Ана диана Петрова 1

Когато пристигнаха в Плевен, слънцето припичаше, а навън беше душно. Дани се беше събудил и бе кисел. Родителите й я чакаха на автогарата и след това я превозиха със стария москвич до кооперацията, в която живееха.

Майка й безпогрешно забеляза тъмнината в очите на Ана, а Ана безпогрешно забеляза, че тя бе забелязала това. Побиха я тръпки. Може би и майка й беше преминала през същите кръгове на собствения си ад, може би и тя беше изнасилена от група селяндури като нея в опит да проституира с един – ей така, от скука. Но не това беше страшно – майка й никога нямаше да разбере какво изпитва Ана. Как можеше една родила жена да знае какво се случва с нея, безплодната? Майките ги знаели тези неща – глупости. Ана търсеше компенсация за плодовитостта на майка си, от която тя самата беше лишена. Беше започнала да я намира във възможността да се самоунищожи по всяко време.

На следващата вечер Ана се обади на стар познат, към когото изпитваше физическо отвращение. Нямаше да го направи с човек, който й харесваше. Нека се удавеше в собствената си гнусотия – така смяташе, че по-лесно щеше да се понесе.

Отчаян и самотен, той беше идеалната илюзия, че нещо хубаво се случваше. Ана никога не се беше доближавала до емпатичното себеотдаване – този тип поведение не я привличаше. Но този път реши да се самозалъже, доколкото беше възможно и доколкото беше удобно за остатъците от съвестта й, че щеше да спи с него, за да му се случеше нещо хубаво и за да можеше тя да познава поне един човек, на когото му се случват хубави неща. Считайки тялото си за едно от тези неща, тя се съблече веднага щом отиде у тях. Гола, по средата на кухнята му, тя най-сетне видя блясъка на късмета в очите му. Завидя му, но едновременно с това се зарадва за него – нещо, което не беше очаквала от себе си. Всъщност тя наистина се самозалъгваше. Вместо да се отдаваше самопожертвователно, тя всъщност съжаляваше себе си и имаше нужда от ласките на мъж, който да я желае отчаяно. Така получаваше вниманието, което не смяташе, че заслужава.

Ана се приближи до него, хвана го за ръката и го заведе в спалнята. Мъжът се опита да я прегърне, но тя спря ръцете му. Облиза го от врата до пъпа, а пръстите й я следваха, като едва докосваха кожата му. Стигна до ходилата му и налапа палеца на десния му крак, а след това веднага се върна обратно към пъпа. Старателно избягваше члена му, без да спира да се доближава до него. След това се подсмихна и го налапа до дъното на гърлото си. Изкара го бързо и повтори движението няколко пъти. Затопли го с дъха си и изчака членът сам да се доближи до езика й. Стисна главичката нежно с устни и пусна езика си да поиграе с кожичката. След това изведе езика си напред и заоблизва сладоледа. Изведнъж Ана се изправи на колене и показа на мъжа как играе езикът й. После налапа топките му една по една, като внимаваше да не ги притиска много. Мъжът се сви конвулсивно и миг по-късно Ана усети мокрота върху челото си. Спусна се към члена и го напъха в устата си отново. Изгълта спермата, която продължаваше кротко да се сипе от отвора. След това продължи с език към корема и завърши пътечката от слюнка до гърдите му. Тях тя погали почти майчински. После отдръпна пръсти от тялото му.

Не го допусна до себе си. До края на вечерта пиха и си говориха глупости. Ана се прибра в апартамента на родителите си в пет сутринта. Изгревът отново разлистваше слънчевия си многопът. Тя се вгледа в оранжевия карнавал. „Да се застреляш по изгрев слънце...”, помисли, преди да се шмугне в сивия вход.

31.

През почивните дни отидоха на село. Бяха поканени от техни далечни роднини на прасе. Ана се съгласи да идат с Дани повече заради себе си, отколкото заради него. Бягаше й се от себе си, искаше да се отклони от пътя, по който беше поела и сама не одобряваше; да си почине, а после да продължи. В колата беше горещо и Ана отвори прозореца на стария москвич. Припомни си тайното удоволствие, което споделяха с баба й – гробището – единственото, което ги свързваше. Липсваше й онази тяхна неизреченост.

Когато пристигнаха у роднините им, Ана очакваше ритуалът по коленето на прасето да си бъде все същият, както когато беше дете. Мъжете тогава се събираха рано сутринта и пиеха домашна ракия с мекици. След това изкарваха прасето от кочината и се залавяха с убийството. Когато беше дете, майка й я скриваше в една от по-далечните стаи, за да не слуша квиченето на животното. Но за разлика от нея, Ана не искаше да се залъгва, че по някакъв фантазен начин тя не участва в изяждането на убитото животно. Само защото майка й не държеше нож, не означаваше, че няма нищо общо с това, което се случваше. Тази нейна поза сега й се струваше толкова по детински смешна, че Ана с носталгия си припомни как майка й си запушваше ушите. Тази жена, продължаваше мислите си Ана, беше част от убийството точно колкото останалите още от първата си хапка, но ако признаеше това, тя би се отписала от клуба на благовъзпитаните градски дами – клуб, на който особено държеше, най-вече за да демонстрира колко по-различна бе от селските си роднини. Малко след като свекърът и свекърва й се споминаха, тя се лиши от публиката, която й беше толкова необходима за ролята й на градско момиче. Спря да се облича помпозно и нямаше нищо против да сади и прекопава домати, без да се налага да пуши от евтините си тънки цигари, за да привлича общото отрицание. Ана все искаше да се приближи до прозореца, през който можеше да вижда как прасето се гърчи, усетило хладината на ножа, мускулестите ръце на мъжете и изпъкналите им вени в усилието да преборят звяра в животното или звяра в самите себе си и да ударят ножа по точното време и на точното място, за да не удължават агонията. Затова малката Ана намери начин да изхитри майка си – винаги отиваше до тоалетна тъкмо когато настъпваше моментът на убийството. Тя не се вълнуваше от локвите кръв, нито от прикрития екстаз на мъжете, а единствено от изражението на животното в миговете преди и след като умре. Все се надяваше, че тези моменти ще й разкрият загадката на живота и смъртта, ще я подготвят както за едното, така и за другото. Но като че ли винаги изпускаше нещо – или мигваше, или някой я виждаше в последния момент и я дръпваше оттам. Този път, докато вятърът вееше косите й в нагорещеното купе, тя си помисли с усещането за поражение, че днес дори това й беше отнето. Не се интересуваше дори от този селски ритуал.

Щом пристигнаха и се разговориха, тя отведе Дани до кухненската маса, където вече сервираха мекиците с пудра захар. На ъгъла на масата стоеше друго дете, което не спираше да се върти ту наляво, ту надясно. То беше малко по-дребно от Дани и щом го видя, го задърпа да излизат навън. Но Ана настоя Дани първо да хапне и момчето, след като се засуетя още малко, излетя навън.

Една от жените отваряше буркан с компот от кайсии, а друга се въртеше край масата. Дани седна и започна да се храни с видимо удоволствие. Ана знаеше, че той не обича подобни закуски – би дал всичко за любимия си чипс с кола. Но тук, за нейно учудване, той ядеше. Не чистият въздух беше причината за добрия му апетит, а гладът за семейност. Мекиците и дебелият ханш на жената, която отваряше буркана с компот, сглобяваха за него образа на голямото, неорганизирано и шумно семейство от типа на „Сам вкъщи”, но в български вариант. След като се натъпка до пръсване, той скочи и се промуши през гостите, докато не се озова пред онази група от пиещи на крак мъже, които смяташе за главни герои в убийството.

– Този път са извикали Мутия – рече брадат мъж с груби ръце.

– Ама кой? Бащата или сина? – попита друг с такъв блясък в очите, какъвто можеше да се види върху острието на нож.

– Сина.

Тук мутите бяха на особена почит, както можеше да бъде белокож, издигнат във вожд на племе. Мълчаливото им присъствие превръщаше обикновената трапеза в ритуална. Щом някой от тях дойдеше, се възцаряваше странна успокоеност, че оттук насетне нищо лошо нямаше да се случи. Уважението към мутите не се дължеше само на факта, че те се възприемаха като застраховка срещу беди. Баща и син всъщност се викаха, за да свършат една работа, с която никой вече не искаше да мърси ръцете си.

Те убиваха домашни животни – прасета, кози, овце, и се грижеха като професионалисти за приготвянето на месото. Ако инак за същото време се суетяха по петима-шестима души около едно прасе и пак свършваха работата до шест-седем вечерта, един от двамата мути приключваше сам с един помощник същото за малко над сто и двайсет минути. За двете услуги – убийството и разфасоването на мръвките, те получаваха заплащане и част от най-доброто месо за вкъщи. Мутия старши не обичаше да се задържа на трапезата. Щом свършеше работа, той пиеше една-две ракии, хапваше и ставаше. Синът му винаги тръгваше с неохота. След няколко чашки очите му светеха и той попиваше всяка изречена дума така, все едно я прибираше в джоба си, за да изпробва у дома дали нямаше да може да я сдъвче в устата си. Тези негови опити оставаха незабелязани за всички освен за Мутия старши, който се страхуваше синът му да не наруши авторитета, който си бяха изградили пред останалите.

32.

Прасето Гошко щеше да се прости с живота си по-рано. Обикновено прасета се купуваха през пролетта, когато едно малко тежеше 30 килограма, и се колеха по Коледа – когато то пълнееше до 150 килограма. Но този път роднините бяха решили да го заколят още есента. Внучето им, онова дребното, което ядеше мекици заедно с Дани сутринта, без малко не се удави през лятото. След като се върнаха от морето, то гледаше уплашено и подскачеше при всяко шумолене. Заведоха го да му леят куршум и жената им каза, че трябва да заколят добитък, за да поблагодарят на Бога за милостта му. Без никакви колебания бабата и дядото бяха решили да принесат в жертва Гошко. Така две седмици след посещението при селската врачка те поканиха роднини – както близки, така и далечни, на есенно прасе.

Мъжете, които се бяха събрали до една дървена маса, пиеха греяна ракия и се разприказваха. Занизаха се геройски раздумки за клани-недоклани прасета, които тичат из двора, а кръвта им ручи по земята, или преобръщат кочината си и всичко по пътя си. Някой разказа за случай, в който стопаните на еди-коя си къща решили да си спестят викането на Мутите. Тогава не улучили точно мястото, в което, ако се забиел ножът, прасето умирало веднага. Животното хукнало да се спасява и някой от по-смелите младежи грабнал вилата и я забил с всичка сила във врата му. Прасето продължило да квичи и да тича, докато накрая не измучало и не се проснало в двора. Оттогава тези хора винаги викали Мутия да свърши работата по убийството „елегантно”, както се изрази разказвачът.

Стопанката на Гошко не искаше да гледа как любимото й животно умира и разказваше на останалите колко се бе привързала към него. Мъжете я подиграваха, като я наричаха „депутатката”, защото чувствата й отговаряли много на евродирективата, според която прасето трябвало да бъде умъртвявано чрез упойка.

– Прасета не жалим, а хора – обобщи съпругът й. – В Брюксел прасета се жалят, хора – не.

Думите му бяха последвани от веселия смях на мъжете, а жена му смотолеви нещо и побърза да се скрие у дома. Предните няколко дни по обичай тя храни прасето с царевица, а последната нощ го остави без вечеря. Но често му говореше и го милваше, не само за да се сбогува с него, а за да го подготви за смъртта. С второто може би успя, доколкото беше възможно едно прасе да се подготви за смъртта си, защото Гошко не спа до късно през нощта, преди заколението си.

В клането на прасето се подготвяха да участват четирима души, главният от които беше Мутия. Единият мъж трябваше да държи задните крака на прасето, другият – единия от предните крака, трети – другия преден крак, като и тримата притискат животното в земята. Ролята на Мутия беше да го прободе в дясната страна на врата с шилото си. Понякога Мутия държеше паница, в която се отичаше кръвта, а друг път просто оставяше кръвта да се изтече по камънака.

Дани направи път на Мутия младши, както сториха и всички останали. Немият постави върху тенекиения покрив на кладенеца чантата с инструментите. Отвори я внимателно и избра средно голямо шило.

През това време останалите отвориха вратата на кочината. Квиченето на прасето, което усещаше накъде отиват работите, се чуваше около две минути. След това настъпи тишина. Мутия заби шилото си на точното място, без да остави животното да се мъчи.

Той измъкна шилото и го постави настрани. Изправи се и пое каната с виното с окървавените си ръце. Отпи голяма глътка и я подаде сред глъч, истории и майтапи. Дани не беше помръднал от мястото си до кладенеца, откъдето наблюдаваше целия ритуал. Той не откъсваше здравото си око от Мутия, сякаш следващият живот, който немият се канеше да отнеме, беше неговият.

Ана видя Дани едва когато мъжете се заемаха с пърленето на кожата. Тя се впусна да го дръпне, но се спря на метър от него. „Да се застреляш по изгрев слънце”, помисли си отново. След това се обърна и се насочи към селската тоалетна в края на двора.

33.

Баща й също се беше присъединил към мъжете. Той често вземаше думата и разказваше кратки истории с прасета и напивания. Мъжете се тресяха от смях на разказите му и премятаха каната с виното от уста на уста.

Ана обичаше баща си така както бебето обича млякото. През годините тя се беше опитвала да се доближи до него, да открехне сърцето му и да се настани вътре, но той не я допусна до себе си. Като дете усещаше бащинската му любов такава, каквато я желаеше, единствено сутрин, когато той си мислеше, че момичето му спи. Идваше да я събуди и я погалваше няколко пъти по челото. Щом усетеше, че се размърдва, ставаше рязко и започваше да нарежда командите си. След това отиваше в другата стая и продължаваше да говори на майка й.

Винаги я беше бранел, нея, дъщеря му, от опасностите на външния свят, смело до романтичност. Никой не смееше да я удари или да се държи недостойно с нея, освен ако тя не го пожелаеше. Преди години Ана дори оправдаваше неспособността си да общува, като мислеше, че рядко някой щеше да пожелае да усложни живота си с момиче на подобен баща. Но колкото повече порастваше, толкова повече Ана се отдалечаваше от възможността да изпита нежността му. Тази стена, която той градеше между себе си и външния свят, се издигаше както отвън, така и отвътре. Ана не можеше да си представи човек, който всеки ден се бореше за храната, облеклото и дома им, същевременно да играе на криеница, да й щипе бузите и да надува балони. Една детска игра заплашваше да срине укрепленията му. Когато Ана порасна, започна да приема тази стена не като нещо, създадено да я защити, а като нещо, което той беше създал, за да защити най-вече себе си. Тя не познаваше войската, срещу която баща й се бореше. Най-вероятно дори нямаше такава. Врагът обикновено се случваше да бъде един, но въображението му лесно го размножаваше. Това я натъжаваше, защото Ана знаеше, че нито баща й, нито тя можеха да се преборят с подобен противник.

Няколко години тя се обличаше с всевъзможни парцали, носеше косата си немита, а вместо сандали навличаше кубинки – такава беше модата тогава, но Ана се чувстваше удобно в тази мода. После постепенно в облеклото й започнаха да се прокрадват и свежи цветове – някоя червена гривна или цветни чорапи. Тъгата нямаше да си отиде лесно, но можеше да се посее другаде. Ана имаше нужда от своите бастуни. Ако не се подпираше на един, тя мигновено се прехвърляше на друг. Така копнежът по любовта на баща й неусетно се превърна в копнеж по любовта на дете. То можеше да й дари онази нежност, за която копнееше.

Но цената. Досадната мисъл, че всяко нещо си има цена, не спираше да я преследва. Една такава любов не можеше да завършва щастливо. Поне на това я бяха научили преживяванията с баща й. Още в самото зараждане на копнежите й по дете се знаеше, че щеше да се случи нещо толкова ужасно като някой любим човек да умре. Ана настръхваше при тази мисъл, без да успява да я изгони. Предчувствието, че нещо лошо щеше да се случи, я преследваше насън и наяве. Но едновременно с това тя изпитваше и удоволствие – онова мазохистично доволство, че и с нея, като с всички останали, най-сетне се случваха истински неща – извън крепостта на баща й. Най-големият й кошмар не беше, че нещо лошо щеше да се случи, а че можеше да не се случи и нищо. Хората се раждаха, работеха и умираха като въшки. Можеше дълбочината на живота им да останеше невидима за нейните очи, възможно беше и да се случваха неща всекиму, без тя да беше способна да ги види. Ако имаше нещо, което да я уморява най-много, то не бяха неприятните случки, а времето, през което трябваше да се насилва случването на каквото и да било. Смяташе, че въображението й може да изчерпи всички възможни гадости, които биха могли да я съпътстват. Това представляваше и единствения й ход срещу несигурността – предвиждаше най-лошото и очакваше животът й да поднася по-малко лоши събития. И все пак ничие въображение не можеше да се мери с това на съдбата. За Ана, която не беше губила любим човек, по-страшно от това той да умре й се струваше само едно – да не се роди изобщо.

Мутия започна да се подготвя за пърленето на прасето. Няколко бензинови лампи бяха наредени на помощна масичка встрани. Измиха окървавените му ръце, той мълчаливо разпредели работата, като подаде лампите на някои от мъжете, и се заловиха с пърленето. Мъжете започнаха да помпат въздух в тях и в миг всичко се превърна в чудовищна движеща се маса. Въздухът забуча, а жените се засуетиха около мъжете. Дани се беше промушил по-близо до Мутия. Момчето следеше всяко негово движение и показваше, че би помогнало с радост, стига да му дадяха задача. Стопанката на къщата, която доскоро тъжеше за прасето, избърса сълзите си в престилката и се залови за работа. Тя разпореди да донесат леген с топла вода и канче, а след това се включи в измиването на трупа. Имаше повече желаещи за щавенето или остъргването на изгорялата кожа. След това Мутия посочи на Дани един по-малък нож, а момчето побърза да го донесе. Започна да изрязва кожата на прасето на ленти, които щяха да се предложат като първия деликатес от гощавката. Дани държеше купа, в която Мутия оставяше кожите, а щом купата се напълнеше, той тичаше да я изпразнят и отново се връщаше.

Не беше минал и половин час, когато Мутия се залови с разпарянето на прасето. Той започна от гърба, откъдето отделяше сланината. Извади рибицата с гръбнака заедно с главата и отдели задните бутове. След това пристъпи към коремните органи – черва, бял и черен дроб, сърце... Месото окачваха на дървена поставка с куки, приготвена специално за тази цел. През времето, когато Мутия работеше, единствено той и Дани имаха сериозни изражения. Всички останали се шегуваха, потупваха и не спираха да се наливат с вино. Никой не забеляза мълчаливостта на момчето и касапина. Тяхното сприятеляване се случи толкова естествено, че сякаш всичко беше в реда на нещата. След като приключиха с отделянето на месото и го предадоха във вещите ръце на стопанката, Мутия се отдели от мястото на клането.

През това време Ана се беше омешала между жените и помагаше за наклаждането на казана, в който щяха да се варят някои от месата. На дъното му поставиха лозови пръчки, а отгоре решетка, за да не загаря месото. Ана се потопи напълно в работата – беше й приятно да върши нещо с ръцете си, за да избяга от ума си, от самата себе си. След работата около казана тя се прехвърли към групата, която се занимаваше с миенето на червата. Вътрешностите бяха разпределени в няколко кофи, от които жените вземаха, изпразваха изпражненията и преобръщаха червата по няколко пъти, като ги миеха с вода, примесена с оцет. Някой беше надул пикочния мехур, който се превърна в балон за игра на децата. Те заподскачаха на двора и настана весела глъч. Ушите на прасето, които Мутия беше отделил още в самото начало, сега бяха нарязани на парчета в две чинии и по време на играта децата спираха, дърпаха по малко от кожата и мляскаха шумно. На едно момче му се отчупи зъб, то го изплю, а после го завиха в салфетка. След това все така дружно се запътиха към оная част на къщата, където покривът изглеждаше най-нисък. Хвърлиха зъба и се развикаха.

За кебапа, който се канеха да приготвят селяните, щяха да използват крехкото месо, заедно със сланината, черния дроб и част от бута. Към сместа се прибавяха подправки и праз лук.

Главата на прасето, която Мутия беше отделил преди малко, беше оставена върху един по-голям камък, за да се отцежда от кръвта. Стопанката бъркаше марината, в която щяха да я поставят, за да продължат обработката й едва след няколко дни. Жлъчката хвърлиха на кучето, което я излапа лакомо, и продължиха с приготовлението на чорбата за гостите.

– Най-вкусната чорба е с черва – рече стопанката и се усмихна за пръв път от сутринта.

– Най-вкусната чорба е пачата – понтира я друга жена, която чевръсто преобръщаше червата.

– Абе, чесън няма ли... не ми я хвали – отвърна стопанката.

– Стига приказки – викна другата и прие делови вид. – Прибрахте ли всичко в камерата?

– Бутовете и плешките... остават ребрата.

– А за спържата*? (* спържа – ястие, което се подготвя от сърце, бели дробове и черва)

– Ти си гледай в кофата, спържата ние ще я ядем – закачи я стопанката.

– Да не си ударила глътка вино?

– Малко. Колко да прежаля Гошко.

Жените се разсмяха и смехът им се смеси с виковете на децата в двора.

Не стана ясно какви точно бяха причините Ана да реши двамата с Дани да останат на село още две седмици. Но докато помагаше на жените, тя се почувства спокойна от тази селска заетост. Каза си, че ако си дадеше време, може би щеше да успее да се помири със самата себе си. Решението й беше отчасти продиктувано от загриженост към Дани. След като го видя втренчен в току-що заколеното прасе, нещо в нея й подсказа, че трябва да останат.

Вечерта се прибраха в къщата на село и спаха като къпани. На следващия ден се събуди първа Ана. Направи си кафе и излезе на двора. Блясъкът по листата от изгряващото слънце и тишината, нарушавана от чуруликането на птиците, беше като мехлем за раните й. Можеше ли наистина слънцето да поражда целия този живот? Една миризливка я полази – Ана я бутна безучастно и отпи глътка кафе. Който не ражда, умира – така решаваше обикновено природата. Растенията и животните живееха, за да се възпроизвеждат. Храна и секс – най-могъщите двигатели на живота. Тя беше старец, макар едва да беше стигнала трийсет и няколко години, старец, който грижливо подготвяше смъртта си. Но дори по време на приготовленията си за нея, Ана не спираше да жадува живота. Тя искаше да роди дете, никога нямаше да престане да го иска.

Стана и влезе да приготви закуска за Дани.

– Мамо, може ли да ида при Мутия?

– При Мутия ли? Че защо? – изуми се Ана, когато Дани й зададе въпроса си, докато шумно мляскаше палачинки със сладко. Днес беше първият ден след пътуването им, в който той изяде закуската си с апетит.

– Ами... ами... да разгледам къщата му.

– Че той покани ли те?

– Да.

– Хм. Добре, днес по-късно ще те заведа.

– Може би – рече уклончиво Ана, която още не разбираше внезапния интерес на Дани към селския коляч.

Дани се приближи и я целуна с намазнените си устни. Тази изненадващо избликнала любов засили съмненията на Ана, че нещо нередно се случваше между сина й и касапина. Не беше обичайно един ням коляч да се сприятелява с дете. Ана обгърна сина си, притвори очи, за да се наслади на подкупващата целувка, и промълви:

– Да. Ще те оставя у тях.