Ана диана Петрова 1

Тази вечер Ана се прибра късно вкъщи. Легна до мъжа си и заспа. Щеше да остави обясненията за сутринта, макар вече да вярваше, че няма нужда от тях. Напоследък Илия беше погълнат от работата си. Прибираше се късно, а сутрин излизаше рано. Почти не разменяха думи, сякаш не се забелязваха. Бързаха да привършат с грижите по Дани и всеки потъваше в собствения си свят.

– Снощи срещнах Крум – рече Ана, докато вареше сутрешното кафе.

– Онзи Крум, за когото си ми разказвала ли? – попита Илия след кратка пауза.

– Да.

Ана изсипа разказа си за Крум, като грижливо отстраняваше моментите, които смяташе за неподходящи да споменава. Родителите му били починали, а той се бил грижил в продължение на десет години за тях, колко състарен изглеждал и как не го бе виждала цяла вечност. Илия я слушаше безучастно, но кимна няколко пъти, за да не може тя да заподозре, че изобщо не я чува. Ако това се беше случило преди година, той най-вероятно би се отдал на ревността си. Но не и сега. Тръпки преминаха по тялото му. Беше изстинал дотолкова към нея, че не го касаеше какво се случва. Той мислеше, че Ана няма да му изневери. Никак не искаше да си я представи в тази светлина, макар напоследък да забелязваше промените в облеклото й. Тази жена, която се беше превърнала в светица за него по време на опитите да забременее, тази силна жена не можеше да се отдаде на подобна низост. Илия й направи знак да замълчи, приближи се до нея и я целуна.

– И аз – отвърна Ана, а очите й се напълниха със сълзи.

В следващите две седмици Ана си беше взела болничен, като почерпи обилно личната си лекарка за услугата, която получи. Никой от домашните й не знаеше за това. Ана излизаше по същото време сутрин и се прибираше по същото време вечер. Дните си тя прекарваше с Крум – пиеха кафе, разхождаха се и един следобед даже си свиха малко марихуана, която той успя да намери от някакъв негов приятел. Ана го слушаше и гледаше, но колкото повече време минаваше, толкова повече тя се отегчаваше. Опитваше се да не обръща внимание на това, докато един ден той не й предложи да идат в квартирата му. Ана отказа и си тръгна още по обяд. Искаше да остане насаме със себе си. Цял живот беше мечтала за този миг, дори бе пазела тази мечта за моментите на най-черно отчаяние. И сега, когато това й се случваше, тя отказа. Все още не знаеше защо, в много случаи, когато й се налагаше да взема важни решения, тя не следеше как се случва всичко. Но първо изпълняваше действието, а след това анализираше какво бе имала предвид. Беше се съсредоточила върху вземането на решение, беше обмислила всичко по най-бързия начин и сечеше. Едва впоследствие щеше да намери време да облече действията си в подходящи причини, пък защо не и думи.

Причината. Той, заедно със сините му очи – всичко това беше започнало да й досажда. Ана не искаше да се връща назад, макар да вярваше, че подобно завръщане можеше да й бъде от полза.

След предложението му тя не му се обади цяла седмица. През това време отмъкваше любимия си колега, за да се напиват всеки обед. После се шляеше по изложби и паркове. В последния ден от болничния той беше довел свой приятел от детството. Тримата изпиха по няколко бири, после Ана си тръгна с приятеля му и се прибра едва на следващия ден.

24.

Ана влезе в сумрачната стая и седна на трикрако столче. Бръкна в чантата си, извади мобилния си телефон и го изключи. Пое чашата с двойно уиски, която й подаде Стефан. Постави я на бюрото, изгаси лампата и се съблече. Ръцете й се разтрепераха. Тя се обърна към чашата, хвана я и я изгълта до дъно. След това захапа устните му и прокара ръка по слабините му. Ръцете му бяха много силни и това й хареса – тръпки преминаха по цялото й тяло. Слаба като мишка, която всеки момент могат да смажат – само при мисълта за това можеше да свърши, преди да бе свалила дрехите си. Съблече се срамежливо, но когато остана гола, се почувства по-силна. Прегърна го, а той я повали на земята, както четеше в арлекинчетата, когато беше малка. Тя отпусна влагалището си и се отдаде на удоволствието. Колкото по-бързо го правеха, толкова повече тя забравяше за всичко, което беше. Първо мъркаше, после ръмжеше, а накрая крещеше. Едва когато преминаха първите вълни от оргазма й, помисли да отдели Стефан от себе си и да се плъзне надолу. Искаше да му се реваншира, като нагълта члена му. Понечи да го направи, но той я хвана за косата и я върна обратно. Ана изпищя от болка и удоволствие. Не можеше да размени две думи с този непознат, в чието легло нахълта няколко часа след като го видя. Но той я обладаваше така, както й беше нужно сега. Когато се развидели, Ана се беше излегнала изтощена с разтворени крака срещу прозорците. Слънцето се показа между двете сгради отсреща. Тя се разкрачи още повече. Искаше да поеме лъчите с влагалището си. Стефан я притегли към себе си в полуунес. Надигна се отново и проникна в нея. Ана свърши почти веднага.

После тя се изкъпа, включи мобилния си телефон и се облече. Не се обърна, преди да излезе, защото знаеше, че ще се върне отново. В таксито отвори прозореца си, защото искаше да се отърси от миризмата на Стефан, която беше полепнала по дрехите и косите й.

Шофьорът й говореше за задръстванията и ремонтите на шосетата, но тя му направи знак да замълчи. След това каза:

– Казвам се Ана.

Мъжът я погледна и попита дали има с какво да плати. Ана се изхили с цяло гърло, накара го да спре и хвърли двайсет лева на седалката. Тръгна по тротоара, а шофьорът я настигна с колата и забави.

– А искаш ли да знаеш как се казвам аз? – попита той и й намигна.

– Не – отвърна Ана и махна на второ такси.

Илия беше тръгнал за работа и й беше оставил бележка. Ана захвърли чантата на дивана и я прочете:

„Заведох Дани на училище. Ще го вземе съседката. Надявам се, че си добре.” Беше й звънял над двайсет пъти, сякаш предчувстваше какво се беше случило.

„А можеше просто да излезе и да ме потърси”, помисли си. „Но може би вече е свикнал, кой знае...” Тя прекара по-голямата част от деня в банята и пред огледалото. Прави си прически и обезкосмява краката си. След това се лакира и легна на дивана. Илия я намери заспала така едва привечер. Изпрати Дани в детската стая и се приближи до нея.

– Къде беше? – попита той, без да я докосва.

– Навън – отговори Ана и се усмихна едва доловимо.

– С-с-случи ли се нещо? З-з-защо не се обади отново? – избухна той.

– Да, случи се.

– Какво?

Ана стана и отиде в другата стая. Илия я последва.

– О-о-обличаш се като курва, не се прибираш по цели нощи. Само аз-ссс се занимавам с Дани... Какво, по дяволите?

– Казвам се Ана – обърна се рязко тя към него, а в очите й светна стъклен отблясък. След това сниши глас. – Обръщай се към мен по име.

Илия я хвана за лакътя и я раздруса. Ана се изхлузи, надяна чехлите в коридора и изхвърча навън. Илия я настигна бос пред асансьора.

– Т-т-този път няма да избягаш. Или ще говориш с мен, или ще подам м-м-молба за развод – стисна зъби той.

Ана се разплака и го прегърна. Отпусна се в прегръдките му и той я внесе у дома.

– Моля те, не ме разпитвай – рече тя и се смали още повече в ръцете му.

Илия я постави на леглото като скъпоценно украшение, зави я и легна до нея.

– Какво ще правим? – прошепна й.

Ана изпита смесица от съжаление и отвращение към него. Плачеха и двамата, връщаха се към предишното си заедно. Навикът им да споделят бездетието си беше по-силен от слънчевите лъчи, които ги озаряваха. Стана й тъжно и Ана се сви върху гърдите му. Тогава Дани се покатери при тях и също ги прегърна. Ана остави сълзите си да потекат, без да ги бърше. Нямаше да го прави повече. Не дължеше нищо никому, дори на Дани, който и без това щеше да има ужасна съдба, ако не го бяха осиновили. Беше решила да се издължи на себе си. Щеше да прави всичко, което й хрумне – всъщност тя отдавна го правеше. За първи път от години Ана посрещна спокойно съня.

26.

Докато Дани и Марина подскачаха край Боян Калугеров, той отвори багажника на фолксвагена си и извади стар найлон оттам. Постели го на предната седалка, а Спартак се клатушна и седна. Автомобилът мигом се изпълни с миризмата му. Боян Калугеров потегли и докато излизаше от паркинга, отвори предните прозорци. Апартаментът му в Слатина беше на втория етаж, неремонтиран отдавна, в стара кооперация със стаи с високи тавани. Боян живееше там сам. Преди години бе направил опит да се задоми с красивата си червенокоса приятелка, но тя не можа да издържи на непрестанните му закъснения в работата. Две седмици след раздялата той нае проститутка, за която се абонира, за да го обслужва редовно. Боян чистеше апартамента си само преди да я приеме – други гости не канеше.

Сега мястото приличаше на кочината на Спартак, като се изключат две неща: миризмата и банята. Двамата мъже се вмъкнаха в сумрачното антре, а Боян Калугеров нареди на Спартак да се съблича направо там и да влиза в банята. Журналистът се събу, нахлузи чифт износени чехли и се затътри към хола, където се намираше големият му гардероб.

Водата зашуртя, а домакинът реши да надзърне през открехнатата врата. Спартак обитаваше здраво тяло, но занемарено от непрестанните запои. Боян реши, че е най-добре първо да изхвърли старите му дрехи, защото миризмата им скоро щеше да завладее тясното жилище. След като извади свои дрехи, седна на дивана и запали цигара.

Спартак се измъкна гол от банята и нахлу в хола. Боян му метна стара хавлия.

След половин час Спартак изглеждаше чист и сух. Зениците му блестяха, макар напуканите капиляри около ириса му да издаваха пиянските му навици.

– Сядай.

– Не мога да се позная – оглеждаше се Спартак, който не помнеше откога не бе влизал в баня.

– Кафе?

Спартак кимна и щом Боян Калугеров се запъти към кухнята, побърза да се усмихне на себе си. И той не помнеше откога не бе правил кафе за някой друг. „Ще те покажат по телевизията, дърта маймуно”, помисли си прошлякът и се облегна в стария фотьойл. Когато се разнесе ароматът на кафе, Спартак вдиша шумно.

– Не живея на пътя. Имам си дом.

– На това дом ли му викаш?

– Да.

– Откакто ме изгони жената.

– А тя къде живее?

– В блока.

– В същия?

– Да.

– Това не е дупка – скочи Спартак и размаха ръце.

– Откога живееш там? – продължи Боян.

– От две години – Спартак седна отново.

– Предполагам си запалил огън, за да се постоплиш...

– Да – рече тихо Спартак и очите му угаснаха.

– Има ли още нещо? – попита неуверено журналистът.

Настъпи мълчание.

– Има... исках да подпаля блока и жена ми да изгори в него.

– Това е сериозно признание, но мисля да не го включа в репортажа, защото... ще те осъдят за умишлен палеж – продължи Боян, все едно поучаваше дете.

– Благодаря – каза Спартак и реши, че този човек е първият, който заслужава да чуе цялата история.

– Сега... – Боян Калугеров не знаеше как да продължи. – Мисля, че това е достатъчно, за да те опандизят.

Спартак се поразмърда върху фотьойла, чертите му се изопнаха, наклони се напред. Тресеше го жажда.

– Запалих огъня, първо се сгрях на него, а после си викам, дай да подпаля тоя въшлив блок с въшливата ми жена. После стана много бързо, огънят се разрасна, подпали едно дърво и оттам... вече не можех да го спра. Първо се запали десният ми крак... сигурно е било от вятъра. После цялата ми дясна страна гореше. Знаех, че има гьол от изоставения строеж зад блока. Хукнах натам. Скочих.

– И не се удари?

– Не, ровът е дълбок. Под водата се случи нещо много странно. Видях риби, много риби, които отваряха усти към мен. Бил е Бог, той ме е спасил. Обещах си, ако оцелея, да направя всичко възможно на мястото да направя басейн, нали ме разбираш. И в него да плуват риби, риби...

Спартак се облегна назад и затвори очи. След няколко секунди дишането му стана по-тежко и той се унесе. Боян Калугеров тихо излезе от хола. Той отиде в кухнята и се залови с пълната мивка чинии. После изми банята. Седна пред компютъра и стоя до три през нощта.

27.

През следващите месеци Ана продължи да се среща със Стефан. Правеха си кратки сесии след работа и през обедната почивка. Той не работеше близо, но местоработите им бяха до станции на метрото. Затова можеха да се придвижват бързо към квартирата му. Щом приключеха, Ана се обличаше бързо и си тръгваше все така, без да се обръща.

Илия си позволи да се погълне от мистериите на картината с кървавите вени, както и от ремонта на жилището им, който беше планирал за лятото. Той вече знаеше какво точно се случва с Ана, но продължаваше да крие главата си в пясъка като щраус, който не иска да вижда заплахата. Двамата бяха редуцирали семейната си комуникация до грижите около Дани. Почти не се поглеждаха, сякаш ако го стореха, и последният конец, на който се крепеше любовта им, щеше да се скъса.

Илия беше събрал пари, с които смяташе да поръча външна изолация на северния им апартамент и да присъедини една от терасите. Очакваше го много работа, а Ана трябваше да се върне при родителите си в Плевен заедно с Дани. Когато планираната дата настъпи, Илия ги заведе до автогарата.

– Предполагам, че около месец ще ми стигне – рече той виновно.

– Отпуската ми е долу-горе толкова – отвърна Ана, без да го поглежда.

– Грижете се един за друг.

– Да, разбира се – Ана го погледна и бързо отмести поглед, защото очите й се напълниха със сълзи. – Ти също се гледай.

Автобусът потегли, а Дани не спираше да бърбори. Унесена, Ана му отвръщаше с полууста. Искаше да запомни всяка подробност от тези мигове – те бяха последните, които я свързваха с познатите неща. Погледна раменете на Илия през полутъмните стъкла. Бяха се отпуснали така, все едно носеха непосилно бреме. Косата му се полюшваше от сутрешния летен ветрец. Дожаля й за него – не беше заслужил това, което тя му причиняваше.

Плановете му за ремонт като че ли влошиха нещата. Той градеше и поправяше старото, а тя единствено разрушаваше. Дожаля й за семейството им. Докато се срещаше със Стефан, Ана упорито избягваше да мисли за Дани. Тя се чувстваше отговорна и за него. Нищо добро не се случваше на осиновено дете, ако семейството на осиновителите му се разпадаше. През последните месеци Ана го беше оставила на самотек, без да подозира, че Дани се възползва напълно от хаоса в живота й. За онова, което се случваше в душата му, щеше да мисли сега на спокойствие. Искаше да се отдалечи от София, да иде някъде, където да остане насаме с мислите си. Знаеше, че родителите й щяха да й досаждат неуморно, но разчиташе на самотните нощи, в които щеше да бъде недосегаема за всички.

Когато Илия се смали и изчезна зад завоя, Ана се отпусна на седалката и сълзите й потекоха сами. Не, тя не жалееше толкова за Илия или за Дани, колкото за себе си. Беше й пусто, сякаш душата й отдавна я беше напуснала. Внезапно й се прииска да не беше срещала Стефан. Не заради този дървен глупак, а защото той се оказа случайно на точното място и по точното време, когато вратата към дълго затворения й вътрешен свят бавно се отваряше. Ако не беше той, щеше да бъде някой друг, ако не беше някой друг, щеше да бъде някой още по-друг. Устата й се напълни със слюнка. Не беше загубила себе си. Въпреки пустотата, която я изяждаше, тя все още се забавляваше с мислите си. „Мисля, следователно съществувам. Декарт е бил гений”, рече си полугласно тя.

Надписите на филма, който се опитваха да пуснат на дивидито, потекоха. Дани се настани на седалката си, отвори чипса си и прикова поглед в екрана. Ана обърна глава към прозореца, през който сивите улици се губеха в смог. Тревите, веднъж да излезеха от София и да се ширнеха полята с тревите – единствено тях искаше да гледа.

Дани следеше екшън филма безучастно. Не можеше да спре да мисли за мишките си, за които никой от родителите му не подозираше. Беше събирал от джобните си в продължение на две седмици, за да си ги купи. Марина му даде от своите събрани пари, за да доплатят заедно клетката. Трите мишки бяха малки колкото топчета за тенис, черно-бели, и по цели дни кръстосваха от единия край на клетката до другия. Двете деца не попитаха родителите си дали могат да ги гледат у дома. Отговорът им беше предварително ясен. Затова ги скриха на стълбището между четиринайсетия и петнайсетия етаж. Там, на спокойствие, можеха да сменят стърготините им, когато всички отидеха на работа. Преди да тръгнат за Плевен, Дани беше издебнал момент, в който Марина я нямаше. Тогава той отиде до клетката, отвори я и смени стърготините на мишките. Затвори вратичката грижливо и слезе пеша по стълбището. Асансьорът работеше, но той не се качи в него. По пътя надолу го връхлетяха мисли за слизането. То не можеше да се случва изведнъж – ставаше бавно, стълба по стълба. Нямаше начин да е било друго с родната му майка. Онази жена с перлените коси, неговата майчица – тя не беше изстинала към детето си изведнъж. Всеки ден, докато е бил в корема й, тя е изхладнявала бавно към него. Накрая го бе изгонила от топлото му място и сигурно го бе оставила при себе си още няколко дни. Не можеше да си я представи другояче – тя сигурно милееше за него тайно, защото никой не й позволяваше да го открие отново. Как иначе щеше да се въздържи да не му се обади? Напоследък Дани едва дочакваше утринта, за да изпрати родителите си на работа и да се върне отново при любимите си мишки. Беше се зарекъл да не ги изоставя, каквото и да се случваше. А сега направи точно това – нямаше избор, трябваше да замине с Ана към Плевен. Но той не спираше да ги обича и да мисли за тях. Сигурно и неговата майка, тази прекрасна жена, го обичаше, но не можеше да го открие. Дани си я представяше затворена на последния етаж в кула, пазена от зъл змей, който не й позволяваше да отгледа детето си. Много му харесваше да я фантазира по този начин. Животът му наистина беше като в приказка. Сигурно всяко дете би мечтало да е на негово място, но не и той. Да четеш приказките вечер под пухените завивки бе едно, а да живееш в приказка с непристъпна кула и змей, които отделят майка ти от теб – съвсем друго. За всеки случай това съвсем не беше забавно.

И все пак такива неща не преживяваха всички деца. Както и в приказките – лошотии се случваха на най-достойните и най-невинните. Може би за да станат герои, какъвто бе той – малкият Дани. Но не герой искаше да бъде той, а разказвач на собствената си приказка. Героите трябваше да изпълняват хрумванията на автора, да преминават през изпитания и да постигат всичко благодарение на себе си или съдбата. Това уморяваше Дани. Искаше да може да посочва с пръст към нещата и те да се променят веднага, както го умеят най-големите магьосници на планетата.

Така замислен Дани беше стигнал до първия етаж, а после беше излязъл през входа. Тогава две баби стояха на пейката, едната от тях – баба Маря. „Досадници – сигурно ще кажат на Марина.” В главата му се запремятаха лъжа след лъжа, които трябваше да бъдат достатъчно достоверни пред онази малка глупачка, приятелката му, когато го попита къде са мишките. Сети се как малко преди пожара скришом бяха взели кофата с езерната риба, уловена от баща й. Той беше ходил чак до Боянското езеро, за да улови малките рибоци. Още не беше решил дали да ги изпържат, или да ги погледат известно време в празната от година колба. Дани и Марина измъкнаха кофата от банята, докато той пиеше бира с някой от пияниците пред блока. След това хвърлиха рибите в язовира, като си мислеха, че там езерните създания ще си живеят също толкова добре. Все пак това беше язовир Спартак. После цял ден празнуваха своята нова аура на спасители. Двамата пакостници, най-презрените от всички деца, идиотчетата на блока, носеха скрита добрина в сърцата си. В собствените си очи те бяха истински средновековни рицари. Не казаха на никого какво бяха извършили и тази тяхна тайна ги сближи още повече. Без ни най-малко да съжаляват за стореното, Марина стоически понесе побоя на баща си, а Дани – едноседмичното наказание да не играе на компютъра си – това, след като новината за откраднатата риба достигна от Марининото семейство до Ана. Двете майки се изпокараха и сега не си говореха. Но жертвата си струваше, така поне мислеха двамата приятели. Може би рибите бяха оживели и си плуваха безгрижно в новия си дом. А ако бяха умрели – какво. „По-добре да умреш в гьол, отколкото да те накълцат на парчета в мивката.”

Унесен в размислите си, Дани стигна отново до язовир Спартак с клетката в ръка. Този ден нямаше да се гордее с делото си така сладко, както преди няколко седмици. Седна на земята, отвори клетката и погали отново мишките. Целуна ги и грижливо ги затвори. След това ги метна с всичка сила във водата. Гледа как потъват, а после се обърна и се прибра. С всяка крачка към блока раменете му натежаваха все повече. Значи това било, мислеше си Дани, а всяка стъпка му дотежаваше все повече. Изпита съжаление към родната си майка и яд срещу съдбата си, многоглавия змей, който беше причинил раздялата им. Но едва сега, когато удави любимите си мишки, той за първи път се почувства толкова близо до онази, която го беше родила. Беше му мрачно и тягостно, но от днес нататък той можеше да направи всичко, всичко, каквото си поискаше. Да беше насред слънчевия многопът може би не беше чак толкова лошо. Можеше да поеме който път пожелае. Можеше и да не поема никакъв път. Достатъчно беше да има тази свобода.

29.

Телевизорът в автобуса продължаваше да бучи, но Ана вече не го чуваше. Всъщност дори беше благодарна на тази междуградска автобусна мода, която мениджърите на туристически агенции масово упражняваха. Ана беше убедена, че по-малко от десет процента от пътуващите гледаха филма, но предположенията й бяха далеч от истината. От петнайсетината пътници имаше двама-трима, които не го правеха. Тя отдавна беше потънала в зеленината отвън и с частица от себе си, която беше оставила нащрек заради Дани, констатираше, че той кротува и тя може спокойно да се отнесе в своите светове. Спомни си мигове от детските си години – на село при баба й, с която споделяха общата страст да посещават редовно гробищата. Родителите й продължаваха да я оставят на село дори когато вече отдавна не го желаеше. Всъщност не си спомняше някога да го бе искала. Може би отдавна, преди онзи праг, след който човек официално прекрачва от света на бебетата в този на децата. Затвори очи и се остави да потъне в хилядите пластове под себе си.

Беше тъмно. Зениците й бяха привикнали и тя можеше да вижда предметите в стаята. Вагиналните й сосове набъбваха като капки от стиснат лимон, който ей сега щеше да запръска. Не искаше да остане дете. Петнайсет години девственост вулканизираха тялото и духа й.

Планът беше следният. Трябваше да изчака баба си и дядо си да заспят, да отвори прозореца към ограденото място с патките, да остави стол на леглото си, за да може да се изкачи на връщане... Вече чуваше отмереното хъркане на дядо си...Патките можеха да я осъскат и изпохапят, а после да се наложи да дава обяснения. Тялото й потръпна конвулсивно при мисълта за нащърбените им езици.

Скок и бързо преминаване през нащърбеното. Бели гуменки и бели пера. Трескаво тичане между редовете с царевицата. Лай на куче, учестено дишане. Сърцето й кънтеше водопадно.

Кръчмата гъмжеше от селяни. Влезе запъхтяна и го фиксира. Стоеше гелосан в ъгъла. Приближи се до масата му под погледите на съседните маси:

– Колко?

– 200 лева.

– Много е – кратка пауза. – Добре... котето е мое до 5 сутринта.

– Дадено – чу собствения си глас.

Пръстта се забиваше като хиляди игли по босите й пети. Беше захвърлила чехлите си до един кол в лозята край селото. Той я бутна да падне на колене, обърна я с гръб към члена си, прицели се внимателно, хвана косата й на опашка, опъна я силно назад и се зае с ръгането. Проба 1, 2, 3... Проба 1, 2, 3. Ципата й се съпротивляваше. От устата й се стичаше слюнка, а тя не правеше опит да я спре. Циците и бедрата й вибрираха като престояло нишесте.

– Мамицата ти ще разклатя, кучко недна – ядоса се той.

Ръката му заопипва пръстта. Грабна камък с големината на детски юмрук и го завря във вагината й. Тя изрева като ранено животно.

– Спри, моля те, спри – захълца. – Ще ти върна парите.

Сухо търкане и хиляди счупени вази. Огромно платнище насред булеварда. Вятърът го клатеше ритмично. Прас, прас, прас – членът му беше проправил пътя. Миг и соковете тръгваха. Тялото му усили скоростта, той стъпи с едното си ходило върху пръстта и заблъска с чалгаджийска мощ. Клетките й се отвориха и заструи белота. Насладата я водеше толкова нагоре, че само миг я делеше от великото падане. Безсилието я сполетя неочаквано. Никога не бе предполагала, че няма да се противопостави – на мъж и още по-малко на себе си. Не можеше да направи и едно движение, без той да й го продиктува, досущ като при новия й любовник, ужаси се при мисълта за това сега. Не можеше да направи и едно отдръпване, без матката й да съжали за прекратеното оплождане. Панира се и се опита да се обърне. Усети как ръбестият му юмрук изкънтя върху главата й. После от другите редове на лозето се преплетоха крака. Ритмично плющене на платнището.

Ебачите работеха на смени. Изпразваха се бързо и се сменяха безшумно. Слънцето обагри хоризонта в червено. Захладня, подухна, а соковете омазниха гениталиите и бедрата й. Скоро щяха да се уморят.

Плясък по челото й. През учестеното си мигане видя огромен член, който я цапардосваше през лицето.

– Отваряй устата, кучко – чу като ехо от коридор.

Изпълни заповедта. Членът нахлу в гърлото й, блъсна се няколко пъти в сливиците й, разбута ги настрани, за да отвори по-голям проход.

– Отваряй ти казвам, или ще факаш ножа. И после по-кротко: – Не се шегувам, коте.

Храната в стомаха й се надигна и срещна оголената глава на члена. За няколко секунди напиращата стомашна каша се бореше с него, но безполезно, той не й даваше да излезе. Дробовете й се свиха в спазъм. Задушаваше се. Пот изби зад ушите й, очите й се изцъклиха... Някой разкъсваше задника й отзад. Набутваше лайната й навътре. Нямаше да издържи дълго. Членовете забелязаха това и отпуснаха хватката. Тя извърна глава и повърна. Ритмичното бутане в червото й продължаваше. Един от мъжете я хвана за лепкавата коса, вдигна главата й нагоре. Кулминацията беше близо и спермата му нахлу директно в хранопровода. По бузите й се разля руменина. Матката й контрактира в моментално съжаление за загубения материал. Невроните по езика й жадуваха да опитат вкуса. Първата погълната сперма.

Последва втора и трета. После четвърта, пета и шеста. Членовете се сменяха бързо. Вкусът на спермата също. Някой се изпразни върху очите й. Миглите й се слепнаха и тя ги затвори. Белота. Всяка дупка беше запълнена със стържеща механика.

Настървено лаене на куче. Тихо дишане. Разкрачено клатене между редовете с царевицата. Бяла утринна светлина. Кални гуменки, напръскани с ивици сперма. Мирис на дефлорирана кръв и урина. Тромаво качване върху стола.

– С-с-с – патиците проточваха шиите си. Тихо хъркане от съседната стая.

Трескаво влизане в ритъм. Платнището заплющя отново. Бързо и ловко влизане в банята. Душ. Повдигна глава нагоре и отвори широко уста. Напълни я с вода и изплю. Спермата се проточи в дълга лига. Плю дълго, напълни устата си с паста за зъби, плю пак. В носоглътката, или по-скоро в носа, беше останал джоб с примес от всички сперми, които погълна. Беше като китайско с ориз, само че безсолно и леко мазнеещо. Едва забележим привкус на горчица, поръсено с 3-4 капки урина. Можеше да й се пригади, но нямаше място за лиготии. Реши, че ще си пришие и този джоб. „Нещо като първото слагане на сутиен”, помисли си тогава.

Водата се разхлади. Хвана душа и го мушна между краката си. Настрои струята към вагината си. Обля стените на разраненото влагалище. Стисна перинеума в опит да задържи нещо, което искаше да изпадне. То се прибра. Тя огледа драскотините по тялото си. Усмихна се. Водата ставаше все по-студена. Изведнъж... блъсък от небесна синева. Стресна се. Побърза да го улови. Насочи главата на душа напред, после назад. Идваше отпред – забърза към клитора. Усили струята докрай. Стомахът й се сви конвулсивно, загря се в кълбо и почна да стреля наслада към петите и мозъка. Чертите по лицето й се белосаха и огладиха. Болезнена въздишка се отчупи някъде от дълбокото. След малко тя хвърли слушалката на душа върху крана. Метна бялата хавлия от закачалката и излезе. Прибра се на пръсти в стаята си.

Ритна спермените гуменки под леглото. Шмугна се в белите чаршафи. Бялата й ръка се пъхна под бялата й възглавница. Напипа парите и мисълта й потъна в белота. Белота, белота – петнайсетгодишна жена, опръскана с белота...

Неочакван шум я стресна. Ана отвори очи и се огледа. Дани беше отметнал глава настрани, а ръцете му бяха поставени на коленете му пред тялото – така сякаш се стараеше да стои възможно по-далеч от нея. Устата му беше полуотворена. Спеше дълбоко. От екрана се изсипваха гърмежи на двама каубои.

Ана почувства отново белотата и студа, който лъхаше от нея. Дани наистина нямаше да я заобича никога така, както се обича майка. Очите й се наводниха. Вече никой не можеше да я отклони от пътя, по който беше започнала да слиза.