Андрей Левицки Оръжията на Зоната

Глава 5

Оказа се, че водопадът не е голям, водата се лееше в малко езерце от дупки на височина около двадесет метра над земята. Над отворите имаше естествен полукръгъл навес, засипана с пръст каменна козирка с широчина три метра. Върху нея растяха храсти, няколко малки дръвчета и имаше голяма желязна будка с плосък покрив, плътно прилепнала към склона.

- Какво е това, изглежда интересно? попитах аз. Не беше възможно хеликоптерът да бъде приземен върху козирката, а долу, до езерото, бродеше стадо глигани, така че полетяхме по нататък. Наложи ми се да потисна желанието да разстрелям мутантите с картечницата, за погледам как грамадните им туловища се разпадат, като топки сняг ударени в бетонна стена.

Вертолетът се тресеше, а понякога започваше да се люлее, накланяйки опасно закръгления нос. Но все пак не падахме, а летяхме и летяхме по-нататък, в общи линии, точно накъдето искахме. Отдолу се разкри циментирана площадка, от която започваше прав асфалтов път - заедно приличаха на главна буква Г. Изведнъж тази картина ми напомни за нещо, нещо видяно неотдавна... Дори затворих очи и опитах за си спомня, но така и не успях.

- Заводът - съобщи партньорът.

Асфалтовото шосе водеше към вратите на голяма сива сграда, бетонен куб в редица с още два такива. Между тях се извисяваше тясна постройка с дървена стълба. Косо от върха й, като трос, крепящ мачта се точеше конвейер, ограден с желязна решетка, долният му край изчезваше в отвор под покрива на една от сградите. На теснолинейка между цеховете имаше няколко неподвижни вагонетки - на едната даже бяха останали подредени на пирамидка стари сиви тухли от сурова глина, неуспели да преминат термообработка, - а по-нататък, между задната стена на крайния цех и склона започваше глинената кариера, приличаща на фантастичен лунен пейзаж или декор от „Fallout-3: Eternal Returning”, която играех като студент.

- Можем да кацнем върху покрива на цеха - предложи Никита. - Ей, там, до преобърнатия електрокар. Интересно, как е попаднал там...

- Не, няма да кацаме - казах аз. - На покрива има аномалия, не я ли виждаш, или какво?

В ляво от кара въздухът искреше слабо и сякаш се пенеше: там се беше притаила жарава.

- И освен това, тук живеят военните - добавих аз и като потвърждение на думите ми от прозорците на цеха отляво се изстреля струя дим.

- Махай се, Никита, встрани! - закрещях аз.

Партньорът изруга: вертолетът се наклони, вдигайки плазовете за кацане почти към небето, и гранатата прелетя пред предния капак, така че на мен дори ми се стори, че за миг видях нейният хищен силует със заострения връх.

През грохота на винта не чухме звука от изстрела, още повече че и двамата бяхме с антифони на главите. Но аз забелязах как от другия цех изскочиха няколко човека и започнаха да стрелят нагоре.

- Хайде, махай се от тук! - повторих аз.

Когато и водопада и завода останаха назад, Никита поведе вертолета покрай склона, но като погледна към един датчик на таблото, каза:

- Сигурно няма да стигне да облетим цялата Долина. Макар че дявол го знае, може и да стигне. Все едно, хайде да опитаме да се вдигнем сега, за да си нямаме проблеми, ако горивото свърши.

- Давай - съгласих се аз. - Само че контролирай положението, за да не стане така, че да свърши, когато сме над облаците.

- Контролирам го, контролирам го - отговори той. - А какво е това ей там, виждаш ли?

Отпред по курса, плътно до склона се издигаше скала, на върха на което растеше самотна ела. Скоро стана ясно, че по-нататък има още една скала. Между тях проблясваше вода: от три страни защитено от скалите малко езеро. Това, че не е дълбока стана ясно, след като видяхме по средата на езерото къщички на колове о дървета между тях.

- Дали има някой там? - попитах аз, вглеждайки се, но не забелязах никакво движение.

- Шепата поклати глава.

- Изглежда безлюдно.

Прелетяхме покрай скалите и тогава партньорът каза:

- Добре, сега наистина трябва да се издигнем.

Той завъртя нещо върху контролното табло, хвана ръчките и хеликоптерът започна да се издига.

* * *

Намерих няколко спец дажби в сандъка зад седалката, отворихме един и започнахме да закусваме.

- Спомняш ли си Чукача? - попитах аз, докато отхапвах парче варено месо от плоско кубче. - Този, който бойците от Дълг едва не го затриха, когато се връщаше от Тъмната долина? Знаеш ли как загина?

- Ъхъ - премляска Шепата докато гризеше сухар. - Всъщност, да, помня, но не зная как е загинал.

- Заради изхвърляне. Не е успял да се скрие, бил е на брега, когато е започнало, и от уплаха се хвърлил в реката. Не в Припят, в някакъв приток. Стигнал до дъното, хванал се там за някакъв корен и издържал, доколкото му стигнал въздуха. След това изплувал, а изхвърлянето, разбира се, точно тогава бушувало. Добрал се криво ляво до брега, паднал и загубил съзнание. След това, сталкери, които отивали при Пушача, го открили случайно. Донесли го до там, Чукача дошъл на себе си, но когато се изправил, едва не паднал отново. Казвал, че краката не го слушат. Но нямало страшно, ще се раздвижи, ще се поразходи...Е, тръгнал, само че краката му не се сгъвали в коленете. А след това пак паднал, вдигнали го, сложили го в едно кресло. Той се изплаши, опитал да се изправи - не ставало. Парализата стигнала до бедрата му, а после и до кръста. След това още по-нагоре. Тогава той съвсем се паникьосал, започнал на крещи, Долдън му бил амфетамин, но нямало полза. В крайна сметка, след няколко минути Чукача можел да движи само устните си, а след това умрял; сърцето му спряло...

- Значи, ти мислиш, че с пилота се е случило същото?

Всмуках желе от пакетчето и изтрих устни с длан.

- Най-вероятно. Попаднал е в изхвърляне с вертолета, и върху него е въздействало по този екзотичен начин, както върху Чукача тогава.

- Може би - Шепата изхвърли опаковка от рибно филе през отвора на мястото на вратата до мен и добави: - Този е бил турист-ловец.

- Кой-кой?

Той се усмихна с чувство на превъзходство.

- Ама ти не си ли чувал за тях, а? Ти си като един... бисер в мида, Химик. Охлювче. Свил си се в себе си, само си броиш артефактите, когато ги намерим, ровиш се в тях и не виждаш света наоколо. За изчезналия взвод не знаеше, за Картографа също и, оказва се, за туристите.

- И какво от това, просто не си разпилявам вниманието по разни глупости. Но пък съм специалист по артефактите.

- Тези сведения не са глупости, щом ни помагат. Накратко, напоследък при нас започнаха да се появяват някакви, като туристи. Ясно е, че накъде в Кордона е организиран проход, и някой от лагера се е договорил с военните... И ето сега пускат в Зоната ловци на мутанти. Не такива, като нас, които живеем тук и кротко си изкарваме парите, а именно туристи: идват, пострелят по кучета и глигани и обратно с трофеите. А понякога ловуват контрольори и кръволоци, представяш ли си? Неотдавна чух, че хората, които въртят туристическия бизнес, започнали да предлага нова услуга: лов от вертолети. Така че това може да е такъв вертолет, нали? Или с ловец, или с инструктор, все още изпитателен.

- Може би - съгласих се аз. - Важното е, че взехме този вертолет. Как сме с горивото?

- За сега стига.

Замълчахме и предъвквахме съдържанието на спецдажбата. Под контролното табло между седалките висеше поставен в пластмасова рамка портрет на мъж в хубав костюм. Имидмейкърите го бяха заставили да направи физиономия на волеви човек, готов само със силата на мисълта си да реши всички проблеми в държавата; всъщност, на мен ми приличаше на човек, който след като току що е ограбил павилион, е видял полицейския патрул на ъгъла и сега напрегнато мисли, да се предава ли, или да опита да избяга.

- Ама какъв кривоврат е вашия - жалостиво каза Никита и посочи с носа на обувката си в портрета. - Нашият е красавец... от този... е по-представителен.

- То след предишния ви гоблин всеки ще изглежда като Василиса Прекрасна.

- Не, но все пак...

- Шепа, и двамата са едни и същи ухилени маймуни - казах аз. - Заради техните си интереси ни развалиха приятелството и ни обработват мозъците през телевизиите, вестниците и разните радиостанции.

- Та нали ние сами сме си ги избрали.

- Избрали сме ги, такива са ни ги предложили. Все едно е кого ще избереш, там всички са морални изроди.

Той възрази:

- Е, ти преувеличаваш.

- А, не. Всичко е така нагласено, че свестния добър човек да не може да се издигне до върха. С времето системата се е устроила по този начин от само себе си: за да направиш кариера в политиката и да станеш истински значим, понякога трябва да извършваш лоши постъпки, иначе няма да се издигнеш. Политиката - това е такава среда, която изхвърля от себе си нормалните хора, като вода стиропор. Така че порядъчния човек просто не попада в това, което се нарича „висш елит”. Това е теоретически невъзможно, точно като точа, че ти не можеш да дишаш под вода без акваланг.

Ние намръщено и дълбокомислено размишлявахме върху съдбите на държавите и света като цяло. Казах:

- По принцип, на истинските мъже след добро хапване им се полага да поговорят за политика, но хайде да не е за лошо. Виж, колко тихо и спокойно е тук, така че отпусни се, и се наслаждавай.

Хванах се здраво за края на отвора на мястото на избитата врата, надвесих се и погледнах надолу.

- Е, какво? - попита Никита.

- Сега изобщо нищо не се вижда, Къде се намираме?

Топлия вятър духаше в лицето и развяваше косите. Под хеликоптера имаше само пясъчно жълта мъгла - нищо повече. Шепата отвори вратата от неговата страна и също погледна надолу, а след това и настрани.

- Май преди малко се виждаше склона - произнесе разсеяно той. - Съвсем преди малко, когато намерихме кльопачката и започнахме да ядем. Къде изчезна всичко?

Въртяхме глави, надвесвахме се, опирахме чела в предното стъкло: не, вертолета плуваше в плътна мъгла, и освен нея, наоколо нямаше нищо друго.

- Но ние все още се издигаме, сигурно е! - увери ме партньорът. - Ето, и по приборите виждам...

Аз възразих:

- Така, може би, не трябва да продължаваме? Иначе ще си летим и летим през тази пикня, докато горивото не свърши.

- Ама не е възможно тази мъгла да продължава до безкрай! Как така? Не вярвам в това, тъпотия някаква е, не вярвам! Скоро трябва да свърши, ще видим нещо и тогава ще решим...

- Ти да не си Станиславски, че да вярваш или да не вярваш - прекъснах го аз. - Може и да не е до безкрай, но нали виждаш: от всички страни е едно и също, и ако това продължи още известно време ...

В този миг светът се преобърна с краката нагоре.

* * *

Първо ме подхвърли, после ме притисна към креслото. Двигателят забръмча накъсано, застена, кашляйки ситно. Жълтата мъгла се плисна и се раздвижи - и се разсея, разкривайки повърхността на земята съвсем близо.

- Спирачки!!! - закрещях аз, забравил от изненада, че не сме в автомобил. Стиснах подлакътниците, инстинктивно затвори очи и веднага ги отворих. Никита се опитваше да управлява, хеликоптерът се мотаеше от страна на страна, а след това опашката се вирна нагоре, но престанахме да падаме.

Партньорът се облегна в седалката. Хълмът, в който почти се врязахме, потъна надолу, машината се понесе над върха му, закачи тревата с плазовете, наклони се и забави скоростта - пред нас се разкри малко блато.

Вертолетът полета още малко и започна да се спуска. Шепата изтри потта от челото си с мръсния си ръкав.

- Едва не се блъснахме! какво беше това , Химик?

- Ако пространството тук е такова... сферично, то изглежда че ние прелетяхме вътрешността от повърхността на кълбото през центъра и се върнахме обратно надолу. Какво правиш, кацаш ли?

- Как така - от повърхността на кълбото? Да, кацам, нещо против ли имаш? Трябва да си отдъхна. Тук, като че ли...

- Тук като че ли е пълно с ръждиви коси.

Тласък - плазовете докоснаха земята.

- Е, добре - казах аз. - Няма значение, вече кацнахме.

* * *

- Къде сме попаднали? - попита той.

- Според мен, някъде в северната част на Долината - погледнах откъм моята страна. Недалеч от селото. Май видях това място, още докато пътувахме с каруцата.

- И как си го запомнил? - скептично се осведоми той.

- С главата, Никита, с главата. Ето, виждаш ли трите тополи? - аз посочих наляво, където в края на блатото растяха високи прави дървета. - те ми се набиха в очите. Само че тогава, разбира се, не забелязах ,че тук е и това интересно блато...

Всъщност, интересно бяха два факта: повърхността беше покрита с ръждиви водорасли, а близо до тополите слабо искреше не много мощна въртележка. В сухо време е трудно да се забележи аномалията, затова и много хора попадат в нея, но колкото повече влага има в атмосферата, толкова по-добре се вижда тя. А тук имаше толкова влага, че въздухът над въртележката сякаш се пенеше и извиваше в блестящи кръгове и фунийки на смерчове, които с тихо бучене непрекъснато се въртяха от центъра й към краищата, избледняваха и се разтваряха.

Въртележките нямат ясни граници, но ми се стори, че тя виси на около метър над блатото, по което се стелеха ръждиви коси.

- Тук е някак си непривично - забеляза партньорът, поглеждайки към мен, и аз кимнах.

Понякога ръждивите коси приличат на лиани, а понякога на бръшлян или лоза. Във всеки случай това мутантно растение-паразит или виси от клоните на дърветата като мъхести въжета, или облепя камъни и стени на руините като бодлива брада... Но все още никога не бях виждал, косите да се стелят по земята, или, в конкретния случай, по блатото.

- Нова разновидност ли е, или...? - попита Никита, като допираше подметките си в плазовете на вертолета.

- Не знам. Повече ме интересува ей онова - посочих в посока към въртележката. Около нея се виждаха малки червени петна - четири артефакта, да откъм нас и два отстрани. Между аномалията и тополите можеше да има и други, но през струящия въздух и вихрите не можех да ги видя.

- Кръвта на камъка?

- Аха. Още ли те боли рамото?

- „Още”! Така тупти, особено вечер, че няма спасение. Аз просто си търпя, мълча си за това...

- Ами, ето. И аз все още имам неприятности с гърба. А няма да е лошо и Злия да го полекуваме.

- По-добре недей - възрази партньорът. - Не говоря за Злия, а за артефактите. Как ще се добереш до тях през косите?

- А ти се вгледай. Те не лежат по цялата повърхност, а образуват нещо като лабиринт. Виждаш ли, че от към въртележката има проход? През него може...

- Опасно е , Химик. Веднъж коси за малко да се омотаят около китката ми, едвам ги махнах. След това цяла седмица ме болеше, повече, отколкото рамото сега. Зарежи ги, хайде да излитаме...

- Машината стабилна ли е, да не пропадне?

- Изглежда стабилна - неохотно отговори той. - Химик, и къде ще ги сложиш? Нима ще ги носиш в ръце?

- Забравил си, партньоре.

Аз свалих куртката си, разхлабих ремъците на гърдите си и свалих от гърба си контейнера, който бях намерил в къщичката на склона. Той се състоеше от дванадесет квадратни клетки, т.е. метални кутийки, вградени в обща гумена основа, страна до страна, така че да образуват нещи като пчелна пита, и всяка беше затворена с придвижващ се настрани метален капак с отделна ключалка-фиксатор.

- А, ами да... - провлачи разочаровано Никита. - Тва съм го забравил.

Обходих вертолета, който стоеше върху островче твърда земя посред блатото, притиснах контейнера към гърдите си и казах:

- Стегни ги, неудобно ми е сам.

Той стегна токите на ремъците до лопатките ми, и сега горния край на контейнера се оказа на височината на адамовата ми ябълка. Седнах на плаза, свалих обувките си, навих крачолите до колене и ръкавите до лакти. Оставих обувките в хеликоптера, изправих се, помахах с ръка и прекрачих края на островчето.

Блатото не беше голямо, от центъра, където кацна вертолета, виждахме края му във всички посоки, но то се оказа по-дълбоко, отколкото предполагах. Напразно си навивах крачолите: топлата киша веднага стигна до коленете ми, а след това и до средата на бедрата. Спрях. Ръждивите коси бяха точно пред мен, стелеха се като по твърда земя. Но вляво, където слабо проблясваше мътна вода, се виждаше проход и аз се насочих натам.

Дъното под босите ми стъпала беше меко и неприятно хлъзгаво, сякаш вървях по гърбовете на хиляди жаби. От време на време отдолу се вдигаха мехурчета, промушваха се между пръстите на краката ми и се пукаха около мен. Преминах през свободната от косите ивица, заобиколих туфа, от която стърчеше бодлив храст, и видях, че по-нататък, между мен и въртележката, косите заемат цялата повърхност, освен малък участък, покрит с кръгли червеникави листа, плоски и пухкави, лежащи неподвижно на повърхността. Между тях стърчаха бледо-розови цветчета - някаква разновидност на водната мента.

Заетата от растенията област беше единственият път към въртележката и тръгнах натам, като внимателно разгребвах листата пред себе си. Бръмченето на вихрите над аномалията стана по-силно и вече усещах потока топъл въздух идващ откъм нея. Листата се поклащаха и шумоляха. Не ги късах от проточилите се от към дъното им стебла, а само ги отмествах встрани, оставяйки след себе си широка следа, която изчезваше, когато листата се приплъзваха обратно.

Около аномалията имаше ивица вода, свободна и от ръждиви коси, и от всякаква блатна растителност. Въртележката припукваше и тихо свистеше, разпространявайки вълни топъл въздух. До нея имаше три метра, и на метър от нея, т.е. почти плътно до границата, до която всеки опитен сталкер би се побоял да се приближи, проблясваха три артефакта наречени „кръвта на камъка”: два пред мен, третия по-наляво.

Когато достигнах до средата на обраслия с мента участък, аз се огледах. Никита стоеше до хеликоптера с пистолет в ръка, държеше се за вратата и напрегнато гледаше към мен. Кимнах му, обърнах се, направих крачка и замръзнах.

На голямо листо пред мен имаше жаба. Пъпчива, бледо-зелена и също много голяма. А на още едно листо, точно в центъра, като пържола в чиния, лежеше голям морски таралеж.