Ана диана Петрова 1



страница14/18
Дата10.04.2018
Размер2.98 Mb.
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   18

89.

От няколко дни Дани не спираше да гледа фокуси по една от кабелните програми на телевизията. Разкриваха дългогодишни тайни на някои традиционни фокуси. Дани се беше втренчил в телевизора и не отместваше поглед оттам.

– Фокус-мокус-барбарокус! – викаше той в кухнята.

– Харесват ти, нали, скъпи? – разсеяно питаше Ана.

– Искам да стана фокусник! Ето това искам!

– Защо не... можеш да станеш каквото си поискаш.

– И разбойник ли?! – погледна я той изпитателно.

– Е, ако станеш разбойник, много ще ме натъжиш. По-добре фокусник.

– Все ти е едно. Мислиш само за глупавото бебе – тросна се Дани.

– Не говори така, миличък, това ще е твоята сестричка. Ти трябва да я обичаш. Някой ден ще останете само двамата... когато ние се загубим – Ана въздишаше като пенсионерка.

– Ами ако аз се загубя?! Като зайчето в шапката на фокусника...

– В цилиндъра – поправи го Ана. – Ти няма да се губиш, защото те обичаме.

– Брей, ти ще ми кажеш.

– А кой, Дани, кой да ти каже?

Скипър се премести неуверено.

– Ако наистина ме обичаш... направи така, че да стана ученик на Ненчо.

– Ненчо?! – това име стресна Ана. – Ама ти сериозно ли?!

– Сериозно. Искам да стана фокусник.

– Но, скъпи, той е известен актьор и сигурно много деца искат да го срещнат. Как ще ни обърне внимание?

– Нали казваше, че ме обичаш... – обърна долната си устна Дани, като се преструваше на сърдит.

Дани наистина искаше да се научи да прави фокуси. Беше се захванал за това внезапно желание, което го обладаваше от няколко дни, като последен пристан за спасение от клаустрофобичната ситуация, в която се намираше. Представяше си се като велик едноок магьосник, който забавлява публиката. Едва му беше хрумнала тази идея, и той вече копнееше да започне уроците по фокусничество възможно по-бързо. Ако имаше магическата пръчка на фокусника, с която можеше да променя събитията от живота си... първото, което щеше да стори, беше бебето да изчезне. В детското му съзнание не се очертаваше по-голяма заплаха за света му. Беше намерил новата си майка, а ето че можеше да я загуби. Въпреки многобройните й уверения, той виждаше отсега как я променя това неродено бебе. Тя му пееше, галеше го, разхождаше го, приспиваше го така, както, струваше му се, никога не беше правила с него. Дани едва понасяше това, което се случваше. Искаше да се срещне отново с Мутия, единствения му приятел. Да поработят заедно по къщите, да си направят пикник. Защо Мутия не беше баща му? А кой знае – може и да беше. Можеше да има братя и сестри, за които не подозираше. Можеше дори да се ожени за сестра си и да разбере за това едва когато им се родят уроди. Но напоследък никой нямаше време и желание да му обръща внимание. А едно дете в първи клас определено имаше нужда от това. И Илия, и Ана бяха потънали в някакви свои проблеми и без да усещат какво се случва в душата на сина им, се занимаваха единствено със собствените си чувства.

Но фокусите можеше да променят живота му! Трябваше на всяка цена да се научи как се правят...

– Ще му напишем писмо – рече Дани след кратка пауза. – И ти ще ми помогнеш.

– Брей, господинчо, какви са тези заповеди... – изуми се Ана от тона му.

– Или ще ми помогнеш, или ще убия бебето.

– Хм... не говори така, миличък.

– Не съм миличък, а Даниел. И дори не съм ти син – изкрещя извън себе си Дани, който не успя да понесе снизхоздителния й тон.

– Добре, добре – уплаши се Ана. – Хайде, ще напишем заедно това писмо. Ела...

Окото на Дани сякаш омекна. Може би нямаше да я наръга в корема с шиш, както правеха с Мутия, когато колеха. Само дето това бебе й беше взело акъла.

90.

„Здравейте, господин Илчев,

Пише ви майката на едно осиновено дете. Даниел мечтае да стане фокусник.

Предполагам, получавате стотици писма, в които всички възхваляват изкуството ви и изявяват желание да се срещнат с вас. Аз се обръщам към вас като към родител.

Детето ми пострада тежко при един инцидент в зоологическата градина и сега е с едно око. Наскоро забременях и ми се струва, че тези две събития му се отразиха много неблагоприятно. Притеснявам се много за него и искам да направя нещо, за да му помогна да сбъдне мечтата си с ваша помощ. Тогава той може би отново ще бъде същият.

Предполагам, че нямате време за такива като нас, и едва ли бих си позволила да ви моля за подобно нещо, ако наистина вие не бяхте единствената надежда за Дани.

Даниел гледа телевизия и шоуто, в което разкриват големите фокуси, откакто е започнало, и не прави нищо друго. Ще станете ли негов учител?

Моля ви от все сърце да му помогнете! Ще се реванширам, както пожелаете. Вярвам, че ще ми отговорите.

С уважение,

Ана Матева

Ана написа писмото на един дъх и когато го прочете на глас, сама се учуди колко отчаяно звучеше. Даде си сметка, че не смята нещата за толкова трагични и Ненчо далеч не беше единствената им надежда. Но призоваваше към човечност, защото усещаше, че това бе най-прекият път. Да, Ненчо щеше да откликне на писмото й – в това беше сигурна.

Побиха я тръпки от студената премереност, с която извърши това. Сякаш разфасоваше месо. Радваше се на хладнокръвието си, защото усещаше, че след раждането на бебето щеше да загуби Дани, ако не направеше нещо за него. Питаше се кое от двете си деца би обичала повече. Тръсна глава, за да отпъди всяка възможност за отговор. Не искаше да мисли за това... Втурна се към банята, надвеси се над гърнето и повърна.

Ана прекара остатъка от деня в леглото – спеше или поглеждаше с едно око към телевизора. Страхуваше се от мислите си, сякаш те бяха отровни и можеха да навредят на детето, което носеше в корема си. Не биваше да им се отдава, поне докато не роди.

91.

Ана попадна на едно предаване. Бърд Гибенс, професор по английски език в Университета в Арканзас, разказваше в едно телевизионно шоу, че в много традиции трикстерите, или фокусниците, присъствали като важна предпоставка по пътя към сакралното. Хората не можели да се молят, ако преди това не се посмеели, защото смехът освобождавал от строгата предразсъдъчност. Трикстерите присъствали в церемонии против страх като образ, който помагал в преодоляването на нещастието. Трикстерът, или фокусникът, в народното съзнание се свързвал със съзиданието и пораждането.

Дани посвоему се беше борил срещу страховете и изначалната студенина, която просмукваше душата му. Като трепкащ стрък трева, той трябваше да устоява сам на бурите в живота си. Едно дете на неговата възраст, мислеше си Ана, нямаше как да се самонаблюдава, да прави заключения и да действа съзнателно или полусъзнателно – така, както много възрастни си мислеха, че могат да правят.

Той наистина беше търсил майка си – в лицата на отминаващите жени край него, в отражението на стъклата от нощния трамвай, в блясъка на слънцето, срещу което обичаше да гледа. Беше се опитвал да нарисува лицето на тази потайна жена в морския пясък, на поляните в Северния парк, като късаше трева или нареждаше листа. Но тя не идваше и не идваше. Все стоеше замацана във виденията му, особено след като отвърнеше поглед от блестящото слънце. Тъмен кръг в детската му душа.

После се опитваше да я забрави – сякаш никога не бе съществувала. Представяше си свят, в който никой не се раждаше и нямаше необходимост от майки, заради които да боли. Може би така изглеждаше раят, където имаше само баща – татко Бог. Неслучайно в детската библия, която се въргаляше из къщи, пишеше, че майката на Иисус Христос е човек. Хората за него носеха болката.

Дани си спомняше често за лъвската клетка, по която се беше покатерил. Лъвската лапа върху лицето му – колко момчета можеха да се похвалят, че са я усетили? Може онази лъвица да го бе обезобразила до края на живота му, но там горе, за части от секундата, той беше истински. Никой не се опитваше да му отнеме мъката от изоставянето. Там беше изоставен от всички, дори от онзи Бог на небето, за когото прочете в детската библия по-късно. Изоставен от майка си – изоставен от целия свят. Всички се опитваха да „замажат”, и „замажат” бе думата, защото те не успяваха да направят нищо друго – детските учителки, родителите, всички възрастни. Нямаше сили да понася повече съжалението им – без още да може да изрече тази дума, той мразеше всичко, което стоеше зад нея.

Мутия беше втората възможност за него да се пребори със студа у себе си. Когато го гледаше как забива нож в гърлата на прасетата, Дани не само виждаше тъмната кръв, която бликваше. Той усещаше топлината й от разстояние. Знаеше как се чувстват тези прасета – те квичаха и плачеха за живота си като бебета. Беше им даден живот, а след това им го отнемаха. Майка му беше сторила същото – беше го родила, а след това беше забила ножа си толкова дълбоко в душата му, че тя никога повече нямаше да оживее.

Но въпреки всичко човек можеше да оцелее – и Беглик Таш го доказваше. Древните са познавали тайните на живота – и какво от това, щом днес никой не си спомняше за тях. Всеки камък от тракийското селище беше игра, която копираше едни и същи неща, случващи се в живота на човека – истински макет на потока на всемира. Фокус – бокус-барбарокус. Жрецът. Той можеше да играе – да пренарежда вулканични камъни, да се съвкуплява пред всички на брачното ложе. Да твори и да се присмива от гроба как мъдрим кой камък какво значи. Той имаше властта да контролира хората си, да следва митовете си, без да подозира, че не ги бе измислил сам. Ето това беше най-големият фокус на фокусите – да играеш контрол в неконтролируем свят – външен и вътрешен. Можеше да го стори само онзи, който си позволеше да играе.

Дани не можеше да мисли тези неща. Също като жреца от Беглик Таш, той следваше вътрешното си съдържимо. Пътищата на слънчевия многопът – ако не този лъч, то другия, ако не другия, то третия...

Нямаше начин Ненчо да не отговори на писмото. Но неговият отговор попадна в спама на електронната поща на Ана, който тя изтриваше, без да преглежда.



92.

Беше изминал почти месец, откакто бяха изпратили имейл, но отговор нямаше.

Коремът на Ана вече й тежеше осезаемо, затова тя лежеше през повечето време и учеше Дани да играе шах. Шахът за Ана все още беше игра на късмета и случайността – като всяка игра, която в по-голямата си част бе непозната за играча. Тя й носеше онази тръпка, която едновременно я будеше и изтощаваше, а сега по време на бременността освен всичко това – и разсейваше. След една игра на шах с недостоен противник като Дани тя заспиваше по-лесно, спеше по-непробудно и се събуждаше свежа и въодушевена. Затова си беше поставила за цел да го научи да играе любителски като нея. Винаги избираше белите фигури и наблягаше най-много върху дебютите или началните етапи от играта, в която трябваше да разположи фигурите си стратегически. Колкото повече играта напредваше, толкова повече тя губеше интерес, докато при Дани се случваше точно обратното.

На него му харесваше контактът с майка му. Това бяха едни от малкото моменти, в които можеше да я запази само за себе си – цяла-целеничка. Вниманието й беше изцяло погълнато от играта и само кратките й разходки до тоалетната я прекъсваха. Трябваше да открият по-рано тази игра – тя със сигурност щеше да промени взаимоотношенията им.

В мителшпила, или онази част от партията, в която повечето фигури бяха вече развити и играчите съставяха дългосрочни планове за нападение на противника, беше вихърът, в който Дани с удоволствие се загубваше. „Загубваше” е точната дума, защото вместо да доведе нещата до организирана атака, той обикновено ги довеждаше до организирана „загуба”. В тези моменти Ана се отегчаваше и започваше да играе мръснишки, без намек за поощрение на младия играч. Тя действаше грубо и бързо, защото й се приспиваше и не искаше да изпуска момента, но Дани разчиташе поведението й като притворно. Уморената Ана за него беше онази Ана, която се проявяваше истинска – с истинските й чувства. Занапред щеше да докарва Ана хиляди пъти до състояние на изтощение и безсилие, за да изправи чувствата й на щателна проверка.

Ендшпилът беше безинтересен и за двамата, тъй като в тази финална част от партията царят излизаше на преден план. От слаба фигура той се превръщаше в силна и започваше да подскача по черно-белите полета на дъската.

– Мамо, Ненчо никога няма да отговори, нали? – попита я той веднъж, докато играеха.

– Как, миличък... – въодушеви се Ана от внезапния изблик на интимност помежду им. – Знаеш ли, ще го намерим този Смехурко. Ако не той при нас, ние ще идем при него.

– Как така? – почти подскочи Дани.

– Много просто... – рече Ана, секунда преди да матира Дани. Тя премести офицера си, отпусна ръка и продължи: – Ще подготвиш програма по неговите фокуси и ще го поканим в училището да ги види. За 1 март да речем или нещо такова – на това няма да откаже...

– Уа! – извика Дани. – Обичам те, мамо!

– И аз, миличък... – опита се да прикрие пламналия си поглед Ана, която не можеше да се нарадва на промяната у сина си.

Ана беше чела само една книга за шах и в този момент на най-чиста радост тя внезапно си припомни мотото й: „Шахът е безжалостна игра – трябва да си готов да убиваш хора.”.

Стана и отиде в кухнята. Сложи тенджера с вода за чай и се подпря на масата. Сега, когато си даде време да го възприеме, наистина й се стори, че промяната у Дани не е здравословна. Той се хвърляше от крайна омраза в безкрайно обожание, сякаш механизмът от махалото на вътрешните му чувства беше счупен и не можеше да спре стрелката. Тази стрелка се въртеше неуморно с все по-голяма сила, докато може би накрая не спреше завинаги. Кисел вкус в устата й. Отново тия киселини. Приказната история на семейството й, видяна отвън, лъхаше на разлагаща се плът отвътре. Като четирийсет и пет годишна жена, която полагаше ежедневни усилия да изглежда по-млада.



93.

– На какво играете? – попита на английски език Оскар, главният мениджър за Източна Европа.

– Аз ли? – стресна се Илия, който не играеше на нищо, освен може би в миналото на шах, когато се опознаваха с Ана. Но тогава бързо загуби интерес, защото тя го матираше много бързо. – На нищо.

– Хм.


– Всъщност на шах. Но отдавна не съм го правил.

– Това вече е нещо.

Главният мениджър за Източна Европа беше своенравен испанец с буйна коса и широка, но студена усмивка – от онези, които канеха на електрическия стол, все едно ти предлагат коледно намаление.

– Е-една партия? – предложи колебливо Илия.

– Не – засмя се снизхоздително Оскар. – Бог играе, Илия, и вижте какви неща само прави. Светът е сцена с лоши актьори. А на мен ми трябват добри.

– Бог прави каквото си иска, аз мога с-с-само да правя колкото мога – свъси се Илия, който смяташе, че посоката на разговора отдавна взема грешен завой.

Думите му бяха последвани от буйния смях на Оскар.

– Харесваш ми, Илия. Ще ти дам шанс.

Двамата мъже си подадоха ръце и Илия излезе. Оскар даде кратки инструкции на секретарката във фирмата – Илия започваше работа след около две седмици. Дотогава трябваше да прочете наръчници на техническа тема от около петстотин страници.

94.

– Децата се правят, като мъжът си вкара пишката в путката на жената!

– Какво?!

– Така е.

Ана в първи клас и по пътя за вкъщи със съученичка. Почти й се зави свят от тази ужасна новина. Можеше ли да бъде възможно? Гнусотия. Толкова искаше да разбере как се правеха децата – тези малки и мили създания, досущ като нея самата. Белите им бузки, чистите им очи, в които бялото си беше бяло, а не жълто като на възрастните. За да имаше собствено дете, трябваше да направи подобна гнусотия. Не, съученичката й я лъжеше. Не можеше да бъде вярно!

*

– Хайде у нас.



– Хайде. Какво ще правим?

– Ще те науча да пушиш.

– Да пуша?! Братовчедка ми казва, че една цигара се равнява на десет стълби.

– К’во?


– Ами, ако изпушиш една цигара, трябва да изкачиш десет стълби и все едно не си пушил.

– Глупости.

„Глупостите” бяха най-ценното в детския живот на Ана. Тя научи най-важните неща на улицата – но не всички, само онези, неудобните, които доказваха, че човекът е човек. Той щеше да бъде добър за пред хората за последно през деветдесетте години. След това вече представянето пред останалите нямаше да има такова значение. Родителите й криеха неудобното, злото от нея, като вероятно се надяваха, че така то няма да я достигне. Без да го познава, тя дълго не можеше да знае дали върши добро или зло според техния морал. Винаги се учудваше, когато внезапно й се разкрещяваха за нещо ужасно, което беше сторила. Ужасни бяха най-естествени неща, като да целунеш момче на 13 години, да си купиш дренки със захарен сироп от циганката на ъгъла и да си развалиш обеда, като да забравиш да си научиш за следващия ден. Така постепенно всичко естествено се превръщаше в ужасно. Или трябваше да върши гадости, каквито всъщност й се вършеха, за да се чувства човек, или трябваше да забрави за всичко човешко и да си остане добричка.

Ана вече не ги обвиняваше. Бременността я сближаваше с родителите й, тези полубожества, които сякаш бяха слезли на земята, за да се погрижат за нея в детските й години. Не обвиняваше и себе си, че беше човек – не дяволско изчадие, което се чукаше наляво и надясно с когото му попаднеше. Не и бяла принцеса, която прозираше през ангелския й комплекс на детството.

*

Спомни си и това. Как беше решила да прави само добрини, да се моли на бог и като порасне, да стане монахиня. Не защото чувстваше вътрешно влечение да го направи, а защото подкупваше Господ да се отнесе добре с бъдещето й. Но не искаше да жертва бъдещето си заради бъдещето. Нещо в цялата история не се получаваше. И колкото повече се стараеше да бъде добра, толкова повече злините я връхлитаха.



*

Операцията от апандицит. В тогавашните болници, болниците на късния български комунизъм, се влизаше сам. Там родителите не пристъпваха – „за да не разглезват децата си” или „за да запазят средата стерилна”. Уж всичко щеше да приключи много бързо.

Ах, как я болеше коремът, щом се събуди след интервенцията. Болеше я болно, а не на оздравяване. На съседното легло имаше друго дете, чиято майка, вероятно „с връзки”, се беше промъкнала вътре. Тя гледаше само детето си и не се обръщаше изобщо към Ана. Стори й се много странно. Все си беше мислила, че ако една жена бе майка, то тя трябваше да бъде майка на всички, щом се налагаше. Липсата на отношение у чуждата жена беше първото съмнение, което Ана изпита, за твърдите устои на комунистическия свят, в който живееше. Значи всичко в учебниците беше бълвоч. Нямаше майка на нацията, баща на нацията и всякакви подобни глупости. Всеки гледаше своето си. Но нали именно глупостите бяха най-ценното в детския й живот. Не и тези глупости обаче. Още тогава Ана се почувства изоставена за първи път – от родителите си, от държавата си, от чуждата жена, която не се интересуваше дали тя беше добре, не й съчувстваше.

Даже й се стори, че обръща главата на детето си към себе си не за друго, а за да не гледа нея, която се мъчеше. Сякаш така щеше да му помогне да оздравее по-бързо.

През нощта стана непоносимо. Толкова болеше, беше й подуто и всеки момент щеше да се пръсне на хиляди парчета като слънчевите лъчи.

Жената я нямаше – сигурно беше отишла до тоалетната. Ана не можеше да чака повече студената кучка. Трябваше да стане, трябваше сама да се пребори със ставането.

Едва пристъпи в болничния коридор. Влезе в кабинета на дежурните.

– Кажи?! – погледна я въпросително усмихнатият дежурен, ухилен „като клоун”, помисли си Ана.

– Много ме боли. Не издържам повече!

– Е, то така си боли. Ще ти мине – за втори път не й повярваха. Първо майка й не й повярва, а сега и този мухльо.

– Не. Не минава.

– Я гледай ти, откъде знаеш пък ти, девойче!

– Знам. На онова дете до мен му е по-добре. Оперираха ни в един ден – аз съм зле, а той добре.

– Я виж ти, имаш много време тук и мислиш. Хайде, отивай да полегнеш.

– Но боли! – почти се разплака тогава Ана. Трябваше сама да се пребори с недоверието му. Без родители, без държава, без чуждата жена.

– Добре, де. Ще извикам рентгенологът да те снима, пък да видим... – почти на шега й отвърна лекарят тогава.

Ана се запъти обратно. Първа спечелена битка. Битка с един воин, който сам спасява живота си, както се оказа по-късно. Всички битки оттук нататък щеше да си ги води сама. Не защото някой нямаше да й предлага помощта си, дори на шега.

Бърза инжекция.

– Не се притеснявай – казваше й сестрата с широко разтворени зеници.

Тези думи силно притесниха Ана. Тя се разтресе в пристъп на треперене. Не можеше да спре ръцете си. Сама. Сигурно щяха да я колят пак. Значи наистина нещо се случваше. Беше се оказала права, беше се преборила с подигравката на лекаря, беше доказала, че не е някаква малолетна лигла, която се панира при всяка нищожна болка. Не беше принцесата с граховото зърно. Тя беше и воинът, който спасяваше принцесата, и самата принцеса, по дяволите. Едновременно. Слънчев многопът.

*

Повторно събуждане. Сега боли още повече. Но боли на оздравяване. Веднага можеше да го усети. Система, втъкната в ръката й, тръбичка, втъкната в корема й. Нещо й мокрееше отдолу. Там долу, където бе забранено да гледа, там, където отскоро се покри с косми. Там си нямаше прилично име. Путка – какво ужасно име за онова там.



*

Тогава неканен нахлу първият й детски спомен. Как взема любимото си жълто пате... У баба си е, но не вътре в нея, като най-малката матрьошка на рода им, а просто в дома й. И това жълто пате го пъха там, там, където му бе мястото. На топло и влажно. После го доближава до носа си и то мирише много хубаво. След това се оглежда някой да не я е видял. Става по нощница и поставя патето обратно на етажерчицата в коридора – стелажа с малки скъпоценни нищоструващи нещица. Тази детска игричка й беше любима. Патето й беше любимо – единствено то знаеше тайната й. Тайната, че тя бе не само дете от среден род, някакво си там мило и щастливо ангелче. Тайната, че беше и дете, и жена едновременно. Глупостите от детството. Ужасът да осъзнае, че слиза от небето долу, при останалите хора, не за да стане човек. А за да се върне от нищото, от празното, кухото небе, там, където й беше мястото. Човек сред човеците.

*

Течеше й кръв – дългочаканата менструация. Първи мензис – каква радост. Докато повечето й приятелки се бяха справили с това отдавна, тя все още не беше. Най-сетне бе жена. Нямаше вече нужда от жълтото бабино пате.



*

Целият й корем беше превързан. Реанимация. Две жени срещу нея – дърти и сякаш с въшлясали коси. Боли до скъсване.

– Спокойно, моето момиче. Исках да знаеш, че ти си пълноценна жена – ехо от гласа на главния лекар.

„Значи не съм. Но пък каква чест! Главният лекар дори е повярвал на думите ми. Ала ето че аз не мога да повярвам на неговите”, беше първата й мисъл. Защо й трябваше да слиза при хората? Когато бе в небето, можеше и да не чете между думите на лекаря, а само да ги приема такива, каквито са. Но долу, на земята, нещата не стояха така.

*

Днес щяха да й отлепят превръзката. Най-сетне щеше да си види корема! Чувстваше се много по-добре, макар да не можеше да ходи, да й беше дошъл мензисът за първи път... и можеше ли да стане по-зле – да беше прихванала заушка от новонастаненото дете. То дойде, остави заушката си и си замина. Бяха я довели същия ден – синеока, слаба, колкото нея. Посочиха й леглото, където лежеше детето на чуждата жена. Била от дом за изоставени деца. Получавала припадъци – все едно „получавала подаръци”, счу й се. Да не се била плашела Ана. Момичето с незнайно име й показа мънистеното си герданче – било оставено в пелените й, когато майка й я изоставила на стълбите пред дома за изоставени. Един живот на стълбите. Сигурно майка й е пушила, пушила е така зверски, за да изкачи това стъпало.



В късния следобед наистина й прилоша. Заклати се и без малко да се стовари върху корема на Ана – върху системата, тръбичката, кръвта. Тресеше се така, а никой не дойде да я погледне. Докато Ана се надигне да извика някого, на безименната й беше отминало.

– Добре ли си? – рече с хрипкав глас Ана.

– Добре.

– И откога си така? – Ана започна да се настанява обратно на леглото с нескрития страх, че туко-що бе срещнала луда.

– Не помня. Но дано да съм повече време тук.

– Защо?


– Не искам да се връщам в дома. Може и да ме преместят.

– Къде да те преместят?

– Знам ли? Нас все ни местят. Много ме е страх.

На Ана това й се стори много мило. Момичето поне не трябваше да се преструва, че не е само. То наистина си беше. Наистина си нямаше родители. Наистина си беше и воин, и принцеса. Ангелският многопът съвсем се разгоря в слънчеви отблясъци. Колкото и да понесеше, все имаше някой, който знаеше или понасяше повече.

– Не се страхувай. Всичко ще бъде наред.

– Няма да бъде... Така казваш, защото си имаш родители.

– Имам родители, но нямам яйчник – кратка схватка на няманията.

– Ох, не знам.

Пауза.

– Дай да видя герданчето пак – протегна ръка Ана. – Само не припадай отново.



– Много ме е страх – клатеше се напред-назад момичето.

Лилавите мънисти пречупваха светлината от прозореца. Герданчето блестеше. В евтините топчета се събираха незнайни светове.

– Хайде. Идвай да сваляме конците – провикна се сестрата, застанала на прага на стаята, към Ана. „Беше я страх да влезе, за да не се зарази от заушката или няманията ни”, помисли си Ана.

Безименната допря показалеца си до устата. Ана така и не разбра защо не трябва да казва за припадъка.

Когато отлепиха превръзката, за миг й се зави свят. Огромна гъсеница върху стомаха й. Конци и грозен червен белег. Ако беше принцеса, би припаднала в този миг.

– Не се притеснявай, момиче, белегът ще се скрие.

Ана им повярва, за да се залови за въдицата на живота. Защото какво момиче щеше да бъде, ако имаше подобен грозен корем? Как щеше да се съблече пред мъж – обезобразена и безплодна? Белегът освен всичко друго я водеше към велики дела. Не можеше току-така да бе белязана, без Бог да бе вложил своя замисъл в тази ужасна история. Мисълта й единствена я стопли. Защото белегът така и не се скри. Ана щеше да се самонавива за проклетия белег при всеки намек за събличане – пред когото и да било. Години по-късно, когато повръщаше сперма със заврян камък във вагината си, тя за първи път щеше да забрави за него.

Махнаха й конците и отново й направиха превръзка. Стана и затътри стоянката на системата си към стаята. Омаломощена и отчаяна, тя премина край цъкащите с език сестри. Когато се върна в стаята си, безименната вече я нямаше. Отвори чекмеджето й. Мънистата бяха все още там. Трябва набързо да са изнесли горкото момиче. Ана взе гердана и го пъхна в своето чекмедже.


1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   18


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница