Ана диана Петрова 1



страница2/18
Дата10.04.2018
Размер2.98 Mb.
#65987
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18

7.

Ана мастурбираше редовно. Тя се криеше от мъжа си, като обикновено го изчакваше да заспи или се будеше по-рано. Не си представяше мъжко тяло, а своето собствено, обикновено в актове с много и различни мъже. Те винаги я обиждаха или й заповядваха, за да може да я поставят в унизеното положение, в което единствено можеше да свърши. Не познаваше друго тяло, което да я възбужда така, както мисълта за нейното собствено. Но освен за удоволствие, Ана мастурбираше и поради няколко други причини. Тя се успокояваше, когато беше напрегната или се самосъжаляваше за пореден неуспех в забременяването. Не бяха редки и случаите след изтощителна умствена работа да почувства внезапна нужда да се изпразни. Външната стимулация беше само помощно средство за сексуалните й фантазии. Хиляди пъти се бе питала защо другите жени се впечатляват от кунилингус, вместо да го правят сами със себе си. Тя смяташе, че познава най-добре собственото си тяло, и можеше да се отведе в рая, без да губи излишно време. А и я мързеше. Трябваше да изчаква Илия да налучква пътищата към оргазма й или да се обезкосмява, или пък още по-зле – през цялото време да мисли за това как изглеждаше в очите на другия, дали не бе отегчен и какво изобщо се въртеше в главата му. Тези мисли я разсейваха, а тя искаше да се съсредоточи изцяло върху себе си. Не че не любопитстваше за света и телата на другите, но то беше по-скоро, за да ги сравнява със своето. Отдавна беше изчислила, че времето нямаше да й стигне да опознае повече от един човек. В такъв случай приоритетно се насочи към себе си. Изглеждаше й така, че дълбочините и ширините му се опираха в безкрая – не знаеше дали някога щеше да се събере цялата. В началото на връзката й с Илия тя упорито си втълпяваше, че веднъж завинаги бе открила мъжа до себе си, специално създаден за самата нея. После премина през развенчаването на героичния му образ, още повече че очевидно вината за безплодието им се коренеше и в двамата. Но Ана жадуваше да се отърси от това тежко чувство, да го присвои другиму. Нямаше сили да продължава по този начин, но, от друга страна, не смяташе, че е честно този някой да е любимият.

Затова вместо да се самоизмъчва, тя се отдаде на избухливостта си. Оттам, за да се успокои, мастурбираше, и така се завъртя в кръг, от който не можеше да излезе.

Веднъж в работата нейна колежка се хвалеше за знаменитата нощ, която имала с неин любовник. Ана я наблюдаваше през цялото време. Колежката й си движеше бавно ръцете, говореше спокойно, тихо. Държеше се като стъклена статуетка. Мислите й се върнаха отново към нея самата, нейната връзка, нейния свят. Въпреки че сексът с Илия й доставяше удоволствие, тя не можеше да гледа на него като на нещо драматично, което именно беше необходимо, за да получи удовлетворение. Сексът с мъжа й беше като от игра на пъзел, защото не можеше да й донесе мечтаното майчинство. И точно като в тази игра – забавляваше и зарибяваше, но в мига, в който приключеха, Ана ставаше, измиваше се бързо и обличаше нощница, сякаш бързаше отново да се пренесе в собствения си свят. С всяка изминала минута извън своята измислена планета силите й се разпръскваха нахалост. Това беше и причината да не търси мъже, с които да изневерява. Не искаше да събира сили нито за тях, нито за лъжите, които щеше да й се наложи да изрича. Беше мислела за изневерите като начин да притъпи болката от безплодието си, но тази мисъл тя беше избутала в един ъгъл от съзнанието си за по-късно, ако отчаянието евентуално я докараше дотам.

*

Пристигането на Дани у дома след изтощителната неколкогодишна борба с институциите и курсовете, които премина, за да се подготви за болките на изоставените деца, я притесняваше немалко. Тя се чувстваше едновременно близка и далечна с това дете, с което имаха непреодолими болки, макар и толкова различни. Ана не желаеше да продължи с опитите си да зачене, а Дани беше отхвърлен от собствената си майка. Самотни посвоему, от тях се очакваше да съберат болките си и да закърпят живота си отначало. Но Ана знаеше, че нещата нямаше да се наредят така просто, както изглеждаха. Болките не само можеха да не си помогнат, ами да се съединят и да се стоварят с още по-голяма сила върху двама им. И ако Дани беше дете и му беше позволено да крещи и да се сърди, то от нея се изискваше да се владее – така поне я учеха обществените норми, които следваше по навик. След пристигането му желанието й да мастурбира заедно с вината, която изпитваше, се засилиха. Но си наложи да не го прави, докато измисли как да продължи нататък. Сега по-трудно можеше да остане сама, а мисълта й беше заета единствено с обгрижването му. Дани имаше нужда от ласки и внимание, макар да й беше ясно, че не за нейните грижи мечтаеше.



8.

Единственото, което Ана успя да научи за родителите на Дани, беше, че баща му бе пияница, бездомник, а майка му – дъщерята на някогашната главна възпитателка в дома, която след като родила на седемнайсет, избягала и оттогава никой не знаел нищо за нея. Но това бяха слухове, които лелките в бели престилки й подшушнаха срещу подкуп от триста лева. Все пак техният разказ й даде кураж, че може би никой от двамата нямаше да потърси родителските си права. Ана не се боеше, че тези права можеха да се възвърнат – по закон те вече бяха само нейни и на Илия. Страхуваше се по-скоро за територията си, за границите на собствения си свят. Него пазеше от нахлуване. Малката глупачка, която беше родила Дани, го беше белязала, досущ като в приказките – някой ден вероятно щеше да го открие по сърцевидния светлокафяв белег върху рамото му. Ето къде беше опасността от нахлуване.

Първоначално Ана смяташе, че онова, което й разказа психоложката от „Закрила на детето”, е многократно преувеличено. Не можеше това дете да изпитва по-голяма болка от нейната! След няколко години щеше да забрави всичко, което му се беше случвало в дома, а тя никога нямаше да се освободи от прокобата, че не бе могла да роди собственото си дете. Мисълта за него, русо бебе със сини очи, я преследваше. То беше нейна измишльотина, спасителна фантазия или пагубен мираж. Питаше се дали щеше да й е по-леко, ако някога го беше имала и след това загубила. Тогава може би пустотата в душата й щеше да има бряг – брегът на спомените. А сега какво? Вземаше това дете, излязло от чужда утроба и носещо чужда кръв във вените си. И очакваше то да се държи като нейно. Нима не знаеше дълбоко в себе си, че брегове в болката й нямаше?

А психоложката от „Закрила на детето” няколко пъти й повтори: Дани носел тежестта на осиновяването и никога нямало да я обича както биологичната си майка. На Ана нито за миг не й хрумна да се откаже при тези думи. Струваше й се, че вече никой няма да успее да я нарани.

Първите нощи Дани често се будеше с крясъци или просто тихо скимтеше. Тогава тя го прегръщаше и го люлееше. Потта му миришеше на бебе, но ако вдишаше от нея дълбоко, се долавяше и суха киселост. Ана си представяше, че като го прегръща, тя всъщност прегръща и избягалата му майка.

След първите няколко седмици една нощ Ана го помоли да разкаже съня си. Очакваше да й откаже, но Дани започна да говори бързо, сякаш се притесняваше, че ей сега Ана ще го прекъсне и ще излезе от стаята, преди да е довършил.

– Изплувам от дъното на морето, излизам отгоре и политам. Там започвам да се задушавам и падам, падам, но вече и морето го няма. Само падам.

Дани се разплака като козле, загубило стадото. Ана го прегърна и се разхълца заедно с него. За първи път от толкова време тя не плачеше за себе си или за нероденото си дете, а за Дани – това толкова чуждо за нея същество. Стори й се, че и тя започва да обича майка му – тази прекрасна и ужасна малка глупачка, която също бе била дете, когато го бе родила. Грешеше, когато си мислеше, че да загуби дете беше по-леко, отколкото да не го бе имала никога. Не й завиждаше, от всички жени с непразни утроби не завиждаше на нея – пустотата на тази жена трябва да беше по-страшна от нейната собствена. Ана изпита съжаление към нея и й се прииска да я беше осиновила заедно с Дани.



9.

Пънът беше обвит в паяжина така, че блестеше на слънцето – като сюрреалистичен предмет. Край него разхвърляни се полюшваха жълти цветя. Ана и Илия бяха седнали с гръб към камъка на пейка по пътя за Беглик Таш – древно светилище отпреди повече от 2000 години, открито едва наскоро. Предния ден бяха прекалили на плажа и днес единодушно бяха решили да си спестят морската баня. Ана се чудеше къде можеха да се разходят, но Илия вече си беше наумил да идат там. Преди време беше изчел няколко сайта с материали за тракийското светилище. Харесаха му тълкуванията за функциите на струпаните камъни и беше решил, че ако му се отдадеше възможност, непременно щеше да посети мястото. Затова поеха към Приморско и оттам по тесния път, който щеше да ги отведе над плажа в гористата местност. Паркираха при входа на гората, откъдето трябваше да походят километър до мястото.

Дани грабна една клечка и докосна паяжината. Ръката му потръпна. Той хвърли пръчката и започна да човърка нишките. Хващаше парчета от паяжината и ги хвърляше на земята. Когато оголи пъна, продължи да къса жълтите цветя край него. Илия, който разказваше прочетеното на Ана, чу пъхтенето му и се обърна към него. Скочи от пейката и се втурна да го спре. Когато го отдръпна, пред тях се отвори опустошеното пространство. Накъсани цветя и разпръснати паяжини.

– Хайде, отиваме на едно вълшебно място сега! – рече Илия и го поведе за ръката.

– Къде?

– Ще видиш. Едни много големи камъни, които са били изхвърлени от вулкан.



– И какво ще правим там?

– Ще ги разгледаме, има и къщичка на Баба Яга.

– Иха – отвори уста Дани. – Ще ме пуснете ли да вляза там?

– Да, разбира се – усмихна се Илия.

Когато пристигнаха на мястото, слънцето вече напичаше. Срещнаха други туристи, които ги предупредиха за змии, припичащи се на камъните. Това ни най-малко не уплаши Дани, но родителите му изостриха вниманието си. Гладкостта на заоблените камъни, тишината и цвърченето на щурци в тревите ги изведоха от злободневната градска шумотевица. Дори Дани се оглеждаше с отворена уста. Край пътеката се зададе малка група – двама мъже и слаба жена с квадратно лице. Тя не спираше да говори и когато приближиха, Ана и Илия можеха да чуват ясно гласа й:

– ...тук е слънчевият часовник на траките. Някои смятат, че те са наредили камъните така, а други, че са били натрупани вертикално и съборени...

Мъжете кимаха и гледаха със сериозен вид, който веднага зарази и семейството. Илия се присламчи към групата и започна да задава въпроси, а Ана извади малкия си червен фотоапарат и защрака. След миг, когато се обърна, се огледа за Дани и не го видя. Започнаха да го викат, но той не се появяваше. Групата с импровизираната екскурзоводка се умълча за кратко, заоглежда се, а после услужливо се присъедини към търсенето. Накрая го откриха в пролуката между два огромни камъка. Той стоеше полуклекнал и гледаше напред, без да мърда. Ана усети, че нещо не е наред, и се свря в дупката. Хвана го и понечи да го изведе. Но той не искаше да помръдне.

– Какво има, слънчице? – попита тя.

– Искам да остана тук.

– Но, миличък... нека ти покажем и останалите интересни неща.

– Не.

– Хайде, нататък е истинска приказка! – Илия протегна ръка през пролуката.



Екскурзоводката се облегна на камъка и се усмихна.

– Това е утробата на Богинята-майка. Ето, вижте, двата камъка отстрани приличат на женски бедра. Горната част пък е с формата на змийска глава. Траките са вярвали, че богът жрец се е родил тук.

Ана и Илия се спогледаха.

– Дани, искаш ли да видиш стъпките на Богинята-майка? – попита екскурзоводката с услужлив вид.

Дани се извърна към нея и мълчаливо се запровира през пролуката.

10.

Екскурзоводката не спираше да говори и да се поти. Беше като отворена енциклопедия, от която се изливаше пот. Тя сякаш не формулираше сама изреченията си, а ги четеше:

– Беглик Таш е всъщност в близост до руините на древния град Ранули и представлява тракийското светилище отпреди XIV в. пр. Хр. Тази местност – тя посочи с ръка към отрупаните камъни, – представлява светилището. Археолозите все още умуват над предназначението на това място. Те твърдят, че то е най-ранното открито досега тракийско мегалитно светилище в Югоизточна Тракия и по черноморското крайбрежие. Едни го свързват с култа към Слънцето, плодородието, Богинята-майка, орфическото просвещение. Според други то било светилище на бог Дионис. Трети допускат, че е имало обсерватория. Предполага се, че мястото е било обитавано от главния оракул или висшия жрец на Беглик таш. Това се съдържа и в наименованието на местността – за тракийците „Беглик” означавал апостол, полубог, а „таш” - камък.

– А това какво е? – попита я единият мъж, който беше с две глави по-висок от нея и като че ли точно заради това се потеше дори повече.

– Ще ви разкажа... момент – погледна го укорително тя, все едно беше изял закуската й, а после пое дълбоко дъх и продължи. – Според учените дори необработените камъни са имали подчертано символно значение за примитивните общества. Вярвало се, че някои камъни са обитавани от духове или богове. Употребата им можела да се разглежда и като първична форма на скулптура. В много примитивни каменни светилища божеството било представено не от един, а от много камъни, подредени по определен начин. Дали това е случаят с Беглик Таш, можем само да гадаем.

– След като... – обади се по-дребният. Той не се потеше толкова като своите спътници, а лицето му изглеждаше одухотворено, но по особено налуден начин. – След като видиш мястото за първи път, се случват две неща. Първото е, че в този ден недвусмислено приключваш с колебанията си по повод важен твой избор. Второто е, че се изпарява усещането за безсмислието на човешкия ти живот.

– Усещането за смисъл не е ли тясно свързано с отношението хаос – ред? – попита високият и извади кърпа, с която да избърше потта по бузите си.

На Дани му доскуча. Той първо въртеше стъпала по камъните, после се оглеждаше, а сега се опитваше да се отскубне от прегръдката на майка си, за да продължи разглеждането сам. Ана го пусна, но не отделяше поглед от него.

– Понякога редът и хаосът много си приличат, почти не можеш да разбереш кое кое е, и това често е причина да ти се струва, че всичко е безсмислено. Но чувствата открай време вършат по-сериозна работа що се отнася до разбирането на абстрактни понятия.

Илия и Ана се спогледаха все едно бяха попаднали на конгрес на загубените умове. Но не продължиха нататък. Слънцето печеше още по-жестоко, а в тревата цвърчеше щурец. Дани скачаше върху стъпката на Богинята-майка, стъпваше ту с единия, ту с другия крак.

– Така че ако се чувстваш некомфортно, независимо от броя и качеството на подреденостите, значи се намираш сред хаос. Ако ли пък обратното – ти е съвсем добре насред най-големия хаос, изглежда, си имаш работа с подредена структура. Тук се усещаш съвсем на място, независимо че не разбираш защо. Ето, питай това семейство. Госпожо, как се чувствате тук? – обърна се към Ана дребният.

– Не знам дали се чувствам на място. Но може и да съм била тук преди векове – рече Ана, като леко изкриви усмивката си и погледна Илия крадешком. Чувстваше принуда да се държи разумно, макар Илия изобщо да нямаше намерение да й налага подобно нещо.

– Камъните на п-п-пръв поглед са нахвърляни, но ф-ф-ф-формите им, посоките, а и тия змии... не знам. М-м-май е подредено – добави Илия, който беше разчел притесненията й.

– През следващите дни Беглик Таш ще завладее сънищата ви – каза загадъчно екскурзоводката с квадратната глава. – След това нещата в живота ви се избистрят – последните й думи прозвучаха наистина зловещо.

– Не, не, не ги плаши – махна с ръка дребният. – Беглик Таш не прави нищо подобно – просто тук виждаш неща, за които винаги си знаел, били са у теб през цялото време. Цялата история иде оттам, че ги виждаш изобразени навън.

Ана и Илия едновременно се озърнаха за Дани. Трябваше да тръгват.

Когато излязоха от местността, настроението на детето рязко се смени. То започна да подскача и да се въргаля в тревата, а Ана го навикваше, защото не спираше да се бои от змии. Седнаха до дървената къщурка, която на външен вид приличаше на къщата на Баба Яга, а Дани продължи да щурее, като ту се изкачваше по дървените стълби, ту слизаше. По пътя на връщане се умори и Илия го поноси стотина метра, преди да стигнат до колата. Щом заслизаха по тесния път с колата, Дани мигновено затвори очи и заспа.

11.

Илия никога не беше писал, нито се беше вълнувал от писането. Но щом наближиха Приморско с надуваемите дюшеци по пътя и лъскавите хотели в стил кич, той затърси книжарница.

– Книжарница ли? Нека се прибираме, Дани е вир вода и спи.

– Само за малко. Искам да купя една тетрадка.

– Какво те прихваща? – прошепна Ана раздразнено.

– Нищо. Искам да си запиша някои неща.

– Олеле, майчице. Изтрещя на тоя Беглик Таш – рече грубо тя и продължи да гледа през прозореца.

Всеки следобед Илия пишеше по нещо за местността. Ровичкаше в интернет, препрочиташе разни неща. Както и да го придумваше Ана да поспят следобед, за да отморят от слънчевите бани, той не се съгласяваше.

До края на престоя им той завърши това, което пишеше. След това скри тетрадката и не я показа никому.

Години по-късно, когато Ана подреждаше килерчето в апартамента им след смъртта му, щеше да открие тетрадката и да потръпне след прочетеното. То щеше да й прозвучи патетично и тя дори щеше да изпита погнуса, защото не бе познавала тази страна на съпруга си. Но някак й се беше сторило, че написаното отразява някои събитията в съвместния им живот. А може и само така да й се беше сторило...

БЕГЛИК ТАШ – древното тракийско светилище

Тронът

В близост до улеите и ложето се намира Тронът на Върховния жрец. Край него се виждат местата, в които са били поставени големи дървени талпи, изграждащи навес върху трона.

Тронът е символ на царственост, но за мен той също така означава и падение. Въплъщава лекотата на царския живот, но и тежестта от отговорностите на властта. На него може да стои както човек с брилянтен ум и гениални качества, така и пълен глупак. Нерядко се случва на трона да седне някой, достоен за уважение, и да се превърне в заслужаващ унижение.

Лабиринтът

Непосредствено до слънчевия часовник се намира Лабиринтът. Той има два изхода – ляв, който води към царството на Хадес, и в посока направо, който не води никъде. Възможно е младежите да са преминавали ритуално. Онези, които се насочвали направо, избирали прагматично поприще, а свилите наляво може да са били подготвяни в жреческата професия. Ана мина направо, а аз наляво. После се събрахме от другата страна. Изглежда, и двата пътя водят до едно и също място.



Царството на Хадес

Това е тясна пролука между две скали, през която може да се мине. Свързва се с Орфей и легендата за слизането му в Подземното царство, което се оказва необходимо за посветения. Той трябва да се отдаде на животинската си природа и така да преживее пълната оплодяваща мощ на майката Земя.

Теснотата – принуда, неудобство, задушаване, но и уют като в дядовата ръкавичка. Удоволствието вътре иде от близостта, може и да преигравам, но се доближава до сексуално усещане. Тясно е. На изхода от пролуката има камък, в който самоуверените да се препънат, в случай че се мислят за голямата работа. Иначе легендата разказва, че който мине през този процеп, излиза пречистен.

Брачното ложе

За брачното ложе легендата не пести подробности. Върховният жрец и жрица се били съвкуплявали там ритуално. Около това ложе се намират вани, в които са се поставяли вино, мляко, вода и олио, като млякото символизирало въздуха, виното – земята, олиото – огъня.

За да се отдадат на животинската си природа, било нужно вино. То понижавало съзнанието им и така въвеждало новопосветените в строго пазените тайни на природата.

Утробата змия

От дясната страна на календара се намира утробата змия – два огромни камъка като грамадни женски бедра, тъмна пролука между тях с тесен вход и козирка във формата на змийска глава.

Змията, пише в гугъл, е символ на вселенския разум – хем защитава, хем разрушава. Тя присъства в почти всички религии, като значението й не се променя драстично. Змията освен това сменя кожата си, демек се пре-ражда.

Апостол Таш

Един от скалните късове е с формата на обърнато сърце и въпреки големите си размери се държи само на три точки върху другия камък плоча под него. Поставен е с цел да прикрива обредите в „Свещената пещера”. Оттам се е промушил малкият бог, роден от Богинята-майка, а в някои сайтове разправят, че между основата и Апостол таш е имало вулканичен слой, който е бил отнет от древните обитатели на тези земи и това е позволило на горния камък да легне директно върху долния.

Апостол Таш е краят на мъките и началото на живота. Малкият бог се ражда и слънцето изгрява. Това място е завършекът на всички дейности върху камъните от древното селище, каквито и да са били те. А може и да е началото.

Календарът часовник

Върху скалната повърхност на Беглик таш има издълбани дупки, като в моментите на слънцестоене и равноденствие между подредените камъни преминават слънчевите лъчи, огряващи тези точки. Проникването на лъчите през определени периоди от годината образува своеобразен календар.

Стори ми се, че календарът съдържа един от най-важните конфликти в човешкия живот – този на преходността и повторяемостта. Припомня, че дните ти си имат определен брой, който пре-хожда към своя край. Още от раждането си човек стремглаво се запътва към смъртта. Това не е нещо ново или сложно за възприемане. Само дето забравяме този факт. Дните имат своя край, но те се повтарят толкова еднакви и едновременно толкова различни, че ти се струва, че са без-край. Но човек може и да свикне с тази природа на времето и да я рисува като слънчев календар.

Стъпките на Богинята-майка

Стъпките са на две места и са с еднаква големина и очертани пръсти на краката. Едната стъпка е в посока Черно море и се намира върху малък камък в близост до улеите. Другата е върху огромен камък от лявата й страна, но в точно противоположна посока.

Щом видях стъпката на Богинята, първата ми работа беше да стъпя върху нея. Дани направи същото, даже не спря да го прави до края на престоя ни там. Върху стъпалата ни се намират точки, които отговарят за всеки орган от тялото ни. Затова масажът на стъпалата е, казват, лековит. Чрез стъпалата си се свързваме с всяка частица от себе си. Когато стъпим върху стъпката на Богинята- майка, ние се свързваме с нея.

Петте жертвени вани

Казват, че в петте вани или улеи вероятно са се правели жертвоприношения.

Върху числото пет, както и върху всички останали числа, мога да упражнявам въображението си до безкрай или поне дотогава, докато не се ядосам на самия себе си. То може да значи всичко. Всичко може да значи всичко. Въпросът не е какво то означава според някого, а кое от всички възможни и невъзможни значения бих искал да сметна за логично. Аз си избирам ето това. Петте възприятия на човека са пътищата, по които външният свят си пробива път навътре. И като се опирам на тези пет точки, моите възприятия, искам да ги запълня. Тук става дума за нуждата от жертвоприношение. Често единственият, който има нужда от жертвоприношението, е този, който го принася. Петте жертвени вани – кой би пожертвал петте си сетива, за да получи шестото? Само достойният да бъде жрец.

Къщата на Оракула

... или още пещерата на Оракула, нещо като административна постройка, където вероятно се е подготвял ритуалът. Разкопките в областта продължават и засега това място си е истинско свърталище на змиите.

Къщата на Оракула ми напомня къщата на Баба Яга. Не по външен вид, не дори концептуално. Построена върху издатина, къщата е като ветропоказател за мистериите на Беглик Таш. Сигурен съм, че в нейните разкопки се крие ключът към разшифроване на символите. Разбира се, това разшифроване е много лично и за всеки би могло да е различно. Тези неща са си някак ясни – колкото знаем за Стоунхендж, толкова ще узнаем и за Беглик Таш.

Оракула. Той знае верния път и го показва. Води те към твоите решения, които се оказват верни.”





Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница