Ана диана Петрова 1

Къщата на Мутия беше схлупена и неугледна. Тя се състоеше от две стаи – едната по-голяма, а другата съвсем малка. Първата им служеше за всекидневна, в нея висяха вълнени чорапи, дървени прътове, а по средата й имаше нафтова печка. Таванът беше нисък – около метър и осемдесет, и навсякъде миришеше на застоялa пикня.

Ана остави Дани пред вратата и само кимна на Мутия, който направи знак на детето да влезе.

Той свари чай в един стар полураждясал чайник, извади изхабена чаша и сипа догоре. След това избърса старателно ръце в панталона си, отвори най-долното чекмедже на скрина в дъното и извади малка кутия. Донесе я на Дани и я отвори много внимателно. Вътре имаше стари черно-бели снимки.

Мутия старши го нямаше, но се чуваше потракването му откъм задния двор. Дани започна да разглежда снимките, а Мутия отвори едно чекмедже и извади пожълтял лист хартия с химикал. След това посочи една от снимките, на която той беше сред група деца пред селското училище. Лицата им се смееха, така сякаш току-що бяха извършили пакост.

„Тук си боядисахме пишките с мастило. Учителката се изплаши.”

Дочуха се стъпки откъм двора. Мутия постави пръст до устата си в знак на мълчание – имаше нещо ужасяващо във вдетинененото му поведение. Но Дани не се изплаши, а направи същото.

Ана прибра Дани два часа по-късно. Кимнаха си с Мутия и се разделиха набързо.

– Как беше? – попита детето си Ана, докато се прибираха.

– Много хубаво, разглеждахме снимки.

– Нещо друго? – попита Ана след кратко мълчание.

– Не.

През следобедите, докато Дани си почиваше пред телевизора, Ана излизаше, под предлог че отива до приятелка в селото. Но никой, нито родителите й, които по цели дни бяха на работа, нито Дани, не подозираха какво правеше тя в продължение на около три часа всеки ден.

През първата вечер след заминаването на Ана Илия спа непробудно и му се присъни, че докосва картината, тя пада от стената, счупва се и парчетата се разпръскват на всички посоки. Тогава се събуди, облян в пот.

Сутринта се изми набързо и тръгна по-рано за музея. Подмина опашката чакащи да се отвори касата, поздрави ги и влезе в кабинета си на втория етаж. Затвори вратата и въздъхна. Чудото беше променило целия му живот. Ето, сега щеше да изолира апартамента си, можеше да останат пари и за почивка, а и Дани имаше нужда от нови колелета. Скоро влезе жената, която му сервираше сутрешното кафе, и тихомълком се изниза от кабинета. Той сръбна глътка и разтвори книгата, която беше захвърлил в единия край на бюрото си. Пет минути по-късно я изпусна и се хвана с трепереща ръка за ръба на бюрото. Чашата му издрънча и се разля, а малко след това Илия прескачаше стълбите надолу по две, по три. Той изхвърча от музея, премина през опашката от хора и се втурна към съседната сграда. Изкачи се бързо по стълбите и зачука трескаво по вратата на леля Соня. Никой не му отговори. Уредникът заблъска с юмруци по вратата, колкото му сила държеше. След миг се чу шум от тътрене на крака.

– Моля ви, нека да вляза.

– Аз тъкмо преди малко дойдох... Ама и то навън едно време, сигурно е десет градуса под нулата – оправяше разчорлената си коса Мая... – А вие, какво...

Илия нахълта в стаята и падна на колене пред стената. При всяко издишване от устата му излизаха бели кълба пара. В стаята беше леденостудено. Леглото на леля Соня бе покрито с кафяво одеяло и изгладено, както подобава на леглото на мъртвец. Мая изгледа Илия недоумяващо. В този миг той се обърна. Лицето му беше сивкаво.

– Какво ви е? – попита Мая.

Но Илия не отговори. Надигна се и бавно се запъти към външната врата. Мая продължи да го разпитва, но той излезе, без да й отговори. Мина отново през насъбралата се тълпа и се приближи до пристигащия директор, който очевидно беше в цветущо настроение.

– Хм, Илия – това е моят верен приятел и колега, който много уважавам и обичам – обърна се той към тълпата.

– Г-г-господин директоре – отвърна Илия, – тр-р-рябва да говоря с вас.

– Хайде да се качваме нагоре. А на вас – приятно разглеждане.

Когато влязоха в кабинета на директора, Илия се срути в един от фотьойлите. Директорът го погледна косо.

– Т-т-т-това с картината не е никакво чудо, да знаете. Ст-ттената кондензира влага, тъй като е прилепена за стаята на л-л-леля Соня.

– Моля?! Какви ги говориш?

– Така е. В-в-в-вече проверих. О-о-о-откакто жената умря, никой не отоплява стаята и затова се к-к-к-кондензира влага от другата страна. Т-т-т-тази сутрин го прочетох в книгата за т-т-топлоизолациите. С-с-с-с-северна стена, която е отоплявана отвътре, не е изолирана и не е о-о-отоплявана от другата страна, може да к-к-к-к-кондензира много влага, която да потече и по картините. Пише го в смотаната книга, по д-д-дяволите!

– Ти... ти... кога го прочете? – взе да се съвзема директорът. – Каква е тази книга? Въшки!

– Т-т-тази сутрин... К-к-какво ще правим сега? – рече след кратка пауза Илия, чието заекване сега се беше засилило.

– Не ни остава нищо друго освен... – лицето на директора придоби налудничав вид, – ще излъжем. Ще платим наем на собствениците до датата, до която картината трябва да стои тук. Лошото е обаче, че китаецът оздравя – но ние ще поддържаме версията, че всичко е било временно явление. Луната е виновна, моето момче. Ако имаме проблеми, запомни – само луната е виновна – разните му там приливи и отливи. Кой е собственикът на този апартамент? Никой не трябва да живее там сега... поне докато си приберат обратно картините. Гениални сме!

– Ние сме идиоти – отвърна унило Илия.

Замисленият план беше изпълнен успешно от директора и от Илия. Те се уговориха да запазят всичко в тайна, а Мая получи тлъста сума за мълчанието си.

Няколко дни преди да изнесат картината директорът и Илия се погрижиха да отоплят стаята на леля Соня с няколко духалки, които вървяха през цялото денонощие. Когато започна изнасянето, директорът се бе погрижил да намали осветлението в залата, защото подозираше, че зад картината щеше да е отбелязано мястото, където е текло. Но никой не обърна внимание.

Директорът произнесе тържествена прощална реч пред насъбралото се множество, последвана от бурни ръкопляскания. Картината вече не течеше, но художникът, за най-голяма радост на работещите в галерията, искаше картината си обратно на всяка цена. „Дори чудото си има собственик!”, отбелязваше с нескрито задоволство директорът. Когато затвориха вратата на камиона и шофьорът наду клаксон, за да разпъди насъбралата се тълпа, единствените, които изпитаха видимо облекчение от факта, че картината си заминаваше, бяха Илия и директорът.

Илия се прибра у дома, изтощен до крайна степен. Влезе в антрето, разпиля обувките си по пода и се стовари на холния диван. Въздъхна и се загледа в приглушените отблясъци върху холната маса. Беше преживял още един ден на безмилостна борба със заекването. Не можеше дори да псува, без да заекне. След като изпратиха камиона, ги нападнаха тълпа журналисти с куп недружелюбни въпроси. Илия така се притесни, че не изрече и дума, в която да не беше заекнал. Щом надушиха каква беше работата, журналистите се отдръпнаха от него и се нахвърлиха върху директора като хиени. Именно днес и сега всичко с картината с кървавите вени приключваше.

Настроението му беше по-скапано от всякога, но не картината беше причината за това. Толкова години бяха преминали напразно, толкова усилия беше вложил да се справи със заекването си, а резултат нямаше. Как можеше да обясни на целия свят, че той като човек е много повече от онова, което изричаше? „Овце! Идиоти!”, фучеше наум, а пръстите му нервно потропваха по холната маса. И да се беше подготвил за срещата с журналистите, и да беше повтарял речта си стотици пъти пред огледалото, отново щом се изправеше, щеше да спре да чува гласовете на журналистите. Спомни си за двайсетгодишния хлапак с микрофон, който едва сдържаше кискането си.

Илия сви устни и си представи как вади пистолет от колана си и застрелва мухльото на забавен кадър като в каубойски филм. После онзи пада, а кръвта му опръсква първо масата пред него, а след това и стените. Миг по-късно нахлуват полицаи... но спря дотук. Илия знаеше, че на теория журналистите не желаеха неуспешно представяне на хората, които разпитваха, даже напротив – успехът на разпитваните е успех за самите тях. Но в измеренията, в които се намираше сега, тази мисъл представляваше само една глуповата шега. Можеше просто да си замълчи или да се престори, че получава астматичен пристъп, като се изнесе по възможно най-безболезнения начин. Но така се беше уморил... че днес даже не се беше поставил пред обичайната си дилема: да замълчи или да говори с цената да разкрие отново недъга си пред всички. След като чу първия въпрос, усети капки студена пот да се стичат под мишниците му и си се представи отстрани. Пазеше се да не се изкуши да се защитава пред себе си, а не дай боже и пред някой друг, защото тогава щеше да заеква още по-силно. Тази непрестанна вътрешна борба със самия себе си изсмукваше жизнените му сили... и омаловажаваше онова, което наистина се случваше. За Илия облекчението от факта, че се отърваха от нелепата история с картината безболезнено, нямаше вече такава стойност, щом той заекваше непрестанно пред журналистите.

Залязващото слънце му изпращаше оранжевите си съболезнования във вид на светлосенки върху старата холна секция. Тръсна глава, за да прогони мрачните си мисли, и хвана дистанционното. „Ако няма да е бира, тогава - телевизия”, самобичува се. Понякога сам се чудеше на издръжливостта си предвид факта, че вероятно демонът на заекването щеше да го преследва до смъртта му. Проблемът му го беше възпитал през дългите години, в които се беше подлагал на постоянно напрежение. Но нужна ли му беше тази издръжливост, ако не можеше да му донесе щастие? Илия защрака безучастно с дистанционното.

„А сега ексклузивен репортаж, представен от колегата ни, Боян Калугеров, от мястото на събитието в Мексико, където преди няколко дни беше открит българин, захвърлен край едно село. Неговият разказ разтърси българските медии през последните дни....”

Илия гледаше в екрана с отворена уста. Там показваха Спартак, кварталния пияница, който едва не подпали блока им преди време. Омотан във всевъзможни тръбички и с подпухнало лице, той лежеше мъченически в болнична стая. Твърдеше, че бил отвлечен от един столичен подлез от двама мъже в черно. Захлупили му главата с чувал да не вижда и пътувал така в продължение на няколко дни. Прехвърляли го от кола в самолет и отново в автомобил. Бил заставен да влезе в най-горещата пещера на планетата. Оттам трябвало да отчупи колкото можело повече кристали за не повече от две минути, тъй като максималното време, в което човек можел да издържи горещия въздух в пещерата без специална екипировка, било пет минути. А се очаквало пещерата отново да се наводни в най-скоро време. Избрали него, защото смятали, че никой няма да го потърси. Да, историята беше твърде невероятна и Илия, напълно забравил за собствените си неволи и погълнат от репортажа, се зачуди как Спартак е успял да убеди тези глупаци да го снимат. Този човек притежаваше истински талант да лъже!

„Аз съм горял в собствения си пожар, че една пещера ще ме уплаши ли? – хвалеше се той.”

Репортажът завършваше с кратко изложение за природните особености на Кристалната пещера – място, за което Илия чуваше за първи път.

38.

На триста метра под земята в мексиканската пустиня Чихуахуан се намираше най-горещата пещера в света. Тя беше изпълнена с огромни кристали от селенит и официалното й наименование бе Куева де лос Кристалес. Открита от двама братя, работещи в мината Наика в един от водещите по добив на сребро и олово райони в страната, тя пленяваше с изумителната си красота. Пещерата представляваше подковообразна кухина и притежаваше естествена магмена камера, чиято топлина в продължение на хиляди години предизвиквала утаяване на калциев сулфат от подземните води, стичащи се от множество варовикови пещери в района. Именно тази дейност бе позволила на кристалите да се образуват и да нараснат до гигантски размери. Кристалните лъчи бяха на около 600 000 години, като процесът по създаването им беше спрял през 1985 година, когато миньорите в Наика източили подводните води с помпи и така прекъснали натрупването на калциев сулфат. Кристалите били повече от сто и четирийсет. Подводната кухина била разделена на няколко подпещери, като всяка носела името на оприличените в нея карстови формирования. Някои от тях били: Окото на кралицата, Пещерата на свещите, Пещерата на мечовете и други. През 2009 година била открита и нова камера, наречена Ледения дворец, която не се намирала на тази дълбочина и не била толкова живописна. Температурата в пещерите достигала до 60°С и влажността на въздуха била 100% - парна баня и дворец, събрани в едно. Пещерата се посещавала от туристи, но малко били дръзналите да се спуснат под земята. За посещението й била необходима екипировка със специален защитен костюм. За пещерата се полагали усилени грижи с цел опазването й от иманяри и съсипването на естествените формации.

Когато джипът най-сетне спря, вратите се отвориха и двама мъже изведоха Спартак. В очите му заблестя слънцето в огнен фестивал, подобен на онзи от пожара на блок 258. Колко далеч му се струваше това време сега!

Напъхаха го в една палатка, където го чакаха още двама мъже. Единият, който го придружаваше, започна да сервилничи пред тях – ту подаваше цигари, ту се изпъваше като войник. Когато седналият заговори, сънародникът на Спартак започна да превежда:

– Утре сутринта ще те спуснем в най-горещата пещера само на километър оттук. В средата на пещерната зала се намира един от най-редките кристали в света, който трябва да отрежеш.

Мъжът извади памучна кърпа и избърса потта от челото си. След това пое дъх и продължи. Българинът също наостри уши и запревежда:

– Скоро никой няма да отклонява водата към Кристалната пещера и тя ще потъне отново. Учени вземат проби от нея всеки ден. Има месец до пускането на водата, затова нямаме никакво време. Щом всички си тръгнат към девет вечерта, на мястото отиваме ние. Имаме човек от техния екип, който ще задейства машинките до долу. Платили сме му солено и затова разчитаме на теб да не ни разочароваш – тук мъжът направи пауза. – Разбира се, ако решиш да го направиш, ще те разочароваме ние. Предполагам не искаш да знаеш как точно.

Спартак сви рамене.

– Сега по същество – продължи колегата до него, по чието лице също се стичаха капки пот. – Кристалът се намира в основата на едно от образуванията. Имаш пет минути да отчупиш парчето – толкова може да се стои вътре без екипировка. На шестата умираш... от горещина или от куршум, който лично аз ще изстрелям.

– А защо да нямам екип? – попита Спартак, чиято мисъл сега работеше по-точно от часовник.

– С екип ставаш тромав и нищо няма да свършиш.

След това го изведоха. Навън захладняваше, но не подухваше вятър. Беше задушно. Край краката му пролази гущер. Спартак погледна нагоре – небето потъмняваше. Скоро щеше да падне нощта.

Докато го спускаха, единственото, за което мислеше, беше момичето от дома. Онази малка принцеса, дъщерята на възпитателката, която така безразсъдно избяга от него, докато работеше там. Искаше му се отново да помирише косите й, да зарови ръце в тях, да усети меката им топлина. Беше живял толкова години сам, а сега се почувства по-малък и самотен от всякога в този кладенец, който буквално щеше да го отведе в ада.

Още в преддверието на пещерата се усещаше ужасната горещина. В помещението беше около четирийсет градуса, а вътре в пещерата – сигурно с десет градуса по-горещо. Пуснаха осветлението и големите кристали заблестяха с цялата си мъртвешка красота. Белотата им наподобяваше тази в снежна пустош, в която не се виждаше човек нито напред, нито назад. Показаха му къде е желаният кристал през стъклените врати, които отделяха пещерата от преддверието.

Спартак затвори очи, преди да влезе. Представи си как принцесата поставя главата му в скута си и го гали нежно, както обичаше да прави, когато останеха сами. След това пое дъх и влезе. Лъхна го тежестта на огнената струя отвътре. Трябваше да внимава къде стъпва, защото някои от кристалите се хлъзгаха. Бяха изминали вече две минути, когато стигна до кристала, който трябваше да вземе. Той блестеше на осветлението от лампите така, че заслепи Спартак. Очите му се бяха зачервили и усещаше дразнение в роговиците, сякаш първо те се разтапяха. Спартак се пресегна и хвана кристала. След това извади от единия си джоб инструмент, с който го преряза. Миниатюрни парчета кристал се разхвърчаха във всички посоки. После постави богатството внимателно в джоба си и видя до обувката си изхвръкнало парче от него, голямо колкото нокът. Наведе се и го взе. Пъхна го в един от многото джобове на панталона си. Оставаше му по-малко от минута и той веднага се насочи към изхода. Краката му тежаха, сякаш на всеки от тях беше вързан камък. Връщането се оказа по-трудно. Прималяваше му и се опитваше да диша повърхностно, за да не влива горещ въздух в дробовете си. Когато най-сетне се довлачи до вратите, те се отвориха и оттам го поеха двамата мъже, които го бяха довели с джипа.

Някой бръкна в джоба му и извади кристала. След това Спартак усети бодване в дясната си ръка. Обърна се и видя как единият от мъжете изпразва съдържанието на спринцовка в мускула му. Белотата го обгради отвсякъде и той потъна в нея като в пухено легло.

40.

– Това преживяване промени ли живота ви?

– Да, удвои го.

– Бихте ли разяснили?

– Не – отвърна Спартак, а журналистите зашумиха като оркестър, който настройва инструментите си.

*

Илия изключи телевизора. Слънцето беше прибрало оранжевите си отблясъци и сега в хола цареше полумрак. Той се запъти към банята. Дълго стоя под душа, а после се подсуши бавно и си легна. Откакто се помнеше, възприемаше времето като покривки, насложени една върху друга. Дори да бяха изработени от най-точната машина, те никога не бяха съвсем еднакви. Крайчецът на едната е винаги по-дълъг от този на другата. Или пък някоя гънка ще издаде факта, че са две, а не една. Времето беше като масата под тези покривки – едно и също, а с различни облекла. Илия можеше да бъде едновременно в началото и в края на живота си, да бъде хлапе и мъдрец, събрани в едно. Не избираше коя покривка кога ще бъде отгоре. Имаше седмици, през които изпреварваше събитията. Знаеше какво щеше да се случи, колко щеше да му струва и как бе най-добре да се постъпи – досущ като старец. В други моменти копнееше да извади долната покривка и да щурее като малко дете – нещо, което сам не си беше позволявал дълго време. Старецът или хлапето.

– Не – ще направим друго.

Той и двамата му приятели от детството бяха окачили съседската котка с щипки за простора. Животното ги гледаше безучастно, без да измяучи. Вися така в продължение на часове, докато ядосаната му стопанка не го откри.

Горещината в Кристалната пещера можеше да бъде непоносима. Минути преди да се унесе, Илия си представи как мозъкът му се разтича и се превръща в пихтиеста маса. Краката му щяха да се размекват като локум, докато си проправяше път към изхода й. Видя се с неподвижен поглед, същия като този на котката, окачена с щипки на простора.

Когато се събуди следващата утрин, си резервира билет за Мексико с парите, предназначени за ремонта.

41.

Нямаше много време преди официалното затваряне на пещерата. Илия се надяваше да успее да стигне до нея седмица преди да я затворят. Тръгна без подготовка, не знаеше как би могъл да се подготви за подобно нещо. Докато дойде времето за заминаването му, гледаше да върши колкото можеше повече неща, за да не мисли за причините на внезапното си решение. Не искаше да се саморазгадава, нито да си слага сам етикети. Беше решил да го направи и го правеше.

Летището Бенито Хуарес беше най-натовареното в страната и Латинска Америка. То се състоеше от две самолетни писти и два терминала, като всеки от тях разполагаше със собствен паркинг, хотелски стаи и и вип зали. Около аерогарата беше претъпкано с магазини, закусвални, ресторанти и барове. Хора с куфари се блъскаха, разминаваха, крещяха и псуваха навсякъде. Във въздуха се носеше откровена смрад на човешка пот и изгорели газове.

Илия спря за момент и се огледа. Беше в истинска лудница, без да знае испански... Стомахът му се сви и му стана приятно – обичаше това усещане на бебешка безпомощност. В такива моменти времето, което иначе вървеше по права линия, закривяваше и се връщаше към началото си, за да образува окръжност. Всичко отново се повтаряше – повтаряше ли, повтаряше. Неслучайно древните траки, живели край Беглик Таш, бяха построили своя слънчев часовник – той не представляваше само римайндър, че дните на всяко човешко същество са преброени. Той тръбеше за хилядите невидени, нечути, непомирисани или непонятни светове, за които не притежавахме сетива да опознаем. Един такъв свят го очакваше сега – долу, в царството на Хадес.

При тази мисъл Илия настръхна. Нима беше възможно той да повтаря същия път на предците си преди повече от две хиляди години! Ако това беше така, а то беше, тогава човешката психика не се беше променила на йота през хилядолетията. И днес той, досущ като онова племе – без да разбира мита, в който живее; без дори да желае да го разбере, се оставяше на влечението си към него като единствена надежда за пълноценен живот. Беше избягвал да мисли за голямата болка в живота си толкова дълго, но днес на летището, в блъсканицата на разноцветните туристи, тя го връхлетя с цялата си древна сила. Той, Илия, достойният за толкова много неща, се беше провалил в най-естественото: да дари жена си с дете. Знаеше го, макар никога да не си беше правил изследвания. Ленивите му сперматозоиди, травмирани от кой знае какво, го превръщаха в инвалид – нежелан от никого, но също така неизхвърлен. Прекъсваше дългата верига от поколения – той, безплодният, унизеният, смазаният. Сега смяташе, че довършва работата на другите – изхвърляше се. Може би нямаше да излезе от пещерата. Може би в царството на Хадес щеше да заглуши ужасиите на нещастния си живот. Мислите му се удряха като камбани в главата му, пържеха го на бавен огън, прекършваха го, унищожаваха го.

– Здрасти! – чу възторжен вик от познат глас.

Обърна се – Спартак стоеше пред него. Беше се изтупал с евтин лъскав костюм като циганин на сватба, лицето му беше загоряло, а очите му блестяха с непознат блясък – не онзи на алкохола, а друг. Блясъкът в очите на дете, което бе получило любимата си играчка за Коледа.

– Хей, това си ти! – възкликна на свой ред Илия.

Разбърбориха се и неусетно стигнаха до хотела, където беше отседнал Спартак.

– М-м-можеш ли да си го позволиш?

– Разбира се, приятелю! Сега съм богат, известен...

– З-з-з-значи си успял да извъртиш ония мухльовци.

– Не само! Извъртях всички.

– К-к-какво искаш да кажеш?

– По-късно ще се обясняваме. Къде ще отседнеш... – огледа го недоверчиво Спартак, който сега по-скоро приличаше на мексикански сваляч от филмите, отколкото на човек от плът и кръв. – О! Не си мислил, нали?!

– Пещерата. В-в-в-всъщност... ти може да ми помогнеш да стигна по-бързо до нея... Виж как те срещнах – истинско провидение. Дори не бях мислел как щ-шште се добера до нея... А ти, приятелю, какво правиш тук? – присети се Илия едва когато вече бяха излезли и минаваха край магазините.

– Чакам Боян Калугеров.

– Журналиста?

– Да. Ще те вземем с нас. Отседнали сме в близко хотелче. А утре ще помислим как да те заведем в пещерата.

– Ти си з-з-златен, Спартак! – извика Илия.