"And if he left of f dreaming about you..."
(Through the Looking-Glass.VI)1
Никой не го видя как стъпи на брега във вселенската нощ, никой не видя бамбуковата лодка, която потъна в свещената тиня, но след няколко дни всички знаеха, че мълчаливият човек идва от юг и че родното му място е едно от безбройните села, пръснати по стръмния планински склон нагоре по реката, там, където езикът зенд не е замърсен от гръцки и където рядко се среща проказата. Истината е, че мрачният човек целуна тинята, изкатери се на брега, без да отстранява (навярно без да усеща) режещите треви, които израниха тялото му, и се довлече зашеметен и целият в кръв до кръглото място, над което се издига каменна фигура на тигър или на кон - някога с цвета на огъня, а сега с цвят на пепел. Това са останките на храм, погълнат от отдавнашни пожари и осквернен от блатистата джунгла, храм, чийто бог не е почитан от хората. Странникът легна под статуята. Събуди го обедното слънце. Не се учуди, като забеляза, че раните му са зараснали; затвори бледите си очи и заспа - не от изтощение, а защото такава бе волята му. Знаеше, че този храм е мястото, предопределено от неотклонимата му цел; знаеше, че неумолимите дървета не са успели да задушат развалините на друг подходящ храм надолу по реката, също на изгорени и мъртви богове; знаеше, че негов пръв дълг е да спи. Към полунощ го събуди безутешният крясък на птица. Следи от боси нозе, няколко смокини и една делва му разкриха, че хората от околността са бдели с уважение над съня му и го молят за покровителство или се боят от неговите магии. Усети студената тръпка на страха, откри в разрушената стена една погребална ниша и се прикри с листа от незнайни дървета.
Целта, която преследваше, макар и свръхестествена, не бе непостижима. Искаше да сънува човек: искаше да го сънува в пълната му завършеност и да го въведе в реалността. Този фантастичен замисъл поглъщаше цялата му душа; ако някой го запиташе за името му или за каквато и да е подробност от предишния му живот, той не би могъл да отговори. Нравеше му се необитаемият разорен храм, защото беше само частица от зримия свят, и близостта на дърварите, защото се бяха нагърбили да задоволяват скромните му нужди. Оризът и плодовете, поднесени като дан, бяха достатъчна храна за тялото му, отдадено на едно-единствено усилие - да спи и да сънува.
Отначало сънищата бяха хаотични; малко по-късно станаха смислени. Странникът сънуваше, че се намира в средата на кръгъл амфитеатър, който сякаш беше опожареният храм: рой мълчаливи ученици се трупаха по стъпалата; лицата на последните се рееха в пространството на много векове разстояние и на звездна височина, но се виждаха съвсем отчетливо. Човекът ги учеше на анатомия, космография, магия: учениците слушаха жадно и се мъчеха да отговарят умно, сякаш се досещаха колко важно е това изпитание, което щеше да избави един измежду тях от участта на призрачно видение и да го въведе в реалния свят. Човекът и насън, и наяве преценяваше отговорите на своите призраци, не се оставяше да бъде заблуден от измамниците, долавяше в нечия колебливост растящ разум. Търсеше душа, достойна да стане част от вселената.
На деветата или на десетата нощ разбра с известно огорчение, че нищо не бива да очаква от онези ученици, които приемат безучастно неговото учение, но може да се осланя на тези, които понякога съвсем основателно дръзват да му противоречат. Първите, макар и достойни за обич и нежност, не можеха да станат личности; вторите донякъде вече съществуваха. Един следобед (сега и следобедите бяха посветени на съня, сега бодърствуваше само два часа на разсъмване) разпусна завинаги многобройните си въображаеми питомци и остана с един-единствен. Едно мрачно, мълчаливо, понякога непокор но момче с остри черти, повтарящи чертите на оня, който го сънуваше. Дълго време не го смущаваше внезапното отстраняване на съучениците му; напредъкът след няколкото самостоятелни урока порази учителя. И все пак бедата връхлетя. Един ден човекът излезе от съня като от лепкава пустиня, взря се в Призрачната светлина на залеза, която за миг сбърка със зората и разбра, че не е сънувал. През цялата нощ и през целия следващ ден безсънието тегнеше над него с непоносимата си Яснота. Реши да изследва джунглата, да се изтощи; сред бучиниша едва го споходи лек сън, изпъстрен с мигновени видения - първични, ненужни. Реши да събере учениците си, но едва изрекъл няколко кратки поучителни думи, те се разпръснаха, изчезнаха. В часовете на почти непрестанно бдение сълзи на гняв изгаряха старите му очи.
Разбра, че да ваеш несвързаната, хаотична материя, от която са направени сънищата, е най-тежката задача, с която може да се нагърби един мъж, макар и да прозре всички загадки на висшия и нисшия ред: много по-тежка, отколкото да изплетеш въже от пясък или да изсечеш образа на безликия вятър. Разбра, че първата несполука е била неизбежна. Закле се да забрави огромното видение, което го бе заблудило в началото, и потърси друг метод на работа. Преди да го приложи, пожертвува един месец, за да възстанови изхабените в бълнуване сили. Не си постави за цел да сънува и почти веднага заспа; прекара в сън голяма част от деня. В редките случаи, когато сънуваше през това време, не обръщаше внимание на сънищата. За да възобнови работата си, почака кръгът на луната да стане пълен. Сетне привечер се очисти във водите на реката, поклони се на боговете на планетите, произнесе обредните срички на едно могъщо име и заспа. Почти в същия миг му се присъни едно туптящо сърце.
Присъни му се живо, топло, загадъчно, голямо колкото юмрук, гранатовочервено в мрачината на някакво човешко тяло още без лице и пол. С грижовна обич го сънува четиринадесет ведри нощи. Всяка нощ го възприемаше все по-ясно. Не го докосваше - само го следеше, наблюдаваше, може би го усъвършенствуваше с поглед. Усещаше го, живееше с него - от различни разстояния и под различен ъгъл. В четиринадесетата НОЩ докосна с показалец белодробната артерия, а после цялото сърце - отвън и отвътре. Остана доволен от проверката.
Съзнателно не сънува една нощ; после отново пое сърцето, изрече името на една планета и се зае да съзерцава друг от главните органи. Преди да изтече година, стигна до скелета, до клепачите. Безбройните косми на главата бяха може би най-трудното. Сънува цял човек, един младеж, който обаче не се изправяше, нито говореше, нито можеше да отвори очи. Нощ след нощ човекът го сънуваше спящ.
Според гностическите космогонии демиургът омесва един червен Адам, който не може да се изправи на краката си; тъй неловък, груб и първичен като този Адам от пръст бе и сънуваният Адам, създаден в нощите на мага. Един следобед човекът понечи да разруши творението си, но му дожаля. (По-добре да беше го разрушил.) След като отправи всички възможни заклинания към духовете на земята и на водите, той се просна в подножието на статуята, която беше може би тигър, а може би и жребец, и призова незнайната й мощ. По залез му се присъни статуята. Присъни му се жива, тръпнеща: не беше чудовищен мелез от тигър и жребец, а тия две буйни създания ведно и още бик, роза и буря. Този многолик бог му разкри, че земното му име е Огън, че в този кръгъл храм (и в други подобни) са му се кланяли и принасяли жертви и че с магия ще съживи съновидението, така че всички твари, с изключение на самия Огън и на сънуващия, ще го смятат за човек от плът и кръв. Заповяда му, щом го посвети в тайнствата, да го изпрати в другия разрушен храм, чиито пирамиди още стърчат там долу край реката, та нечий глас да го слави в онова пустинно място. И в съня на сънуващия сънувания се пробуди.
Магът изпълни заповедта. Отдели известно време (цели две години), за да му разкрие тайните на вселената и на култа към огъня. В душата си скърбеше, че трябва да се раздели с него. Под предлог, че така изисква обучението, всеки ден удължаваше часовете, посветени на съня. Направи повторно дясното рамо, сякаш бе несъвършено. Понякога го обземаше тревожното чувство, че всичко това се с случило вече... Изобщо дните му бяха щастливи; затваряше очи и си казваше Сега ще бъда с моя син. Или по-рядко: Синът, koйmo сьздадох, ме чака, и ako не отида при него, ще престане ДА съществува.
Постепенно го приучваше към реалността. Веднъж му нареди да забие знаме на един далечен връх. На другия ден знамето се вееше на върха. Подложи го и на други, все по-дръзки изпитания. С известна горчивина разбра, че синът МУ е готов да се роди - и може би няма търпение. Тази нощ го целуна за пръв път и го изпрати в другия храм, чиито развалини се белеят надолу по течението на много левги тресавища и непроходима джунгла. Преди това (за да не узнае никога, че е видение, за да мисли, че е човек като всички други) го накара да забрави годините на ученичеството си.
Победата и покоят му бяха помрачени от скука. В дрезгавината на залеза и на зората падаше ничком пред каменната статуя, представяйки си може би как въображаемият му син извършва същите обреди сред други кръгли развалини надолу по течението; нощем не сънуваше или сънуваше както всички хора. Възприемаше някак смътно звуците и формите на вселената: там далеч синът му се подхранваше с тези отслабващи пориви на душата му. Целта на живота му бе постигната; магът изпадна в някакъв екстаз. След известно време, което някои от разказвачите на тази история предпочитат да изчисляват в години, а други - в петилетия, в полунощ го събудиха двама гребци. Не успя да види лицата им, но те му разказаха, че в един храм на север се бил появил някакъв вълшебник, който можел да гази огън, без да се изгори. Магът си спомни внезапно думите на бога. Спомни си, че от всички твари, които населяват земята, единствен огънят знае, че синът му е призрак. Този спомен отпърво го успокои, но после започна да го измъчва. Боеше се, че синът му ще се замисли за тоя странен дар и в края на краищата ще прозре участта си на жалко привидение. Да не си човек, да си проекция на съня на другиго - какво безмерно унижение, какво безумие! Всеки баща милее за рожбите, които е създал (които е допуснал) в миг на объркване или на щастие; естествено е и магът да се тревожи за бъдещето на тоя син, премислян черта но черта, фибра по фибра в хиляда и една тайнствени нощи.
Краят на неговите размисли дойде внезапно, но бе предшествуван от няколко поличби. Най-напред (след дълга суша) над далечен хълм - облак, лек като птичка; после небето на юг - розово като леопардови венци: после гъст дим, който помрачи метала на нощите, и накрая - паническият бяг на зверовете. Защото се повтори онова, което се бе случило преди много векове. Останките от светилището на бога на огъня бяха унищожени от огън. В едно утро без птици магът видя как край сте ните се вият спиралите на пожара. За миг помисли да подири спасение във водите, но веднага разбра, че смъртта идва да увенчае старостта му и да го освободи от всякакви мъки. Тръгна срещу огнените езици. Но те не се впиха в плътта му, те го погалиха, обгърнаха го, без да го опарят, без да го изгорят. С облекчение, със срам, с ужас магът разбра, че и той е видение, че някой друг го сънува.
1 "А ако престане да те сънува..." от „Алиса в Огледалния свят". VI (англ.) - Б. пр. [горе]
|
