Ана диана Петрова 1

Майката на Ана, Теодосия, беше останала за три-четири седмици, за да й помага. Скоро двете жени си разпределиха домакинската работа и Илия се почувства излишен. Майката правеше чай, приготвяше питателна храна за кърмачката, а Ана кърмеше ли, кърмеше.

Теодосия се чуваше редовно с баща й, а после й докладваше колко много му липсвала – двете се подсмихваха заговорнически. Когато стана време майка й да си върви, Ана все още не се чувстваше готова да я пусне. Тъкмо бяха привикнали и тримата към новия график, а сега Ана трябваше сама да се грижи за домакинството, за бебето и за Дани. Не знаеше как щеше да успее, но това колкото я притесняваше, толкова я изпълваше със сладостно удовлетворение, че празният й живот сега бе препълнен.

– Ще дойдем с теб – рече Ана.

– Не, скъпа, много бих искала, но у дома, знаеш, е по селски – отвърна майка й, сведе поглед и започна да мачка загрубелите си ръце.

– Глупости!

– Село е, нямаме тези удобства, които ти имаш тук.

– Майче, не съм готова да те пусна.

– Никога няма да си.

Нямаше да е винаги така. Ана го знаеше. Просто сега, само един месец. Бяха извеждали няколко пъти Лили с количката – беше прашно и като че ли въздухът у дома беше по-чист от този навън.

– Но там ще мирише на планина.

– Планина – разсмя се майка й. – Та това е просто един хълм.

– Да, но въздухът е чист...

На следващия ден беше решено – след няколко седмици Ана и Дани щяха да заминат на село. Ранното лято настъпваше със смели крачки, като вече се лишаваше от всякаква свенливост. Слънцето светеше така, все едно с ново любопитство, едва събудено след дълго покритото с облаци небе, можеше най-сетне отново да наблюдава света. То надничаше през прозорците на апартаментите, в колите, през прозрачните поли на жените, които бяха наизвадили летните си дрехи.

Дани изпита смесени чувства, когато разбра за плановете на двете жени. От една страна, той се радваше, искаше да види Мутия, когото не беше срещал от доста време, но от друга, там нямаше да може да се вижда с Ненчо. Ана го успокои, че Ненчо също нямаше да бъде в София и вероятно щеше да си почива по това време.

– Тогава ще заколим прасе – чу възторжения глас на баща си през телефонната слушалка.

– Не, няма нужда – уплаши се Ана. – Ще влизат и излизат хора, а това няма да е добре за бебето. Освен това иде лято! Какво прасе!

– Но, миличка, как, трябва всички да разберат, че Георги Господинов има внучка. Принцесата на дядо.

– Татко – чудеше се как да го разубеди Ана. – Добре – капитулира тя. – Но аз няма да се показвам много-много.

– Никой не иска нищо от теб. Само да си там. Все пак четирийсет дни – трябва да се отпразнуват.

Колкото майка й не искаше да идва Ана, сякаш имаше предчувствие, че нещо лошо предстои да се случи, толкова баща й настояваше да го сторят.

109.

Веднага щом приключиха с разговора, Георги Господинов се насочи към къщата на Мутите. Той нямаше съмнения, че щяха да се съгласят, защото през този сезон поръчките им намаляваха. Мутия старши беше в обора и когато излезе, изтупа мръсните си загрубели ръце, за да се здрависа с Георги Господинов.

Мутия младши изскочи от къщата, сякаш през цялото време беше очаквал единствено и само този гост.

Георги Господинов се опита със знаци да помоли Мутите и да им обясни, че дъщеря му иде с внучката му, бебе на месец.

Мутия младши го изблъска, като с усилие на волята се сдържа да не извика от радост. Той сочеше към себе си, за да покаже, че той иска да иде да заколи прасето на Господинови. Мутия старши го изгледа недоверчиво – не беше свойствено на сина му да се радва толкова много на поръчките. Но дъртият бързо забрави притесненията си, защото се зарадва на желанието на сина си да върши работа. Може пък да вехнеше за туй, че напоследък почти никой не им се обаждаше. Може пък да имаше нужда да работи – така Мутия старши лъжеше бащиното си сърце, като се опитваше да не мисли, че можеше да има и други причини.

След като Георги си тръгна, Мутия започна тозчас да се приготвя за идването на Ана. Баща му го блъсна по рамото и сгърчи въпросително лице. Но синът му само махна с ръка, вече неспособен да прикрие усмивката си. Каквото и да се случеше, независимо от това, че Ана имаше дете, той най-сетне щеше да я види. Би дал всичко, за да срещнат отново погледите си, да я докосва по косата, да останат отново сами. Но би бил благодарен и на няколко мига, прекарани с нея насаме. Случваха се чудеса, за първи път и в неговото село, за първи път и в неговото сърце.

Трябваше отново да напълнее, да възвърне силата си, да изглежда добре пред нея. Той извади от камерата около кило свински пържоли от бут. Щеше да ги сготви за вечеря. След това се приготви да иде до фурната, докато не бе затворила. Искаше да купи хляб. По пътя се сети и за Дани – може би му бе домъчняло и за него.

Отново имаше живот за Мутия и той бликаше от дълбините на най-черното му отчаяние.

Мутия не беше предвидил в сметките Илия по Коледа и затова се учуди неприятно, когато видя първо него. Какво си беше помислил, той, глупакът. Съпругът и съпругата идваха на гости на родителите на жената. Беше забравил, като че ли наистина беше забравил, че първопричината за неговото страдание беше именно фактът, че Ана е омъжена. Илия пълнеше кофа от кладенеца и тъй като беше с гръб към него, не видя немия.

Мутия се запъти право към кочината на прасето, преди да се обади на стопаните, които в този момент се въртяха из къщата. Дани също не се виждаше из двора – вероятно играеше някъде. Никога преди Мутия не беше правил така, не общуваше с животните, които предстоеше да заколи – така го беше научил баща му. Но сега отиде при прасето и провря пръсти през мрежата. През цялото време се оглеждаше за Ана – тя може би беше вътре и кърмеше детето.

Свинята, която до този момент риеше в изпражненията си, изведнъж се просна на земята и повдигна крака. Въргаляше се наляво и надясно, така че да се намаже цялата в калта. Когато вдигна краката си, той видя многобройните й цицки. Това животно можеше да има деца, които да изкърми, а сега щеше да умре. Всичко приключваше тук.

И изведнъж го сряза.

Д Е Т Е Т О И М. Не само нейното дете, а тяхното. Ана не бе забременяла от мъжа си. Нали това клюкареха всички – можеше да го разчете по устните им още предния път, когато тя гостуваше на село. Ако не бе забременяла от него, тогава... той... Мутия беше бащата. Съмнението, което го ужасяваше и опияняваше едновременно, сега обзе цялото му тяло и за не повече от няколко секунди той вече не беше Мутия, такъв, какъвто всички познаваха. Погледна към ръцете си – те трепереха. Вече не можеше нито да заколи прасето, нито да гледа Илия пред себе си. Илия тъкмо изключваше помпата от таблото на кладенеца и се навеждаше да вземе кофата, когато чу нечовешки рев зад гърба си. Преди да успее да се обърне, ножът го прободе във врата.

Падна и умря на място с широко отворени очи. В тези очи нямаше съжаление за ранно погубения живот, нямаше и желание да продължи да живее, нито облекчение, нито каквото и да било подобно. Те се смееха, едва доловимо, но го правеха. Присмиваха се над собствената му съдба, над замъгления разум на мнимия ням убиец, над ориста на Ана, смееха се на божия промисъл, който излизаше наяве едва в последните мигове от човешкия живот.

Нямаше справедливост. Не беше и несправедливо. Това, което се случваше, не беше съизмеримо с човешки понятия. Бог може да е бил сериозен, когато е създавал света, но вероятно щеше да се смее, когато го погубваше. Защото дори в часа на смъртта си човек не успява да унищожи себе си. Светът на Илия щеше да продължава да живее далеч след като кръвта във вените му щеше да изстине. Илиевият свят щеше да допълва другите – новите му колеги в компютърната фирма, музейните уредници, жена му, Мутия, Дани, дори дъщерята на Ана, която никога нямаше да го опознае – и тя щеше да усеща липсата му, защото светът му щеше вече да я бе отровил или породил чрез другите. Дори да не оставеше поколение, Илия не се изтриваше от лицето на земята. Само след сто години всичко щеше да изглежда забравено. Но нека беше ясно – и водата носеше памет.

Това относително безсмъртие на човека, при което светът му продължава да живее, макар той самият да се превръща в мъртвец – то беше наказанието. Всяка стъпка, всяка радост или болка се размиваше в човешкото море и завинаги му придаваше вкус. Тук, на земята, в това измерение, човек не можеше да бъде никой, не можеше да изчезне – колкото и да желаеше това да се случи.

Последният образ в съзнанието на Илия, преди да издъхне, не беше Ана, нито Дани. Беше картината с кървящите вени. Не си мислеше, че ръцете му са същите като онези от картината. Те дори не кървяха. Самият той, Илия Матев, беше картината.

Кучетата се разлаяха и Ана стана да погледне през прозореца. До този момент тя беше полегнала на едно от леглата в спалнята и люлееше сгъваемото кошче на дъщеря си. Малката Лили спеше толкова кротко, че на Ана й се струваше, че е като истински ангел. Големите й мигли потрепваха над очите й като празнично украсени гондоли. През тънката й кожа прозираха слаби вени, а едва поникналата й коса й придаваше още по-миловиден вид.

Ана чу вика на Мутия, скочи и погледна през спуснатите пердета. Видя как Илия пада на колене, а Мутия тъкмо прехвърля оградата. Изпищя и се втурна навън. Лили не се беше пробудила.

112.

Свинята оживя, а погребението на Илия се случи едва след два дни. Бяха се обадили на полицая в селото и когато след половин час най-сетне той се появи, всички се надпреварваха да му обясняват. Една част от мъжете, които се бяха насъбрали да помагат, се втурна да претърсва селото, но като че ли Мутия беше потънал вдън земя. Доведоха баща му, блед и с безумно изражение, сякаш той самият беше извършил престъплението. Полицията от близката околия пристигна след час, а и съставът в полицейския участък беше ограничен. Илия стоя проснат до кладенеца със забит нож във врата до вечерта. Едва когато от ямболската полиция пристигнаха двама полицаи и през следобеда обикаляха около него, позволиха на близките да го пренесат в къщата. Дани не биваше да го вижда така и Ана го беше прибрала в стаята на Лили. Легнаха си да спят късно, единствено баща й остана буден при починалия.

Ана не знаеше защо това беше нужно, не искаше и да знае. Тя дори не се разплака – толкова се беше стреснала. Когато вечерта се опита да нахрани Лили, бебето положи усилия да изстиска кърма от гърдите й. Но там вече нямаше нищо. Лили захапваше гърдата, после я пускаше изведнъж и започваше да пищи.

Теодосия отиде при своя позната жена, в чийто двор отглеждаха кози. Козето мляко, най-близко до човешкото, може би щеше да свърши работа. В селото нямаше аптека, а най-близката беше на около четирийсет километра оттук.

Полицаите уверяваха родителите на Ана, че аутопсия с цел съдебно-медицинска експертиза нямало да бъде необходима – знаело се кой бил убиецът, щом имало очевидец и снети отпечатъци от забития нож. Теодосия и Георги само повдигаха рамене, стъписани, че подобно нещо се беше случило в двора им, и не знаеха как да отговорят. Съселяните им бяха изпълнили двора, цъкаха с език, плюеха, влизаха и излизаха в къщата.

Когато по-късно всички се разотидоха, Теодосия извика няколко жени съседки, които извадиха ножа от врата на Илия, измиха трупа и го преоблякоха. Затвориха очите и устата му и едва в три през нощта той придоби благоприличен вид на мъртвец. Угасиха печката в стаята, за да не се вмирише трупът.

Трябваше да го превозят от селото до София – това беше желанието на Ана. От погребалната агенция бяха уведомили, че пристигат с катафалката на следващия ден сутринта, а погребението щеше да се организира след това. Имаше проблем с местата в централното гробище – тъй като досега там никога не бяха погребвали роднина, но бащата на Ана заяви, че щял да плати двойна цена на погребален агент, за да уреди място.

След катафалката баща й заедно с майка й, Дани, Лили и Ана се превозваха със семейната кола към София. Дани беше видял баща си едва на сутринта, когато вече имаше благоприличен вид. Той, заедно с баба му, бяха единствените, които плакаха над тялото му.

Ръцете му бяха леденостудени – нещо, което учуди Ана, макар тя да беше присъствала и на чужди погребения. Никой от мъртъвците обаче не й приличаше на Илия – може би защото този мъртвец познаваше толкова отблизо.

Човекът, който се движеше, говореше, с когото тя спеше в едно легло, с когото се хранеше, сега беше бързоразлагащ се труп. Животът можеше да отсъства само там, където го бе имало.

Погребението беше семпло – дойдоха няколко приятели на Илия, сред които бившият му шеф от музея, както и някои от новите му колеги.

След като всички се разотидоха, Ана, която беше оставила Лили на една съседка за церемонията, се прибра заедно с Дани и родителите си и се погрижи да сложи децата да спят. Тогава, когато ги гледаше двамата заспали – Лили в кошчето си, а Дани на ъгловото легло в детската стая, едва тогава тя се разплака.

Плачеше първо за себе си – самотната майка с две деца, бащата на едното от които беше убиец, а на другото – неизвестен. И второ, тя плачеше за Илия, защото едва сега, когато го беше загубила, тя осъзна колко много го обича. Плачеше за погубения му живот, за възможността му да бъде баща на Лили, да живее живота си. Той дори беше започнал нова работа... каква ирония! Плачеше от жал, от любов и от омраза едновременно. Даваше си сметка, че смъртта му щеше да я тормози до края на дните й, защото освен Мутия, тя самата се чувстваше виновна.

Ана мразеше и Мутия, който вместо да изчезне от живота й, го беляза завинаги. Не само това, ами сега трябваше да се грижи за себе си, да се страхува от появата на този луд глухоням, а дори и да го заловяха – истината рано или късно щеше да излезе наяве. Мутия – бащата на Лили. Срам и позор за семейството й.

Какъв живот я очакваше оттук нататък, тя не знаеше, но трепереше като лист пред неизвестността. Кърмата й беше спряла още в онзи ужасен час на убийството, Лили получаваше газове от новите млека, които опитваше, Дани ходеше сърдит насам-натам и отказваше да говори с Ана. Всичко вървеше с главата надолу. Майка й не спираше да я разпитва, а Ана се чудеше как да избягва въпросите й.

Ана сякаш нямаше сили да се бори с нея сега и една от вечерите я извика на терасата.

– Мутия е бащата на детето ми. Не Илия. Няма никакво чудо, никакви пробивни нови технологии на оплождане... но, предполагам, ти вече знаеш това.

– Ах! – изтръгна се от гърдите на възрастната жена. – Ах!

Двете жени си говореха дълго на терасата, докато носовете им не замръзнаха. Бяха решили да не казват на Георги. Това, както им се струваше, не беше най-доброто решение за в бъдеще, но на този етап беше, защото той нямаше да го понесе сега. Върху плещите му изведнъж падаше издръжката на Ана и децата, а той, пенсионерът, трябваше отново да си търси работа в Плевен. Майка й щеше да направи същото.

Не бяха говорели колко дълго щяха да стоят в София, но знаеха, че няма да се прибират на село за известно време. Баща й щеше да се върне за няколко дни, за да уреди някой да наглежда къщата и да продаде свинята.

Свинята все пак щеше да бъде заколена от някой от селото. Свинска работа. Животът на Ана през последната седмица й заприлича на свинска работа.

113.

Ана се опитваше да мисли трезво, но от няколко дни не й се отдаваше. Мутия можеше да я намери и да извърши някоя глупост – да отнеме дъщеричката й, да направи кой знае какво. Беше сигурна, че причината за убийството бе малката Лили – какво си въобразяваше този малоумник – че Ана щеше да го допусне до себе си отново? Трябваше да се събере така, както никога не го беше правила.

Едва след като минаха няколко дни, тя осъзна колко много й липсва Илия. Той беше извършвал десетки неща безмълвно и невидимо. Ана никога не беше сменяла изгоряла крушка в банята или бушон. Тя не чистеше колата, не я ремонтираше, не поправяше нищо вкъщи. А домът им сякаш се разпадаше само няколко дни след смъртта му. В банята се спука тръба и стана малко наводнение, докато баща й намери водопроводчика, с чиято помощ да запушат дупката. След това, когато Дани затръшна една от вратите, тя започна да скърца при всяко отваряне и шумът събуждаше бебето. Докато Дани тичаше през къщата, се блъсна в балконската врата и начупи стъклото с главата си. Всички се притесниха да не му се бе случило нещо, но освен малко кръв, изглеждаше така, сякаш всичко беше в реда на нещата. Извикаха и стъклар, за да сложи ново стъкло на балконската врата. Всичко това пораждаше тревога у Ана – от неизвестността, от бъдещето й на самотна майка, от Мутия, който никой не можеше да спре сега. Тя щеше да отрича докрай, ако се наложеше взаимоотношенията им да се обсъждат в съда. Но сега най-важното бе да се предпази от него – така мислеше.

Лили плачеше по цели нощи – гърчеше се от колики, пръцкаше, присвиваше малкото си личице, а после плачът й изсвистяваше като тапа шампанско. Ана сменяше безразборно млеката, докато накрая не се консултира с личната си лекарка и не назначиха на бебето специално противоалегрично мляко. Тогава всички деца й се струваха алергични от нещо, затова предписанието ни най-малко не я притесни. Ако не беше от глутена или от къщния прах, то децата се алергизираха от въздуха, от дрехите, от храните си, кой знае – може би и от определени хора. Колко малки и глупави изглеждаха тези майчински грижи на фона на голямото събитие в живота й. Ана беше достигнала апогея си. Едва ли по-късно щеше да й се случи нещо толкова значимо. След смъртта на Илия тя от време на време изпитваше болки в сърдечната област. Мислеше си, че не би могла да издържи още едно подобно събитие – като например повторна среща с Мутия.

*

Месец след погребението на Илия от Мутия нямаше и следа. Търсеха го от полицията, но на Ана й се струваше, че всъщност никой не си мърда пръста да разрови тази история. Квалифицираха я като семейна драма и така се измъкваха от по-нататъшно разследване. За нейно щастие, в България затворът за повече от няколко години беше отреден за бедните. Който можеше да си позволи добър адвокат, със сигурност се измъкваше. Единствено фактът, че Мутия бе беден селянин, я успокояваше. Хванеха ли го, нямаше да излезе от лудницата или от затвора.

След трагедията Дани остана встрани от главните събития. Никой от семейството не му обръщаше вниманието, от което имаше нужда и което очакваше. Той отново се беше затворил в себе си и по цели дни се ровеше из кутията с насъбрани фокуси от уроците на Ненчо. Ана не беше спряла посещенията му при фокусника – и това като че ли беше единственото нещо, което правеше за него. Ако мрачните събития се бяха случили по време на учебната година – сигурно щяха да го изключат от училище за слаб успех. Дани не можеше да се съсредоточи върху нищо – не успяваше да намаже филията си за закуска, да прибере дрехите си, а веднъж, когато Ана го изпрати до магазина, той не се върна в продължение на час и я притесни много. Вместо да купи хляб, се качил на покрива на блока и легнал върху цимента, разглеждал облаците. Там го открили тийнейджъри, които се криели, за да пушат трева. Доведоха го при Ана, а Дани не спираше да гледа унесено, сякаш не помнеше кой беше.

Той не искаше и не можеше да мисли за Мутия като за убиец. Този мил мъж, който му беше като баща, който го научи да лови жаби и му беше най-добрият приятел през миналото лято – той не можеше да бе убил Илия. Дани по-скоро се настрои срещу майка си, която според него не беше видяла добре през прозорците какво се беше случило. Може би Мутия беше решил да поеме вината на някой друг – в очите на Дани глухонемият беше способен на подобна постъпка. Обожествяваше приятеля си, представяше си го как носи слънчевия многопът като ореол на главата си. Ако само можеше да върне всичко, както то беше през онова паметно лято... Тогава това ревливо бебе го нямаше, майка му беше изцяло негова, а с Мутия вършеха толкова интересни неща. Именно той, а не осиновителите му, го беше върнал към живота, такъв, какъвто дори не беше имал сили да си представи.

*

Фокусът с балона беше любимият му фокус. Продупчваше с един шиш балон, а той въпреки всичко не се пукаше. Щом това беше възможно, сигурно можеше и нещата да се върнат обратно. Когато разгадаваше фокусите и се научаваше да ги изпълнява до съвършенство, самият той се стараеше да забрави как се правеха. Да бъдеш фокусник не беше лесна работа – искаше му се да вярва в магията като всички останали, дори сам се чудеше на себе си как бе успял да стори невъзможното. Но не – отвратителното познание за нещата такива, каквито бяха, го пропиваше – навлизаше в порите на кожата му и го топеше отвътре. Ако фокусникът успееше да се престори пред останалите, че не знаеше как бе направил фокуса, ако успееше да симулира онова възхищение, което публиката му изпитваше – можеше да се счита за успял. Фокусникът сам се издаваше какво прави – с поглед, с треперещи ръце, с нещастен опит да прикрие онова, което публиката не трябваше да вижда. Но Дани беше амбициран да се научи да не показва знанието си. След събитието с Мутия му се струваше, че се сдоби с тонове нечовешка енергия. Искаше и можеше да постигне каквото си пожелаеше.

Дани се беше превърнал в малък възрастен още от рождението си. Понякога гледаше на възрастните със страх, сякаш той беше родителят, който се страхува от поредната беля на тези големи деца. Те бягаха от отговорностите си, вършеха пълни глупости, бяха по-властни, по-агресивни, по-първобитни и от саморасъл дивак насред джунглата. Да бъде фокусник беше не само новата му прищявка – струваше му се, че през целия си кратък живот се бе движел към това свое призвание.

Фокусите му носеха чувството, че контролира материята по законите на всемирната шега, и виждаше как владее ли ги, той имаше власт и над хората – поне за няколко минути. Те му се възхищаваха отново и отново – нещо, за което беше сигурен, че немалка роля играе и изкуственото му око. Щом излизаше на сцена, Дани си слагаше превръзка на окото – не че имаше какво да прикрива – хирурзите се бяха постарали изкуственото му око да изглежда досущ като истинско. Единствено блясъкът в него беше стъклен, но това, ако човек се вгледаше повече. Славата му растеше. Момичетата започнаха да му обръщат внимание, но въпреки всичко фокусите не можеха да съградят за него нещо повече от спасителен остров. Те щяха да си останат само остров, неспособен да се разшири. С тях се забавляваше, времето му минаваше бързо, успяваше да понесе ужасяващите събития в живота си, но всичко свършваше дотам. Във фокусите можеше да съсредоточи своята амбиция, но те не му носеха онова щастие, за което копнееше. Струваше му се, че по рождение бе лишен от него. Каквото и да правеше, каквото и да печелеше – любов, внимание, тези неща не го радваха така, както си представяше щастието.

Обичаше да гледа как децата играят пред блока – но от прозореца на стаята си. Заставаше на перваза и ги зяпаше с часове, докато не се приберяха. Ана го окуражаваше да слезе, но той не го правеше. Гледаше с бинокъла си лицата им – зачервени от играта, здрави отвътре, съдържащи самите себе си.

Дани, за разлика от тях, се чувстваше като слепена кукла, чиито части проскърцват при всяко негово движение. Щом се опиташе да се сприятели с някого – хоп, в него изскърцваше страхът да не би този нов приятел да го изостави също толкова лесно като майка му, или пък страхът от това да не се привърже отново и да го боли. Симфония. Не можеше да си представи какво бе да обичаш с преизпълнено сърце, което не се свиваше всяка секунда от страх. Съществуваше ли изобщо такава любов? Тогава отново се взираше в лицата на децата и се уверяваше. Да, имаше я, имаше такава радост, каквато тези деца изпитваха. Но той беше неспособен да я усети, чувстваше, че не му е отредено. В такива моменти се амбицираше да докаже на целия свят, а всъщност да докаже единствено на себе си, че може да върши и по-важни и интересни неща, които другите не могат. Това го тласкаше към вярата в неслучайността на неговата трагедия. Ако бог отнемеше толкова много – ако майката го зарежеше, ако загубеше окото си, ако убиеха втория му баща, ако му се родеше сестриче от плът и кръв, ако най-добрият му приятел се окажеше убиец, то Бог трябваше да го прави, защото му даваше нещо друго.

Дани искаше и вероятно щеше да стане добър фокусник. Но не смееше да мечтае за това, защото никога през живота си не се беше чувствал свободен да го прави. Свободата да се отърси от себе си като ненужна троха, в обичта си към другия, свободата да бъде щастлив, без да го преследват мрачните стъпала на страха – тази свобода беше недостижима за него.