Ана диана Петрова 1



страница3/18
Дата10.04.2018
Размер2.98 Mb.
#65987
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18

12.

В нишата зад мазетата, от външната страна на блок 258, имаше малко общо помещение, обрасло с бурени около входа си. Отвътре се виждаха начупени стъкла, изхвърлени дрехи и вонеше на пикня. Стаичката не се виждаше откъм пътя и беше не по-голяма от 4-5 квадрата.

Спартак, около петдесетгодишен местен пияница, изгонен от съпругата си, се прибираше понякога там, когато го изхвърлеха от кръчмата. Слаб, с блеснали очи, по които се втвърдяваха гурли, той плашеше децата от блока и привличаше любопитството им.

– Хей, Спартак-дъртак – чу се писклив детски глас и последващо кикотене.

Децата бързо се разбягаха – в случай че Спартак придобиеше суперсила на анимационен герой и ги настигнеше.

– Спартак ще пали огън! – рече Дани.

– Откъде знаеш? – попита Марина, която беше толкова набита, че приличаше на момче в момичешки дрехи.

– Еми, събира пръчки!

– Хайде да викнем полиция!

– Няма да ни повярват – рече Дани със съжаление.

През това време Спартак се клатушкаше из тревите зад блока и събираше клони. Празното от дълги години пространство беше продадено на „Дидира” – фирма за изработка на алуминиеви профили, която се разрастваше с всяко изминало лято. Хората от блоковете събираха подписи, за да спрат дейността й, тъй като ги притесняваха двата пушещи комина и звънците, пронизващи крехката тишина рано сутрин. За да омилостиви кварталците си, собственикът изчисти изоставената полянка, която го разделяше от блок 258, и посади десетина дръвчета. Работниците от фирмата се грижеха за тях, но смятаха усилията си за напразни, тъй като Спартак използваше клоните от дърветата за огрев през дългите ледовити зимни нощи.

До постоянно разширяващите се помещения на „Дидира” зееше огромна дупка, запълнена с подпочвена вода. Преди години строителна компания издълба изкоп за полагане на основите на нова кооперация, но попаднаха на подпочвена река и внезапно работата секна. Дъждовете допълнително пълнеха изкопа, докато накрая той заприлича на огромен гьол, или както бабите пред блока го наричаха: „язовир”.

Скоро една съседка от третия етаж, която пиеше не по-малко от Спартак, забеляза огъня, който беше запалил. Викна колкото й глас държи, но не получи друго внимание освен неговото. Кварталът беше безлюден. Както винаги в работни дни, след 10 часа сутрин там имаше само деца, просяци и работници от фирмата. След като сигналът й остана без отзвук, тя пламна от възмущение:

– Ей, идиот! Ше ни запалиш, бе!

Спартак погледна към нея и продължи да чупи клони от едно дърво на поляната. Пияната жена промърмори нещо и се скри вътре.

Лумна огън. Съчките пращяха, топлината се качи до прозорците на първия етаж, а пушекът се разстла из цялата околност. Спартак протегна съсухрените си ръце към топлото и затананика пиянска песен. След около половин час огънят се разгоря и обхвана дървото наблизо. В този миг многочленното китайско семейство, което се беше заселило в четиристайния апартамент на петия етаж, тъкмо се връщаше с буса си от близкия пазар „Илиянци”, където работеше. Щом видяха облаците дим, стелещи се от задната част на блока, малки и големи китайци изпъплиха от колата и се развикаха на собствения си език.

Докато пристигне пожарната, огънят беше обхванал първия етаж от блока, поляната, част от фабриката на „Дидира”, и бе стигнал до гьола. По-късно в новините по телевизията пожарникар, участвал в операцията, заяви: „Ако не беше този трап, щеше да пламне и съседният блок.”.

Жената от третия етаж, на която никой не вярваше, разправяше, че видяла Спартак да гори като факла. Още на следващия ден чуденка номер едно сред обитателите на блока бе дали той беше оцелял.

Клошарят се появи отново след седмица, когато го изписали от болницата, защото не бил здравноосигурен. Дясната му страна беше силно зачервена. Беше с нови дрехи и именно това беше поводът обитателите на блока, особено пенсионерите, да зажужат като кошер.

– Трябва да се направи нещо! – викна единият от пенсионерите.

– Полицията, социалните трябва да се заемат с тая работа – рече господин Всезнайко, както го наричаха съседите. Имаше поверие, че който го срещнеше сутрин в асансьора, бе обречен на безкъсметен ден.

– То туй държава ли е, бе, живи ше ни изгорят и няма кой да ги спре.

Точно в този момент се зададе Спартак, който се влачеше с новите си дрехи към задната част на блока. И тримата пенсионери се развикаха един през друг:

– Ей, мамицата ти пиянска! Подпали ни, бе!

– Махай се оттук, че такъв бой ша ти хвърлим... Жив ще те изгорим, да знаеш! – крещеше извън себе си единият.

Спартак знаеше, че заканите на пенсионерите не го заплашват с нищо. Старците бяха винаги сърдити на държавата, на съседите, на общината, на времето, на дечурлигата. Немотията ги беше озверила и затъпила така, че ако човек ги слушаше известно време, се научаваше да предсказва бъдещите им реплики. Никой от тях обаче нямаше смелост да предприеме каквото и да било. Те само вдигаха гюрултия и препращаха младите да се справят.

След като няколко седмици упорито се възмущаваха от Спартак, постепенно гневът им се превърна в досадно мърморене. Просякът продължи да живее в малката стаичка на гърба на блока, но след случая не палеше огън.

– Ще построя езеро с рибки тук – рече веднъж Спартак на децата, които се катереха по изкъртената пързалка пред блока.

– Да бе, ще построиш и космическа станция! – захили се Дани.

– Или дамски салон – размечта се Марина.

– Зад вашия блок ше построя езеро с рибки – провлачи отново той и от устата му изригна мощна струя повърня. Беше изпил повече, отколкото можеше да поеме.

Последва го смехът на децата, които запушиха носовете си и се скриха във входа.

Едва месец по-късно около изоставения строеж се размърдаха работници. Оживлението им се пренесе единствено върху Спартак. За него сега „язовирът” бе символ на спасението. Хората често виждаха, че се върти там. Пазачът на строежа беше свикнал с прошляка, който единствен разведряваше еднообразното му ежедневие. Разправял му, че някой ден щял да изгради язовир на това място и да го напълни с риби – защото тук се спасил за новия си живот. Срещу еднократната такса от бутилка ракия той реши, че ще позволи на господин Просяка да влиза в границите на обекта. „Светът е пълен с откачалки, важното е, че тази носи ракия!”, казваше пазачът на пияниците пред блока.

13.

Навън валеше ситен сняг, времето беше меко, но все пак студено. Илия извърши всички ритуали по заключването на тежките врати и тръгна край съседната сграда, която беше плътно прилепена до музея. На тротоара кипеше необикновено оживление. Бяха се струпали хора, които говореха тихо, почти заговорнически. Илия забави крачка.

– И-и-и-извинете... какво се е случило?

– Ти пък кой си? – викна едрогърдеста жена.

– Познавам жената от третия етаж – рече той.

– Ами... Соня е много зле – взе думата от едрогърдестата друга жена. Тя беше с морскосини очи, които светеха на фона на тъмна коса. – Лекарят смята, че й остават не повече от няколко дни.

– В-в-вие роднина ли сте й?

– Да, дъщеря – усмихна се иронично жената. – А вие откъде я познавате?

– И-и-идваше да ми носи б-б-б-банички с п-п-праз, а аз поправях дребни неща в а-а-а-партамента й – рече Илия и разрови паметта си, за да се сети дали старицата беше споменавала, че има дъщеря.

– Тя говорила ли ви е за мен... Мая се казвам – сякаш прочете мислите му жената.

– Не, съжалявам. Познавахме се по съседски.

– Няма значение – изведнъж посърна Мая, сякаш думите му я удариха с чук.

Илия се загърна в тежкото си яке и продължи пътя си. Бързаше да се прибере, утре го чакаше дълъг ден.

*

На следващото утро отвори по-рано от обичайното. След два часа се очакваше да пристигнат картините. Директорът на музея, пазачите на залите и музейните работници, които сега играеха ролята на хамали, пристигаха един по един. Във въздуха се носеше притесненото жужене.



Картините нямаше да бъдат много на брой, но затова пък нито една от тях не струваше по-малко от половин милион. Мисълта му отново се насочи към най-голямата от тях, беше я видял в брошурата. Тя изобразяваше две ръце, обхванали главата на каещ се човек. Цветовете бяха само три: червено, жълто и бяло, но изглеждаха толкова истински, че в първия момент на Илия му се стори, че наистина по тях тече кръв. Какво ли щеше да бъде да ги видиш на голямото платно, два на четири и половина метра!

След три следобед, когато камионът с картините най-сетне пристигна, всички бяха крайно изнервени. От каросерията му се изсипаха други работници и започнаха да изнасят картините. Те викаха, ръкомахаха, плюеха и псуваха. Привечер, когато работата привърши, Илия се изправи пред платното, направи няколко стъпки назад и се вгледа внимателно. Вените говореха. Дори да нямаше други картини в музея, тази би била достатъчна, за да развълнува и най-големия лаик. Размерите й бяха внушителни и тя така прилепваше на стената, че като че ли бе създадена специално за нея.

Следващите дни отминаха като насън, тъй като от цяла София се стичаха хора, за да видят прочутата изложба. Разбира се, картината с кървящите вени беше най-голямата атракция.

Една вечер Илия отново закъсняваше, защото изчакваше последните двама посетители най-сетне да си тръгнат. Той се качи на горния етаж, където се намираше картината, за да изгаси осветлението.

Погледна я отново. Счу му се нещо. Можеше да се нарече почти шум, тъй като беше толкова слаб – като търкулването на човешка сълза. Илия се приближи бавно и с всяка стъпка дишането му се учестяваше. Накрая замръзна на място, защото онова, което видя, бе достойно за филм на ужасите. По картината се стичаше вода – в улеите, които Жен Фън бе изваял с маслени бои, за да изобрази кървящите вени.

Първата му неволна реакция бе да се опита да обясни явлението с кондензация заради по-голямата топлина във вътрешността на галерията спрямо ниските външни температури. Но това не можеше да бъде довод, тъй като на тази стена бяха стояли толкова много картини, през толкова много години, и нито една досега не бе кондензирала влага.

Той побърза да излезе от безлюдната сграда, заключи музейната врата и се затича по утъпканата снежна пътека. Десет минути по-късно, когато спря да си поеме дъх, можеше да се отдаде на мисли за видяното. Направи това с удоволствие, примесено със страх, защото подобни вълнения досега бяха предхождали все големи промени в живота му – така се чувстваше, когато срещна Ана, така се чувстваше, когато Дани пристъпваше за първи път в дома им. Замаян. Опиянен. Трябваше да се залови за нещо, за да не падне. Тогава изневиделица го връхлетяха други мисли, чужди мисли. Напоследък се усещаше все по-излишен в отношенията между Дани и Ана. Те страдаха, обичаха и изобщо се чувстваха в свой собствен свят, само на тях двамата. В него за Илия не се виждаше свободно място. Тук обаче, в музея, и по-точно пред картината с кървящите вени, Илия за миг се видя като в огледало. Той, музейният уредник, който доскоро беше застинала картина, оживяваше. Но което беше необичайното – и огледалото му също. Нямаше да миряса, докато не разгадаеше тайната на това оживяване.

14.

Ана беше избрала да работи нещо, от което не се вълнуваше. Изборът й не беше продиктуван от необходимост. Бяха успели да закупят апартамента, в който живееха, на безценица по време на едни от многото големи промени, когато цените на имотите още не се бяха покачили, и не се налагаше да работят за наем. Скромната заплата на Илия успяваше да покрива ежедневните им разходи, а парите от нейната, плюс тези от детския й влог, заминаха изцяло за инвитро процедурите. Но Ана имаше нужда да се вижда с хора, да се занимава с нещо, което другите смятаха за необходимо, единствено за да не загуби почва под краката си. Работата я свързваше като с невидима нишка за реалността, или по-скоро с онзи свят, който единствено изглеждаше приемлив. В него тя можеше да занимава ума си с достатъчно глупости и така да се укрива от собствения си ад. Оказваше се, че лицето й за пред света не бе маловажно за нея. Като че ли ако останалите не подозираха за малките й лудости, имаше шанс тези нейни преживявания да останат плод само на въображението й. До това свое външно лице тя прибягваше винаги когато се чувстваше изгубена. Ако можеше да се опре на познанията си по европейски проекти или на административните си умения, то знаеше, че нямаше да се саморазпадне напълно. А това беше за нея по-добре от нищо.

Позицията й в Комисията за финансов надзор беше административна – тя уреждаше командировките на експертите и се занимаваше с координацията по европейски проекти. Противна на същността й, тази работа й отнемаше точно толкова, колкото й даваше. В нея тя не трябваше, а и не можеше да се задълбае в едно-единствено нещо, да го изучи докрай, да се „накисне”. Налагаше се да си играе на кукловод на пътуващ театър. В работа от този вид тя не се справяше добре, забравяше или не изпълняваше коректно задълженията си. Но лутанията й из офис пространствата представляваха за нея ежедневно спасение от собствените й мисли. Ана се чудеше дали другите изпитват подобни чувства – изглеждаха така, все едно приемаха много сериозно работата си. Може би техните външни лица бяха дори по-сполучливи от нейното, или просто не им се налагаше да носят подобно бреме. „Да си сляп за вътрешния си свят понякога е истинска благословия”, си мислеше понякога тя.

Първите години Ана възприемаше работата си в Комисията именно като другата страна на везните – като необходимост да уравновесява вътрешния си свят. Така беше, докато не осъзна, че другият край на везните не може да извършва само тази функция. Той си имаше своите нужди, самооживяваше и си присвояваше нови функции. „Какво искаш?”, упрекваше се сама. „Подобно нещо можеш да направиш само с наркотици.” Не че не й беше минавало през ума, но смяташе, че ако се надруса, не само няма да отвори шестото си сетиво, ами и ще затвори останалите пет. Разбира се, тя не мислеше по този начин, защото беше глупава. Просто никога не беше опитвала.

Некласическата психотерапия й се струваше едно от средствата, с които да го постигне. Беше чувала за огледалната терапия, при която се гледаше в огледало в продължение на часове, докато не се разплачеше и разсмееше след това. Ана, която упорито отказваше да идат на психолог, започна именно с нея, след това продължи със смехотерапия, при която се смееше в група, йога, пясъчна терапия, при която я покриваха с пясък, за да се затопли всяка частица от тялото й равномерно. Бойните изкуства също й послужиха единствено за това. Тя избираше тези методи, защото онова, от което се страхуваше при класическата психотерапия, беше обратната връзка от друго човешко същество. Тя запушваше ушите си, затваряше очите си, защото единственият глас, който можеше и искаше да чува, беше нейният вътрешен. Понякога считаше това свое влечение за опасно, но не намираше изход, защото бърникането на чужди хора във вътрешния й свят я изпълваше с ужас повече от всичко.

Когато видя, че никой от методите не помага, се записа на фитнес, започна да кара колело и да излиза в планината всеки уикенд. Но колкото повече бяха заниманията й, толкова повече се измъчваше. Стигна дотам, че не си оставяше свободна минута от страх да не започне отново да мисли за нероденото си дете.

Тогава един ден Ана обядва с колежка в мола. Нямаше свободни места и седнаха на неразчистена маса. По нея се търкаляха пластмасови чинийки и една листовка. Ана започна да се храни разсеяно, защото мислеше за някои проблеми в работата си. Загледа се в листовката и механично я разгърна. Там тя прочете за семинара по холотропно дишане и скришом от колежката си прибра листовката. По-късно вкъщи я препрочете няколко пъти. В нея се предлагаше човек да отвори сетивата си за Магичното и да последва копнежите на сърцето си.

Можеше ли да си покопнее или порее, без риск от това някой да я анализира? Може би така щеше най-сетне да избяга от натрапчивите си мисли за безплодието. Да се види отдалеч. Реши, че няма да пропусне тази възможност и ще посети една от сесиите идната събота.



15.

Сесията започна с кратко представяне на концепцията за холотропното дишане изобщо. Ана слушаше внимателно, за да види дали би могла да разчете път или схема, по която да върви, за да постигне целта си. Хареса й, че нямаше подобно нещо. Както и да го увъртаха, нито водачът на групата, нито психотерапевтът, който бяха осигурили, можеха да направят нещо, ако нещата излезеха извън контрол. Разясниха на групата, че в момента, в който някой се почувстваше зле, веднага можеше да прекрати дишането и за няколко секунди отново щеше да се пренесе в реалността. Но Ана беше сигурна, че никой не можеше да го гарантира.

Подписа декларация, че не страда от куп изброени болести, нареди се в кръг и се представи, без да споменава за проблема си. След това групата се раздели по двойки. Ана стоеше и чакаше да бъде избрана. Истинската сесия още не беше започнала, а тя вече се гледаше с други очи. Избра я дребна жена със същия пръстен като нейния. Щом го съзря, Ана моментално реши, че я очаква нещо изключително. Опровергаваше подозренията си едно по едно, методично, като дете, което къса лист хартия на малки парченца, и на по-малки и малки. Накрая остави няколко, които не успя да унищожи.

Всички дишащи се покриваха с одеяло, за да не измръзнат. Те затваряха очи и дишаха дълбоко. Учестеното дишане трябваше да продължи, докато те самите преценят. Ако се почувстваха зле, трябваше да уведомят своя ситър. На Ана й се стори, че няма да има никакъв проблем с тази роля – дори й се радваше. Не, тя не планираше да се подготвя за собствената си сесия чрез съпреживяването. Тя бягаше, връщаше се отново зад стените на собствения си ад, където й беше познато горещо. Дамата, която Ана обгрижваше, навлезе леко в състоянието, към което се стремяха. И докато другите ставаха, танцуваха или просто се клатеха, тя почти не помръдваше. Малката й потна длан държеше тази на Ана здраво като златна гривна, която не можеше да свали. Тази жена имаше нужда от нейните грижи, от нейното разбиране. Ана потъна в нейната сесия и плака заедно с нея. През цялото време й се искаше да защити това малко същество, което някой така безпощадно блъскаше в стената. На водача очевидно му се стори, че при нейната партньорка нещата вървят бавно, затова я хвана за другата ръка и й даде тихо напътствия да усили дишането. Скоро жената така се разчувства, че накрая изкрещя. През това време Ана се зае да потисне погнусата от собствените си противоречиви чувства – искаше й се да избяга, като преди изпит, а същевременно да опита – все пак беше чакала почти цял ден за този момент. Знаеше, че няма да позволи на страха си да я спре, но имаше и още нещо. Колкото искаше да се погрижи за тази непозната дама, толкова й се искаше и да я смаже. Жената страдаше, а на Ана й се искаше тя да страда много повече, да достигне до болката си и да не оздравее. Ана чувстваше завист. Всъщност знаеше, винаги беше знаела, че щеше да оздравява. Каквато и болка да си самопричинеше, след това щеше да превърже раните си. Ана се възхищаваше на хората, които прерязваха вените си и издържаха на изкушението да не ги превържат. Ако тази жена не оздравееше, то щеше да бъде, защото не се бе превързала с бинтовете си сама. „Колко лесно може да се измъкне” – си повтаряше Ана. „Правят го всички с извинението, че нямат избор.” Не че Ана се чувстваше като човек с много възможности – просто не можеше да си позволи да се измъкне лесно. Знаеше, че винаги щеше да се спаси, и не можеше да забрави това. Точно от този свой ад бягаше тя – все правеше нещата така, че те неизменно продължаваха. Ако не виждаше в лицето на един човек съпруг, тя го търсеше в друг; ако не можеше да роди, тя осиновяваше дете; ако не можеше да разтовари енергията си другояче, тя мастурбираше. Имаше безкрайна поредица от пътища, по които можеше да поеме, всичките с безкрайно много разклонения. Без да знае, в този момент тя се почувства досущ като осиновеното си дете. Точно като Дани тя беше застанала върху слънчевия многопът и не знаеше по кой лъч да поеме. Но прошката имаше мирис и Ана вече го усещаше.

Когато дойде нейният ред, тя побърза да отиде до тоалетната, изми лицето си и се върна в залата. Нейната партньорка сега трябваше да й стане ситър. Да държи ръката й и да й помага в процеса на потапянето. Ана се страхуваше. С какво можеше да й помогне някой, който само държеше силно ръката й?

Учести дишането си, поемаше дълбоко въздух, все по-дълбоко и по-дълбоко. Слушаше музиката и се опитваше да се приближи до мистичните преживявания, които очакваше да я споходят. Диша така около половин час, докато пръстите на ръцете й и челюстта й изтръпнаха.

Изведнъж повдигна леко пръстите си – не можеше да усеща допир, не можеше и да ги контролира. Тя бяха във въздуха и колкото и да се опитваше да ги приземи обратно към тялото си, отказваха. Отвори очи и ги видя – стояха си кротко върху корема й. В миг й причерня. Ана се хвърли в това усещане като парашутист, учести дишането си, в този миг и музиката се усили. Внезапно й хареса да не може да контролира тялото си. Помисли си, че при нормални обстоятелства би се срамувала от това, но не и сега. Срамът се бе изпарил заедно със страха. Тя навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в себе си и за първи път й беше все едно дали щеше да се върне...

Беше пълна тъмнина. Погледна нагоре и видя слънцето да се процежда измежду скалите. Значи се намираше между два големи камъка. Това й изглеждаше много познато, но къде другаде го беше виждала... Точно така – царството на Хадес в Беглик Таш! Опита се да мине през процепа, бързаше, защото очакваше, че камъните ще я притиснат. Те наистина се раздвижиха. Обзе я паника... една крачка, две... успокои дишането си, хвърли лентата, с която беше завързала очите си. Разплака се. Ана почти не чуваше ситърката си, която я успокояваше. Тежеше й всичко, беше уморена до смърт. Смотолеви нещо, взе чантата си и си тръгна.



16.

Ана се прибра, побърза да приготви Дани за лягане, а след това се просна на спалнята и заспа за минути.

Дишаше тежко. Започна да потъва в гигантска колба и да вижда нещата уголемени. Тревогите й отплуваха, вече можеше да прави каквото си поиска. Погледна навън.

Там беше истински рай: зелена градина, тичащи деца, почти изнасилен живопис. Ана седна в колбата си и зарея поглед през стъклото. Колко съжаляваше, че не може да излезе отвън! После чу познат мъжки бас зад гърба си. Преди да се досети чий е, усети как дланите й се изпотяват, а устата й се пълни със слюнка. Моментално свиване на стомаха и ударна вълна в мозъка. Обърна се и видя свой познат, който престана да вижда малко преди сватбата си. Той я гледаше, а тя се чувстваше като огнено кълбо, което ей сега щеше да се разпръсне в слънчев многопът. Замахна си с пръст наум, защото вече беше порицала този мъж като поредния, който щеше да размъти кръвта й и да я остави да се пречиства сама, докато прави същото с някой друг. В този миг й се прииска да е ледената кралица, която взема, каквото пожелае, а ако не може, убива мъжа. Засмя се на жалкото си его.

Но колкото повече се навиваше, толкова повече обръщаше посоката. Знаеше, че ще сгреши, знаеше, че това няма да доведе до нищо добро, но не можа да издържи на изкушението. Стана и се запъти към него. Всъщност вече не виждаше нищо друго. Приближи се и го заговори. Той й отговори с половин уста. Нямаше да разбере дали му бе вече безразлична или той не можеше да преодолее повелите на мъжкото негласно сътрудничество: „Не закачай жената на ближния”. Започна да се смее, за да разсее всякакви подозрения, че го сваля. Разговориха се, а после излезе с него. Илия тръгна по петите й, но тя не му обърна никакво внимание. Качи се в колата на задната седалка, а мъжът седна отпред до шофьорското място. Илия остана на пътя. Изведнъж колата потегли, а те не спираха да бъбрят.

Ана се усещаше превъзбудена, че той изобщо си говори с нея. Не чуваше думите му, но гледаше в устата му, изпъкналите вени по ръцете му, тила му... Ръцете му я побъркваха. Представи си как ги взема в своите. Изтри потните длани в панталона си и погледна дирите, които остави. Тялото й беше в пълен шок от срещата. Вълните следваха една след друга. Надигаха се от долната част на корема и удряха в пръстите на краката й. Този път нямаше да бяга. Призна му колко й липсва и колко много го иска. Не го обичаше, защото не се чувстваше готова да направи всичко за него. Но дори и така, щеше й се да си позволи да го има.

Тогава Ана се събуди. Сърцето й още препускаше. Моментално съжали, че не продължи съня си. Направи няколко ядни опита да си го допредстави и след малко се отказа. Погледна часовника: беше 4.46. Очите й свикнаха с тъмнината. Обърна се към Илия, който похъркваше до нея. Целуна го по челото и го прегърна, а той й отговори в полуунес. Докато стоеше гушната в него, съвестта й започна да я налага с всевъзможни камшици, но Ана я изхвърли с един удар. Мъжът от съня изобщо не беше всичко, което й трябваше. Но притежаваше няколко неща, на които либидото й трудно устояваше: вярваше й повече, отколкото си вярваше сама, и вероятно можеше да я оплоди. Опита се да го квалифицира с неприятни имена. Беше вече 5.45. Стана. Знаеше, че номерът й няма да мине. Щеше да си мисли за него първите два-три часа от новия ден. Мразеше се, защото никога нямаше да му се обади. Не за да не застраши брака си, не дори заради трудно преодолимото си честолюбие. Мислеше си, че по тялото й няма място за новите рани, които той щеше да пожелае да й нанесе, без да имаше представа, че щеше да направи именно това.

Сети се за две опции да убие съня: да хване някоя книга или да се нахвърли върху мъжа си. Второто й се стори по-здравословно, избра го след секунда колебание. Отново пожела това, което имаше, и то с такава сила, че не можеше да се сравни със смешното изпотяване на ръцете. Силата на Илия й беше приятно плашеща, а любовта му – още повече. Когато свършиха, се къпа дълго. В ума й изведнъж изникна неканен споменът за царството на Хадес. Не, не от това имаше нужда. Дани също нямаше да предотврати бурята, която се задаваше – него тя беше поставила в един здраво зашит свят, без прозорци за останалите й проблеми. Ана въздъхна. Оставаше й само да чака, за да разбере какво й трябва. Грабна хавлията и се запъти към кафеварката.





Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница