Ана диана Петрова 1



страница16/18
Дата10.04.2018
Размер2.98 Mb.
#65987
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   18

101.

Никога през живота си Ана не беше изпитвала такова облекчение, както сега, когато можеше да си почине. Но тя не беше предвидила шиенето. Перинеумът й беше разкъсан от напъните, а тя не трябваше да слиза от магарето. Оставиха я да лежи така, без да мърда, като дори й се стори, че я бяха забравили. Илия стоеше неотлъчно до нея и я галеше по челото. Сега очите му я гледаха по съвсем различен начин – нямаше упрек, нямаше ирония. Той беше вцепенен от случилото се, а сълзите му издаваха възхищение. Ана за миг се зачуди дали той би могъл да прави секс с нея, след като видя всичко това. Беше чувала как мъжете се отдръпвали от жените си, когато видели раждането на дете.

Притесненията й обаче бяха напразни, защото Илия за първи път видя жена си в пълната й сила и прелест. Той никога не беше ставал свидетел някой да полага толкова усилия заради друг или дори за самия себе си. С иронията и съмненията му беше свършено. От този ден нататък той щеше да се отнася по различен начин с нея. Сега любовта му придобиваше пълнеж. Ана не беше изкуствена кукла, не се преструваше. Ана можеше да бъде толкова много неща. Струваше му се, че досега не я бе познавал – цялата, възможностите й, чувствата й, многоликата й душевност. Слънчевият многопът. Жената чудо.

Ставаше й студено. Много студено. Зъбите й затракаха неконтрулируемо. Ана продължаваше да стои разкрачена на магарето, само от време на време потръпваше от следващия бод. Даваше си сметка, че я шият, но неприятното усещане от допира с иглата беше нищо в сравнение с преживяното преди час. Краката й бяха вкочанясали от студ. Кръвта й продължаваше да изтича. След час или период, който й се стори няколко часа, най-сетне я пренесоха на носилка и я покриха. Илия не се отделяше от леглото й. Влязоха в стаята й и отново с усилието на две сестри се прехвърли на леглото си. Всичко я болеше и имаше чувството, че е седнала върху локва кръв. Но й беше леко на корема, който най-сетне се беше освободил от деветмесечната тежест да бъдеш божествена. Ана беше изпълнила предназначението си, беше станала жена. Ако умреше в точно този миг, нямаше да съжалява. Цялата й насъбрана модерност, двайсет и първи векова ъпдейтнатост, се беше изпарила за един ден. А я беше изхранвала години наред, беше вървяла по повелите на всеобщия феминизъм, беше се носела по течението. Беше спряла да вярва във всички тези „глупости”, каквито й се струваха сега стремежите на съвременничките й да живеят независим живот, да ходят на работа и да раждат късно, ако изобщо решаха да го направят.

Ана се радваше на блаженството си да стои неподвижно в леглото. Щеше да се наспи, да се наспи...

Но в този миг влезе дребна сестра с дебели ръце. Беше си сложила накитници. Ана я погледна в очакване.

– Давам ти още час почивка и започваме да пробваме детето да суче. Ти беше първескиня, нали?

– Да, раждам за първи път – усмихна се бледо Ана.

– Я да видя гърдите – рече сестрата.

Ана отметна завивката и с мъка надигна нощницата си. Сестрата я опипа и стисна силно едното й зърно. Ана се чу да изохква от неочакваната болка. Сестрата натисна втори път – първата капка кърма потече. Беше жълта.

– Давай и другата – рече делово сестрата и заобиколи леглото от другата страна.

Този път Ана беше подготвена и присви очи предварително.

– Спокойно, мила, няма страшно. То сега започва... – засмя се сестрата.

Лелята с накитниците. Ана едва се сдържа да не се разсмее, след като жената излезе. Но се присети, че можеше да я заболи. Коремът й се беше успокоил, но все още не искаше да се раздвижва.

Малко по-късно тя потъна в първата си дрямка. Сънува, че е в лодка и плува в синьо море. Водата беше чиста и се полюшваше тихо. Гласът на Лили я изтръгна насила от съня. Това бебе не само ревеше, то се дереше. Цялото свъсено и червено, то едва си поемаше дъх, за да заплаче отново.

Болка преряза сърцето й. Какво му беше на мъничето й? Не, това не беше съжаление, а ужас от отговорността – такава, каквато тя познаваше от осиновяването. Отговорност, която едва успяваше да издържи. Трябваше да се промени. Да бъде мила и добра, такава, каквато беше световната майка – ето тази отговорност й тежеше в допълнение към ужаса да се грижи за непознато бебе, което сама беше родила.

Ана едва успя да седне, придърпваше я и я болеше зашитото. Закрепи се на една страна и подхвана бебето. Беше толкова малко – като кукла.

Детето засмука зърното й сякаш го бе правило през целия си живот. Болка премина през яйчниците й. Издърпваше и издърпваше. Сладка болка.

Докато Лили пиеше мляко, гълташе шумно с видимо удоволствие. Ана си забрани да го мисли, но изпита сексуално удоволствие от кърменето. Другата й гърда беше като подут балон – как й се искаше да я подаде на малката главичка. Зърното я сърбеше и беше набъбнало до пръсване. Да го захапе, да го захапе възможно най-скоро. След като кърменето продължи повече от половин час, Ана се почувства изтощена. Отдолу й се изхлузи локва кръв. Искаше да стане и да се измие, но бебето спеше в скута й и тя не смееше да го пробуди. Прекараха известно време така, а после внимателно постави бебето в количката – количка, която приличаше на онези в супермаркетите, само че с дюшек.

Стана и се запъти бавно към тоалетната. Не беше с бикини. Бяха й сложили само лигнин. Придвижването й се затрудняваше и от факта, че ходеше с хлъзгави чехли. Вдигна нощницата си и приклекна над гърнето. Трябваше да изпразни червата си – поне такива бяха инструкциите. Как щеше да се напъне – то беше все едно сама разкъсваше шевовете си.

За нейно най-голямо учудване успя. Когато се опита да се избърше, видя нещо да се подава от вагината й. Без да мисли, се опита да го прибере обратно. След това обаче започна да го издърпва, издърпва... докато не извади съсирек, подобен на черво, дълъг около петдесет сантиметра. Пусна душа във вип банята – радваше се, че е сама. Илия специално беше предплатил за тази услуга в болницата. Изми се, сложи си чисто парче лигнин, който стоеше натрупан като мини чисти хавлийки върху шкафчето. След това се върна отново в стаята. Лили спеше кротко. Струйка мляко беше потекла от едната страна на устата й.

Ана се настани в леглото, усмихна се и затвори очи. Отново започна да потъва в хилядите пластове на полусънието си. Надолу, надолу, там в най-дълбокото синьо. Отново плач, примесен с хълцане и задавяне. Това човече бе една педя, а хълцаше и се уригваше като голям човек. Ана отново се опита да стане. Матката й контрахира, гърдите й се напълниха с коластра и станаха болезнени. Не можеше да седне заради шевовете. Болката вече не беше облекчаваща, нито драматична. Сега само досадничеше.

Самата мисъл за това я успокояваше. Значи нещата поемаха в познатото русло. Руслото на безименната скука, към която Ана сега нямаше нищо против. Тя нека бе родила, пък нека ежедневието й бъдеше скучно. Малките маркери на женския успех бяха две капки жълто мляко, бебешка уста и локва кръв между краката.

102.

Илия се прибра късно у дома. Бяха оставили Дани у една съседка и той го пренесе заспал на ръце.

– Гледа телевизия до късно и си легна – рече съседката, след като разпита за подробности около раждането.

Когато го сложи в леглото му, Илия се тръшна на дивана в хола. Може би трябваше да празнува някъде с приятели. Не можеше. Искаше да запази празника за себе си. Чувстваше се толкова далеч и едновременно близо до жена си сега, изключен от всичко, свързано с раждането на чуждото дете, което вече усещаше като свое. Би дал всичко той да бе бащата. Спермата му не беше оплодила. Трябваше да се пие. Трябваше да се пие мноооого.



103.

Боян не беше стъпвал при Мая цели три дни. Няколко пъти вдига телефона да й се обади, но не го направи. Посещаваше редовно дома на Шри, която не го разпитваше много. Там, край децата и домашните й ястия, времето минаваше по-леко. Шри не даваше вид на човек, който разбира какво се случва в душата му, но повече от всеки негов познайник тя знаеше. Не защото беше преживяла нещо подобно, не и защото по някакъв начин беше свързана с тази история, знаеше го интуитивно, сякаш винаги го бе знаела. Затова реши да го увлече в домашните си задължения. Поръчваше му да вземе някоя труднопроизносима или труднооткриваема билка в затънтен пазар из кварталите. Или да й помогне с децата. Боян с радост поемаше приятелски подадената ръка.

На третия ден от срещата той реши да се обади на Мая. Не знаеше какво се беше случило със Спартак. Никой не знаеше. Можеше двамата да бяха заминали обратно за България, където да търсят изоставеното си дете. Може би Мая не беше добре... Може би Спартак се бе самоубил...

Мая отговори с отпаднал глас на телефона:

– Да.

– Мая, миличка, как си?



– Зле – отговори Мая, като гласът й затрепери.

– Искаш ли да дойда?

– Да – почти се разплака тя.

– До час съм при теб.

Когато влезе в хола, там беше сумрачно и задушно. Мая се беше излегнала на дивана и пушеше.

– Не знаех, че пушиш.

Тя повдигна рамене. Боян отвори балконската врата и дръпна пердетата. Мая присви очи срещу светлината. Беше четири следобед. Боян изтича до магазина за храна, а после я разопакова в кухнята. Изчисти пепелниците и свари кафе. Поднесе всичко на холната маса и седна на табуретката срещу нея. Мая повдигна очи към него. Сенките под очите я състаряваха.

– Оставам с теб – промълви тихо тя.

Слънчевият многопът. Боян никога не беше си го представял. Не беше заставал в средата му. Не беше тръгвал по някой от пътищата му, а може би винаги беше вървял, без да го знаеше.

Но сега, в този миг, върху цялото му същество се изсипа ослепителната светлина на слънцето. С тялото си и ума си той за първи път усети как милиардите възможни пътища винаги бяха отворени към него. Той стоеше в средата на тази светлина и можеше да поеме по който път желаеше. Слънчевият многопът в него, слънчевият многопът, върху който беше стъпил. Слънчевият многопът.

– Притеснявам се, че Спартак ще се върне да търси Дани. Трябва да предупредя Ана. Ти не знаеш... нищо не знаеш за мен. Ще ме вземеш ли отново такава?

– Не се шегувай със сърцето ми. То бие само за теб – преди година Боян би се изсмял на някого, който произнасяше тия думи, но сега бе по-сериозен от всякога.

– Ана е осиновителката на моето дете. Срещнах я случайно в парка. Запознах се и с детето си – Ана отвори уста в крива усмивка. – Покрай кучето им.

– Имаш ли й телефона?

– Да. Но не в това е въпросът. Тя не знае, че аз съм истинската майка на Даниел. Нито детето ми узна. Представи си как й се обаждам, за да я предупредя, че Спартак може да ги открие. Истински латино сериал.

– Глупости. Такива неща се случват под път и над път. Просто не си работила във вестник.

– О! Спести ми това! – Мая запали още една цигара и хвърли запалката на масата. – Случва се с мен. Това стига.

– Добре... трябва ли да бързаме?

– Да. Ти не го познаваш.

– Да й се обадим.

– Не е толкова лесно.

– Никой не казва, че е лесно. Но трябва да се стегнеш. Заради детето си.

– А как бих искала да си го взема аз... Но е късно вече. Не мога да го причиня на онази жена. Не мога да го причиня на детето си – ПРЕДИ ВСИЧКО.

Боян я прегърна и разцелува. За първи път изпитваше страх за любим човек. Беше готов да направи всичко за нея – всичко, каквото пожелаеше тя.

– Имам едни пари... Можем още сега да си купим билет за България и да се върнем.

– А работата ти?

Боян се усмихна и махна с ръка.

– Обичам те.

– Обичам те.

104.

Когато изскочи от апартамента на Мая, в главата на Спартак имаше само една мисъл: как по-бързо да открие детето си. Мая вероятно щеше да го проследи, но това сега нямаше значение за него. Вероятно беше казала на Боян. Трябваше непременно да намери сина си. Това същество, как ли не си го представяше вече Спартак, то единствено можеше да му върне надеждата за живот.

Спартак се обади на адвоката си в България, за да задейства издирването. Трябваше му човек, който да се разрови из старите книжа в общината, егн-та, актове за раждане.

Мая цял живот му причиняваше болка и днешната им среща изведнъж му се очерта като логичен завършек на техните взаимоотношения. А може би щяха да се срещнат отново, на съдебната скамейка.

Тя години наред беше само мисъл или идея в главата му. Сигурно се беше превърнала в друг човек, който той не познаваше и не желаеше да опознава. Познатият й образ му беше по-скъп, отколкото реалният. Всъщност беше единственият, с който можеше да живее.

Когато си тръгна от апартамента на Мая, Спартак почувства облекчение. Добре че тя не се съгласи да живее с него – трябва да беше в пълен потрес, за да й предложеше подобно нещо. Не искаше да си говори с нея, нито дори да я докосва. Бяха изминали толкова много години и той се страхуваше. Ако магията от образа, който той си представяше, угаснеше, с него беше свършено.

Най-ранният самолетен билет беше за следващия ден. Спартак трябваше да плати двойна цена, за да можеше да пътува тогава. През деня той проведе многобройни телефонни разговори. Спартак, такъв, какъвто го познаваха неговите съседи от блок 258, отдавна не съществуваше. Той имаше адвокати, пари в банковата си сметка, беше обиколил света, можеше да има почти всяка жена, която пожелаеше. Единствено онази, която трябваше да има, не че беше сигурен дали още я желае, не го искаше. Всички тези мисли се въртяха в главата му през деня и не го напускаха дори когато се качи в такси за аерогарата на следващия ден. Целият му живот преминаваше на лента пред очите му – Мая, прекрасните й коси, домът за изоставени деца, а след това съпругата му. Нея, неговата съпруга – той никога не беше обичал така, както се обичаше жена. Тя беше негов другар в ужасните дни, когато се опитваше да преодолее загубата на Мая. Беше се смилила над него на едно парти в Студентски град, където имаше всякакви хора, но не и студенти. „Колко красиви са мъжете, когато страдат”, бяха първите й думи. Дребна и бледа, тя беше като бял лист хартия до него. Но всичко се промени с времето – той не искаше да имат деца, започна да пие, вече не се прибираше рано у дома, изгониха го от няколко работни места, накрая и тя го пропъди.

Детето му, онова, което не беше виждал никога, беше единственият кръвен роднина, за когото знаеше, че съществува. Никога досега не беше изпитвал подобно чувство – на земята, огряна от слънчевия многопът, съществуваше човек, който носеше неговата кръв. Нямаше нужда да се насилва да го харесва или обича, просто трябваше да го намери.



105.

Мутия стоеше до прозореца на бащината си къща и гледаше през него. Откакто си замина Ана, не беше на себе си. Не беше ходил да коли прасета, само на един свой роднина не можа да откаже. Но не уцели врата на прасето на правилното място. Животното квича и маха с крака, като едва не събори хората, които се опитваха да го удържат.

Ана не се беше връщала на село от доста време. Мутия минаваше всеки ден край родителите й, кимваше им в знак на поздрав и продължаваше по пътя си. Не знаеше как да ги попита кога щеше да дойде отново дъщеря им, къде да я потърси. Никога досега не беше излизал от селото си, не познаваше никого и нищо в града и се страхуваше да иде да я потърси там. Но не спираше да мисли за нея. Тя беше узурпирала цялото му същество, така че нито можеше да работи, нито да се грижи за къщата.

Прекарваше часове пред прозореца и си я представяше гола, с разпръснати по гърдите й разкошни коси, такава, каквато беше, когато бяха заедно тук. Блясъкът в очите й, белотата на кожата й, дългите й крака, мекият корем. Тази жена беше единствената – тя беше богиня.

Дани също присъстваше в мислите му, но на заден план. Мутия искаше Ана в комплект или не с каквото трябваше. Той не можеше да си представи живота си с нея, изобщо напоследък не можеше да си представи живота си какъвто и да е. Не ядеше, не спеше, не пиеше вода. Лицето му – със сенки под очите и бледи устни – в него имаше само очи, които търсеха...

Баща му не обръщаше особено внимание на състоянието на сина си – потънал в собствения си свят, той сякаш не забелязваше какво се случва. Старецът наистина не знаеше нищо, но усещаше, че синът му не е същият като преди. Вече не се въртеше в двора, не ходеше с него, когато го викаха от селото или от съседни села да коли добитък. Мутия младши все повече потъваше в свой собствен свят, от който, за свое най-голямо учудване, старецът ревнуваше. Едва сега той изпита страх да не загуби детето си, почувства се свързан с него така, както веднага след раждането му – когато разбра, че бе ням като самия него. Старецът не смееше да показва любовта си, страхуваше се, че тя може да отрови детето му.

Мутия старши убиваше това, което обичаше – прасетата, агнетата, козите, защо да не убиеше и сина си, пък макар и с любов.

Старецът по-добре от всеки друг на село разчиташе лицата на хората. Те можеха да му кажат много неща, издаваха му всичко, на него, глухонемия. В главата му мислите не се оформяха във вид на думи, те не приличаха на таралежени топки с много светещи бодли. Нямаше изречения, нямаше форма, а полюшване на вълни – малки и тихи, такива, които чуваше и виждаше, когато затвореше очи. Всъщност Мутия старши беше щастлив – светът му беше цветен, звучеше така, както си го представяше той – като пъстра поляна с най-различни цветя. Щом вятърът ги подухнеше, те се залюляваха в един или друг звук, докато изпълнеха съществото му дотам, че затваряха все повече очите му. Когато се натъжеше, Мутия старши отиваше на края на селото до житните поля – златисти през лятото и оголели през зимата. Щипване в очите, леко размърдване на косата по същия начин като житните класове, капеща сълза, като капките дъжд, които се стичаха по лицето му – жълто, жълто, че радва и боли едновременно. Но Мутия не знаеше дали тези две неща са отделни – дали можеше да изпита едното без другото. Той обаче познаваше жълтия цвят, усещаше го как тече във вътрешността на косите му, във вените му, на върха на езика му, в ноктите му.

Звуците в жълтото. Витрините на извънчовешкото.

Мутия старши най-много се уморяваше от хората. Той не търсеше присъствието им, не ги търсеше въобще. Там, на края на селото, сред полята, където или валеше, или подухваше вятър, звуците живееха във всяка пора от кожата на тялото му. На него му се струваше, че се движи като непрестанно свирещ тромпет. Всички се обръщаха, когато се появеше, правеха му път и избягваха компанията му. Но там, на края на полето, никой не се вълнуваше от неговото присъствие – нито мишките, нито дори птиците. Те дотолкова бяха свикнали с него, че понякога се приближаваха до него.

Но ето че сега този свят, затворен в главата му, трябваше да се разпръсне като прах от урна на вятъра. Синът му – този, който единствен нарушаваше леките вълнения в душата му, сега заплашваше да го удави заедно с вълните.

106.

Пренасянето у дома се случи на третия ден. Изписаха Ана с малката Лили след щателен преглед на телцето й. Докато очакваше резултата, Ана се мръщеше. По същото време трябваше да дойде сестра, която да запише данните за акта за раждане. Не че някой можеше да разбере тук, не че някой изобщо го интересуваше, но Ана мислеше за името на бащата. Разбира се, щеше да назове таткото като „Илия” и да погребе, надяваше се, мисълта за Мутия. Но като труп, заровен в градината, за който знаеше само тя, не можеше да забрави, че го бе сторила. Гузната й съвест я заливаше на приливи – бързо и неприятно.

Мутия щеше да бъде заровен, но не и забравен. Малкото парче месо оттатък, което се гърчеше и червеше голо пред лекарската слушалка, носеше неговата кръв, може би и лице, а кой знае – кожа, нокти и какво ли още не. То пищеше като глухо, но Ана беше сигурна, без да дефинира защо, че детето й чува и някой ден ще проговори.

– Име на бащата? – започна да пише свъсената сестра, с която трябваше да се срещнат на една маса в столовата. Ана, с маркирана с боя нощница, по чехли и с отпуснат, следродилен корем, както и с червено петно от едната страна на нощницата си, и тази свъсена жена, чиято роля беше да бъде секретарка на щъркела.

– Илия Матев.

– Трите имена на детето...

– Лили Илиева Матева...

Докато отговаряше на останалите въпроси на жената, Ана си се представи как зарива с лопата Мутия. Щом свършиха и тя с мъка се изправи, от гърдите й потече мляко. Беше погребала Мутия и сега вече можеше да го направи незабравим. Далеч от погледа, той можеше да придобие дори миловидни черти. Чудеше се как да избегне срещата си с него, щом за първи път идат на село – не искаше да го вижда повече, нито по някакъв начин да позволява той да се среща с детето й. Не се страхуваше, че щеше да разбере какво се бе случило. В този момент Ана не искаше да мисли за детето си, нито за Мутия, нито за Илия. Тя мислеше само за себе си.

Раждането я извади от коловоза, по който беше потръгнал животът й. Казваше си, че при всяка жена вероятно се случваше същото, но не беше. За първи път тя повярва в чудото, онова, което не беше от приказните чудеса, като летящи килимчета или среща с фея, а от библейските. Тя никога не беше разчитала знаците, нито дори когато беше малка, но днес за първи път в зряла възраст се огледа за тях. Утробата змия – ужас и начало. Капка кърма като изгряващия многопът. Раждането на пророка от Беглик Таш. Това дори не бяха знаци. Това бяха истински неща.

107.

Изписването беше празник и Илия се беше погрижил празникът да се състои подобаващо. Беше дошъл със свой приятел, който имаше нов Сеат Ибиза, предварително затоплен и златисто-сив.

Родителите на Ана я очакваха отпред, изглеждаха дори по-щастливи от самата нея. Ана, тяхното момиче, най-сетне беше щастливо.

Дани, строен до колата, хванат за баба си, стоеше и очакваше съперника за любовта на майка си.

Когато се появи, Ана блесна бледа като зимно слънце. Акушерката до нея беше измила бебето и го беше повила пред очите й. Грозната Лили й се стори още по-грозна, когато видя пъпа й, захванат с голяма щипка. Лили пищеше искрено и трепереше – ръцете й се свиваха и зачервяваха, лицето й се беше превърнало в гърчеща се маса от вълнение и страх. Ана искаше да я поеме, но нямаше да й позволят – родилките не можеха да носят бебетата си, – поне докато излезеха от болницата. Горда, усмихната и изплашена от предстоящото, Ана излезе, като едва пристъпваше. Конците на перинеума я опъваха, коремът й беше отпуснат като изпразнен чувал, но се чувстваше по-лека от всякога. Сигурно беше свалила пет-шест килограма от самото раждане, гърдите й бяха напрегнати – не беше успяла да накърми Лили за обедното хранене и с нетърпение очакваше да се приберат у дома. Малкото й момиченце щеше да види брат си, баба си и дядо си, дома им. Никога през живота си Ана не се беше вълнувала от подобни дреболии, но сега имаше чувството, че в тях се крие най-голямата тайна за живота, смъртта и вселената. Малкото побираше голямото, а голямото нямаше нищо против. Ами ако Ана изпуснеше нещо просто защото то бе толкова голямо или малко, за да можеше да го забележи?

Една от любимите й картини беше на Караваджо – „Давид и главата на Голиат”, на която беше изобразен Давид, който държеше в ръката си огромната глава на Голиат за косата. Беше положил меча си върху раменете си и гледаше наляво – струваше й се така, все едно наблюдаваше как невинността му изтича в канавката. Никога не се беше замисляла защо би могла да харесва тази картина. Но сега, докато излизаше от кабинета и гледаше към посрещачите си, които трескаво търсеха с очи да видят вързопа на щастието – малката Лили, тя не спираше да мисли за картината. В нея малкото беше умъртвило голямото и едновременно с това го беше приело в себе си. Личеше си по лицето на Давид, той сега носеше Голиат в себе си. Ако можеше да се види отстрани, вероятно сама би забелязала, че погледът й е същият като този на Давид от картината.

След като каза няколко думи в студената приемна, сестрата тържествено подаде Лили в ръцете на Илия. Бебето сякаш не обръщаше внимание никому, а мислеше само за храната си. То се усукваше и търсеше гърдата. Присвило очи, то по погрешка и с учудването на човек, който са събудили посред нощ досадни съседи, сякаш все още не беше успяло да се прости със съня или предишния си живот, малкото момиче изплуваше от дълбините на океан и за първи път вдишваше живота, а в случая и извънболничния въздух. Илия я хвана по възможно най-нескопосния начин – така, сякаш държеше старинна ваза, което не убягна на останалите присъстващи и по лицата им се разляха усмивки. Там чакаха и други хора за своите родилки, но като че ли в този момент всички бяха роднини. Ана се усмихваше и се молеше няколкото конеца, които трябваше да изгният по-късно и да паднат сами, да задържат вътрешностите й. Имаше чувството, че ако конците ги нямаше в този момент, червата й щяха да се изсипят на пода. Опита се да стисне перинеума си и в същото време сви едно от ъгълчетата на устата си.

Целуна Илия, а приятелят му, шофьорът на колата, й връчи букета от негово име:

– Аз съм Амур – рече, а мечешките му ръце, космясали и грозни, й подадоха букета, който приличаше на умален макет в дланите му.

Ана се засмя отново. Не й се говореше – искаше да лети като снежинките отвън – беше изпълнила най-важното си желание, беше удовлетворила най-голямата си нужда. Какво й оставаше, освен да лети. Много скоро след изписването това пърхащо щастие щеше да избледнее. Любовта към детето й беше онази, която щеше да я възроди, но и онази, която щеше да убива едновременно с това. От този момент нататък, като прикрит хищник, като Синята брада, мисълта за малката Лили щеше да замъглява всякакви други мисли. Чувството на страх и умиление към нея щеше да засенчва всичко останало. Нямаше да има друго същество освен Дани и нея, което тя да обича повече, и години по-късно щеше да си даде сметка, че освен че бе спечелила цял един пълноценен живот с раждането на това парче месо, тя бе загубила дузина паралелни възможни светове. От този момент нататък тя нямаше да се усеща цялостна – не че преди й се беше случило, но сега още повече. Детето й се беше откъснало от нея и нямаше да се върне обратно. Прекрасните им часове заедно, ужасяващият страх и същевременно тайното спокойствие, че мъничето й се намира в нея – далеч от погледите, шумовете и допира на всички хора и реалности – вероятно щяха да й липсват до самата й смърт.

Лили плака по време на пътя до дома. Тя търсеше гърдата на майка си, полусляпа и жадуваща за живителните капки кърма. Сигурно не знаеше, че Ана отново щеше да й ги даде; мислеше си, че загива всеки ден и час, докато отново си припомни как да се храни; сигурно й убиваше или й беше студено.

Дани беше застанал до майка си и гледаше към това грозно създание, дошло сякаш за да доразгради живота му. Ана не отместваше поглед от бебето и само от време на време разсеяно погалваше Дани по косата. Тя му говореше само за Лили, как това бе новата му сестричка, как трябвало да се обичат. За Дани да обича сестра си беше равносилно на това да обича лъвицата, която изтръгна окото му. Докато пътуваха и слушаше монотонния плач на бебето, той гледаше и не спираше да гледа майка си. Тя се опитваше всячески да успокои пеленачето. Дани протегна малкия пръст на едната си ръка към устата на бебето. Ана хвана ръката му и за миг се спогледаха. След това тя я отпусна и Дани пъхна пръста си в устата му. Лили го засмука лакомо и започна да издава звуци на удоволствие. Малко преди да паркират пред блока, бебето се беше унесло и беше заспало. Размърдването отново го извади от идиличния му сън и то извика, сякаш от болка.

– Колики – рече Илия, който през последните седмици не спираше да чете за навиците и проблемите на бебетата. Беше изринал форума бг.мама, макар Ана да му повтаряше, че това е пълна загуба на време. Най-много да се наплашеше, след като изчетеше истеричните постинги на майките, обсебени от отрочетата си.

– Глупости. След втората седмица – отвърна му Ана уверено, но увереността й се крепеше на пясъчните колони на безумния майчински страх.

Тя щеше да предпазва детето си от страхове, лоши думи, погледи, допир, всичко. Усещаше сетивата си изострени, макар и невидимо, като след първите няколко глътки кафе на човек, който се бе наспал и с всяка малка точица по кожата си очакваше да приеме слънчевите лъчи на утрото.

Ана не беше спала няколко дни заради непрестанните прекъсвания поради кърменето. Много й се спеше не защото искаше да се потопи в света на сънищата, както преди, за да избяга, за да се пресъздаде за новия ден. А за да си почине и да усети по-мощно удовлетвореността.

Но, разбира се, това не се случи нито през първия, нито през втория ден. Нито през някой от дните през следващите две години. През първите месеци денят й се въртеше около кърменето и изстискването на гърдите й. Ако спеше повече от четири часа, без да ги изпразни, тя се събуждаше с болки в тях и ги усещаше като прелели стомни. Имаше много кърма и когато се настанеше за поредното хранене, винаги се чудеше от коя гърда да започне. Нямаше пълно удоволствие, винаги едната гърда се празнеше, а другата се мъчеше. Докато бебето стигнеше до другата, то вече беше понахранено и не дърпаше толкова силно, колкото й се искаше да го прави. Сукането от едната страна предизвикваше изтичане на кърма от другата. Изтичане беше слабо казано, защото кърмата пръскаше като маркуч. След първоначалния гейзер зърното започваше да капе кротко върху подложената кърпа и така я напояваше, че след това Ана я хвърляше мокра в пералнята.

Беше се замислила да дарява кърма на децата, чиито майки по някаква причина нямаха. Илия беше проучил, че човешкото мляко се приема в Червения кръст, но следваха толкова много изследвания, че Ана предпочете да се откаже. Нямаше физическо време. Лили се хранеше по шест-седем пъти в денонощието, което правеше средно по един път на два часа и половина – самото кърмене продължаваше около половин час, цеденето още толкова и докато се завъртеше в кухнята, настъпваше време за следващото хранене. Дните започнаха да се нижат като часове.

Плачът на бебето и безсънието я смазваха. Струваше й се, че няма да намери покой. Не й оставаше време за Дани, който продължаваше да разучава фокусите на Ненчо. Момчето се затваряше в стаята, сякаш не искаше да разваля с допирателните си перфектната окръжност, която образуваха майка и дъщеря. В този тъй женски свят, който нямаше нужда от никого, освен ако не трябваше да изтича до магазина или до аптеката – този свят беше затворил прозорците и вратите си, беше изцяло непропусклив.




Сподели с приятели:
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   18




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница