Андрей Левицки Оръжията на Зоната

Глава 3

Хората проявиха интерес към нас, но не твърде голям - макар че беше доста по-голям, отколкото благодарностите за спасението. Всъщност, ние никого не бяхме спасили освен, може би, Злия. Войниците нямаха намерение да убиват никого, те, както бързо се изясни, бяха дошли за продукти, а освен това издирвали някой.

- Те нищо не вършат - промърмори сталкерът, докато лежеше в малко легло на втория етаж. - Взимат ни данък, гадните американи. А сега нещо се заядоха и събраха всички хора, строиха ги в редица, след това почнаха да претърсват къщите... Явно търсеха някой, но не стана ясно кой. Вас ли търсеха?

Поклатих глава в отрицание.

- Не, ние сме тук съвсем от скоро и още не сме успели да се скараме с някой... Докато не попаднахме във вашето селище.

- На всичко отгоре искаха да отведат и Маряна! - Злия потупа по коляното седналото на леглото момиче, което държеше ръката му. - А аз някак си предусетих, че ще дойдат, и реших: време е да се вдигнем на бунт, да се отървем от паразитите. Пратих Джон Коряг за оръжието...

- Това, което беше заровено в обора зад хълмовете ли? - попитах аз. Очите на Злия подозрително се втренчиха в нас.

- От къде знаеш?

- Видяхме го, когато минавахме наблизо. Каруцата беше до обора, в обора имаше прясна яма. А твоят Коряг лежеше до тях с простреляна глава. И кучета го бяха оглозгали, но тоя явно е станало по-късно.

Сталкерът сбръчка чело, помисли и каза:

- Да! В такъв случай, всичко е ясно. Значи, разузнавачи на военните са се крили недалеч от селото и са проследили Джон. Тук имаме само няколко стари винтовки за лов, американците ни забраняваха да държим друго оръжие, изземваха ни го. А там има автоматика, боеприпаси и взрив...Значи, те са убили Коряг и са взели оръжието.

- Защо американци? - попитах аз. - Нима това не са войски на ООН, не са ли европейски?

- Американци, европейци - всички са един от дол дренки - махна с ръка Злия. - Чужденци, ненавиждам ги! Така, сега за вас двамата. Аз, разбира се, съм ви благодарен за спасяването, така си е, но какви сте вие и от къде се появихте в Долината?

Още на площада, след като си заминаха войниците, бях решил за сега да не разказвам нищо за къщата на склона и тъмните сталкери, да се огранича само с кратко описание на това, което се е случило с нас, и бях успял да го прошепна на Никита. Първо трябваше да разберем как стоят нещата тук и да научим повече. За това казах:

- Завъртя ни въртележка. Ние сме обикновени сталкери, искахме да намерим око, това е един много рядък артефакт, ако не знаеш. Ами, случиха ни се най-различни неща, без отношение към работата. Подгониха ни плъхове, след това се натъкнахме на контрольор. Изобщо, в края на краищата, когато аномалията ни засмука си мислехме, че е обикновена въртележка и вече се прощавахме със живота. Но тя ...

- Ви изхвърли тук - заключи Злия. - Да, случва се. Хората попадат в Долината по различни начини, например аз - просто си вървях по пътя, т.е. пътувах... и ето, пристигнах, и сега този път не мога да го открия.

- И Потапич казваше, че той също е минал през аномалия - вмъкна Маряна. - Зъл, ти си съвсем бледен, нужна ти е почивка, трябва да поспиш. Стига разговори...

- Млъквай! - кресна й сталкерът и се приповдигна. - Млада е още, ще ме учи какво да правя... - той замлъкна и се намръщи, падна обратно върху възглавницата, защото сигурно го заболя, когато се размърда. Забелязах, че Маряна гледа лошо към него и дори стисна юмруци, след като пусна ръката на Злия. Сложни са им отношенията, значи.

- Добре, долу ще ви разкажат, кое как е тук - каза в заключение сталкерът. - Имайте предвид: аз съм стария в селото, аз командвам. И тя... - Злия кимна с набръчканата си неръсната брадичка в посока на момичето - тя е моя. Това ясно ли е? Ще се помотаете тук, ще пренощувате, ще поговорите с всички, и тогава ще решаваме. Военните няма да оставят нещата така, капитанът им е пълен психар. Вие му нанесохте смъртна обида и той може да си отмъсти по такъв начин... Не конкретно на вас, а на всички в селото. Той отдавна се опитва да ни държи под контрол, за да се страхуваме постоянно и да не своеволничим. Сигурно още утре ще дойдат тук и ще си устроят стрелба по бягащи мишени. Ще си отлежа през нощта, после ще го мислим. Виждам че имате оръжие, значи ще ни бъде по-лесно. Това е, тръгвайте, нещо пак ми стана лошо... той се отпусна върху възглавницата и затвори очи.

* * *

- Сядайте в питейната зала, младежи - предложи старика, докато ни съпровождаше надолу по стълбата. - Ще вечеряте ли?

Никита кимна.

- Да, вихме хапнали и пийнали нещо.

- Може да си налеете вода от бъчонката.

Партньорът го изгледа.

- Не, не искаме вода.

Аз заговорих:

- Злия ни каза, че това е вашата Долина. Що за долина е това?

- Просто Долината - чу се отгоре гласът на Маряна. Тя излезе от стаята на сталкера и затвори вратата след себе си. - Безизходната, защото никъде няма път навън. Та, от къде ме познаваш? - обърна се тя към мен настигайки ни по стъпалата.

- Познавах Ваня Пистолета, когато ти, все още съвсем малка, живееше при него. Той беше мой търговец.

- Ваня... - провлачи тя. - Почти не го помня. Какво става с него сега?

Стигнахме до помещението, което Иля Лвович нарече питейна зала. старикът посочи към една от грубо скованите маси и се отдалечи, влачейки крака.

- Застреля се- отговорих аз на въпроса на момичето. - След като ти изчезна. Той, можеш да си сигурна, живееше само заради дъщеричката си, спестяваше пари, на всичко за нея... - говорейки това, аз поглеждах към Маряна. Изражението на красивото лице почти не се промени, когато тя чу за смъртта на баща си, и това напълно затвърди мнението, което се беше оформило в мен за нея.

- Застрелял се, така ли...

- Аха. Той се смахна, след като ти изчезна. Е, не съвсем, но... Най-общо, потъна в някаква дълбока депресия, и в края на краищата пъхна дулото на „пеема” в устата си. А ти къде се изгуби тогава, Марянка? На колко... на тринадесет ли беше? Четиринадесет?

Седнахме до прозореца, през който се виждаше същият площад. Хората се бяха разотишли, само двама мъже водеха за юздите Безумния впрегнат в каруцата.

- А аз избягах - отговори тя. - Наблизо минаваха момчета от „Свобода”, обоз от камиони, и аз с шофьорите .... Защото той ми беше омръзнал! С татко беше невъзможно да се живее, заключваше ме в стаята и ме биеше.

- Той те обичаше - вмъкнах аз.

- Да бе, обичал ме?! Нямам нужда от такава любов!

- Добре де, а как попадна тук? - попита Никита. Изражението на маряниното лице се промени, стана ласкаво, а гласът й - мъркащ. Хвърли лукав поглед към Шепата и отговори:

- Ами аз после... е, живях с едни сержант. Не с истински сержант, просто той се наричаше така. Беше от „Свобода”, от групировката им, живеехме в лагера, далеч, чак зад Кехлибара. След това ни нападнаха „Дълг”, голяма бригада, с бронетранспортьор и огнехвъргачки. Убиха почти всички, и моя сержант също... А аз успях да избягам, през нощта, в гората... Подгониха ме слепи кучета и докато бягах от тях, попаднах в некакви планини. Изведнъж гледам: дърветата свършиха, няма пръст, а вместо нея каменен склон. Кучетата изчезнаха някъде, преди миг виеха и лаеха наблизо, а след това внезапно изчезнаха. Започнах да се спускам и се оказах тук, в Долината.

Тя замълча, когато към масата се приближи Иля Лвович с чиния и бутилка в ръка. В чинията имаше посипани с копър варени картофи, а в бутилката самогон.

- Маряночка, Настася Петровна моли да й помогнеш в кухнята - произнесе старика и момичето направи недоволна гримаса в отговор. Но все пак се подчини: за последно метна поглед към Шепата и отиде към вратата в далечния край на помещението.

- И ни донеси чаши, моля - каза Иля Лвович след нея.

- Със Злия ли живее? - попитах аз.

Старикът седна насреща ми и каза:

- Да, така е. Не мога да не отбележа, че той също я бие честичко.

- А тези, другите, които са тук... - махнах с ръка към прозореца. - Не приличат много на сталкери.

- Повечето от тях са скитници, бездомници. Самият аз, младежи, бях библиотекар и учител в този колхоз, от никъде не ме е пренесло тук, когато пространството се огъна. Жените, които са тук при нас, повечето са от различни колхози и ферми или от Чернобил. Например, Настася Петровна, която постоянно готви при мен, казва, че е била доячка.

- Огъна се? - попитах, докато взимах горещ картоф от чинията и внимателно отхапвах. - Какво означава това?

Иля Лвович потърка едрия си, с големи пори по кожата, нос.

- Всичко това стана след изхвърляне, младежо. Тук бяха останали само няколко човека, които не напуснаха тези места или не загинаха. По някаква причина тук имаше малко мутанти, само кучета налитаха понякога, по-рядко - глигани. Снабдихме се с малко оръжия и ги отстрелвахме... Криехме се от изхвърлянията в мазето под къщата на председателя на колхоза, т.е. точно под тази. Някакво особено силно изхвърляне се случи. Председателят Михаил Петрович - той също беше останал, защото след аварията жена му заедно с дъщерята и синът му загинаха и той нямаше къде да замине, както, например, и аз - почина от сърдечен удар в мазето, така му повлия изхвърлянето. Земята бучеше силно и сякаш за секунда изсмукаха всички въздух от мазето, а след това отново го нагнетиха. После имаше слабо земетресение, срути се една греда и изходът от мазето беше затрупан. Успяхме да се измъкнем чак след два дни. И видяхме, че вече се намираме тук, в Долината. Е, по-късно започнахме да я наричаме така. От Долината няма изход, а понякога се появяват нови хора, обикновено по време на изхвърляне, но се случва и в обичаен ден да се появи новак.

В питейната зала влязоха трима местни, в това число и розовобузестия младеж с армейските панталони. Седнаха на една маса наблизо и поглеждаха към нас без особен интерес, а момчето скочи веднага, когато през врата се показа Маряна с поднос. Зад нея се появи дебела възрастна жена - това трябваше да е Настася Петровна - огледа залата и се върна обратно в кухнята.

Маряна каза нещо на застаналия пред нея младеж, той увеси глава и запристъпва от крак на крак. Тя се приближи гледайки към Никита, постави на масата плоски алуминиеви вилици, от тези, които по-рано са били използвани в съветските столови, сложи чинии с краставички, лук и нарязани парчета месо, чаши и бутилка с жълто-оранжева течност.

- Това е квас - поясни Иля Лвович. - Правим си го сами, както и самогона. Ще пиете ли, младежи?

- Аз няма - казах аз. - Но той ще пие.

- Ще пия - потвърди Никита.

Партньорът наля на себе си и старика, а аз си напълних чаша квас.

- Месото - случайно при вас да е кучешко? - подозрително попита Никита. - Конско ли е?

- Какво говорите, млади човече? - учуди се Иля Лвович. - Това си е натурално телешко, Злия вчера заколи млада кравичка...

- Сигурно сте опитвали да се измъкнете от тук? - попитах аз, след като те пиха.

Иля Лвович кимна докато смучеше краставичка.

- Нееднократно. Злия едва не се побърка, опитвайки да се върне обратно. Няма изход, изобщо няма.

- А зад планините какво има?

Старецът вдигна тесните си раменца.

- Кой да знае? Не е възможно да се изкачат склоновете, колкото са по-високи, толкова са по-отвесни, и казват, че в края на краищата се превръщат в монолитна отвесна скала, напълно гладка. Няколко души загинаха, опитвайки... Най-далеч от всички достигна Злия преди година. Нямаше го почти две седмици, Маряночка много се притесни, изплаши се, че той е открил изход и няма да се върне за нея. Но той се върна. Не за нея, а защото не беше намерил изход. Разказваше, че се е изкачил почти до небето, а скалите продължавали и продължавали... Но обратния път му е отнел само половин ден. Значи, разбирате ли, младежи,аз мисля, че тези клонове продължават до безкрайност в едната посока. А в другата, ако се връщаш - те са съвсем крайни.

- Мехур, с една дума - кимна Никита, докато отново наливаше питието. Той мълча през почти цялото време, оставяйки на мен да водя разговора, само намръщено поглеждаше настрани, но когато се появяваше Маряна, към нея гледаше с друго изражение.

- А слънцето? - попитах аз.

Старикът обясни:

- Никога не се вижда. Макар че денят и нощта се сменят както обикновено. И освен това, ту става по-хладно, ту по-топло, но истинска зима никога не е имало. И още нещо, младежи - ние също усещане изхвърлянията. Не така, както, ако се намирахме в Зоната, по-слабо, но и до нас достига нещо. Сякаш мъглата се спуска от небето, кучетата започват да вият, и в душата ти става тъжно, песимистично...

Спомних си мита на Никита за изчезналия взвод и зададох още един въпрос:

- А нали Злия не е тук от самото начало? Появил се е по-късно, заедно с военните? И къде, впрочем, живеят те? Кой е старшият им - този капитан ли? какви са отношенията ви с тях? Разказвайте всичко, Иля Лвович.

И старикът започна да разказва. Сталкерът Злия действително попаднал в Долината по-късно, дошъл заедно с военните, пристигнали с пет коли, бронетранспортьор и мотоциклети с кош, най-старши от тях е бил генерал от НАТО, който починал преди около година.

- Не е починал, Йен го е убил - прекъсна го Маряна, която седна на нашата маса. - Това е сигурно, Уилчо - тя кимна с глава към розовобузестия младеж до прозореца - ми разказа.

Изясни се, че този Уилчо е един от войниците, който заедно с още двама, е предпочел да живее тук. Впрочем, от единият от тях е загинал преди половин година, тръгнал на лов и не се върнал, а вторият, когото наричали Джон Коряг, е останал да лежи до обора зад хълмовете с простреляна глава и изяден корем.

Когато се появили тук, военните били много изненадани и дори ошашавени, а най-ошашавен от всички бил сталкерът Злия. Всъщност, това, че той е сталкер, се е изяснило по-късно, защото е бил облечен с военна униформа и се правел на войник, само че руски, изпратен да съпровожда задграничните си колеги. Те предприели няколко опита да напуснат Долината, но нищо не се получило. Първоначално чужденците се устроили на лагер в края на селището и били в добри отношения с местните, по след това нещо се случило при тях... В общи линии, Злия останал тук, а те се преместили далеч на изток и се настанили до завода зад водопада. Да, да, тук имаше и малък водопад, от който се пълнеха околните езера, а някога зад него е започвала пясъчна пустош, но след поредното изхвърляне, там се появил древен, сигурно от средата на миналия век, тухлен завод и дори част от глинена кариера, от каквито тези заводи добиват суровини за работа.

След това отношенията между селяните и военните започнали да се влошават все повече. Тримата войници избягали тогава. Според техните думи, генералът починал и капитан Йен Пирсняк започнал да командва целия отряд.

- Той ми е хвърлил око - просъска Маряна, кривейки устни. - Отначало просто ми се сваляше няколко пъти, идваше с разни предложения... Гаден мъж, хлъзгав като риба, не ми харесва. А Злия много ревнуваше.

Сталкерът имаше основания за ревност. Маряна не се отличаваше с праведно поведение, и освен това, изглежда, че в Долината, тя беше най-младата и красива, във всеки случай, съдейки по тези лелки, които успях да видя в селището. Впрочем, Иля Лвович веднага разказа, че след като генералът починал, военните отвели със себе си няколко млади жени, които по-рано живеели тук. Любовницата на Злия била единствената, която все още не успели да отведат, въпреки че капитан Пирсняк е хвърлил око точно на нея.

- Дълго време плащахме своеобразен данък на военните - каза в заключение Иля Лвович. - И ето сега взаимоотношенията ни се изостриха до край. Страхувам се, че това няма да свърши добре...

- Злия казва, че утре със сигурност ще доприпкат тук - прекъсна го Маряна. - А готвачката Ви, чичо, казва: трябва да се махнем, на се скрием в горите и да изчакаме.

- Не можем вечно да се крием, Маряночка - възрази старикът.

- Не вечно, а само временно, докато войниците са тук.

- А кой ще се грижи за добитъка? За кокошките? И освен това, нали обработваме и земята... Не, не, това не е изход. Но и да воюваме с тях не можем. Значи, трябва да съжителстваме мирно.

- Мирно с Пирсняк?! - възмути се тя. - Какви ги дрънкаш, чичо? Та той е болен психар, иска да ме вземе за себе си, той...

Тя още известно време руга по старика, а той само се мръщеше и клатеше глава. Накрая аз казах:

- Е добре, Иля Лвович, благодаря Ви, нахранихме се. Ще се разходим по вашето селище, ще видим, как стоят нещата тук. Отговорете само на още един въпрос: нищо не чухме за човека, който живее в къщичката на склона, на южната страна, откъдето дойдохме?

Старецът и Маряна с недоумение ме погледнаха.

- Не, нищо подобно не съм чувал никога. А ти, Маряночка? Какъв човек, каква къщичка, младежо?

Махнах неопределено с ръка и станах.

- Просто аномалията ни изхвърли на склона и когато се спускахме, видяхме някаква къща... Не е важно, струва ми се, че беше съвсем рухнала. А къде може да пренощуваме?

При тези мои думи, Маряна вдигна глава и погледна право към Шепата, който за разлика от мен, не обърна внимание на този поглед.

- Избирайте която и да е къща - отговори старецът и също стана. - Освен тези, които вече са заети, а те са малко. Хората се настаняват близо до площада, защото понякога се появяват кучета или изскачат глигани... а можете, младежи, в моя грандхотел да се настаните, т.е. в тази постройка. На втория етаж има стаи, Настася Петровна чисти, готвим... Но в такъв случай, разбира се, ще ви се наложи да се отплащате по някакъв начин, с продукти или с нещо друго.

- С какво? - попитах аз. Иля Лвович се усмихна.

- Струва ми се, младежи, че ще станете ловци. И, възможно е, нашите стражи. Но ще видим, ще видим...

- Да ви съпроводя ли? - попита Маряна, когато тръгнахме към изхода. - Ще ви покажа селището...

Никита се канеше радостно да кимне в отговор, но аз, за негово неудоволствие, казах:

- Не, красавице, и сами няма да се изгубим. По-добре иди... да помагаш в кухнята на Настася Петровна.

Тя ме стрелна с очи, измърмори нещо и си тръгна, а ние излязохме от трактира.

* * *

- Е, поне нещо се изясни. Макар че въпреки всичко, ситуацията остава неясна.

Ходехме по улицата, без да бързаме.

- С тези хорица ли ще останем или ще тръгнем към бойците? Или, може, изобщо да се оттеглим настрана и да си останем сами? Във всеки случай, трябва да търсим изход от тук, каквото и да ни говори Иля Лвович.

- Какво, ти и при военните ли си съгласен? - попитах и аз. - А вече бях решил, че си хлътнал по Маряна...

- Ще я вземем с нас.

- Ама там е капитанът, онзи Пирсняк, който я иска за себе си...

Той махна с ръка.

- В такъв случай, ще го убия.

- Да бе, само че той има цял взвод.

- Взвод...

- Да, взвод.

Никита се замисли.

- Няма значение. Всичките ще ги убия.

- Колко си кръвожаден. Няма да стане, партньоре, друго трябва да измислим.

- Какво?

- Ами ето, оглеждаме се - измърмори той, но след това изведнъж се сети за нещо, погледна в бледо-жълтото с сини ивици небе, и каза: - Нали тази къща, в която може да е живял Картографа... И тъмните, Андрейка. Онази военна база... Как се връзва всичко това?

Отдавна размишлявах върху всичко, което ни се случи, и сега казах, макар и не твърде уверено:

- Водонапорната кула с аномалията и ферибота - това са само случайности. По този начин Мечока се е отървал от момчетата на Пушача, това е и цялата връзка. А тази база е експериментална. В смисъл, изпитателна за нов вид оръжие. Спомняш ли си, че там видяхме и оръдия, нали? Не само електропушките, но и по-мощни... И си мисля, че когато са решили да включат на пълна мощност полето, което генерира кулата, е станала катастрофа. Базата им е пропаднала.

- Къде е пропаднала? - попита той.

- Ами... в пространството е пропаднала. Прескочила е на друго място. След това на друго. Получил се е Летящ Холандец, който скача от едно место на друго. Пространството в Зоната не е такова, както навсякъде, структурата му е повредена, още повече че тук понякога използват и дълбоковакумно оръжие, което още по-силно разрушава тази структура. И военните са го пробили с полето си. А след това, чрез аномалията, базата се е зацепила за мехура, за тази пространствена гънка. А тъмните ... Какво казваше ти? Че военните случайно са намерили базата си отново и са пратили там десантчиците? Това е, сигурно, сигурно тези десантчици са били. Може би, човек не трябва да се намира продължително време в базата, полето влияе върху мозъка, нали в него също има електричество.

Замълчахме. Отпред между къщите се издигаше необичайно съоръжение - крива висока пет метра кула, неумело скована във форма на обемна решетка ограда. На върха имаше настилка от съчки и дървена рамка в която нещо слабо проблясваше.

- Е, нещо не е така - каза най-после Шепата. - Нещо не ти е съвсем гладко обяснението.

- И сам виждам, че е така. Но нямам друго, повече нищо не мога да измисля, за това нека го приемем за работна хипотеза.

- Добре. А онази къща? Където е живял Картографа, или може и да не е бил той? Какво ще кажеш за това?

Поклатих глава.

- Ето това не зная, партньоре. Картографа казваш? Може и Картографа да е бил, сега съм готов да повярвам и в Сатаната, който броди из Зоната и прибира душите на честните сталкери.

Думите ми бяха прекъснати от звън, който се чу от решетъчната кула. Там се появи приведена фигура, с дрехи като на Пиеро: нещо светли, провиснало с дълги ръкави. Оказа се, че на кулата виси малка камбана, като тези. които все още се използват на някои кораби. Човекът клатеше камбаната и звънът се разнасяше над цялото селище.

С партньора спряхме за кратко, погледахме го, след това продължихме нататък. Непознатият ни забеляза, престана да звъни и слезе от кулата.

Той беше облечен в парцалива ватена пижама, твърде голяма за него, а на главата му - сламена шапка с разръфана периферия. След като притича до нас, мъжът я свали от главата си и притискайки я към гърдите си, заговори бързо:

- Добра среша, непознати хора! Ха-ха! Наричат ме Звънаря. Аз съм звънар. А вие за какво сте дошли? Искате да се срещнете с Господарите на Зоната? Те са с нас, в това село, бродят между нас, макар че сега ги няма, заминаха си, ловуват, но скоро ще се върнат.... Не, не искате с тях? Тогава, сигурно, с Картографа? Е, може би, и с Картографа не искате... А да узнаете тайните на Зоната, искате ли? Да? В такъв случай сте дошли там, където трябва!

Докато говореше, той ту се приближаваше, навеждаше глава и се прегърбване, ту се отдръпваше от нас, и в един момент, когато Звънаря отново се приближи, аз бързо посегнах с ръка напред, хванах го за яката и рязко го придърпах към мен.

- Картографа? - попитах. - Какво знаеш за Картографа?

- Ходи, броди навсякъде, събира парченца! - заприказва мъжът. Бледното му луничаво лице беше точно пред мен и видях, че зениците на Звънаря се местят от страна на страна, а очите му са пусти като на едномесечно бебе.

Никита се наведе над него.

- Къде ходи?

- Навсякъде, навсякъде! - Звънаря слабо дърпаше ръката ми, опитвайки да се освободи.

- А парчета от какво събира? - добавих аз.

- Ами парчета от пространството, разбира се!

- Можеш ли да ни заведеш при него?

- При кого? учуди се Звънаря. - При камбаната, при моята камбана, да тръгваме към нея, ще ви заведа, ще ви позвъня...

- Не, заведи ни при Картографа!

Но Звънаря гледаше по такъв начин, че беше ясно: той не помни за кого е говорил току що, че не разбира какъв е този Картограф и какво искат от него. Лудият продължаваше да дърпа китката ми и аз разтворих пръсти. Той едва не падна, нахлупи шапката си и хукна с всички сили, без да се оглежда, като при това едва не връхлетя върху розовобузестия младеж с армейските панталони. Той бързо се отмести встрани, а след това се приближи към нас.

- Какво искаш? - попитах аз, припомняйки си как се пулеше към Маряна, и предположих, че хлапето ще опита да изиграе сцена на ревност на Никита, а може би и да му скочи на бой.

- Вие сте длъжни да ни помогнете много! - със звънък глас каза той и застана почти в положение „мирно”. Момчето имаше по-слаб акцент отколкото капитана, но въпреки това беше по-трудно да го разбереш.

- А вие - на нас - отговорих аз. - Помогнете ни да се измъкнем от тук, и след това ние... също ще ви помогнем по някакъв начин.

Той поклати глава.

- Но от тази Долина няма изход. Работа е друга. Ние трябва да нападнем войници!

- Да нападнете войниците? - учудих се аз. - Защо?

- Те... те правят рекет! Те принуждават да дава половина продукция, която ние...

Аз го прекъснах:

- И капитанът е хвърли око на момичето, нали? Ти знаеш ли, какво означава „хвърлил око”? Слушай, но нали и така тя е със Злия... Как се казваш?

То сведе поглед.

- Аз съм Уилям Блейк. Аз...

- Имаш ли тютюн, Уилям Блейк? - прекъснах го, но после се потупах по нагръдния джоб и премислих. - Не, недей, ще запаля от моя. Самият ти си от тези войници, нали така?

- Това е така. Избягал от тях, когато Пирсняк застрелял генерал Морган. Аз собственоръчно видях, как той стреля в генералските гърди, след това - главата, точно в ухо пуснал патрон два пъти. И Горски му помагал. Това беше ужасна скулптура... картина: това, как Йен трепе нашия шеф генералът. Този Пирсняк - той е безумен психо-побъркан, но той е... Блейк вдигна ръка с тънка китка и я стисна в юмрук. - Е твърд човек, стоманен. Той може да командва, той може да принуждава да се подчиняват, затова всички там го слушат. Но ние тримата бегом избягахме, ние - това сме аз, още Джон и Ървин, макар те загинали и двамата...

Кимнах.

- Ви сте бойци, аз видял такива в Зоната, когато преди съпровождал генерал Морган. Вие се... бродяги, убийци на мутанти и един на друг, смели момчета без страх. Смели хора, йес! Да не се страхува от стрелба, не се плаши от слепи песове, това голяма смелост. Килъри без жалост, да? Двама негодници, такива сте. Да ядете, пиете и убивате - това всичко, на което сте способни.

- Виждам, че имаш набито око - казах аз.

- А да - съгласи се той. - Аз много е видял-преживял. Вие сте длъжни да стреляте по този Пирсняк и войниците, длъжни сте да ги трепете смело. Не всички войници, на тях все едно, кого да слушат, но убиете капитана и негов помощник Горския - главния факт необходим да се направи. Ъндъстените? Тук ... - Блейк широко разтвори ръце. - Има момчета без страх малко, само едни уомени, олди, стари всички, и още има олдбои, пияници.

- Ъндъстенваме - съгласих се аз. - а ти какъв беше в отряда, който съпровождаше генерала? Обикновен редник ли?

- Аз съм радис, бях! Радист. И още програмер съм. Програмьор. Ъ...

- Програмист?

- Така, така! Добър компютържия, добре се справям с това. Но ти чуй, чуй! Само Злия е гънфайър при нас и аз също, и има ловци още, но заминали сега. Малко са. А вие - вие ще ни поведете срещу войниците и Пирсняк, ние с вас ще ги окръжим и ще ги... - Момчето размърда устни, докато си спомняше нечии думи, и каза: - Ще ги направим на дреб.

Виждах по лицето му: не хитруваше, не плетеше интриги, той просто беше влюбен в Маряна, единствения обект, в който можеше да се влюби тук, и ненавиждаше Пирсняк. Разбира се, момичето беше със Злия, но за сега младежът не мислеше за това. Очите му блестяха с неподправен ентусиазъм. Потупах момчето по рамото.

- Ентусиаст - каза Никита, обърна се и погледна по направление на пътя. - Химик, хайде да огледаме по-нататък.

Обърнахме се и тръгнахме, като изоставихме Блейк да си стои край пътя в пълно недоумение.

Дневната светлина се процеждаше през кремавата мъгла и придобиваше непривичен оттенък. Сякаш цялото село беше окъпано в яйчен жълтък с мляко, гъсти жълти, почти кафеникави сенки падаха под стените на старите къщи, обори и хамбари, сред които нямаше нито един цял.

- Овехтяло е - каза Шепата. - Но тук не е толкова тревожно, както в онази база, нали Андрейка? Там все едно нещо те гризеше отвътре, неприятно място. Тук все пак е по-спокойно.

До стената на една къща имаше курник, в който кудкудякаха пилета, а наблизо стоеше и се клатеше пияна жена в скъсана рокля, което гледаше към нас из-под ръка. Отдалече се чу протяжно мучене, някъде зацвили кон. Улицата завършваше с остатъци от барикада: набързо натрупани съчки, буци пръст, дървета и дъски. Преди всичко това е преграждало платното, но сега се беше превърнало в купчини покрай пътя. Казах:

- Изглежда са опитвали да направят заграждение срещу военните. Но та са хвърлили две гранати, а след това са се засилили и са го изтаранили с камиона си.

Отдясно купчината отломки беше плътно до стена с изронена мазилка и достигаше почти до покрива. Качихме се горе и огледахме наклонените греди и напречните дъски с остатъци от глина между тях, придвижихме се по наклонение покрив, като внимателно прекрачвахме дупките. през които се виждаше обраслия с трева под, и седнахме на кривия ръб от две ленти споена ламарина.

От тук се разкриваше изглед към засятото поле, простиращо се в посока към планините. В момента се намирахме в западната част на Долината на около километър от каменния склон. Той се виждаше смътно, но успях да различа горичка до него. По-нататък нещо блестеше.

- Та това е водопада, за който разказваше стария - досети се Шепата. - Виждаш ли го? Пак сме без бинокъл... Трябваше да питаме Лвович, сигурно тези отшелници имат поне един бинокъл. Та така, Химик, какво ще правим по-нататък?

- Не знам - казах аз. - За сега нищо не ми е ясно.

- Трябва да търсим изход.

- Но ако местните го търсят вече толкова години, защо ти решаваш, че ние изведнъж ще го намерим? Възможно е наистина да няма такъв.

- Но Пътеката е излязъл от тук по някакъв начин!

- От къде си сигурен? Възможно е той и до сега да се крие някъде в Долината? Или да не съществува никакъв Картограф? Или съществува, но е заминал от тук, по начин който е недостъпен за нас? Или... Поне в едно си прав, партньоре. Единственото ни преимущество пред местните е, че ние знаем за къщичката на склона. Видяхме лаптопа в тайника, антената, схрона с припасите и оръжието... А те изобщо нищо не са чували за това. Навярно по някакъв начин можем да използваме тази информация в наша полза, само че на първо място трябва да разберем какво е значението на тази къщичка и какъв е смисълът от нея.

- Що ти е „смисъла” - недоволно махна с ръка Никита и след това изпъчи гърди, изправи гръб и се усмихна. - А момичето си го бива, нали? Маряна? Красивичка е, бих я...

- Само не се въодушевявай, спокойно, спокойно, партньоре! Сега трябва да сме внимателни, да действаме премерено, пресметливо, а ти с коя глава мислиш?

- Просто тя е хвърлила око на мен, а не на теб, и сега ти завиждаш. Какво ще кажеш, не е ли така?

- Много завиждам, много - не започнах да споря аз, и ние замълчахме и продължихме да разглеждаме ландшафта.

Реших, че най-накрая е дошло време да запаля. Въпреки, че в общи линии положението оставаше неопределено и тревожно, но точно в момента, съдейки по всичко, нищо не ни заплашваше, и поне до утре не се предвиждаха усложнения. Според Злия, военните щяха да се появят по-късно, така че... Отворих капачето на квадратното калъфче на колана ми и напипах запалката. Но не успях да я извадя: сякаш невидима ръка се промуши през гърдите ми и стисна сърцето ми с железни пръсти. Пресипнало въздъхнах и се опрях с длани на покрива, едва не загубих равновесие и не се затъркалях на кълбета по наклона. Зави ми се свят, пейзажът пред мен се размаза, разклати се...

- Какво, Химик? Какво ти е? - гласът на партньора се чуваше като през вата.

Прилегнах настрани и изправих крака. Затворих очи, след това ги отворих. Сърцето ми биеше често-често, дишах трудно, но поне главата ми престана да се върти. Започна да изпълзявам от покрива заднишком.

- Какво става? - повтори Шепата.

- Изхвърляне - отговорих аз, без да обръщам глава. - Започва изхвърляне!