора смяна, тя спеше, завита в пухено одеяло, което не беше твърде топло, за да я отпусне и да заспи дълбоко. Не, това би развалило нощния й сън. Одеялото не беше и твърде леко, за да я държи полубудна от студ. Беше си го подбрала с точно онази дебелина, която можеше да я преспи така, че да се събуди, когато си поиска. Контролирано отпускане и тишина.

Бременността й напредваше. Тя посещаваше редовно детските консултации, беше се записала на йога за бременни и често обикаляше бебешките магазини. Разглеждаше играчки, завивки, дрешки. Разпитваше продавачките, запознаваше се с други бъдещи майки.

Единствено от време на време студени тръпки я полазваха. В тези мигове се сещаше за истинския баща на детето. Ами ако той узнаеше... не биваше тази новина да достига до него. Нито Дани, нито родителите й, никой не биваше да знае.

Роднини и приятели я разпитваха за чудото, което й се беше случило. Когато бяха заедно с Илия, той поглеждаше встрани, а тя уж споделяше как са ходили и спали в една църква в родопско село против безплодие. Беше й хрумнало да разказва тази история, след като прочета една статия в списание за чудотворната икона в църквата. Колко им трябваше на хората да повярват в чудото на нейната плодовитост? Така на никого нямаше да му хрумне да се усъмни и да разпитва, защото не биха предположили, съдейки по предишното държание на Ана, за нейната жестокост. Тя тъпчеше Илия и продължаваше да го натъпква дълбоко в земята на новия им живот. Страхът, че той не приема новината, я беше напуснал, макар и не съвсем. И тя предпазливо опипваше оградите на поправената им връзка. Всичко в новите им отношения миришеше на пластмаса и тя понякога не можеше да потисне усещането за обреченост, което се прокрадваше по ъглите на ежедневието.

Нощем Ана се будеше от отровни кошмари, които разтрисаха цялото й тяло и я обливаха в пот. Тя виждаше Мутия в сънищата си как похотливо вади огромния си език и я облизва цялата. Колкото и да искаше да избяга от този деспотичен език, тя не можеше. Вместо да се погнуси, неизбежността на лизането я възбуждаше и когато се събудеше, тя продължаваше да мастурбира както по-рано. Чувстваше се гузна, но сега имаше нужда да мастурбира повече от всякога. Използваше го като бързо приспивателно след кошмарните сънища.

Бебето – ако беше момиче, щеше да го кръсти Лили. Винаги беше харесвала това име. Веднъж, когато беше втори-трети клас, попълваше лексикона на друго момиче. На въпроса как би искала да се казва, тя отговори: Лили.

Ако беше момче... Ана някак не се подготвяше да е момче. Момчетата бяха друга вселена, за която тя не знаеше нищо, а и вече беше доказала на себе си, че не може да се справи много добре, след като търпеше неуспех след неуспех с Дани. И все пак, ако беше момче... щеше да помисли как да се казва. Щеше да го наблюдава много внимателно, да се учи от него.

Спомняше си отново и отново за първото движение в стомаха си, като едновременно с това се обвиняваше, че не бива да прахосва времето си в спомени. Сега трябваше да регистрира усещанията, а после, когато остарееше – тогава щеше да си спомня. Не устояваше да си преповтаря спомена... Помръдването нямаше характера на насочено движение, по-скоро я покърти със своята безсъзнателност. Как ли не си беше представяла това първо движение на бебето – като погалване, като леко поритване, но нищо подобно. То по-скоро приличаше на предсмъртно потръпване на заколен човек – такива, каквито ги показваха по филмите. Ана настръхна при мисълта си. Искаше й се да възприема бременността си като останалите жени, с които се беше запознала в класа по йога – умилително и сладникаво. Но не можеше да овладее това висше изкуство на женствеността. Смяташе, че годините безплодие са я белязали завинаги – тя нямаше да се радва на стръкчетата трева, да ръкопляска пред розовите ританки на някакво бебе, пък било то и нейното, нямаше да изпитва радостна любов. По-скоро страх, по-скоро болка – така си представяше любовта към детето си.

Сега това бебе спеше по цели дни и носеше безумно тежка глава на крехките си рамене. Завързано за пъпната й връв, то нямаше къде да избяга. Сигурно му беше клаустрофобично да живее на няколко сантиметра разстояние в продължение на месеци. То разучаваше вътрешната страна на матката, протягаше се и се отъркваше в нея. Ана погалваше местата, на които усещаше бебешката активност – те я изпълваха с водопадната радост на щастливото майчинство и ужасяващия страх да не загуби „фетуса”. Тези тръпчици осмисляха целия й отвратителен женски живот досега. Бебето не спеше по същото време като майка си. Понякога вечер тя се будеше от ръцете на Илия, които галеха корема й, а той, разрошен и с широко отворени очи, следеше движенията му.

– Какво правите вие двамата без мен? – закачаше се Ана.

– Изпробваме юмруците си.

– С кого? С моето момиче ли?

– Да. Аз винаги се предавам, а тя винаги ме надвива... с красивите си ръчички.

– А ако е момче? – поглеждаше сънено Ана към Илия.

– Ако е момче ли... ами ако е момче, изобщо няма да ти казвам какво правим – подсмихваше се Илия.

След това двамата се прегръщаха и се унасяха.

Дани не спираше да сънува слънчевия многопът – все този сън. Той бе в средата на слънцето, разперило лъчите си във всички посоки, и не знаеше накъде да поеме. Отново сам, след като приказката, която дори нямаше време да започне, вече привършваше.

След толкова време най-сетне беше започнал да се привързва към осиновителите си, и по-скоро към Ана. Усещаше я като по-голяма сестра, отколкото като родител. Обичаше я, но знаеше, че някой ден ще я загуби, и това му се струваше напълно в реда на нещата.

Този ден, изглежда, не беше далеч. Бебето, което беше на път да се роди, със сигурност щеше да бъде обичано повече от него, едноокия, изоставения.

Дани беше започнал да ходи на училище механично. Откакто научи новината за братчето или сестричето, което очакваха родителите му, той сякаш не беше на себе си. Не странеше от децата, напротив, играеше с тях. Но няколко пъти се сби ожесточено с един от съучениците си. Неговата майка винаги го вземаше след училище, а глупакът не спираше да се хвали как ходели на кино, на планина и майка му била „най-печената” от всички.

Случи се веднъж да се засекат в тоалетните. Дани се огледа – нямаше никой освен тях.

– Дрисльо! – изсъска през зъби Дани, който сам се учуди на внезапно избликналата ярост у себе си.

Ритна го и момчето стъпи с единия си крак в дупката на една от тоалетните. Маратонката му падна вътре и то циври до вечерта, докато майка му не дойде разгневена и не вдигна скандал на учителката. После го вдигна и го пренесе на ръце до колата си. Запали и изчезна сред облаци прах.

Ана дойде, повикана от учителката, и разтревожено протегна ръце към Дани. Той й обърна гръб, а класната рече:

– Не знам какво се случва у вас, но определено това се отразява на Дани. Той никога не се е държал така. Даже бих казала, че досега се е проявявал като свито дете. Моля да вземете мерки, защото при три подобни прояви училищният съвет ще гласува изключването му.

Ана погледна изкосо Дани, който все още й беше обърнал гръб. Привика учителката встрани и й отвърна:

– Моля да проявите разбиране към сина ми. Наскоро научи за моята бременност и предполагам, че ревнува.

– Аз мога да ви разбера, но не и родителите на пострадалото дете – изгледа я учителката от краката до лицето и обратно, но продължи да стои с вирната брадичка. – Поговорете с Дани, обърнете се към психолог. Наистина поведението му напоследък е....

Ана кимна мълчаливо, хвана Дани за ръката и тръгна напред. Ана беше отворила уста да каже нещо, но след като видя посивялото му и сериозно лице, се отказа. Щеше да отложи разговора за по-късно. Думи, приказки – какво можеха да му помогнат те. Трябваше да направи друго – да идат някъде само двамата, да му засвидетелства любовта си. Как не й се занимаваше сега с неговите проблеми. Откакто го бяха прибрали у дома, той не беше престанал да създава грижи. И сега, когато най-сетне небето се беше отворило и за нея, трябваше отново да му посвещава време. Но Ана не си позволи да се отдаде на чувствата си. Трябваше да се сдържа и да се отнася добре с него, за да запази семейството си. Не можеше да го обича както детето, което растеше в корема й. Най-сетне го призна, отвратена от себе си. Не можеше, но не можеше и да не го обича. И то не беше защото го разбираше и съжаляваше, не беше и защото искаше да се представи като достойна майка в собствените си очи или пък да запази съвестта си чиста, за да не повлияе зле на плода си. Тя наистина обичаше Дани – така както майка обича детето си. Дори никога той да не й повярваше, дори да я отхвърлеше, дори да... извършеше нещо ужасно. Мигом Ана си представи как забива нож в гърлото на малката си сестричка, досущ като Мутия, който го беше научил да прави това с животни, и настръхна.

Настъпи денят от началото на петия месец на бременността й. Това беше важен ден за нея, защото обещаваше най-сетне през този месец да има възможност да разбере пола на бебето. Това щеше да оформи мислите й като пластелин около зародиша. Ако тя знаеше, а не само предугаждаше как да мисли за детето си, то щеше да е по-осезаемо за нея. Щеше да може да си го представи – очите му, ръцете, крачетата. Ана щеше да го нарисува във въображението си по-ясно, така че да му помага да расте. Така можеше да предрече, защо не, да предрече поведението му, предразположеностите му още отсега. Майчинството беше божествено не само заради възможностите, които предоставяше: да се почувстваш жена, да създадеш дете. То беше божествено и от друга гледна точка – да твориш върху това дете и да твориш чрез него.

Но то сигурно нямаше да отговаря на очакванията й – горкото, толкова много свои желания прожектираше тя върху него. Ана не можеше да забрави този факт, както това се случваше толкова лесно и бързо на други майки. Тя познаваше Дани, познаваше и една част от себе си. Детето нямаше да бъде просто нейна рисунка. В определен момент щеше да отнеме четката от ръцете й и да продължи да се саморисува – както себе си, така и живота си. Мисълта за това още повече вълнуваше Ана – нетърпението й най-сетне да се срещне с детето в себе си растеше правопропорционално на корема й.

От известно време беше започнала да се задъхва. Органите й сякаш работеха на пълни обороти, тя се бореше за всяка глътка кислород. Беше й хубаво в парка и често си правеше самотни разходки там. Следобедите бяха нейното царство – нищо и никой не й липсваше. Можеше да броди из снежните пространства на северния парк или да спи, или да се къпе, докато не прималее.

Два пъти седмично Ана минаваше през едно и също място – градинката при църквата в Надежда. Първоначално тя бе застлана грижливо с есенни листа, а по-късно времето я беше ремонтирало в бяло. Този път снегът беше валял цяла нощ. Люлките стояха неподвижни и някак смешно украсени с натрупания сняг. Сняг със завидно чувство за хумор. Сняг, който можеше да преобрази всяка сивота във фестивал – прелестно-смешен.

С лека усмивка Ана разделяше снежното спокойствие със стъпките си и го очовечаваше. Тихото хрупкане под ботушите й, белият дъх от устата й – докато преди тя беше мизерник, грешка и мъчително недоразумение на природата, днес тя беше бог или богиня – все едно. Ако пожелаеше, можеше да нарисува своята картина върху този сняг, да го пресуши или раздели. Единствено не знаеше как да го подреди в началната му позиция, така, както го завари – ето това беше нещото, което я държеше стъпила на земята. Разликата между бога и човека за нея се състоеше именно в това сега – бог можеше да прави всичко, а тя – всичко, без да връща нещата, откъдето бяха започнали. Ана се усмихна широко на себе си. Бременността ли беше виновна за еретичните й мисли? Бременността – истински екстазният женски товар.

Изведнъж камбаните забиха. Три кучета, които се спотайваха до едно от дърветата, се стрелнаха пред краката й. Те се гонеха весело и минаха между двете дървета близнаци със сиви белещи се кори, които сплитаха изкусно клоните си в небето. Цигани разчистваха пред църковния вход. Едното от кучетата, черно и дребно, застана на бордюра в края на градината, повдигна глава и зави. От другата страна на пътеката се спря бяло куче на черни петна – то се вгледа в земята с наострени уши. Ана мина между двете кучета, като едва сдържаше усмивката си. Замисли се за църковния празник, който можеше да е причина за необичайната глъч в градинката. Свети Мина – светецът, който помагаше на бездетните и безуспешните. Погледна напред. От другата страна на тясната уличка имаше изпочупена гаражна постройка със зацапани стъкла, през които се виждаха нахвърляни боклуци. Над нея се клатушкаше надпис Фирма Успех. На тротоара възпълна жена изнасяше цветя в бели вази от старата къща с откъртена табела.

Всичко щеше да бъде наред. Ана, бездетната, щеше да роди детето на Мутия.

От известно време Илия обмисляше да напусне работа. Ходеше с все по-голямо нежелание в музея. Организацията покрай новите изложби му досадяваше. Той беше подал автобиографията си на няколко места – все такива, които нямаха връзка с предишния му опит. Всъщност трудовият му опит не беше много разнообразен. Преди да стане музеен уредник в Музея за чуждестранни изкуства, беше продавал билети в касата на един от столичните театри. Тогава заместваше своя позната, докато не изникна възможността да започне работа в музея. Вълнуваше се от предстоящото си назначение, а сега нямаше търпение да се отърве от него. Тази работа му напомняше всичко, което се беше случило с Ана и него през последните години. Безкрайните процедури за забременяване, настроенията, в които изпадаше тя след всеки неуспешен опит, а после осиновяването, изневярата... непрестанните му проблеми със заекването. Искаше да намери по-различна работа – такава, в която щеше да бъде незабелижим, да си я върши кротко и в която нямаше да се налага да се изявява. Искаше да се отърси от спомените си – да се срещне с нови хора, да работи с ума си – далеч от картините, които го обръщаха към самия него, далеч от досадата. Искаше да бъде зает, да няма време да мисли за проблемите си, да бъде ангажиран с много задачи. Щеше да се чувства по-добре.

Илия подбираше добре обявите, защото критериите му бяха много – трябваше да си намери работа, където да израсне, да се чувства сигурен, че заекването му нямаше да повлияе значително на живота му. Това можеше да бъде само нещо, което никога не беше правил досега.

Обадиха му се от няколко фирми, както и от компютърна компания, която се занимаваше с банков софтуер. Позицията, за която кандидатстваше там, беше обявена като младши тестер. Илия не знаеше какво точно означава това, но смяташе, че отговаря на изискванията за говорим английски и най-общи компютърни познания, и реши да опита. Интервюто щеше да се проведе в офиса на фирмата в един от столичните молове. Илия влезе в блестящата сграда, уведоми на рецепцията къде отива и зачака асансьора. Погледна встрани към стъклената врата, отвъд която се разминаваха хора – девойки, облечени с клинове и дълги туники и обилен грим. Никой не бързаше, а в отсрещния магазин беше пълно с клиенти. Значи ето тук хората прекарваха времето си, не в скапания музей за чуждестранно изкуство. Беше се случвало в музея да не стъпи човек по цели дни. Колко по-различен беше този свят от неговия! Офисът на фирма Актив БГ беше средно голям с преобладаващо сиви стени.

– Здравейте. Аз съм Таня Киркова – посрещна го жена с гарвановочерна коса.

– З-з-з-з-з-здравейте. П-приятно ми е. Илия – подаде й той ръка, силно притеснен, че заекването му отново се проявява.

Таня Киркова го погледна с тъмните си очи, в които му се стори, че намира неочаквана топлота и разбиране, сякаш заекването му моментално скъси дистанцията между тях, вместо да предизвика обичайното отдръпване. Тези очи обаче не се лишиха от остротата на изпитателния поглед до края на събеседването. Тя разлисти автобиографията му.

– Виждам, че нямате опит в компютърната сфера. Какво ви насочи към нас?

– Любопитството. Досега съм р-р-р-работил като музеен уредник. Но искам да се пренасоча изцяло.

– Работата на тестера не е никак лека. Тя може би няма нищо общо с работата ви в музея. Става дума за банков софтуер – банки, програми. Иска се да имате чувствителност към подробностите, да оставате след работно време и да учите бързо. Как ви се струва?

– Вижте, к-к-кандидатствам по тази обява, защото не се изисква опит. Мотивите ми са два – единият е личен, а другият е наистина защото искам да се развивам във вашата сфера. И д-д-д-д-д-д-д-да. С удоволствие бих се потопил в работата.

– Добре-е-е – Таня продължаваше да проявява необичайна възприемчивост, която Илия с присъщата надменност на човек, работил в областта на изкуството, не подозираше, че хората от нейния свят притежават. – Харесва ми прямотата ви – вие сте първият досега, който не излъга.

– Защо? Подлагате кандидатите на с-с-с-скрит детектор на лъжата ли?

– Да – усмихна се тя. – В нашата професия, както предполагам във всяка друга, е важно отношението... но това, ако бъдете избран.

Таня му зададе още няколко въпроса. Мъж зад стъклената врата на конферентната зала й помаха и показа часовника си.

– Има ли още нещо, което бихте желали да споделите?

– В-в-в-всъщност да. К-к-както вече видяхте, аз з-з-заеквам. Работата свързана ли е с интензивна комуникация?

– Да, но между хората във фирмата, така че не се притеснявайте. Това няма да бъде фактор при избора ми.

Едва сега Илия осъзна, че говори с мениджър. Беше си помислил, че това е специалист по „Човешки ресурси”. Но последното „ми” промени всичко. Не бе за вярване – беше профукал шанса си да работи тук толкова бързо. И без това му изглеждаше почти невъзможно. От света на изкуството, неразбираемите ужасии на времето и пространството, което обитаваше, той можеше да прекрачи в един, струваше му се, по-контролиран свят, където всичко беше еднозначно и някак на мястото си. Това можеше да му донесе жадуваното спокойствие, да пренасочи живота му в коловоз, да му бъде отдушник. Илия не осъзнаваше колко романтична бе представата му за предлаганата работа в този момент. Макар да не беше човек на изкуството, все пак досега се беше занимавал с художници и ценители. Той идеше от тези среди – средите на бърборещите, с дълбока и широка душевност полугении, които вярваха в своята значимост дотолкова, че затваряха очите си пред онази цивилизация, която според тях не беше продукт, нито следваше тенденциите в произведенията на изкуството.

Таня стана и му подаде ръката си. Илия я пое със сърдечност, която би могла да изглежда престорена, но всъщност беше съвсем искрена. Усети топлината на ръката й – интервюто беше приключило още преди да се стопли от студа навън.