Ана диана Петрова 1



страница4/18
Дата10.04.2018
Размер2.98 Mb.
#65987
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18

17.

В петък беше училищен празник и учителките се канеха да заведат децата в зоопарка. Дани пристигна по-рано на училище и се заигра с няколко деца, докато чакаха останалите да се съберат. Дворът се изпълни с хлапета, които тичаха, щипеха се, викаха. Автобусите чакаха пред училището и децата започнаха да се качват в тях, като се изпреварваха, тъпчеха и вдигаха врява. Майското слънце топлеше земята, а във въздуха се носеше тежък задух като пред дъжд. Децата се наредиха пред входа на зоопарка и веднага щом учителките купиха билети, се втурнаха вътре.

Дани вървеше кротко, без да разговаря с никого. Когато минаха край клетката на дивата котка, той откъсна стрък трева, провря го през решетките и започна да гъделичка животното по муцуната. Котето лениво завъртя глава на една страна, но Дани продължи да навира стръка в лицето му. Тревичката попадна в окото на котето, то се извъртя и се хвърли срещу клетката толкова неочаквано, че стресна всички. Дани подскочи и изпищя като момиче. Целият клас се разсмя.

– Какво? И вас ви хвана шубето...

– Пищиш като момиче – заливаше се едно едро момче, от което всички се страхуваха.

– А ти си глупак! – сви устни Дани.

– Кой е глупак бе, копеле такова – изсъска момчето.

Дани се засили, блъсна го с все сила и момчето падна. Сега всички деца започнаха да ги навикват, като очакваха двамата да се сбият. Една от учителките се намеси и ги раздели. Сгълча ги и продължиха към следващите клетки. Когато влязоха в голямо миризливо помещение, всички запушиха нос. Носеше се воня от животински изпражнения, а въздухът беше спарен и тежък. Последна в помещението беше клетката на лъва. Дани беше изостанал от класа и се приближи до оградата, като се облегна на стената до нея. Лъвът лежеше лениво и помръдваше уши, за да изгони мухите, които се лепяха по тях. През това време учителките разговаряха развеселени и вдигаха по-голяма врява и от децата. Едрото момче погледна към тях, след това към Дани и се насочи към него.

– Падна ли ми... да видим къде ще избягаш – закани се то.

– Госпожо-о – кресна Дани, но момчето му запуши устата.

Дани се заогъва като хваната риба, успя да се отскубне някак и се провря през оградата. Момчето направи същото и тръгна към Дани, който се заоглежда трескаво. Не можеше да избяга. Изкрещя още веднъж, но учителките продължаваха да не го виждат. Погледна към лъва – той лежеше все така лениво. Едрото момче беше съвсем близо, когато Дани се метна върху решетките и започна да се катери нагоре. Хлапето ахна, излезе бързо през оградата и се втурна към учителките. Задърпа една за дрехата и й посочи Дани. Той тръгна да слиза, но тогава лъвът се изправи и впери поглед в него. Дани се разтрепери, като не смееше да помръдне от мястото си.

Настана паника. Учителките започнаха да викат към него, едната се затича да потърси помощ. Децата се разпищяха. Дани отпусна единия си крак, като се опита да стъпи по-долу, но лъвът го проследи. Момчето бързо върна крака си обратно. Цялото му тяло се тресеше от страх. Лъвът и Дани не спираха да се гледат в очите. Всички бяха утихнали в очакване. Чу се шум откъм входа на залата, пазачът се затича към тълпата, а учителката, пребледняла като платно, ситнеше след него. Лъвът се обърна към тях, очите му се присвиха. Изведнъж той се извъртя и скочи към момчето. Захвана лицето му с едната си лапа през решетките и изръмжа. Дани се строполи на земята.



18.

Цялото му тяло и лицето му бяха омотани в бинтове. Ана стоеше до леглото му и тихо плачеше. Лекарят влезе и й направи знак да се дръпне настрани.

– Очната ябълка е разкъсана, но орбиталната кухина се е запазила. Едно от ребрата му е счупено...

– Ще се оправи ли, докторе... – захълца Ана.

– Да, но трябва да обмислите възможността за протезиране на окото. Въпреки че здравото око ще поеме част от функциите на другото, липсата на очна ябълка има силен отрицателен ефект... при децата.

– Какво означава това? – изкриви лице Ана.

– Той може да живее и с превръзка на окото... но лично аз ви препоръчвам след време да се подложи на операция и последващо поддържащо лечение. Ако изберете операцията, с времето ще се налага изработването на серия протези поради растежа на детето. Това означава, че за да се поддържа симетричният растеж на меките и твърди тъкани на черепа, ще се наложи периодично да се извършват нови операции.

Ана се обърна, за да скрие сълзите си. Знаеше, че Илия няма да поеме отговорността за решението, което им предстоеше. Колкото й харесваше тя да ръководи нещата у дома, толкова тази роля й натежаваше, когато трябваше да се предприемат действия. Ако оставеше Дани с превръзка на окото, щеше да разсипе целия му живот. Другата възможност беше мъчителна за него, но обещаваше един ден той да изглежда като останалите. Това момченце, именно то я измести от мястото на заслужаващите съжаление. Сега всички щяха да се притесняват и грижат за него още повече. А кой щеше да помисли за нея?

Ана реши да се прибере, за да обмисли на спокойствие възможностите. Качи се в колата си, изключи радиото, отвори прозорците и шофира до вкъщи, потънала в мисли. Щом навлезе в кварталните улички, видя жена, която държеше момче на около петнайсет за ръцете зад гърба му. Беше я виждала и друг път, но сега се вгледа в нея по-подробно. Физиономията му беше разкривена и то движеше краката си, без да можеше да ги координира. Никой не се грижеше за тази жена. Ана се вгледа в лицето й, преди да завие към паркинга – искаше добре да запомни това бледо, съвсем не безрадостно лице. Не, Ана по-скоро би позволила съвестта й да я изгризе жива, отколкото да се самоубие по този начин. После, когато се качваше в асансьора, отново се присети за лицето й. Тази жена не се притесняваше за нищо, тя беше спокойна с онова спокойствие, което бе изписано върху лицето на мъртвец, грижливо подготвен за погребение. Хвърли чантата на дивана, събу обувките си, съблече се и се мушна в банята. Пусна хладък душ и се облегна на плочките. Как стигна дотук? Колко още трябваше да изживява? Идеше й да зареже това дете, което не носеше нейната кръв и никога нямаше да я обича както онази жена, която го беше родила и захвърлила. Можеше ли животът й да се разпадне повече от това... очевидно можеше. Стори й се необичайно, но точно в този миг й се стори, че за първи път между нея и детето й се случва нещо истинско. И все пак не можеше да се откаже от сладостта на самоотмъщението... Ако се саморазрушаваше, грижите за Дани, които й предстояха, щяха да са по-поносими, а товарът – по-лек. Така поне мислеше тогава.

Илия беше отишъл в болницата със закъснение и се върна у дома два часа по-късно. Беше звънял на Ана неколкократно, но тя не му вдигна. Когато се прибра, завари празна бутилка с водка и пълен пепелник с цигари до леглото й. Тя спеше непробудно. Той се изкъпа, преоблече се и се върна в болницата.



19.

След като прекара цяла седмица вкъщи с Ана, докато Дани още беше в болницата, Илия реши да се върне на работа. Отвращаваше се от нея – тя беше станала истерично загрижена за Дани, а единственото, което правеше вкъщи, бе да пуши и пие. По пода се търкаляха десетки изпити бутилки, а в банята миришеше на повръщано. После се връщаше в болницата при Дани, сякаш нищо не се беше случвало през останалото време.

Дойде на работа рано. Влезе в залата и се приближи до картината с кървящите вени. Наведе се, за да види наименованието й. „Ръце”, прочете той и погледна към дланите си. От картината продължаваше да тече и, изглежда, никой не забелязваше. Водата се стичаше по вените, които художникът бе издълбал върху изобразените ръце. Илия усети пот да избива по челото му – дали полудяваше? Може би тази история с Дани му се беше отразила зле.

– Г-г-г-господин директоре, т-т-т-трябва да говорим веднага. Спешно е! – заекна той и избърса отново потта по челото си.

Директорът първоначално не можа да забележи нищо, но после и той се вцепени, което на свой ред успокои Илия, защото щом и двамата виждаха това, то наистина се случваше. Директорът се провикна:

– Това е чудо! Света Богородице, това е чудо!!! – и падна на колене с широко отворени очи.

Три дни по-късно след разговор на директора с представителите на художника беше решено картината да не се изнася за неопределено време от галерията, поради „неяснотата около събитията, свързани с нея”. Когато се свързаха с мениджъра на художника, се оказа, че той нямало да има възможност да дойде и да види чудото, защото бил в болница – щели да му правят операция от апендицит. От друга страна, мениджърът изказа притеснението си от преместването на картината, защото не било ясно на какво точно се дължи „необичайното й поведение”. Илия се изтощи от комуникацията си с мениджъра – още повече че трябваше да говори на английски, а това допълнително го затрудняваше. Той заеква много по телефона, препотява се и когато най-сетне приключиха, единственото, което искаше, беше да си иде у дома. Тази вечер пропусна да посети Дани в болницата.

Няколко дена по-късно, без да обявява публично откритието си, Илия можеше да види софиянци, които се редяха на опашка. Тя се виеше чак до църквата „Александър Невски” на около петдесет метра от касата за музейни билети. Работното време беше умишлено удължено, за да могат повече хора да видят чудото, а и за да се облагодателства финансово ръководството. Представителите на художника изпратиха писмено решение картината да остане в София за неизвестен период от време и срещу по-голяма комисионна, тъй като единствено на тази територия „поведението й вероятно беше различно”, както неколкократно повториха, че това важеше само до идването на техен пратеник, след което щяха да вземат решение какво да сторят с нея.

Междувременно хора от близо и далеч се стичаха към музея. Посетителите имаха право на петнайсет секунди пред картината, в които често изричаха молитви, кланяха се или оставяха сгънати листчета с желания. Славата на Илия, пръв забелязал чудото, се носеше от уста на уста. Показваха го по новините в шест, седем и осем вечерта, а директорът го повиши в длъжност, която набързо измислиха.

*

Мина месец. Идеше Коледа. Картината все още се намираше в музея и събираше посетители, макар и по-малко. Дани беше преминал през първата си операция успешно и сега се чувстваше добре. Изкуственото му око изглеждаше безизразно, а по лицето му още личаха следи от ноктите на лъва. Реброто му зарастваше и вече беше започнал да се разхожда. Ана беше намалила пиенето и харчеше парите си за лекарства за Дани и дрехи. Беше отслабнала и изглеждаше по-красива от всякога. Слагаше си грим и носеше високи токове. Илия не смееше да се зарадва – страхуваше се да не би това да бяха първите признаци на особен вид лудост. Той се беше научил бързо да изгонва подобни мисли от главата си. Истината или онова, което той считаше за своя истина, му стърчеше като гърбица. Затова, когато тя му натежаваше особено, той просто я сваляше. На това полезно умение го беше научило заекването му. В редки моменти се чувстваше дори благодарен на проблема си, защото смяташе, че без него не би могъл да понесе и минута от живота на нормалните.



Една вечер Илия мина по същата улица, по която се връщаше всеки път на излизане от музея. Сега той нямаше почти никаква работа, освен да раздава автографи, да кима и да се усмихва на чакащите. Когато това му омръзнеше, той влизаше в новооткрития си кабинет и се отдаваше на любимото си занимание – четене. Видя Мая и не я позна в първия момент:

– Как сте, помните ли ме? – изпревари го тя.

– Не – отвърна Илия кратко по навик, както правеше всеки път с непознати, за да прикрива заекването си.

– Аз съм дъщерята на Соня. Тя... почина.

– С-с-с-ъжалявам. Моите с-с-с-съболезнования – рече Илия. През последния месец той забрави да навести своята позната.

– Сега сте известен и всички ви обичат – продължи невесело Мая.

– Да, да... – прекъсна я Илия, – а вие к-к-какво правите тук?

– Ами, разчиствам апартамента. Оказа се, че го е завещала на мен. Доста е студено горе и е разхвърляно. Иначе щях да ви поканя на кафе.

Илия побъбри още малко с нея и тръгна към дома. Искаше да съобщи на жена си, че тази година нямаше нужда да теглят кредит за ремонта, който бяха замислили. Беше предплатил на фирма за външна топлоизолация с пари от увеличението на заплатата си и нямаше да се налага да теглят банков кредит.

20.

От есента на злополуката до месец март Дани претърпя няколко операции по очната си протеза. По време на интервенциите Ана беше плътно до него, но веднага щом се пооправяше, тя отново започваше да излиза и да закъснява. Илия не й задаваше въпроси. Той отбягваше да чува отговора й не само защото подозираше какъв щеше да бъде, а защото грижливо отбягваше мисълта за излизанията й.

Когато се събличаше, тя вече го правеше на полутъмно. Вероятно криеше пиянските си синини. Разсеяността й достигаше до наглост. Беше уморена да се спотайва и да се грижи за останалите. Затова свеждаше тези две дейности до необходимия според остатъците от съвестта й минимум. Вечер се къпеше дълго, слагаше вечерята и бързаше да се оттегли в спалнята. Не правеше секс с Илия – извиняваше се с упорита вагинална инфекция. Илия също не беше много настоятелен. Той беше погълнат от чудесата на картината с течащите вени и от внезапния журналистически интерес към него. Често се случваше до блока да го преследват журналисти. Ана много се дразнеше, когато ги срещаше. Тя се страхуваше да не разкрият пиянските й разходки, защото това щеше да разруши мълчаливия дворец, в който живееха.

Не беше останала и следа от кроткото момче в Дани. Сега той се забъркваше в квартални интриги, пакостеше на съседите и биеше по-малките деца. В детската група, която се събираше пред блок 258, го използваха като плашило на китайчетата, които неспирно се заселваха в квартала. Изкуственото му око му донесе неочаквана слава и то такава, че всички се бояха от него. Дани се възползваше от обществения страх и си спечели име на лош герой. В тази роля той се чувстваше много по-удобно, отколкото в старата. Изкуственото му око му даваше свободата да се държи грубо и у дома. Кой можеше да каже каквото и да било на осиновено дете с едно око? Ако отчаяното доволство имаше този приятен нагарчащ вкус, който момчето усещаше в душата си, то Дани беше доволен за първи път.



21.

Една сутрин пристигнаха работници с отводнителна помпа, която щеше да изпразни трапа от насъбралата се мръсна вода. Мъжете помпаха в продължение на два дни. Беше останала малко вода, когато помпата се запуши. След като се въртяха около нея в продължение на час, установиха, че причината за запушването са няколко средно големи езерни риби. Всички се учудиха от откритието. Как се бяха появили тия риби там?

– Да викнем телевизия – рече Дани, докато чистеше един от зъбите си с нокът.

– Защо? – попита Марина.

– Много си тъпа, да знаеш – разсмя се Дани, – защото има риби.

– Верно – обели очи Марина и след кратка пауза добави: – Ами, как да го направим?

– Влизаме в интернет и готово.

– Да де, ама как точно?

– Хайде у нас – загуби търпение Дани.

– Няма да ни повярват – рече Марина, докато двамата изкачваха стълбите.

– Тогава ще направим друго.

Двете деца влязоха у Анини. Дани имаше собствен ключ, а в момента у дома някаше никого. Пуснаха компютъра и записаха нещо на лист хартия, откъснат от вестник. Върнаха се по стълбите надолу и влязоха в коридора на третия етаж. Дани натисна звънеца на една от вратите. Почакаха дълго и отново позвъниха. След малко се чу тътрене на чехли и вратата се отвори с трясък. Лъхна на застояло с примес на повърнато. Една чорлава червенокоса жена с червен пеньоар се изправи на вратата:

– Какво бе, деца?

– Идваме да ти кажем нещо за Спартак.

– Не познавам Спартак – рече жената и понечи да затвори вратата.

– Познаваш го – сложи крак на прага Дани, – просяка, който ни подпали.

– А-хаааа. Брей, пък си малък, а я глей как говориш... – разтвори кръвясалите си очи пияната съседка от третия етаж.

– Сега е запушил помпата на работниците с риба! – продължи Дани.

– Ами с риба?! Ей, тоя мухльо ша ни изтребе... мамицата му аз ша....

Марина се дръпна назад, за да избегне плюнчените пръски. Децата не дочакаха покана и влязоха.

– Марина, слизаш до магазина и купуваш кафе и айран. Ако те питат за кого са – за баща ми.

– А пари?

– От общите.

– Добре – ококори се Марина, удивена от бързата реакция на приятеля си. Тя държеше джобните им пари заедно и се подчиняваше на Дани, без да му мисли много, защото останалите деца изолираха както него, така и нея – не защото имаше изкуствено око, а защото приличаше на момче.

След десеттина минути Дани обгрижваше червенокосата така, както малко възрастни биха могли:

– Кафенце... Моля, за любимата ни леля...

– Наска. Казвам се Наска. Едно време бях хубавица, на опашка се редяха пред вратата ми... а сега съм вдовица...

– Айранче? – прекъсна я Дани, който се опасяваше да не отклони вниманието й в друга посока.

– Дай, дай... откъде го взе? – рече леля Наска, докато сърбаше шумно кафето си.

– Имаме си едни парички... събираме ги... с Марина.

– Че отде ги зимате?

– Ще ти кажа, ама ако обещаеш да направиш нещо за нас... – придоби тайнствен вид Дани.

– Дадено – освежи се съвсем леля Наска.

– Искаме да извикаш журналисти.

– Журналисти?!

– Да, кажи им за Спартак и как запуши помпата.

– Абе, на кой му дреме!

– На теб – нали искаш да го натопиш. И на нас...

– Защо на вас?

– Все едно, нали искаше да знаеш за парите.

– Да... парите – повдигна вежди леля Наска.

– Събираме капачки от пицарията, даваме ги на вторични и ни връщат парички.

– Че колко ще съберете с тез капачки?!

– Колкото едно шише водка за теб, ако звъннеш. Съгласна ли си?

Настъпи мълчание.

– Става – рече леля Наска.

Марина изръкопляска, а Дани изшътка шумно.

– Да действаме – рече той благо.

След малко леля Наска оправи косата си пред огледалото. После се запъти към домашния си телефон, като се клатушкаше между дивана и етажерката. Тупна на фотьойла и вдигна телефона. Погледна листа, който й подаде Марина, и присви очи. Пресегна се за очилата на холната маса и ги нахлупи.

– Ало...ъъъ... добър ден. Ги ти ви ли сте? Искам да съобщя една новина... Прехвърлете ме де, добре... Чакам... Ами... искам да дойдете да видите как един просяк върши мизерии в краен квартал. (пауза) Не е интересно ли? Ами ако ви кажа, че в този блок живее Илия? Илия, който откри течащата картина... Да, да, в Надежда сме... блок двеста петдесет и... как беше... аха осем. Кой ми подсказва ли... Говоря сериозно, истина е всичко...

Дани отскубна слушалката от ръцете й и затвори телефона.

– Това е достатъчно, сега остава да чакаме – рече той и се поизпъчи, както бе видял да правят по филмите, след като изричат тази реплика.

Два часа по-късно Марина слезе до магазина за кроасани и се върна с един широкоплещест мъж с изпито лице.

– Добър ден, къде е майка ви? – рече той на Дани, който отвори вратата.

Дани изгледа строго Марина и отвърна:

– Аз нямам майка. Но знам кого търсите – и се скри в полутъмния коридор.

Марина забеляза, че докато бе пазарувала в магазина, Дани бе опитал да въдвори ред в кочината. Беше напръскал с евтин дезодорант и миризмата бе станала още по-тежка.

– Направо влизайте – покани го Марина и забърза към кухнята да отвори прозореца.

Леля Наска беше намазала устните си с яркочервено червило, което излизаше от очертанията им.

– Здравейте.

– Добре дошъл – рече тя. Сега ще ви разкажа...

– Кафе? Чай? – предложи Дани.

– Ти ли ще ги правиш? – подсмихна се Боян Калугеров.

– Не... Марина.

Марина го изгледа сърдито, тръсна кроасаните на мивката и попита с фалшива усмивка:

– Кафе или чай?

– Нищо, не се притеснявайте. Да минем направо към въпроса. Кой е подпалил блока ви?

– Ше му кажа аз на него – оня прошляк – Спартак – леля Наска се опита да заприлича на раздразнена гражданка.

– Как го е подпалил?

Дани я изпревари:

– Зад блока. Той живее там и пали огън, за да се грее.

– Сега там ли е?

– Да, ако искате, мога да ви заведа.

Боян Калугеров се надигна.

– Кафе? Чай? Да ви уредя среща с Илия – рече леля Наска, но Дани побърза да изведе гостенина навън.

Спартак беше в свърталището си зад блока. Беше се проснал върху купчина захвърлени боклуци и хъркаше.

– Спартак, ставай – изкомандва Дани и реши, че много му отива да говори така.

След няколко по-сериозни опита да го събудят, най-после успяха, но се наложи Марина да го раздруса здраво за раменете.

– Направили сте опит за палеж на жилищен блок.

– К’во? – отвърна Спартак и разтърка очи с грубите си пръсти.

– Запалил си блока, вярно ли е?

– Бе, шо не си глеаш работата? – опери се Спартак, а край него се разнесе миризма на застояло.

– Ще извикаме полиция да те прибере.

– Па нека ме приберат, ще поседя на топло.

– Е, да де, и аз това исках да кажа. Ако разкажеш историята, аз ти гарантирам, че ще те приберат, и то задълго.

– А ти кой си?

– Аз съм... журналист. В затвора е по-добре от тая кочина.

– Хм... ама пиячка няма да има.

– Аз ще се погрижа да ти доставят – излъга Боян Калугеров.

Спартак се позамисли и рече:

– Става.

22.

Ана се беше сприятелила с един колега, който не говореше много, но за сметка на това пиеше. Болезнено ревнив, той душеше сприхавостта си в кани вино, докато се оплакваше пред Ана от вятърничавата си любовница. Ана обичаше да го слуша, защото глупостите му я развличаха. Мечтаеше си да е като него – най-големият проблем на този човек беше къде ходи гаджето му и кога се връща. Понякога Ана си представяше рая именно по този начин – ако най-големият ти проблем е ревността, значи си истински щастливец. Щом беше с колегата си, тя надяваше маска на недорасла тийнейджърка и се завърташе на глупавата му въртележка. Погълнат от собствените си чувства, той също не забелязваше Ана. За него тя не беше достойна дори за изповедник, но я използваше, защото наивно вярваше, че ако се доближеше до приятелката му, би могла да му снесе още информация, с която да смаже отново въртележката на смешната си ревност.

Един обед, докато се напиваха с вино и никой не слушаше излиянията на другия, Ана се изправи, за да отиде до тоалетната. Мина край телевизора с изключен звук и погледна към масата в дъното, където стоеше самотен мъж. Той беше вперил поглед в телевизора, сякаш можеше да чете по устни. Помисли си, че гледа към нея, и на свой ред го измери с поглед, но той продължаваше да блее в екрана. Тогава го позна. Вече не носеше дългата си руса коса и годините бяха оставили своя отпечатък върху му, но очите му бяха същите. Тези сини очи, които тя беше търсила през целия си живот в един или друг мъж. Съпругът й беше със сини очи, всичките й гаджета преди това също. Хвърли се на врата му, преди той да се опомни. Крум – нейната първа любов.

Стискаше го, а сълзите й капеха по раменете му. Когато най-сетне успя да се отдели от него, тя отрони:

– Петнайсет години не сме се виждали. Цели петнайсет...

След това, без да го остави да продума, тя обсипа лицето му с целувки. Той я отдръпна от себе си. Нима я беше забравил? Толкова години болееше по него, толкова години се надяваше в сърцето му да се пробуди искрица за нея. Но не – той остана студен към нея, докато не я изгони. Дори тогава тя го обичаше, даже го обичаше още по-силно. Да, беше готова да свали ризата от гърба си за този човек; да, беше готова да му намери любовница и да ги приюти в леглото си, както правеше, докато живееше в Студентски град. Да, беше готова да жертва доверието на баща си заради него – беше готова на всичко тогава. А сега той стоеше пред нея цял-целеничък.

Ана се върна при колегата си, запозна ги сухо и му каза да предаде на шефа й, че няма да се върне на работа. После хвана Крум под ръка и двамата излязоха от заведението.

– Къде ще идем? – попита го тя.

– Чакай малко, днес трябва да свърша куп неща.

– Ще ги отложиш – нареди Ана, сама учудена от себе си. Преди петнайсет години, когато тя самата беше на петнайсет, никога нямаше да си позволи да изрече нещо подобно пред интелектуалеца – единствения в малкото й градче, който четеше Стайнбек, слушаше „Кис” и рисуваше къщи с невъзможни основи. Онзи, в който беше влюбена цяла махала с момичета. Нейния Крум. А тя се осмеляваше да му говори така сега.

В мислите й той беше придобил изгладени очертания като керамична ваза. Отношението му към нея и жертвите, които беше направила, без никой да изисква това от нея – всичко беше забравено. Оставаха само сините очи – чисти като морето. В най-тежките си моменти тя се осланяше на тях и рисуваше отново образа му в мислите си. Но тези рисунки нямаха много общо с човека пред нея сега. За миг й се прищя да избяга – от него и от себе си. Днес щеше да изтрие рисунките си завинаги. Чувстваше се като убиец миг преди да стовари нож върху жертвата си.

Вървяха безмълвно, докато намериха заведение и се настаниха. Гледаха се дълго, а после се разплакаха – като деца. Плачеха за безгрижното детство, плачеха за другия и за себе си. Целуваха се, прегръщаха се както никога. За няколко часа Ана получи всичко, за което беше копняла толкова дълго. Мислеше си, че няма да позволи на Крум отново да се изплъзне от живота й, но знаеше, че нищо не може да я задържи при него. Чувстваше се така, сякаш изневеряваше на рисунките си, които никога не я напуснаха през годините на неудачи. Той не можеше да й даде много сега – идеше й да го убие и да ходи всеки ден на гроба му до края на дните си. Този човек съсипа младостта й, но без тази съсипана младост тя никога нямаше да бъде това, което беше сега. Ана не се чувстваше жертва, макар да не харесваше нещата, които се бяха случили с нея. Не обичаше и собствената си компания, но сега за първи път й се случваше да мисли за себе си като за ценно същество, или по-точно като за най-ценното в живота й. Не би разменила себе си за някой друг, дори и да й предложеха куп деца.

Крум хленчи в продължение на осем часа. Сменяха каните с вино, ходеха до тоалетната и отново се връщаха. Когато ставаше, Ана винаги вземаше дамската си чанта – в случай че решеше да избяга. Но всеки път се връщаше на масата. Смяташе, че ако иска да изтрие картините си, трябва да изтрие докрай.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница