Андрей Левицки Оръжията на Зоната

Глава 4

Преживял съм повече от сто изхвърляния, а партньорът ми малко по-малко от мен. Отдавна превърналият се във „второ аз” рефлекс крещеше и виеше вътре в нас: бягай, скри се, долу, по-дълбоко, намери мазе, яма, каквато и да е дупка, цепнатина, влез там, колкото по-дълбоко - толкова по-добре, запуши уши, затвори очи и се затаи, замръзни, докато не премине изхвърлянето!

Помнехме думите на стареца, че в Долината те не са така опасни, но въпреки всичко побързахме да се спуснем от покрива. Небето потъмня, стана на гънки, напомняйки ми за огромна мръсна полиетиленова покривка, опъната над планините, която невидими пръсти се опитваха да разкъсат: мачкаха, дърпаха и я драскаха.

Погледнах по протежение на улицата - тя беше опустяла, жената до курника беше изчезнала някъде.

- Хайде в къщата - каза Никита.

Той понасяше всичко това по-спокойно, а на мен краката ми трепереха и се подгъваха, сърцето ми се удряше в гръдния кош, като нощна пеперуда в абажур.

В къщата нямаше маза и ние се обърнахме обратно, но стана по-тъмно, а след това през отворената врата и разбитите прозорци нахлу обагрена светлина.

- Край, закъсняхме! - въздъхна партньорът. - Сега трябва да стоим тук. Би трябвало да го преживеем, ако чичото не е излъгал...

Захлопнах вратата и напъхах ръждивото резе, разбирайки безсмислеността на тази постъпка, след това седнах в ъгъла и обхванах с ръце коленете си. Партньорът приклекна близо до стената.

- Андрейка, недей да се тресеш така. Каза ти Лвович: тук те не са такива, както навсякъде, понасят се по-леко.

- На теб ти е по-леко - възразих аз. - Защото си дървен пън, както и другите. А имам повишена чувствителност към тези неща.

- Да, добре, ще го преживееш някак си.

Отвън бързо една след друга засвяткаха бели светкавици, но нямаше никакъв грохот, напротив, във въздуха цареше пълна тишина. След всеки проблясък мозъкът ми сякаш се преобръщаше в главата и вълна тремор преминаваше през тялото ми. Затворих очи. През стиснатите ми клепачи проникна още един проблясък, присветна и веднага угасна, смени го тъмнина, в която плуваха, сливаха и се разпадаха бледи кръгове. Никита сумтеше наблизо, шумолеше и подрънкваше, сигурно сваляше от себе си оръжието, за да позволи на мускулите му да се отпуснат. Според мен свали от себе си петнадесет килограма, ако не и повече. Налегна ме слабост сякаш съм се разболял и температурата ми е тридесет и осем и половина - все още не е четиридесет, все още не ми е съвсем лошо, но някак си всичко ме боли, в главата ми бучи, в ушите ми прищраква, когато преглътвам. Изпънах крака, легнах настрани и опрях буза в грапавата хладна глина.

* * *

- Какво? - с усилие разлепих клепачи и се повдигнах. - Свърши ли?

- Като че ли, да - отвърна партньорът. - Макар че, дявол го знае, тук не може да се разбере. Чуваш ли? Познат звук, май. Какво е това нещо?

Седнах и се заслушах. Схванах, за какво говори Никита, и се изправих криво ляво, подпирайки се на стената. Винаги след изхвърлянията за известно време се чувствам като след як запой, само дето не ми се повръща.

- Вертолет! - досети се накрая той. - Това е, а? Ех!

Шепата закрепи върху себе си последните оръжия и се хвърли към вратата. Зад прозорците беше светло, багровото зарево беше изчезнало. Отправих се след партньора, като внимателно местех краката си.

- Химик, идвай тук! - чу се отвън. - Точно вертолет е! Погледни, нещо не съм виждал преди такива при нашите военни...

Отвън беше като след силен есенен дъжд: въздухът чист, прозрачен и мирише на озон. Вдишах и се намръщих. Само неуките считат, че озонът, който се натрупва след буря, е полезен; в действителност той е един от най-вредните газове.

За сега никой не се беше появил на улицата. Никита стоеше до врата, гледайки нагоре, и аз вдигнах поглед. Към селото се приближаваше нещо с издължена форма, ярко червено и жужащо...

- Правилно, военните от Периметъра никога не са имали такива - казах аз.

- Това е „SW-4” - обясни Никита. - По време на учения видях такъв, на него летеше оператор, снимаше за нещо си...

- Добър вертолет ли е?

Той вдигна рамене.

- Дявол го знае. Полски. Има части от скъклопласт, олекотен е. Петместен или... На къде лети този?

Първоначално ми се стори, че вертолетът се кани да кацне посред селото, вероятно на площада пред трактира, но той изведнъж започна да се върти, като куче опитващо се да захапе опашката си, а след това полетя странично и почна да се спуска бързо.

- Та той пада! - ахна Никита. - Заради изхвърлянето пилотът не може да се справи с упр...Добре, хайде след него! Това може да е нашият изход от тук, нали Химик? Билетът за връщане? Давай на бегом, трябва да намерим коне!

В това време вертолетът отлиташе по посока на близкия склон, и ние поехме по улицата, поглеждахме между къщите, в дворовете и страничните пресечки. Отпред се появи самотна фигура, пресичаща улицата с ведро в ръце.

- Ей! - викна Никита и в този миг отляво се чу пръхтене. Без да се уговаряме, поехме натам, прибягахме покрай кладенец и почти рухнал обор, и излезнахме на поляна до друг обор, вече цял. Тук имаше каруца. Един мъж, от тези, които видях в трактира, докато разговаряхме с Иля Лвович и Маряна, разпрягаше Безумния, за когото, както се оказа, никой не се беше погрижил до този момент.

- Ей, чичо! - с гръмовен глас кресна Шепата. - Остави го, ние ще се оправим!

Мъжът, възрастен дебел тип с тревожни очи, се отдръпна и уплашено запримигва.

- Химик, ти как си? - попита Никита. - По-добре ли ти е? Хайде, качвай се.

Кимнах и прибягахме до петнистия, а той обърна глава и погледна към нас. Изпъкналото око на коня се разшири още повече и стана с размерите на чинийка.

* * *

- Но ние вървим точно в правилната посока, накъдето той падна.

- Ако в последния момента, точно над земята, не е завил в друга посока.

Партньорът, както и предишния път, управляваше коня, а аз се настаних отзад. Единият от двата „вала”, които Никита беше взел със себе си, го бях положил наблизо. Пред мен имаше още три колана с патрондаши и пълнители, останали от войниците, които партньорът беше изгонил от селото. Вече бяхме проверили: деветмилиметровите патрони ставаха за „вал”. На цевта беше навит дългия черен цилиндър на заглушителя, а отзад имаше сгъваем приклад, но яз не го използвах, с приклад оръжието ставаше голямо.

- Нищо не се вижда - оплака се Шепата.

Изправих се с широко разкрачени крака, за да не падна от клатещата се каруца и се хванах за рамото му. По принцип тук нямаше път, пътувахме по рохкаво поле и добре, че земята не беше разкаляна, защото отдавана щяхме да сме затънали. Колелата шумоляха във високата жълта трева, Безумния беше притихна и сигурно беше изпаднал в тиха депресия.

- Може да се отклоним от пътя - казах аз. - Ти сигурен ли си, че се движим накъдето трябва?

- Да, май съм сигурен... - провлачи той.

- „Май съм сигурен” - това е добър израз, Шепа. Кратко и ясно.

- Е, добре, де, добре! Да, сигурен съм, че е някъде там.

- „Някъде там”? Всичко ми се изясни...

- „Някъде там” означава в тази посока - той махна с ръка напред. - И се движим в правилната посока, не придиряй! Просто може да е малко по-наляво или по-надясно, но е там отпред, а не някъде отстрани или отзад.

Отдалечих се, седнах отзад на каруцата с автомат в ръце. Никой не ни преследваше и отстрани в полето не се мяркаха глигани, песове или други твари, но трябваше да бъдем нащрек. След изхвърляне започва гонка, мутантите изпълват Зоната, и винаги оставах с впечатление, че изхвърлянията силно повлияват върху мозъците им и нарушават някакви функции, заради което повечето от местните създания стават тъпо агресивни и почти напълно губят инстинкта си за самосъхранение.

Селото се скри от погледите ни, небето притъмня и каменистите склонове се стопиха в полумрака, така че беше напълно възможно да решиш, че наоколо е Зоната, а не някаква си Долина. Аз дори си представих: ей сега партньорът ще ни докара до бара на Пушача, ще излязат Дългуча и Заяка, Никита ще им подаде поводите и ние ще влезем в познатата миришеща на плесен и алкохол дупка на стария барман и прекупвач, в топлия полумрак, където от тавана, по-точно от самоделния дървен полюлей, виси на въжета обработен скелет, който както уверяваше Пушача, бил на неприятеля му по прякор Кокалчето - това беше един вид изискана шега на търговеца: убил Кокалчето, събрал му кокалите и ги окачил на полюлея - в другия край е закачалката, до нея скърцащата стълба, маси, столове и...

- Тпрууу!

Каруцата изскърца и спря.

- Съвсем тъмно е - оплака се партньора. - Достатъчно, не трябва да пътуване така.

- И какво предлагаш?

И двамата се изправихме и се заоглеждахме.

- Ето един хълм отпред - каза Шепата. - а под него има паднало изсъхнало дърво, виждаш ли?

Вгледах се.

- Виждам го.

- Ами това е, ще се качим на хълма, ще запалим огън и ще пренощуваме там.

- Да нощуваме на открито след изхвърляне - лоша идея, партньоре.

- Имаш ли друга? Вече сме далеч от селото. И освен това, изглежда, че тук не е както в Зоната. Щом изхвърлянията тук са такива... отслабени, то тогава може изобщо да няма гонка. Колко пътуваме, а още нито една твар не сме видели.

- Така е сега, а преди - ту гноми, ту песове... Значи и тук живеят мутанти, а не само обикновени зверчета, зайци и лисици разни. Е добре, все едно нямаме избор, хайде на хълма.

От падналото в подножието на хълма изсъхнало дърво начупихме клонки и ги занесохме на върха, а след това партньорът донесе на Безумния почти цяла купа трева за вечеря. Конят нервничеше - бих се учудил, ако беше иначе - мърдаше с уши и със страх поглеждаше към нас, така че не беше ясно от кого повече се бои - от пътниците в каруцата , която тегли, или от тварите, които биха могли да се появят от сумрака обгръщащ хълма. Този сумрак бързо се превърна в нощ и само светлината от огъня, който запалихме на два метра от каруцата, гонеше тъмнината от върха.

Самите ние нямахме нищо за вечеря, твърде бързо тръгнахме, без да успеем да вземем нещо.

- Глупава авантюра - казах аз. - Тогава ти така се засуети, разбърза се, че аз не успях да те спра. Обърка ме с твоя ентусиазъм. Каква ще ни е ползата от този хеликоптер?

- Та нали с него можем да успеем да отлетим от тук - възрази Шепата. - Едно е да се катериш по склоновете, друго е с хеликоптер.

- Не мисля. По-скоро ще летиш, летиш, а склоновете ще се издигат и издигат, докато не свърши горивото.

- И все пак, вертолетът ни дава преимущество пред военните.

- Какво е преимуществото, щом не е боен?

- Боен, не боен, видях, че има нещо на носа... Е, ще го огледаме, когато го намерим.

- Ако го намерим - поправих го аз.

- Ще го намерим, със сигурност. В момента той е съвсем наблизо, ако познавахме местността, щяхме да го намерим и в тъмното, Но може да има блато и да затънем... А сутринта, сам ще видиш, за по малко от час ще стигнем до него, няма да успееш да си разтъркаш очите. Кой ще дежури първи?

Аз казах:

- Лягай, аз ще постоя. Само си подготви оръжието.

Шепата остави в кобура на колана си един „браунинг”, а всичко друго, което носеше - втория „хай пауер”, двата „вала”, италианската пушка, „ефена” и чохъла с гранатите - прилежно разпредели покрай бордовете, за да му е удобно да ги вземе при необходимост. През това време Безумния беше или заспал или изпаднал в трескава полудрямка, а партньорът събра остатъците от сламата на купчина на дъното на каруцата, настани се там и бързо притихна.

Аз походих около върха, поседях до огъня, след това седнах до спящия партньор, увесих крака и положих автомата на коленете си. В средата нощното небе беше непроницаемо черно, а по краищата, където бяха планините, проблясваше едва доловимо пепеляво зарево. Долината беше обгърната в мрак - никъде на гореше нито едно огънче, нямаше изобщо никаква светлина, освен нашия огън, сякаш пяхме попаднали на дъното на черно езеро. На два пъти из-зад хълмовете се донасяше кучешки вой, но близо до нас не се появи никой. Понякога подхвърлех съчки в огъна, а когато, по моите сметки, отдавна беше минало полунощ, събудих Шепата, заех мястото му и веднага заспах.

* * *

Вдигнах глава от сламата и се изправих на колене, примигвайки. Току що се беше разсъмнало, кремавата мъгла в небето все още беше светло-розова, а не жълта. Партньорът се беше привел отзад на каруцата и аз попитах:

- Какво има?

- Две новини - отговори той. - Добра и лоша. С коя да започна?

- С добрата - казах, без да се замисля - Обичам добрите новини сутрин.

Той посочи с пръст в посока към притропващия Безумен.

- Ето го вертолета.

Изправих се на крака и погледнах, Зад хълма имаше угар, зад угарта, в ниското - горичка, а зад нея се виждаше нещо червено.

- Значи, това е добрата новина - започна аз, обръщайки се, но Шепата ме прекъсна и посочи в противоположното направление:

- А ето и тези, които също отиват за него.

Три машини - две точно като тази, с която войниците бяха в селото и една с открита кабина се приближаваха далеч отзад и вляво, но явно в същото направление, в което и ние.

- И това е лошата - казах аз. - В такъв случай защо стоим тук? Да изчезваме!

Или ни бяха забелязали още преди партньорът да ме събуди или когато напускахме хълма, но така или иначе колите рязко увеличиха скоростта и зад тях се вдигнаха облаци прах.

- Пришпорвай, пришпорвай го!

Той и без това го пришпорваше - нищо неподозиращия Безумен летеше по хълма и влачеше каруцата, като изхвърляше дългите си крака на далече и размахваше опашката си като ласо.

Хълмът ни скри от машините, но не за дълго. След него нямаше и помен от път, и аз подозирах, че тук никой никога не беше минавал нито с коне, нито с автотранспорт. Шарения се понесе по необработваната угар, взривяваше пръста с копитата си и вдигаше във въздуха снопчета суха трева. Сигурно за него това беше невероятна скорост, но за нас с Шепата тя изобщо не беше достатъчна.

- Настигат ни! - възкликна той, обърна се и подръпна поводите за да застави Безумния да галопира.

Колите действително ни настигаха, сега виждах главите на войниците зад кабините.

- Ди-и-й! - закрещя партньорът. - Давай!

Но конят не беше способен да бяга по-бързо. Макар че, горичката зад която беше кацнал хеликоптера, се приближаваше.

- Нима ти умееш да пилотираш вертолет? - изкрещях аз. - Още повече такъв, граждански?

- Такъв е малко по-лесно - отговори той.

- Е, можеш ли?

- Сам никога не съм го правил. Но съм гледал как други... И ме учиха.

- Но не са те доучили, щом нито веднъж не си летял сам?

- Не... Дръж се, завивам!

И навреме: горичката беше точно пред нас, в малка падинка, и да влетим направо в нея, означаваше да разбием каруцата, а Безумния да си размаже бедната глава в първото дърво. За това партньорът избра обходен път и застави коня да завие вляво.

Машините бяха съвсем близко, вече виждах силуета на водача през челното стъкло на първата, която беше изпреварила доста другите две. разбира се, и военните бяха разбрали, че ние не сме тук проста така, а че се стремим към същата цел, както и те. Но за сега, нито аз, нито войниците, не стреляхме: от такова разстояние това беше безсмислено.

- Капитанът, онзи Пирсняк, с тях ли е? - извика Никита.

- Не го виждам - отговорих аз.

- Ех, ако имахме СВД! Вземаш го на мушка и го свиткаш! Казвах ти, че аз нося твърде много и ти трябва да вземеш една снайперка от онази къщичка, молих те, защо не я взе?

- Защото е дълга над метър, тежи повече от четири кила, а с прицела и патроните - цели пет. А аз предпочитам да се придвижвам по-леко, И освен това, при тази скорост в момента не бих могъл да улуча никого...

- Можехме още от хълма да стреляме, докато бяхме неподвижни - прекъсна ме той. - Половината щях да ги сваля, а другите щяха да се уплашат и да избягат.

Каруцата се разклати след като подскочи върху туфа. Сега горичката беше отдясно и виждах дърветата само от два метра. Шепата дръпна поводите, зави отново и пред погледите ни се показа хеликоптерът.

Той стоеше наклонен в центъра на склон разделящ горичката от полянките. Червен, на вид като от пластмаса. На плазове - различих в тях прорези с монтирани там малки колела, - с трилопатен винт. Виждахме лявата му страна, вратата беше избита, въпреки че като цяло не изглеждаше машината да е извън строя. Пилотът я беше приземил на няколко метра от края на камъни, които постепенно се увеличаваха, образуваха възвишение, преминаващо в почти отвесен склон.

Горичката скри от нас машините на военните, а нас - от тях. Мушнах форта в кобура и на четири крака припълзях до Шепата.

- Има картечница, виждаш ли? - попита радостно той. - Това вече е самодейност, там не трябва да има картечница...

Кимнах, разглеждайки оръжието. Обшивката под обтекаемия нос на вертолета беше частично свалена, виждаха се черни черти, следи от заварки - в това място беше монтирана купола с дебела цев. Впрочем, след няколко секунди видях, че в действителност там са няколко цеви, шест или осем, съединени с кръгли скоби. Огледах се: преследвачите все още бяха зад горичката.

- Тпрууу! - изрева Никита, изправен в цял ръст и дърпащ поводите с всички сили . - Химик, чуваш ли ме? Зарязваме каруцата и влизаме вътре. Аз ще разбера как да вдигна този боклук във въздуха, а ти открий от къде се управлява картечницата. И стреляй по тях, отблъсквай ги, докато не излетим...

Имах множество възражения: картечницата можеше да е заклинена, в хеликоптера можеше да няма боеприпаси, или да му е свършило горивото, или пък да е повреден... Но не казах нищо, защото нямаше никакъв смисъл. Изправих се с полусвити крака, готов всеки момент да скоча, след като партньорът спре каруцата, и в този миг тя спря без негово участие.

Но преди това отзад се чу грохот и нарастващо свистене. Огледах ме се: двете машини все още не се виждаха, а третата с откритата кабина, се появи в полезрението ни. И от нея в наша посока се проточи стълб от дим, който се удължаваше, изтласквайки към нас това, което беше в края му - нещо малко, тъмно, издължено...

- Граната!

С Никита извикахме това едновременно. И едновременно скочихме на различни страни. Аз се оттласнах силно от счупения борд на каруцата, превит с почти опряна до гърдите глава, паднах странично и се затъркалях на кълбета по меката земя. Отзад гръмна, след това върху мен се стовари вълна от трески, а в близката туфа се заби горяща дъска. Вертолетът беше точно пред мен. Скочих, метнах се далеч от взрива, прикривайки глава с ръце и се обърнах: каруцата изчезна, превърна се в голям облак тъмно-кафяв пушек с проблясъци от огън. За мое учудване Безумния беше жив: бягаше на предни крака, подвил задните.

Не, в действителност взривната вълна беше ударила коня в задника и го беше повдигнала. Но така или иначе, в момента той приличаше на плашливо дворно куче, което някой е изритал по задника. На всичко отгоре опашката му димеше.

Отломките от каруцата изпопадаха на земята, вятърът разнесе дима настрани. До изкъртената врата на вертолета се обърнах, с крайчеца на окото си забелязах появилият се от другата страна Никита и паднах на колене, когато разбрах, че машината, от която стреляха все още се носи към нас. Порив на вятъра запрати в лицето ми горящо кълбо слама, което опари бузата ми, и аз закрещях, докато го изтупвах. Отръсквайки се от пепелта, помигах със сълзящи очи, прицелих се и натиснах спусъка.

Фортът успя да стреля три пъти, преди Никита да открие огън с автомата. Моите куршуми оставиха подредени дупки в челното стъкло и след това то се разхвърча, пресечено от автоматен откос. Камиончето се килна наляво, надясно и изведнъж се обърна странично, вдигайки фонтан пръст. От него обратно, към горичката, запълзяха и побягнаха тези, които все още бяха способни на това. Аз влезнах в кабината.

В пилотското кресло седеше мъж с термояке и панталони. До голо обръснатата глава се беше отметнала назад, очите неподвижно гледаха към тавана. По него не се виждаше кръв. Промушилият се от другата страна Никита притисна пръсти към шията на пилота, изчака малко, след това го хвана за рамото и го дръпна. Тялото безжизнено падна встрани, партньорът прескочи през мъжа и го избута от кабината върху тревата.

- Мъртъв е. Какво имаме тук...

На контролното табло нямаше чак толкова много датчици, копчета и ръчки... И все пак бяха достатъчно. Срещу втората седалка, тази, която заех аз, стърчеше джойстик с бутони, който явно беше монтиран допълнително: около него се виждаха разтопявания и подутини в пластмасата. Над него имаше малък монитор, приличащ на лаптоп без клавиатура, и аз ясно си представих как действа всичко: в куполата точно над цевта на картечницата е монтирана видеокамера, предаваща картината тук, стрелецът движи джойстика и вижда на екрана, в какво стреля, може да има и електронен мерник, някакво виртуално кръстче, като в компютърна игра, само дето тук стреляш по истински обекти, а не по генерирани от програмата изображения.

През предното стъкло се виждаха догарящите останки от каруцата, преобърнатата машина и горичката зад нея.

Из-зад дърветата се показа кола.

- Никита, ако и те имат гранатомет...

- Така... така... - Шепата въртеше глава и трескаво оглеждаше приборите се управление. - Ей сега, почакай... само да...

Реших, че военните едва ли ще стрелят по нас с гранатомет, нали те са дошли тук не за да ни убиват, за тях важното е хеликоптерът, а в момента ние сме в него...

Машината се приближаваше, зад нея от горичката се показа втората.

- Никита!

- Ето, спомних си! - Той натисна върху нещо и завъртя нещо.

Светнаха и замигаха светлинки, нещо под нас забръмча. Монтираният на таблото екран от лаптоп премигна, но не светна, появилата се в центъра му точка угасна. Хванах джойстика - той поддаваше трудно и беше невъзможно да го движиш рязко. Нешо затрака, след това се чу стържене.

- Това е сервомотор! - извика Шепата. - Работи, давай!

Натиснах с палец червения бутон в горния край на джойстика.

Кабината се разтресе. Това беше меко казано: получих усещане, че съм ледче, което са поставили във вибростенд, с който изпитват здравината на всякакви устройства и прибори. Зъбите ми изтракаха, седалката под задника ми се разтресе така,че едва не паднах. Безмилостен грохот изпълни вертолета и се стовари върху ушите ни, пресирайки тъпанчетата. Из-под прозрачния преден капак се проточи права, прозрачна и трептяща следа. Като мараня над железен покрив в горещ летен ден, но тази имаше вид на широк стълб трептящ въздух.

Стълбът докосна земята на десетина метра пред нас. Дръпнах джойстика към себе си и той се вдигна и удължи.

Отдясно в полезрението ми се появи Никита, след това пред лицето ми се мярна ръка, и той нахлузи на главата ми наушници. Грохотът, който можеше да разбърка мозъкът ми като коктейл, веднага стихна до силен, но вече до немъчителен и неоглушаващ трясък.

Партньорът отново изчезна, но аз вече бях забравил за него и натисках върху джойстика. Машините отпред рязко завиха в различни посоки, поколебах се за мг, а след това наклоних джойстика вляво, насочвайки цевта към тази, която беше успяла да се отдалечи повече от горичката.

Към трясъка на картечницата се прибави нос звук - приглушен грохот. Обърнах се. Хванал с една ръка руля за височина, Никита ми показваше вдигнат палец: двигателят се е включил, винтът на нас се развърта. Отново погледнах през предния капак - и видях, че съм улучил.

Ивицата трептящ въздух беше допряла откритата камионетка. В момента те беше обърната странично към нас и завиваше за да влезе отново в горичката след втората, което вече беше успяла да изчезне между дърветата. Кабината и стъклата сигурно бяха бронирани, каросерията беше защитена с железни квадратни листове, но това не им помогна.

През грохота и трясъка се чу свистенето на куршумите. Камиончето се наклони, сякаш беше ударено с таран от страни. Предното му стъкло не се разлетя на парчета, не се взриви - то просто изчезна мигновено, като едновременно изчезна и главата на седящия зад него водач, макар че именно тя се взриви: видях тъмно-червеният фонтан.

Куполата с картечницата беше твърде тромава, не можех да се прицеля прецизно без електронното насочване, но се опитах първоначално да насоча огъня малко по-ниско, а след това обратно през корпуса на машината. Вратата се огъваше като на забавен кадър, започна да хлътва навътре към кабината и се покриваше с вдлъбнатини, сякаш някой допираше до нея еднометров пробой и удряше с боен чук. След миг потрошената и намачкана като лист хартия врата хлътна: куршумите я набиха навътре в опръсканата с кръв и мозък кабина. Откосът превърна седалката на водача в скелет от пружини и жици, по които висяха късове от това, в което се беше превърнало тялото на човека, а след това разби арматурното табло и волана, разпръсвайки ги на пластмасови парченца. После откосът пресече каросерията и я изпълни с разкъсан метал, стържене и човешки вопли. И след още секунда камиончето, почти обърната със задната си част към нас, се вряза в дърво и спря. Аз не отпуснах бутона. Куршумите пробиха кората. прекършиха като клечка ствола на младата топола и продължиха да се носят из цялата горичка, разтрисайки дърветата, сривайки клонки и съчки, вдигайки облаци листа, трески и парчета. Само след още няколко мига горичката видимо се смали, като пухкав шпаньол, който са хвърлили във водата, а когато той излиза от нея е заприличал на плешива малка мишка.

Палецът ми сякаш се схвана. Жаждата за разрушение, първобитната страст да убиваш, ме завладяха и изпълниха главата ми с кръвожадни мисли: с такова оръжие мога да избия всички... да ги накълцам... да направя на кайма всички военни и гномите на склона, песовете и цялата Долина....

Хеликоптерът се откъсна от земята, картината пред капака се наклони и потъна надолу, мярнаха се останалите почти без листа корони на дърветата, и това ме отрезви - вдигнах палеца си, позволявайки на червения бутон да се върне в предишното си положение.

- Летим, Андрейка! - раздаде се в наушниците гласът на партньора. - Чуваш ли? То ест виждаш ли? Получи ми се!

- Не викай - помолих го аз, наведох се и облизах пресъхналите си устни. Ръката, с която стисках джойстика, все още трепереше, в слепоочията ми биеха стоманени чукчета. През отвора на вратата духаше силно. Земята се отдалечаваше, горичката остана назад, въпреки че все още летяхме съвсем ниско.

- Как изобщо е възможно, да решиш да монтираш картечница на такъв вертолет? - продължаваше партньорът. - Само глупак би могъл, виждаш ли как ни тресе?Ако беше малко по-тежка, или изобщо нямаше да излетим. или веднага щяхме да се преобърнем с носа напред. Тъпанари, мамка им. Майстори самоуки.

- Колко ни е горивото? - попитах аз и Шепата намръщено започна да оглежда контролното табло.

- Дявол го знае. Ами ето, то си показва, че е около една трета, но за колко ще стигне това...

- Ще можем ли да облетим Долината покрай склоновете или не?

Той сви рамене.

- Не зная, Химик.

- Добре, тогава давай покрай този водопад - реших аз. - Хем ще разгледаме, какъв е този завод, в който живеят военните. А след това веднага нагоре. Това нещо може ли да се издига вертикално?

- Аз не зная - повтори той. - Няма значение, във всеки случай ще полетим нагоре, било вертикално, било на зиг-заг.

- В такъв случай, давай нагоре, партньоре!

- Аха.