Андрей Левицки Оръжията на Зоната

Глава 1

- Какво е това, което блести там, Химик? Прилича на артефакти, а? - бяхме отчупили половината от бинокъла, тази с избитата леща, и го ползвахме като наблюдателен монокъл. Сега партньорът, който беше приседнал и притиснат странично към склона, наблюдаваше това, което аз не можех да видя с невъоръжено око.

- На! - той ми подаде полубинокъла и вдигна глава. Кривата къщичка отдавна беше изчезнала от погледите ни, защото жълто-бялата мъгла сякаш се спускаше след нас.

Сигурно се бях издал по някакъв начин, дори допускам, че тялото ми е потреперило сладострастно, защото Шепата ме питаше с приблизително същото изражение, с каквото аз му съобщавах, че в съседната стая е пълно с оръжие.

- Ех, жалко, трудно е да се добереш до артефактите от тук, нали, Химик?

През пукнатата леща се виждаше лошо, но все пак успях да видя златисти проблясъци, преливащи се искр... Да, да, прилича на шрапнели. А наблизо, струва ми се, са прорасли ръждиви коси.

Артефактите - ако бяха такива - се намираха на самия край на издатина, приличаща на чиния врязана в странично в склона. Терасата се виждаше далече нагоре и встрани, под и над нея склонът беше отвесен, както ми изглеждаше, а от към нашата страна беше възможно да се достигне. В този район имаше облак от особено плътна гъсто-жълта мъгла, поради което не успях да забележа никакви подробности, но ми се стори, че в облака нещо се движи.

Върнах бинокъла на Шепата.

- Добре, няма какво да се пулим. Да вървим по-нататък.

Спускахме се от доста време и добре, че бяхме успели да поспим, макар и за кратко, защото иначе щях да падна от преумора. Всъщност, аз наистина падах, но за сега само в смисъл, че спускайки се по обсипания с дребни камъни склон, падах по гръб или странично върху склона, плъзгах се като по пързалките, които се поставят на плажа, за да могат почиващите с удоволствие да се бухнат във водата...

- Май виждам нещо - произнесе партньорът и аз разтворих крака опирайки стъпалата си върху два камъка, между които започваше вертикално жлеб в скалата.

- Къде? - вдигнах глава.

Шепата седна на камъка вдясно и се подаде напред.

- Долу, къде другаде. Струва ми се, че равнината е близо. Е, все още не съвсем...

- Тогава продължавай нататък.

Жлебът беше почти гладък, с дребни пукнатини, които не можеха да наранят гърба ми. Кимнах, преместих краката си и се приплъзнах между камъните.

И видях, как два гнома ядат трети.

Самец и самка, макар че не ги различих веднага, чак след няколко секунди забелязах двете гърди, като пълни със сплескан пух торбички, висящи върху корема на гномката. Космати сиви джуджета облечени в дрипи, той - с изпокъсани армейски панталони с навити крачоли, тя - само с парцалива кърпа омотана около кръста. Изродите бяха клекнали до трупа на сънародника им, късаха от него парчета месо и ги пъхаха в устите си. В гръдния кош на трупа се виждаха дъгите на ребрата.

Тварите бяха от другата страна на малка падина межди камъните. Когато аз със хрущене и тропот се стоварих върху камънака, те обърнаха към мен почти еднаквите си морди. От зъбите на самката, като цигара, стърчеше кост. Те заръмжаха и заломотиха нещо. На главите им имаше израстъци, кръгли ямки и подутини, и кой знае защо, ми приличаха на пълна луна. Не, по-скоро, на два астероида... Само дето тези имаха тъпи злобни очички и зъбати усти.

- Харрр... - произнесе ухилен самеца.

Аз замръзнах и не знаех какво да направя: да вадя ли пистолета или да викам партньора. Сигурно, той все още се опитваше да разгледа с бинокъла, какво има в подножието на планината.

Самката се повдигна, като ломотеше неразбираемо и местеше костта в устата си, сякаш се опитваше да я изпуши. Аз се изправих и тихо извиках: „Никита!” - след което започнах да се придвижвам странично покрай склона, с длан положена върху ръкохватката на „форта” на колана ми. Тези украински пистолети не бяха достатъчно надеждни, макар че пълнителят им беше с дванадесет патрона, а пък ръкохватката с такава форма, че беше по-удобна от тази на „пеем”. Падинката беше заобиколена от струпвания на камъни от всички страни, освен от една, тази точно зад гномите. От там се лееше дневна светлина и по подразбиране, пак започваше склона. Движех се по такъв начин, че скоро щях да се окажа зад гърба на самката. Изведнъж самецът изхърка, като насън, дръпна с ръка и с усилие откъсна от мъртвата плът кост, на която, като сладолед на клечка, имаше парче месо. Гномът го пуха в устата си почти цялото и започна да дъвче с хрущене, а самката се развълнува в отговор, заръмжа изплашена, че той ще изяде всичко сам и няма да го сподели с нея.

Гномката се обърна към самеца, кресна му и се захвана да отчупва ребро от трупа. Издиша въздуха от дробовете си. Съсредоточени в яденето и разправията си, те бяха забравили за мен...

Партньорът се промъкна между камъните и силни изруга в движение.

- Химик, струва ми се, че видях вода долу... Ах, я! - той млъкна и хвана картечния пистолет, а аз, като разбрах, че вече няма да успея да се промъкна тихо покрай гномите, извадих от колана „форта”. Оръжието на Шепата беше на гърба му, а освен това той беше накичен с тежки железа, поради което на мен ми отне доста по-малко време да насоча оръжието си към джуджетата.

Но самецът отреагира по-бързо. Той нададе вой и метна по мен плоския камък, върху който лежеше обядът им.

„Метна” - не означава, че го вдигна с ръце и го хвърли. Гномите са телекинетици и умеят да вършат разни неща с усилие на волята си, могат да повдигат тежест малко по-малка от тази, която е по силите на възрастен човек.

Недоядените останки от мъртвото тяло се разлетяха по камъните, голямата плоча подскочи на десет сантиметра във въздуха и като торпедо се понесе към мен издигайки се. Но аз вече бях застанал зад гърба на самката. В яростта си самецът не съобрази това: гномите никога не са се отличавали с ум, а по-скоро с неговото отсъствие. Дребосъчката ахна и падна колене, но не успя да се отмести. Ръбът на камъка се вряза под брадичката й, тя излетя приличайки на човек, който се е хванал за носа на бързодвижещ се катер, притиснат с гърди към него и разтворил крак покрай бордовете.

Успях да стрелям два пъти. Първият куршум изби искри от камъка, вторият улучи гърба на джуджето. Тялото й смекчи удара и ребрата ми не се счупиха, само гърдите ми прокънтяха, сякаш вътре се сблъскаха две гранитни канари. Вирнах крака към небето, изпуснах пистолета и паднах назад. А под мен нямаше почва, същите камъни бяха...

Стиснах зъби, за да не закрещя и привлека други гноми, които напълно възможно, можеха да се намират наблизо, и хванах самката за косата. Тя беше върху мен, а върху нея - камъкът. Врещейки и обливайки ме с поток воня, гномката дръпна глава и в пръстите ми остана кичур косми. Раззинатата зъбата паст се оказа точно пред очите ми. Джуджето се опитваше да ме захапе за гърлото и приближаваше устата си към лицето ми. Впих палците си в очите й, като с другите пръсти стиснах изпъкналите дъги над веждите. Гномката закрещя - пронизително и гадно.

Отекна изстрел, след това грохот: Никита се сражаваше със самеца. Аз не виждах какво се случва там, но пък добре виждах розово-кафявата влажна паст на самката, която закриваше небето. Главата й се повдигна, когато натиснах по-силно. Ноктите й ме драснаха по шията и оставиха дълбоки бразди, които веднага се запълниха с кръв.

Нещо изпука под единият ми палец ... Нима й размазах очната ябълка? Джуджето изсумтя пресипнало и отметна глава, ръката ми се изплъзна и веднага кривите зъби се впиха в китката.

Затрещя автомат, откосът бързо утихна, а вместо него падината беше огласена от вопъла на Никита.

Зъбите на гномката се приближиха до врата ми, но аз удържах самката за ухото и дърпах с всички сили, стремейки се или да откъсна главата й от шията, или ухото й от главата.

Връхчетата на пръстите ми напипаха нещо металическо върху камъните. С всички сили напънах тялото си вдясно. И едновременно самката успя да преодолее съпротивлението ми, натискайки надолу. Острият кучешки зъб проби кожата ми и по врата ми се стече топла струйка.

Извих китката си и замахнах с ръка. Стиснатият в китката ми „форт” описа дъга, цевта удари гномката под лявата лопатка, и аз стрелях: един път, втори, трети...

Викът на Никита замлъкна за две секунди, а вместо него се чуваше непрестанен тропот на камъни - все едно се свличаха и свличаха .... После автоматът загърмя отново.

След третия изстрел нещо силно тупна върху гърдите ми. Скърцайки със зъби аз отхвърлих джуджето. Върху гърдите ми лежеше кървава топка, приличаща на къс кайма... Последният куршум беше пробил тялото на джуджето изцяло! На ризата ми имаше разръфана дупка, а на кожата под нея - раничка, от което течеше кръв.

- Никита! - седнах, оглеждах се и насочвах пистолета от страна на страна. В ушите ми звънеше, вратът ме болеше.

От купчина камъни стърчаха широко разтворените крала и главата на партньора с опулени очи, а отстрани - ръката му с автомата. Виждах как са напрегнати пръстите, които стискаха оръжието, как показалеца се опитва да се свие и не може, защото надупченият от куршумите, полужив гном, лежащ до полуизядения труп, не позволяваше да бъде натиснат спусъка.

Но той все още не беше разбрал, че аз съм се справил с красивата му приятелка. Вдигнах пистолета, прицелих се и му вкарах три куршума: в ниското набръчкано чело, в обраслото с козина ухо и в дясната скула.

Гномът изломоти нещо, изкашля се и замръзна както си лежеше по гръб. Но преди да предаде богу дух, вдигна дясната си ръка, като фашист поздравяващ фюрера си.

Явно, при това движение освободи и спусъка, защото Никита кресна и започна да стреля. Куршумите изхвърляха червено-кафяви от купчината месо и кости, в които се превърна гадината, а след това пълнителят се изпразни, и всичко утихна.

- Да пукнеш дано! - с чувство произнесе партньорът.

- Как си? - попитах аз, докато се изправях на колене, притискайки длан към шията си.

- Аз... - той помълча. - Глупаво, мамка му!

- Какво?

- Чувствам се глупаво, като глупак. Идиот! Да ме затрупат с камъни...

- Нали нищо не ти е счупено?

- Не - той се размърда и започна да се измъква. - Улучих го няколко пъти и той не можеше да ги мята силно, само ги подхвърляше... Какво шуми там горе?

Пъхнах пистолета под колана и вдигнах глава. Скалите, между които се промушихме в падината, бяха високи и закриваха всичко, което се намираше по-горе.

Но все пак не чак толкова, че да има смисъл да се крием под тях.

Погледнах към изпънатата ръка на мъртвия гном. Грохотът нарастваше...

- Ей, партньоре - започнах аз.

Грохотът, така да се каже, продължаваше да нараства. Не преставаше. Нарастваше все по-силно. Усилваше се. Нарастваше усилването му.

Склонът се затресе.

- Той е метнал нагоре предсмъртния си импулс! - креснах аз, оглеждайки се трескаво. Камъни отвсякъде...

- В такъв случай всичко ще се стовари върху нас всеки момент... - измърмори Никита, докато се измъкваше от купчината.

Канарите се тресяха, грохотът се приближаваше към нас. Бе да се уговаряме едновременно си плюхме на петите и този миг над ръба на скалите нахлу облак прах и ситен каменен трошляк.

- Пази се! - изкрещя Шепата и скочи назад.

Аз се метнах след него и с вой пропаднах надолу: след края на падината склонът беше отвесен.

* * *

Когато вълнението се успокои, аз криво ляво станах и се огледах. Последните камъни все още падаха: в края на езерото се беше образувал насип, парчетата падаха на върха му, свличаха се във водата или засядаха по средата. Още съвсем малко и щях да бъда затиснат под грамадата камъни, и размазан.

Партньорът ми изруга продължително, изплю вода и погледна към раненото си рамо. Бинтът беше подгизнал и потъмнял, но не течеше кръв.

- И по него ме удряше, уродливата гадина - жално провлачи Никита. Дано да спре да ме боли ... А ти имаш кръв по врата, Андрейка.

- Драскотина - отговорих аз. - Но е дълбока. Тази вода ли видя отгоре?

- Ами да.

Езерото се простираше на триста метра, равна гладка повърхност на синьо-зелената вода, заобиколена с полегати почвени брегове от трите страни, а от четвъртата - от отвесен скалист склон. Сега, когато бяхме попаднали в жълто-бялата кремава мъгла, тя вече не ограничаваше толкова видимостта, и в светлата мараня изплуваха очертанията на хълмове, поле между тях, трудно различими от такова разстояние дървета....

- Виж, полето май е засято, нали? - попита Шепата.

- Не виждам. Ти погледни през бинокъла.

Той виновно отвърна:

- Загубих го там. Държах го в ръцете си, когато влезнах в падинката, и в уплахата си съм го изпуснал... Сега няма как да го намерим, затрупан е.

- Да върви по дяволите - казах аз. - Все едно, беше съвсем разнебитен...

- Овехтял.

- Да, овехтял.

Отворих сумката, която взехме от къщичката. Както и очаквах: бинтовете бяха прогизнали, таблетките също. В сумката се плискаше вода. Извадих шишенце с кислородна вода, изтрих врата си с бинт, наклоних глава и полях - под ухото ми закипя, засъска...

През това време Шепата беше закрачил мощно напред, оставяйки две разделящи се вълни, като речен буксир. Прибрах кислородната вода и тръгнах след него, проверявайки оръжието си. Всичко беше мокро, все едно съм се къпал ... Всъщност, не „все едно”, а наистина бях...

- Виждам птици - каза партньорът, без да се обръща. - Ето, кръжат на хълма.

- А хора?

- За сега, не...

Най-после стигнахме до брега, където се съблякохме и изтискахме дрехите си. Шепата положи оръжието върху обраслата с ниска трева земя и любовно го изтри с крачолите си, като ласкаво говореше нещо, галейки като тяло на любовница, ту приклад, ту цев.

- Гранатите повредиха ли се? - попитах аз.

- Не, защо... Необходимо е само напълно да изсъхнат. Но това...

Вдигнах ръка и той млъкна. След това попита шепнейки:

- Какво ти става?

- Току що се чуха изстрели - казах аз, като продължавах да се ослушвам.

Замълчахме за дълго.

- Тихо е - каза Шепата.

- Сега да, а преди малко се чуха, но много приглушено... Оп, отново!

Той кимна.

- Аха, сега и аз... От към тези хълмове. Но някак си са съвсем тихи. Не може да се разбере, дали са далечни изстрели или наблизо разтоварват сандъци от камион.

- Или е гръмотевица.

- Може и да е гръмотевица.

- Или пък има срутване в планината от другата страна.

Започнахме да се обличаме. Докато подскачаше на един крак и се опитваше да улучи крачола си, Шепата каза:

- Чудно ми е, що за долина е тази, а наоколо - склонове, като този, по който се спуснахме долу... Чудя се, но и не съм сигурен. Защото за сега не се вижда. какво има там, тази мъгла...

- Трябва просто да отидем по-далеч, защото сега сме в самия край. Сигурно от средата ще се вижда, какво има наоколо. Не забравяй гранатите, боецо!

* * *

- Погледни, като че ли там има две села - партньорът посочи с пръст. - Ето... това май са обикновени къщи. Ами да, от тези селските, виждаш ли ги? А ето там - той посочи малко в дясно, - нещо голямо... Струва ми се, че също са сгради, но някак си необичайни. Ех, защо нямаме бинокъл! А и трябва да вървим доста ...

- Да тръгваме тогава - казах аз.

Скоро вместо засято поле видяхме дива угар, но по-надолу, между две езера, действително имаше пшенична нива.

- В края има обор - каза Шепата.

- Виждам. Давай към него, вътре може да има нещо интересно...

- Що пък „вътре”, аз и отвън виждам интересни неща. Ей я каруцата наблизо.

Вгледах се.

- Аха. Почти зад обора, за това се забелязва трудно...

- А ето го и коня! - Партньорът изведнъж скочи и побягна. Огледа се в движения и извика: - Ей сега ще го хвана, докато не е избягал! Отивай при каруцата, Химик!

За земята до каруцата лежеше труп, от чийто вид малко ми се повдигна: коремът му беше изяден. Над тялото кръжаха едри зелени мухи и жужаха толкова напористо, сякаш се уговаряха една друга да не се отказват и да доизядат трупа до край. По средата на каруцата беше послана омаслена покривка, върху която лежеше един патрон. Поставих крак в колелото, повдигнах се и погледна в далечината: Шепата беше хванал коня и го дърпаше след себе си, главите им се виждаха над морето от клатещи се под вятъра класове.

Стиснал пистолета в отпусната си ръка, аз се насочих към обора и забелязах открехната врата във фасадата. Прекрачих вътре, спрях се, за да привикна към слабото осветления. Тихо, мирише на слама и чернозем. През цепнатините в покрива падаха ивици светлина, озаряваха оградката в ъгъла, малка купа сено и яма в пръстения под. Приближих се към нея и клекнах, взех шепа пръст и я пуснах между пръстите си. Прясна яма, изкопана е неотдавна. Но какво ми говори всичко това? Каруца, труп, ама в обора, покривката с патрона в каруцата... Сбръчках чело, опитвайки се да сметна две и две. Струва ми се, че омаслената покривка беше изцапана с пръст... Излезнах от обора и погледнах - така беше. Значи... Но защо тогава коремът му, какво общо има тук коремът му... А!

Шепата вече беше наблизо и водеше за юздите дребно пъстро конче. То се дърпаше, пръхтеше тихо и изплашено въртеше тъмните си очи.

- Отпусни се, момче, отпусни се! - каза партньорът, сияейки от щастие, и успокояващо потупа животното по шията, от което конят изплашено захриптя и се опита да се изправи на задни крака. - Иххх, преживява го като ...

- Какво преживява?

- А аз откъде да знам? Сигурно се бои. Какво ще правим сега, партньоре? Ако тук има хора, трябва да ги намерим. Това пък какво е?- той забеляза трупа. - Аха, има хора! Ето защо конят се плаши. Какво е станало тук?

- Случило се е така, Уотсън - казах аз. - Мъжът е пристигнал с тази каруца за оръжието, което е било закопано в обора. Може да видиш, че там има прасна яма. Изкопал го е, натоварил го е в каруцата и тогава са го нападнали някакви... други мъже. Застреляли са го в главата - има дупка в челото, - взели са това, което е изкопал и са офейкали.

- Аха... ъ, а корема? Коремът му, като че ли кучета! Нещо не се връзва, а?

- Елементарно, докторе. Чак след като убийците са си тръгнали, са дошли слепи кучета и са му изяли вътрешностите.

- Да, точно така! Не, а защо тогава конят ... В такъв случай и него щяха да го изядат. А той... макар... - Шепата обиколи жребеца, вглеждайки се в парчетата въже висящи от устата му. - Ето, сега схванах. Този, който е дошъл за оръжието, го е разпрегнал преди да започне да копае ямата, и го е завързал ей там, където, виждаш ли, има трева, за да пасе животното. А когато са се появили кучетата, конят е скъсал въжето и е избягал... Браво, юнак! - партньорът отново ласкаво потупа животното по шията, и то се опита да го лизне в отговор, но някак си боязливо, без ентусиазъм.

- Шепа, кажи ми честно - произнесох аз, докато се настанявах в каруцата. - Ти какво обичаш повече, оръжието или конете?

- Жените - честно ми отговори той.