Ана диана Петрова 1

„Държах змия в буркан под леглото”, написа Мутия върху пожълтелите листи на стара тетрадка, която извади от единия си джоб.

– Не те ли видя баща ти? – попита плахо Дани, като изкълчи уста в опит да изрече думите така, че Мутия да може да ги разчете.

„Не. Не го хранех, но то растеше. Улових жаба и нея сложих в буркана. Тя се залепи за капачката. Змията само спеше. Минаха два месеца. Една вечер пуснах жабето.” Мутия пишеше ли, пишеше – така все едно самият той беше писалката. На Дани му се стори, че тази история е много важна за него.

– Как се казваше? – попита Дани, който не можеше да дочака Мутия и четеше, докато той пишеше.

Мутия го изгледа отровно и остави писалката. Двамата станаха и продължиха пътя си. Вървяха, докато не стигнаха до рекичката. Там се разположиха, а Мутия извади от торбата си кренвирш. Хвърли го на кучето и започна да събува обущата си.

– С ръце ли ги ловиш?

Мутия помръдна устни, докато разчиташе думите на хлапето. След това кимна, извади отново тетрадката и нарисува въдица. На нея беше закачено листо. Мутия грабна пръчка, забучи едно листо на нея и я разклати. „Може би така се ловят жаби”, помисли си Дани и се усмихна. Беше му забавно с Мутия, той пишеше, рисуваше и четеше по устните му.

– Може и да си дресираш щъркел – каза Дани.

Двамата се разсмяха – от устата на Мутия се изсипаха нечленоразделни звуци. Това стресна Дани, но той успя да се окопити бързо.

Мутия събу галошите си. Дани се поколеба, но след малко започна да развързва маратонките си.

51.

Докато се отдалечаваше на аерогарата, журналистът се стараеше приятелят му да не забележи, че се беше разчувствал. Спартак щеше да му липсва. Свикна да се върти край него. Пред живота на бившия клошар неговият бледнееше. Още от раждането си на Спартак му се случваха всевъзможни неща. Нямаше нужда да ги гони, да ги предизвиква или пожелава – те сякаш изпреварваха мислите му. Този човек не можеше да си поеме дъх, беше блъскан със стоманения си чук толкова много, че не беше останало свободно място по него за нови рани. И въпреки всичко, или може би именно благодарение на това, Спартак заслужаваше уважение в очите на Боян. А той, господин Калугеров, журналистът, с какво можеше да се похвали – скуката беше изгризала по-голямата част от времето му. Беше се наслушал и нагледал на чуждите истории – пишеше за тях, живееше между тях, а своя история нямаше. Искаше и той да получи своето случване, да го изживее, а след това може би да го напише. Не за да събира слава, а защото така беше свикнал. Нещата край него ставаха реалност едва когато ги омачкаше и поставеше в саморъчно направени фигурки върху белия лист. Само тогава можеше да ги счете за изживяни.

Индия – страната, където нещата се случваха вътре – всъщност единственото място, където наистина можеха да се случат.

52.

Бяха уловили към десет жаби – предостатъчно за едно прилично угощение за двама. Мутия се зае да отделя бутчетата с ножа си и поръча на Дани да събере съчки за огън. Беше към три следобед, когато стъкнаха огъня и започнаха да въртят жабешките бутчета върху него.

Докато Дани се шляеше из гората и събираше пръчки, той видя широколистно дърво, върху което някой беше издялал човешки очи. Разбира се, това съвсем не беше така, просто кората на дървото растеше по такъв начин, че образуваше форми, подобни на очи. Дани я поглади и прилепи болното си око до нея. След това се просна на земята и се загледа в нея. Всяка тревичка си имаше разклонение и ако се беше навела наляво, то също се навеждаше натам. Дани се вгледа по-добре. Запя птичка и момчето се сети за майка си, разлая се куче – и той й се ядоса. Майката и детето гледаха в една посока като тревите. Ако навсякъде в гората бе така, някой ден той наистина щеше да открие своята майка. Дали очите й бяха сини като неговите и дали косите й – същите? Повея вятър. Дани примижа и си представи тази загадъчна жена с развяти коси, които докосваха лицето му. След злополуката беше започнал да вижда нещата другояче – забелязваше разни неща, неща, които децата на неговата възраст подминаваха. Сега, когато беше с едно око, той виждаше повече, отколкото с две.

Някой го подритна по хълбока. Дани се стресна и скочи. Над него стоеше Мутия с кучето в ръце, сякаш му казваше: „Значи така събираш съчки, а?”.

Той остави кучето настрани, побутна го отново и двамата се сборичкаха върху тревите. Кучето скочи върху тях и тримата се въртяха така известно време. Разчорлени и ухилени, те събраха съчки набързо и се върнаха при мястото, където щяха да стъкват огън. Мутия се бори около половин час да запали съчките. Почти изгори двата кибрита, които беше взел със себе си, но накрая успя да стъкне огъня. Сухите пръчки запращяха и Мутия забучи бутчетата на някои от тях. Месото започна да пуска мазнина, която се разцвърча върху жарта под зоркия поглед на кучето. Устите и на тримата се пълнеха с лиги, не бяха яли от сутринта и с нетърпение очакваха гощавката.

Дани се понамести и рече:

– Аз никога няма да оставям децата си.

Кучето излая срещу огъня, сякаш за да потвърди, че бе гладно, след това отново се намести и зачака своя дял.

Малко след изгрев слънце комините на Топлофикация избълваха облаци сивкав дим, който се лисна като чаша кафе върху оранжевите отблясъци. Ятата птици, накацали по високите военни блокове в квартал Надежда, се разкрякаха и запрелитаха от блок на блок. Градът още спеше и само от време на време достигаше далечният шум от двигател на ленива кола.

Мая излезе от тоалетната, а по лицето й заблестяха капки вода. Тя не ги избърса, приближи се до огледалото и пооправи косата си. След това отиде в кухнята и освободи дръжката на кафеварката. Днес я очакваше много работа, а това единствено я изпълваше с желание за живот. Когато преди година стоеше край прясно изкопания гроб на съпруга си и наблюдаваше как спускат ковчега в пръстта, тя прикри устата си с ръка и въздъхна с облекчение. Бяха женени едва от четири години, когато той заболя от рак на дебелото черво. След няколко операции и продължителна химиотерапия лекарите се отказаха да го лекуват. Краткият им съвместен живот беше преминал в грижи, без Мая и за миг да бе обичала този мъж така, както й се искаше. Ожениха се набързо, след като бяха живели около половин година заедно, без церемонии и по-скоро за удобство, отколкото от любов. В първите месеци от брачния им живот всичко беше спокойно. Двамата ходеха на работа и деляха наема си за варненската квартира. Бяха разпределили домашните си задължения и никой не навлизаше в пространството на другия. Но след това се преместиха в София и започнаха грижите с напредналата болест. Скоро мъжът й напусна работа. Мая трябваше да се грижи за болен, чиито лекарства и оздравителни процедури изискваха време и пари. Но сега най-сетне край на грижите, край на болезнените му викове през нощта, докато болестта бавно го убиваше. Никога не беше обичала съпруга си с онзи трепет на сърцето, който можеше да я съсипе след смъртта му. Но тя не понасяше и самотата. Нямаше много приятели и гледаше да запълва времето си с работа в издателството, където се занимаваше с редактиране на детски списания. Щом се прибереше обаче, мислите й я накълваваха и тя усещаше, че се задушава. Тогава обикновено пускаше телевизора или излизаше да се разхожда из улиците.

Кафеварката забуча и от двата й отвора закапа топло ароматно кафе. Цър. Ц Ъ Р. Слънцето вече блестеше и проникваше във всяко ъгълче на стаята. Изведнъж неочакван звук като от настъпана гумена играчка я накара да подскочи. Огледа се, ослуша се. В полупълната чаша капеха последните капки кафе. Пресегна се към чашата и някой изпищя отново. Ръката й увисна, трепереща във въздуха. Тя се запъти бавно към терасата, чиято врата стоеше полуотворена. Погледна навън. Долу до празния леген за прането беше паднала птица, отчаяно пърхаща с криле. Моментално я побиха тръпки на гнус. След смъртта на съпруга си изпитваше отвращение към всеки и всичко, което трябваше да се спасява, в това число слагаше и самата себе си. Върна се, отвори гардероба и зарови ръце в дъното му. Извади стар чаршаф и се върна на терасата. Уви птицата, чието сърце сякаш туптеше в ръцете й, и я внесе в банята. Отвори килера до коридора, изпразни кашон с вехтории, а после внимателно премести птицата в него. Тя шумоля известно време, а после се закроти и я загледа с тъмните си очи, в които Мая четеше едновременно страх и примирение.

В гърлото й се надигна течност, тя се обърна към гърнето и повърна. Храчи и кашля, докато се разтресе в ридания.

54.

На следващия ден Мая занесе птицата в парка и я погреба на сянка между дъбовете. Изправи се и пооправи разпилените си коси. Сложи малката градинска лопатка в непрозрачна найлонова торба и се запъти към пътеката. Листата бяха започнали да се прошарват, а под краката й хрущяха клони. Срещу нея се зададоха жена с дълга хубава коса и хилаво дете, което държеше каишката на малко куче. Неочаквано кучето дръпна каишката, момчето я изпусна и мъничето заприпка напред. Животинчето дойде право при нея и се заомилква около краката й. Каишката се оплете във връзката на маратонката й и Мая спря. Кучето махаше весело с опашка и се заиграваше с нея.

– Скипър! Скипър! – викна Дани.

– Това куче изобщо не слуша... – заизвинява се Ана пред непознатата.

– Няма нищо – отвърна й Мая и понечи да продължи, но Скипър заскимтя.

– Хареса ви – рече Ана.

– О, да. И аз го харесах – Мая се наведе и започна да играе с мъничето.

– Ти имаш ли куче? – попита Дани, чиито очи се срещнаха с тези на непознатата.

На Мая за миг й се стори, че позна тези очи.

– Не, но доскоро имах птица.

– Птица ли? – извика Дани.

– Да, но тя умря.

Настъпи мълчание.

– Е, ние ще тръгваме – рече Ана и кимна на жената.

– Утре ще идвате ли тук? – попита Дани.

– Дани, може ние да не идваме – стисна ръката му Ана.

– Но защо, утре е неделя?

– Да, но госпожата може да има работа.

Дани продължаваше да я гледа въпросително.

– Да, утре и аз ще взема кучето си – излъга Мая, която внезапно реши, че иска да види това дете отново.

– Добре, ще се запознаят със Скипър.

– Извинете сина ми – рече Ана. – Наскоро се сдобихме с домашен любимец и той иска да му намери другарче.

– Няма нищо. За мен ще е удоволствие.

Мая остави торбата с лопатката в багажника и се обади по мобилния си телефон. Малко по-късно тя потегли към приют за изоставени животни в другия край на града.

След като няколко дни се бяха грижили за кучето на село, и Дани, и Ана се привързаха към него. Мъничето пишкаше и акаше навсякъде из двора, но белите му ги разсмиваха и двамата най-сетне имаха нещо, с което можеха да се занимават заедно. Ана реши, че щеше да го вземе в София, макар да беше уверена, че Скипър щеше да им създаде главоболия.

След пикника с Мутия Дани със Скипър в скута си не беше спрял да разказва на дядо си за малките си приключения с немия. Ана режеше моркови за супата, а по бузите й се разливаше доловима руменина. Още тогава мълчанието й не остана незабелязано за майка й, която макар да се съмняваше, че вече познава дъщеря си, усещаше, че с нея се случва нещо.

– Ана, ти не покани ли Мутия у дома... – подметна старата.

Ана трепна, а след това изохка. Беше се порязала. Тя отиде на чешмата, където можеше да застане с гръб и докато миеше показалеца си, отговори:

– О, да. Веднъж.

Наскоро Мая беше получила обаждане от адвокат, който й съобщи за смъртта на майка й – Соня Табакова. Тя живееше в центъра на София, в стар блок от трийсетте години, прилепен до галерията за чуждестранни изкуства. Мая не се беше виждала с нея, откакто беше навършила осемнайсет. Майка й я отгледа сама, баща й беше загинал в катастрофа, или поне така й разказваше тя навремето. Соня Табакова бе работила години наред като възпитателка на дом за сираци в село Надежда. Тя отдаваше цялата си любов на изоставените деца и в сърцето й не остана място за родната й дъщеря – онази, която беше имала щастието да не бъде изоставена. Но Мая се чувстваше самотна, дори по-самотна от хлапетата. Казваше си, че може би е по-лесно никога да не си познавал майка си, никога да не си я имал, отколкото да е била тук при теб и ти да знаеш, че я губиш всеки ден.

Навремето майка й я вземаше в дома и се грижеше за нея заедно с другите деца. Всички я мразеха за това, че има майка, без никой да разбира болката й. А и нейната мъка не струваше пукната пара пред онази на изоставените. За да предотврати детската ревност, Соня се държеше към нея по същия начин както към другите. Когато започна да расте, Мая убеждаваше майка си да напусне работа, но Соня се извиняваше с това, че щяха да ги разпределят да работят в някое още затънтено село. Мая би предпочела да ниже тютюн по цял ден, отколкото да остане в дома за сираци, но винаги бе знаела, че майка й нямаше да напусне онова прокълнато място.

Самотна и неизоставена сред изоставените, Мая растеше затворена в себе си. Имаше само един приятел от дома – Спартак, пазачът, който също беше израснал там и го бяха оставили на работа по милост. Влюби се в него по детски, може би защото беше единственият, който проявяваше съчувствие, без дори да бе изляла мъката си с него. Мина известно време, преди той да й признае любовта си, тъй като се страхуваше, че е с около двайсет години по-възрастен от нея. Срещаха се тайно през нощта в кухнята, където се любеха под лунните отблясъци на пода. Но се случи нещо, което не беше предвидила – забременя, когато беше на седемнайсет, и откри това едва на четвъртия месец от края на менструацията си. Колко се упрекваше, че не беше отишла на лекар по-рано – Спартак щеше да намери пари някак си, за да може тя да направи аборт, може би без майка й да разбереше. През тихия следобед, в който Мая се върна от гинеколога, реши да избяга. Имаше няколко дни да се покрие, докато новината стигнеше до майка й. Нито Спартак, нито Соня Табакова щяха да й простят онова, което се канеше да направи – да роди и да изостави детето си. Именно затова тя щеше да се погрижи те никога да не узнаят за него. Ако го задържеше, тя нямаше да може да учи и й се струваше, че едва започнал, животът й щеше да приключи. Но беше решила, че някой ден щеше да работи в списание, каквато беше мечтата й, а това тогава й се струваше по-важно от всичко.

Събра дрехите си, открадна малко пари от портмонето на старата и си купи билет за Варна. Промените през 1989 вече се бяха случили преди няколко години и тя можеше да си търси работа. Поработи няколкото месеца, които й оставаха до раждането, като продавач в квартален магазин. След това роди момче със сърцевиден светлокафяв белег на лявото рамо – колкото бирена капачка. Вероятно всеки се раждаше с белег, който не можеше да загуби, или поне не можеше да загуби лесно. Така си мислеше Мая, когато седмица по-късно, все още бледа и изморена, си купи билет обратно за София. Остави детето си рано сутринта пред вратите на същия дом, където продължаваше да работи майка й, без да се обръща назад. Единствено сърцето й препускаше, докато се отдалечаваше. Насили се да устои на изкушението да се скрие зад ъгъла на близката сграда и да наблюдава дали някой ще забележи бебето й. Вървя пеша до гарата, където отново си купи билет до Варна.

Съпругът й беше програмист в компютърна фирма. Разказа му за майка си, от която бе избягала, но не и за детето. Беше уморена, искаше да остане сама, но й трябваше сигурност, която не можеше да постигне с парите, които припечелваше. Завърши двата последни класа от гимназията си във варненско училище и започна да се подготвя за кандидатстудентски изпити в София. Искаше да завърши задочно българска филология. Малко преди записванията за кандидатстване, мъжът й получи предложение за нова работа в София и двамата набързо стегнаха багажа си за там. Мая подаде документи за редовна поръчка – ден, в който тя ходи усмихната по софийските улици, готова да разцелува всеки срещнат. Чувстваше, че никога не бе по-близо до мечтата си оттогава.

Преди да заминат, тя смени прическата си, така че да прилича колкото може по-малко на предишната. Не искаше, ако срещнеше случайно майка си, да бъде разпозната, макар да знаеше, че ако това наистина се случеше, подобна възможност не съществуваше. Купиха си апартамент в Надежда, в същия квартал, където Мая беше прекарала детството си в дома. Тя хареса жилището, макар че бяха оглеждали апартаменти и в други квартали. Беше на приемлива цена и близо до центъра на града. Това беше кварталът, в който беше израснала, в дома, тъй близо до хората, които познаваше, тя щеше да бъде най-далеч от тях. Вероятно никой освен нея не се вълнуваше от изчезването й, или поне така мислеше тя.

Още във втори курс си намери работа в издателство „Ергон” като редактор на детски списания. Деня, в който разбра, че започва работа, плака цял следобед с радостните сълзи на човек, който бе постигнал непостижимото. Прехвърли се в задочно обучение и... малко след това се случи нещастието с мъжа й. Изведнъж й се струпаха много неща – Мая трябваше да съчетава обучението, работата и грижите си по него. А и се притесняваше за неизплатения им кредит към апартамента. За щастие, съпругът й като кредитоискател беше застрахован в случай на смърт – нещо, за което Мая не можеше да не мисли.

Не бяха минали и няколко месеца след завършването й, когато той умря. Мая, макар да въздишаше с облекчение на гроба му, едновременно с това тъжеше не само заради него, но и заради себе си. Заболяването му й беше попречило да расте в кариерата си, но тя щеше да си почине и след това да навакса. Макар да не го признаваше пред себе си, тя не страдаше толкова за загубеното време край леглото му или за работата си, а защото отново някой я изоставяше.

През годините живот в квартала тя беше виждала някои от служителите, които беше познавала, но се скриваше – или зад шала си, или зад тъмните си очила, които винаги носеше като предпазен щит срещу миналото си. Мая излизаше рано сутрин и се връщаше късно вечер, така че прекарваше времето в центъра на града, съвсем близо до апартамента на майка си. През годините така и не я срещна, нито чу нещо за нея. Какво ли се беше случило със старата вещица – дали беше гледала внучето си по-добре отколкото самата нея – сто процента, просто защото не знаеше, че бе нейна плът и кръв, казваше си Мая, изпълнена със злъч срещу старата. Някой ден, когато събереше сили, Мая щеше да се върне в дома и да се срещне с миналото.

Колкото повече време минаваше, толкова повече в Мая се насадяваше лугава тъга, такава, която оставяше дири във всяка нейна дума и постъпка. Напоследък дори й се струваше, че дишането й е заприличало на въздишане. Нарочно се засипваше с работа, като мислеше, че така ще се отърси от неясната тъга, която я преследваше. Не, тя не си представяше детето, което беше изоставила, не го търсеше с очи край училищата, откъдето минаваше, но жадуваше мириса и допира с него като с единствено близко същество. Беше си забранила да мисли за това, защото смяташе, че така бе най-добре и за двама им, но беше безсилна пред чувствата си. Колкото и заета да беше, копнежът по детето й се скриваше или в едва забележимите бръчици около очите й, или в кошмарите й, след които се будеше, обляна в пот, или в самотните обедни почивки в някоя от градинките в центъра. Времето не й беше приятел, що се отнасяше до това – колкото повече години минаваха, й ставаше все по-тежко. Не можеше и не искаше да помисли за второ дете – някое, на което щеше да дари любовта, предназначена за първото. Мая не вярваше, че сърцето й може да се отвори за друга детска душа, и докато беше омъжена, така и не се реши да забременее отново.

Птицата, която умря в ръцете й, беше първият сигнал за нея, че не можеше повече да спотайва страданието си. Изплашена от собствените си сълзи и объркана от внезапната си слабост, Мая беше решила да я погребе.

Ана повръщаше от няколко дни след завръщането им от село. Тя отдаде състоянието си на стомашен вирус, съчетан с депресията от отминаващия отпуск. Очакваха я толкова много неприятни задължения, че й се искаше да зареже всичко и да се завърне отново при Мутия. Дори фантазираше, че бягаха заедно сред полето с царевица, далеч от всички очи и най-вече от тези на Дани. Вечер, преди да заспи, тя отново започна да мастурбира. Не й се налагаше да чака дълго оргазма си – фантазиите с Мутия й вършеха работа.

Сутрин, след като направеше кафе и изведеше кучето, тя прехвърляше наум задълженията си за идния ден. Скоро трябваше да се върне на работа, а същевременно да подготви Дани за операцията на окото. Очакваха ги контролни прегледи, покупки за първия учебен ден и... среща с Илия. Не го беше чувала от доста време и последния път, когато се опита да се обади, отново чу същото съобщение отпреди. Изглежда, не се беше завърнал от пътешествието си, нещо, за което Ана не се притесняваше, а по-скоро не смееше да го вини. Тя за първи път изпитваше топли чувства към гузната си съвест и към съпруга си. Чувстваше, че живее на пълни обороти, отнасяше се добре с детето си и не се сърдеше на никого. Тя дори посрещна с усмивка съседката, която негодуваше от продължителното лаене на кучето сутрин. Да беше влюбена, не беше. Мутия не приличаше на никой от предишните й любовници, дори сега, когато беше далеч от него, той й изглеждаше почти въображаем. Ръцете му, които я притегляха с такава сила, изпъкналите вени по китките му, дланите, които отнемаха животински живот, безмълвното му обожание, сумтенето му, когато завираше нос в косата й. С него тя не успя да приложи нито една от сексуалните техники, с които изумяваше любовниците си. Мутия не й даде шанс да поведе парада – в леглото той работеше само за собственото си удоволствие. Вместо това да я отблъсне, Ана с учудване установи, че, напротив – хареса й, и то неустоимо.

Тя продължаваше да повръща вече десет дни, отслабна и беше видимо по-бледа. Но когато се погледнеше в огледалото и срещнеше погледа си, не можеше да се спаси от чувството, че в очите й се таи дълбока чистота. Сякаш се беше докоснала до нещо непознато в себе си, беше постигнала непостижимото, без да може все още да му даде име. Чистотата на човек, който знаеше, че скоро щеше да умре.

Вече силно притеснена за състоянието си, тя прерови десетки сайтове в интернет, където търсеше подобни симптоми като своите при венерическите болести. Но колкото повече дълбаеше по форумите, колкото повече мнения четеше, разбираше, че не търси диагноза за състоянието си, а се оставя да плува в безкрайното човешко страдание. Навсякъде хората задаваха въпроси и си отговаряха сами – изоставени от своя Бог, от своята държава или от своя лекар.

Една сутрин, когато отново прехвърляше задълженията си през деня, реши да отиде на гинеколог и да се изследва. Запази си час при непознат специалист и отиде.

Разказа за симптомите си, а лекарят кимаше с усмивка.

– Не е това – рече му Ана. – Аз се опитвам да забременея от години.

– Нека проверим – отвърна лекарят.

Когато гинекологът намаза корема й и опря слушалката на видеозона, той се загледа съсредоточено в сивия екран. Ана надничаше, за да види това, което и той гледаше, но не можеше да различи нищо.

– Бременна сте – изтърси лекарят.

– Моля?! Казвате го просто така – изсмя се невярващо Ана.

– Да, така е, госпожо. Ето – това е главичката на бебето, а това тук са крачетата и ръчичките – посочи й той.

– Или не сте никакъв гинеколог, или сте безкрайно жесток човек, за да ми казвате това – натърти Ана, а очите й се напълниха със сълзи.

– Щом се съмнявате, идете при друг гинеколог, но той ще ви каже същото.

– О, и то упорит и жесток човек. Бъдете сигурен, че ще ида.

Ана скочи от лежанката, дръпна надолу блузата си, без да изтрие гела, с който беше намазан коремът й, хвърли 40 лв. на масата и излетя през вратата. Навън Ана се затича към колата си, където побърза да влезе. Искаше да остане сама със себе си, някъде, където никой нямаше да я наблюдава. След това се разплака и стоя с глава, облегната на кормилото, дълго така. През следващите дни тя обиколи още трима гинеколози, като и тримата бяха категорични за бремеността й. Едва след четвъртия преглед тя се усмихна едва забележимо. Тогава по пътя за вкъщи усмивката й започна да се отваря още повече. Идеше й да целува хората, които я подминаваха, да им раздава парите си и да пее под оскъдните есенни лъчи. „Ами ако детето се роди нямо като баща си?”, изведнъж я срязваше подозрението. „Все едно. И да се случи, ще родя това дете. Мамка му. Каквото и да се случи, ще го родя.”

Едва малко преди да се прибере, тя се сети за семейството си и реши засега да не споменава нищо – нито на Дани, нито на Илия. Съпругът й, сякаш предусещащ какво се беше случило, й се обади същия ден. Звучеше ентусиазиран, сякаш Ана наистина му липсваше:

– Прибирам се.

– О, скъпи – не се сдържа Ана, на която двете новини през този ден й дойдоха в повече.

– О-ообичам те... – пауза. – Обичам те повече, отколкото можеш да си представиш.

Сякаш мълния прониза Ана в петите. След като прекъсна обаждането, тя седна на фотьойла в хола им. Първо се уплаши, че трябва да съобщи новината на Илия, а след това се притесни да не би стресът да се отрази на крехкия плод в нея. Сега, когато за първи път през живота си се чувстваше щастлива, изпитваше ужас. Трябваше да мисли как да запази семейството си – след като разбра и се съгласи с бременността си, те й станаха необходими повече от всякога. Но новината, която се канеше да им съобщи, можеше да ги раздели – Илия да си тръгне, а Дани – кой знае какво щеше да се случи с него. А Мутия – как трябваше да постъпи с него? Ако му кажеше, той можеше да има претенции над детето, а това Ана нямаше да понесе. Но ако замълчеше, и детето, което носеше, щеше да бъде плод на нечия тайна – неизоставено, но всъщност изоставено от един баща, който не подозираше, че бе такъв. Нима човешкият живот беше винаги такава каша? Мислите й се блъскаха в главата, сякаш търсеха да излязат навън – за да се реят и наслаждават на чудото.