Андрей Левицки Оръжията на Зоната

Глава 2

Песовете се появиха, когато нивата с обора беше останала далеч назад. Дорестия и без това се оказа нервно животно, аз дори бях предложил на Шепата да го изпратим в психиатрия за стационарно лечение. Той веднага зацвили и се опита да се изправи на задни крака, след което дръпна напред с такава сила, че каруцата заскърца, готова всеки миг да се разпадне.

- Какво става? - извика партньорът, стискайки поводите и блъскайки се в предницата, като тънко дърво под ураганен вятър.

Аз се пльоснах отзад с широко разтворени крака и опрени в борда лакти, целейки се с пистолета.

- Кучета.

- Обикновени ли?

- Не, слепи.

- Сигурно са тези, които са оглозгали мъжа - предположи Никита.

- Сигурно - стрелях.

И улучих, но песът само щракна със зъби в отговор. Бяха три големи чернобилски звяра, изроди без очи на челата, ориентиращи се благодарение на „менталния си нюх”: те усещаха живата аура, без да виждат това, което е живо.

Конят отново зацвили, дрезгаво и някак си накъсано, гърлено - съвсем неочаквано това отчетливо ми напомни човешки вопъл, сякаш той беше закрещял от ужас. И дръпна напред още по-бързо от преди. Каруцата се разтресе.

- Хайде да го кръстим Безумния! - извиках аз, мушнах пистолета под колана и свалих от рамото „ефена”, за който бяхме намерили боеприпаси в къщата.

- Безумно бързият ли? - викна Никита.

- Безумно нервния.

Изстрелях един откос. Да улучиш от клатещата се наляво надясно каруца скачащите през дупките и туфите зверове не е толкова лесно. Куршумите изровиха земята пред лапите на тварите, а след това се издигнаха през тялото на единия от тях, преминаха през тъпата му муцуна и прескочиха на гърдите на втория. Поредицата щеше да продължи нататък и да достигне до третия, но той сякаш предусети нещо, оттласна се от земята и с един дълъг мощен скок преодоля разстоянието до каруцата, оказвайки се точно зад нея.

Двата звяра се затъркаляха на кълбета в прахта. Патроните свършиха, посегнах към сумката за пълнител. В този миг Безумния отново закрещя с нечовешкия си глас, а след него завика Никита. Каруцата рязко се наклони и аз бях отхвърлен встрани.

Щях да изпадна ако нямаше странична каната. Тя изтрещя силно, но ме задържа. Притиснат с гръб към нея, усещайки как инерцията притиска тялото ми в дървото, аз обърнах глава и видях, че се носим по остра дъга покрай отвесен земен склон с височина два метра. Той беше отдясно, а отляво непосредствено покрай пътя имаше дълбок крив овраг, над който се въртеше смерч... Какво е това, въртележка или плешивина?

- По дяволите!! - извика Никита.

Търсейки с поглед последния пес, аз презаредих ефена.

За миг сянка затъмни небето и от склона над мен прескочи още един сляп мутант. Партньорът го беше забелязал преди мен, завъртя се на един крак и с всичка сила заби носа на обувката си в муцуната на гадината. Двамата паднаха, Никита по гръб, а песът се преметна във въздуха и падна странично до предната преграда.

Шепата скочи на колене и посегна за оръжие, на в бързината хвана не някоя от многото ръкохватки по тялото му, а граната.

Като чу ревът на звяра точно зад себе си, Безумния съвсем обезумя. Искам да кажа, че той още отначало не ми изглеждаше съвсем нормален кон, а в момента в главата му сигурно нещо окончателно прищрака, и той издавайки звук, какъвто не може да издаде никой друг кон, скочи.

Обичайно, нормалните коне не скачат, понякога се изправят на задни крака, и то не толкова често. Скачат спортните жребци, когато се подчиняват на командите на ездача и преодоляват препятствия по време на състезание... Но така или иначе, Безумния скочи, а след това още веднъж и още. Внезапно острият завой свърши, каруцата силно се наклони, чух трясък зад гърба си, след това тя подскочи и се изравни... Аз се свлякох заедно с канатата, която не издържа натиска. Задната й част се откъсна, но предната само се напука, и канатата увисна косо, стържейки с края си по земята. Плъзнах се, изпуснах оръжието и паднах на пътя. Светът избухна в искри и потъмня. Без да разбирам какво точно правя, аз се хванах за широката наклонена дъска, която се влачеше отстрани на каруцата.

Наблизо бягаше пес. Главата и шията на звяра бяха видимо по-дълги, отколкото при другите представители на породата му. Заситних с пръсти по грубата нацепена повърхност. Песът се промъкна межди колелата и се метна към мен. Скочи, но пропусна, защото бях успял да се притегля по дъската и само краката ми се влачеха по пътя и поскачаха по дупките и туфите, които превърнаха долната част на крачолите ми на индийска забрадка.

Челюстите изщракаха на сантиметър от коляното ми. Изтеглих тялото си по-високо и опрях подметките си в стърчащите от долния край гвоздеи... Песът скочи отново.

Но сега бях подготвен. Свих крака и ги със сила ги изправих, ритайки го в муцуната с подметките на тежките армейски обувки. Главата на звяра отхвръкна назад, той се превъртя във въздуха и падна върху края на дъската. Точно върху дългите ръждиви гвоздеи.

Заопипвах колана си. Кучето зави, драскаше с лапите и се опитваше да се освободи от гвоздеите, както Мюнхаузен се е изтеглял за косите от блатото. Виждах кафявият му корем и обърнатата към мен задница между разчекнатите задни лапи. То вдигна глава и мъчително заскимтя.

С изпъната лява ръка насочих цевта на „форта” в безоката морда. Разстоянието, между пистолета и целта беше неповече от метър и половина.

Както вече беше споменато, в този пистолет има дванадесет патрона. До сега бях изстрелял два, значи оставаха десет... И седем от тях ги изстрелях в главата на звяра, която накрая заприлича на разровен мравуняк. Отворих уста от удивление, когато видях, че нещо пълзи там, в дупките на раздробения от куршумите череп - малки гъвкави телца сновяха наляво надясно, проблясваха мазно, скупчваха се и се опитваха да се скрият навътре, по-далеч от дневната светлина... Какво е това нещо, Черни Сталкерю?!!! Паразити, живеещи в главата, направо в мозъка на сляп пес-телепат? Само в този или в цялата им порода? Болест ли е? Или симбиоза? Може би, именно това ги прави телепати?

Мислите преминаха през главата ми мигновено. Дъската под гърба ми стремително поддаде надолу: последните дървесни влакна, задържащи я към борда, се скъсаха. Обърнах се, хвърлих форта на дъното на каруцата, хванах с две ръце се за края и увиснах.

Парчето дъска излетя заедно с кучето, а пред погледа ми се разкри живописна скулптура, като тази, на която Самсон разкъсва паста на лъва. Шепата беше застанал на едно коляно, с лявата си ръка стискаше шията на песа, а с дясната се опитваше да го нахрани с граната, набутвайки я в раззинатата му уста. Граната без халка.

- Ще се взриви! - извиках аз и не знаех какво да направя: да се качвам ли на каруцата или напротив, да скачам от нея.

Партньорът замахна с ръка и нанесе съкрушителен удар. Юмрукът му се вряза в мутрата на звяра и натика гранатата дълбоко в раззинатата уста. Кучешките зъби заскърцаха по сребристия метал, Никита се изправи, обхвана извиващото се тяло и го вдигна. Ноктите оставиха дълбоки драскотини по бузата му и той хвърли кучето.

Хванах лежащият наблизо „форт”, и когато масивното тяло полетя във въздуха, два пъти стрелях по летящата цел. Единият куршум се заби в корема, а другият в хълбока. Никита падна на колене, притисна чело към каруцата и покри главата си с ръце. Захвърлих пистолета и увиснах под борда, за да се прикрия. Гранатата се взриви.

* * *

- Хайде да го застреляме? - предложих аз. след като Безумния за пореден път се опита да се изправи на задни крака и зацвили. - Ще свършим добро дело, а и на него ще му олекне.

Никита почти с презрение погледна към мен.

- Та той е шизофреник - продължавах аз и едва забележимо подръпвах поводите, поради което дългата космата опашка нервозно се замята. - На всичко отгоре, може и да е маниак, и като някакъв конски Чикатило, през нощите да примамва жребците в гората и да ги ...

- Град - обяви Шепата.

* * *

- Не виждам никой - каза партньорът, водейки коня за юздите.

Стигнахме до улица без настилка, аз се изправих в цял ръст върху каруцата и започнах да оглеждам встрани. Къщите станаха по-малко, вместо тях се проточваха дълги ниски постройки.

- Та това е бивша ферма - обяви Шепата.

- Или колхоз. Но съвсем малък. Какво има там, площад ли?

- Хора - каза той.

Оборите и хамбарите бяха отляво, вдясно имаше къщи, а пред нас видяхме площад и малка тълпа хора.

- Какво правят? - примижах и се вгледах. Слушай, хайде да оставим каруцата тук и да се приближим тихо до тях. Не е ясно какво се случва там...

- Какво не е ясно? - започна Шепата и в този миг се проехтя изстрел.

Звукът се разнесе далеч в тишината, царяща над селището и околните поляни. За мое удивление, Безумния не зацвили, но застана като замръзнал в отпусната между раменете глава.

- Не-е... - партньорът хвана поводите и изтегли коня встрани, зад прикритието на къщите.

Скочих от каруцата. Никита метна поводите върху килнатия плет, погали коня по шарената грива и ласкаво каза в потрепващото ухо.

- Ще се върнем за теб.

Безумния потропа и погледна косо към Шепата с опулените си очи. Тръгнахме към площада. До него се издигаше единствената двуетажна постройка тук, която имаше дървена куличка над скосения покрив. На кулата се виждаше тясно прозорче заковано с дъски.

- Военни. Виждаш ли ги?

Аз отговорих тихо:

- Аха. Сега трябва да внимаваме много.

- Вече го разбрах. Виж, имат и машина... Добре, дръж вляво от мен, Химик. Ако нещо - скачай в храстите. Там, до краварника.

- Според мен това е курник - възразих аз. - А ето и поле с такова... с цвекло. За какво им е толкова цвекло?

Той не отговори, съсредоточено разглеждаше двете групи хора на площада. Все още не ни бяха забелязали. Едната група - основно от мъже, макар че имаше и няколко жени - беше разположена в дълга редица. Съмнително е, хората сами да застанат по този начин, по-скоро са ги строили, за да се вижда всеки един от тях. Бяха облечени обичайно за Зоната, нямаха оръжие - във всеки случай, аз не бях го забелязал за сега. Те се бяха строили с гръб към полето и храстите и гледаха към войници в избелели мръсни униформи на войски от ООН. Виждал съм такива на бойците от Кордона - тези, които бяха от чуждестранния контингент. Сред тях се открояваше един, в униформа на офицер, изглеждащ по-опрятно, висок на ръст, с черна гладко сресана коса. Капитанът, или какъвто беше там, стоеше до армейски автомобил - нещо средно между джип и малък камион - с масивни колела и бронирана кабина. В откритата каросерия имаше мешки⁷ и стари дървени сандъци, в кабината се открояваше единичен силует.

Сега се движехме съвсем бавно и се стараехме да не привличаме внимание. От групата селяни, както бях нарекъл мислено тези, които бяха строени в редица, все още никой не ни беше видял, а войниците ни забелязаха, но не придадоха особено значение на появяването ни. Отдалече оръжието на Шепата не се набиваше в очи, и те сигурно ни взеха за закъснели жители на селото. Автоматите на войниците висяха на гърбовете им, а и всички освен капитана, бяха застанали в непринудени пози .... Изглежда, тук се чувстваха в безопасност.

- Всички гледат към тази къща - тихо, с крайчеца на устата си, каза Шепата. - Тази с кулата. Какво правят?

- Чакат някой за излезе? - предположих аз.

И се оказах прав: вратата се отвори и двама войници изведоха от там девойка, чиито ръце бяха извили зад гърба.

Девойката беше красива - това някак си веднага стана ясно. Млада невисока брюнетка, облечена с мъжки панталони с навити до коленете крачоли и свободно пусната риза отгоре. Мислено въздъхнах, защото отрано предчувствах неприятностите. Брюнетките бяха слабост на Шепата, той се размекваше от тях. И, както много други двуметрови здравеняци, обичаше точно такива - дребни, крехки.

В момента, в който те излязоха от къщата, ние се бяхме приближили почти плътно до групата селяни - някои учудено изгледаха двамата непознати, единият, от които беше окичен с оръжие и гранати, като някакъв шахид. Но никой не каза нито дума, всички напрегнато чакаха нещо.

При появяването на девойката чернокосият капитан излезе напред и аз забелязах в ръката му късоцевно оръжие.

- Стой - едва доловимо прошепнах на партньора. - И мълчи, за Бога!

Девойката злобно изруга и се изплю върху коляното на движещия се вляво до нея войник. И в този миг през процепа между дъските, закриващи прозорчето на кулата, се показа цев.

Оказа се, че капитанът очакваше точно това. Той мигновено вдигна оръжието и стреля. Този, който се криеше в кулата, не улучи, куршумът му вдигна фонтан прах до колелата на машината. А куршумът на военния с трясък проби дъските на прозореца. Един попадна вътре, втори срещна пирон и падна долу.

- Don’t shoot! - заповяда офицерът. - Spare the cartridges!

- Какво каза той? - прошепна Никита.

- Струва ми се, да не стрелят, защото трябва да пестят патроните.

- Аха... - кимна той и явно пропусна този факт покрай ушите си.

- Шепа, не се намесвай! - напрегнато прошепнах аз.

- Аз и не се каня...Макар че, защо?

- Виждам поне три причини.

- И какви са?

- Достатъчна ти е едната: те са девет души!

- А-а... Да, това е много.

- Даже и за теб, Шепа.

Сега стояхме в края на редицата, до червенобузест младок и ръж възрастен чичко с голям нас, напомнящ тъжния Айнщайн, но само че без мустаци. Младежът, облечен в армейски панталони и цивилна рубашка, се наведе напред, местейки напрегнат поглед от капитана към девойката и обратно. Явно на него не му пукаше за новодошлите, но чичото наистина с удивление гледаше към нас.

- Козел, дебил, пусни ме, изрод американски! - чу се откъм девойката и двамата войници, които бяха я довлекли почти до камиончето.

В прозорчето, вече частично освободено от дъските, отново се мярна нещо и капитанът стреля на момента. Трябваше да му се признае, че стреляше бързо: насочената към земята цев на пушката подскочи и се насочи точно към прозореца, на който след изстрела тресна и се разклати още една дъска. , Да, сериозен капитан е. Но аз познавах още един човек, който стреляше още по-бързо и по-точно.

Човекът зад прозореца се скри. Офицерът високо каза:

-  Ok, calm him down.

- Що рече?... - попита Шепата.

- Иска да застрелят този, който се кри... - следващите ми думи бяха заглушени от грохот.

Като един войниците свалиха автоматите си из-зад рамо и започнаха да стрелят по кулата. Цялото село се разтресе, възрастният чичка притисна длани към ушите си. Дъските на прозореца се рахвърчаха, но и около прозореца всичко беше от дъски, просто сковани по-здраво, и по плътно прилепнали една към друга - и те се разклатиха, разтрещяха и пропукваха. След няколко мига куличката заприлича на тънко парче швейцарско сирене. След това се разпадна пред погледите ни: плоският квадратен покрив се наклони и свлече настрани, стените рухнаха, сякаш бяха от пясък.

Надстройката рухна в облак прах. Пълнителите на войниците свършиха и изстрелите утихнаха. От улицата зад нас се донесе дрезгавия вопъл на Безумния.

- Не пестят много боеприпасите - промърмори партньорът. - Но беше на халост, едва ли улучиха този, който е вътре. Ако не е глупак, веднага трябва да се хвърлил на пода и сега да си лежи жив под отломките.

Забелязах, че Никита само хвърля по някой поглед към кулата, а по-често поглежда по посока на момичето, което вече бяха довели до камиона. И чернокосият капитан гледаше към нея. Войниците се опитваха да я качат, а тя удари единия с коляно между краката. отскубна се от ръцете на втория, пробяга до капитана и му кресна нещо в лицето, след което с две ръце го тласна в гърдите. Капитанът замахна и я шамароса по бузата. Никита промърмори:

- Добри маниери.

- Но лоша компания - отговорих аз.

Девойката за малко не падна, отвърна се от него и извика. Стиснал пушката под мишница, офицерът грубо я хвана за лакътя, дръпна я към себе си... И партньорът не издържа.

- Никита, не! - изсъсках след него, опитах се да го хвана за колана, но беше късно.

Той пристъпи напред и каза:

- Ей, тъпанар, пусни я!

В този момент на площада беше тихо и гласът му прозвуча доста силно.

- Ти, ти, на теб говоря, лайно моржово!

Той тръгна към войниците, отпуснал дългите си ръце. Псувайки през зъби, аз стиснах „форта” и заситних покрай редицата селяни, обърнат с гръб към тях. Капитанът пусна момичето - по-скоро от изненада, отколкото да изпълни нареждането - обърна към нас слабото си лъскаво лице. Забелязах, че стоящият до рижия чичо, младеж с армейските панталони, се поколеба и тръгна след мен.

Офицерът блъсна девойката към двама войници. Едната му ръка трепна, едновременно с това още един войник се показа от каросерията на камиона. Никита стреля.

Той беше извадил „браунингите”, висящи в кобури на лявото и дясното му бедра. Двата изстрела се сляха в един; войникът в камиона извика и полетя назад; другият куршум изби пушката от ръцете на офицера. Той залитна и с учудване поднесе китката към лицето си. От пръстите му течеше кръв.

- Кой си ти? - с осезаем акцент попита капитана на руски.

Войник, който стоеше далече, мръдна и насочи автомата си, и Никита стреля отново. Редникът се присви, падна на колене, хвана се за дясното рамо и отвори уста. Автоматът му отлетя далеч встрани.

Застанах до партньора. Той беше насочил „хай пауерите” си към тълпата пред себе си, готов да стреля по всеки, който мръдне. Оръжието на повечето войници не беше презаредено, а тези, които го бяха презаредили, не успяха да го насочат към нас. Девойката запристъпва странично между войниците и неуверено тръгна към нас.

- Мръдни се встрани! - наредих й аз. - Не препречвай ... - и в този момент я познах.

Даже потреперих, когато разбрах, коя е. Ето ти изненада! Неочаквана среща...

- Оръжията на земята! - с гръмовен глас изкомандва Шепата.

Войниците погледнаха към капитана, а той със святкащи очи гледаше към нас.

- Хвърлете оръжието! - повтори партньорът и вдигна пистолетите.

По лицето на офицера виждах, че още малко, и той ще им заповяда да открият огън. Затова, колкото е възможно по-успокояващо, казах:

- Капитане, приятелят ми се е разгорещил. Аз все пак разбирам, че вие момчета, просто на шега си стреляте тук, но той може да не разбере шегите ви. Наредете на хората си да хвърлят оръжието, щото иначе... - вдигнах форта и се прицелих във високото офицерско чело. - защото иначе аз ще гръмна теб, а той ще застреля всички останали.

Нешо не беше в ред с капитана. Сякаш в главата му гореше мощна газова горелка, и огънят излизаше навън през очите му, придавайки му доста безумно изражение. Аз казах:

- Капитане, слушаш ли ме изобщо? Не ми пука, че си военен, офицер ... Не съм толкова точен, като приятелят ми, но все пак го умея. Иван Пистолета ме е учил да стрелям. Бедата е в това, че ме научи само как да стрелям, не ме е учил в кого.

Вече бях решил, че въпреки всичко ще изкомандва, а самият той ще опита да вземе оръжието от земята, и се приготвих да му пусна куршум в между очите. Но той бързо погледна към седящия в кабината на камиона човек, а когато отново погледна към мен, огънят в очите му беше поутихнал, и вече напомняше на ярко тлеещи въглени.

- Throw the arms into the body, - заповяда капитанът на войниците и добави на руски, обръщайки се към мен: - Няма да ви оставим тези автомати.

- Но първо ще ги изпразните - казах аз. - Пълнителите на земята! Коланите и патрондашите да се свалят!

Чернокосият повтори моята заповед и войниците се подчиниха безпрекословно - явно добре ги беше обучил. Щракайки с пълнителите и хвърляйки ги в прахта заедно с коланите, те започнаха да се придвижват към камиона, където натоварваха автоматите и се отместваха встрани, освобождавайки път на следващия.

По това време девойката беше застанала до нас и ни разглеждаше с любопитство. Впрочем, не беше ме познала, което следваше да очаквам.

-  Привет, Маряна - казах аз и тя учудено пристъпи от крак на крак.

- От къде ме познаваш?

- Нали ти си щерката на Ваня Пистолета?

- На кого... а, да. А ти кой си? Аз не...

В този момент от останките на кулата падна дъска, а след това някой се размърда под отломките. Разсеяните лица на войниците станаха разтревожени, а капитанът погледна нагоре. Ами да, ако криещия се в кулата беше останал жив, то сега щеше да слезе и, сигурно, веднага щеше да започне да стреля по неприятелите си.

- Време е да си тръгвате, капитане - казах аз. - Качвайте се в камиона и се омитайте. Е, какво чакате?

- Пускате ли ги?!- възмути се девойката. - Застреляйте ги! Убийте ги, ви казвам!

- Химик, хайде да ги вземем в плен? - предложи Никита.

- Девет души? Плюс този, който е в кабината... Без стрелба няма да стане - казах аз. - И освен това, откъде знаеш, кой може да дойде за тях?

- Здравеняко, застреляй ги! - изпищя Маряна. - Чуваш ли?!

- Млъкни! - креснах аз. - Капитане, какво ви казах? Едно-две, изчезвайте ...

Розовобузестият младеж изведнъж се озова между мен и Никита, пристъпи към Маряна и протегна ръка, а тя го отблъсна. Шумът от към кулата не преставаше: този, който беше вътре, се опитваше да слезе.

Капитанът каза нещо на английски и войниците пак се размърдаха. Повечето се качиха в каросерията, а един и офицерът отвориха вратите на кабината, влезнаха в нея и седнаха от двете страни на намиращия се там човек. В кабината можеше да има заредено оръжие и ние с партньора, без да се уговаряме вдигнахме пистолетите.

- Аз контролирам каросерията, а ти кабината - тихо каза Шепата.

Размина се без инциденти. Маряна стоеше и гневно наблюдаваше случващото се, розовобузестия й говореше нещо и, струва ми се, се опитваше да я успокои, ние с Шепата бяхме замръзнали с готово оръжие.

Двигателят заръмжа. Войниците седнаха покрай бордовете с лице един към друг. Межди тях бяха струпани мешки и сандъци. Машината даде заден, зави и пое по улицата.

Вратата на къщата с разрушената кула се отвори и навън се измъкна възрастен мъж с допотопна „берданка” в ръце. Сивите му коси бяха посипани с дървесен прах, лицето му изподраскано. Накуцвайки, той направи няколко крачки, вдигна „берданата” и се прицели към камиона. Но беше късно: в този миг той зави и се скри от поглед. Непознатият отпусна пушката и, ругаейки през зъби, закуцука към нас.

- О! - учудено произнесе Никита. - Андрейка, та това е Злия! Изчезналият сталкер, спомняш ли си, разказвах ти?