Андрей Левицки Оръжията на Зоната



страница17/28
Дата15.07.2018
Размер1.6 Mb.
#75606
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   ...   28

Глава 7

Мушнах се в храстите, които растяха покрай поляната, спънах се в корен, паднах и се хлъзна в недълбок овраг. Затаих се там легнал странично и покрих лицето си с длан извита като лодка. Носът ме болеше неописуемо, от очите ми дори бяха потекли сълзи. И челото - за пръв път ми се случваше нещо такова, да ме боли челото, по-рано считах, че там няма какво да боли. Пробождаше ме в ребрата, а в лявото рамо нещо неприятно прищракваше, всеки път, когато си движех ръката.

От към площада се чу шум от двигател, усили се до рев и утихна: някой премина по пътя наблизо. Раздаде се вик, след това звук от автоматен откос. Отново всичко утихна за кратко, след което на другия край на колхоза зачаткаха чести изстрели. Но наблизо не се чуваха стъпки: рокерът не ме преследваше, сигурно се е измъкнал от стаята през задната врата и е излязъл на двора зад къщата.

Чу се познат глас. Аз се вслушах, станах залитайки и се измъкнах от оврага.

По средата на улицата вървеше Никита с „вал” в дясната ръка и браунинг в лявата. Той леко провлачаваше единия си крак, ризата му беше разкъсана от рамото чак до кръста, но партньорът изглеждаше напълно бодър. Вървеше бавно, гледаше съсредоточено пред себе си, вслушваше се в звуците и беше видно, че е готов да стреля всеки момент.

- Искаш да умреш самотен, ли? - попитах аз и стъпих на пътя.

Цевите се насочиха към мен и в същия миг той извика:

- Химик!


- Спокойно, спокойно... - аз се вгледах в полуразрушената къща за гърба на Шепата: дали не се вижда някъде страшния рокер.

- Значи така! - каза радостно той. - Жив си! Така си и знаех, че си жив. А ето, че и аз...

- Да ти се намира някаква цев? - попитах аз докато се приближавах.

- Втория „вал” остана в кабината - виновно отговори Никита, подаде ми „хай пауера” и извади от кобура друг.

- А къде е вертолетът?

Тръгнахме към площада, но аз продължавах да поглеждам към къщата.

- Горивото свърши, така че го приземих зад колхоза. Оказа се, че там все още имат работещ трактор, и за това го приземих до него, за да може да го изтеглим някъде, ако се наложи. Нали забеляза, че на плазовете има колела? Ти какво гледаш през цялото време?

Аз отговорих:

- В онази къща остана един мъж ... Едва не ме уби.

- Там няма никой. Когато минавах покрай нея, проверих за всеки случай, за да не ме застрелят в гръб. Пусто е.

- Значи той наистина е изскочил през задната врата и е отишъл някъде по неговите си работи...

От към площада се донесе звук от продължителен откос, непривично силен и в същото време тежък и приглушен. Когато замлъкна, се раздаде пронизителен крясък.

- С какво стрелят? - учуди се Шепата. - Някак си е прекалено силно...

Отстрани забоботи двигател.

Ръката на партньора трепна, заглушителят на „вала” описа къса дъга и изплю няколко куршума в изскочилият от храстите край пътя мотоциклет. Не такъв, върху какъвто се бях стоварил аз, а с открит кош и с обикновено ветроупорно стъкло. В коша нямаше никой, а на мотоциклета - познатата военна униформа и черен шлем. Войникът държеше кормилото с една ръка, с другата пристискаше към хълбока си „узи”, с което вероятно се канеше да ни застреля, веднага след като машината смачка храстите и излезе на пътя, - но закъсня. Ветроупорното стъкло се разпадна, след това куршумите пробиха шлема. Войникът се свлече наляво, мотоциклетът се понесе точно срещу нас, кошът се повдигна. Никита стреля отново с наведена цев. Предното колело се взриви и мотоциклетът все едно се натресе на бетонен блок, като тези, с които завършват глухите линии: рязко се преобърна, кормилото се вряза в земята, задната част се вдигна. Мъртвият войник падна, машината се прекатури през него и рухна на земята.

Задното колело продължаваше да се върти с тихо свистене. Кашляйки и разгонвайки с длани вдигналият се прах, ние обиколихме мястото на аварията. Наведох се в движение и взех „узито”. Компактно, удобно - добро оръжие. Хванах го с дясната си ръка. а в лявата държах браунинга.

-Яко оръжие са направили евреите - одобрително промърмори Никита, поглеждайки автомата.

- Така си е- съгласих се аз. - Мъдростта на Торите не пречи, напротив...

Партньорът важно поясни:

- Падна ти се мини варианта, трябва да тежи под три килограма. А темпа на стрелбата е почти хиляда в минута, радвай се. Виж, има ли патрони?

Прахолякът леко се разнесе и започна да се вижда по-добре. Извадих пълнителя, повъртях го с пръсти и казах:

- За тридесет и два е. И е почти пълен.

- Какво ти е на носа?

- Счупиха ми го, според мен. Там, в онази къщичка имаше някакъв страшен дивак, Никита. Беше в коша на мотоциклета, върху който паднах, а след това така ме тресна, че...

Отпред на площада отново затрака картечница, но така че земята под краката ни се разтресе.

- Що за машина имат тези? - изуми се Никита. - Като че ли звукът ми е познат, само че... Не, дявол ме взел! Не може да бъде, да са докарали тук...

Изстрелите стихнаха, раздаде се бучене на двигател. Ние се движехме с вдигнато оръжие, не много близо един до друг, но и не много далече. Пътят пред нас завиваше, така че трактирът не се виждаше, а само края на площада.

- Значи войниците са дошли по-рано - каза Шепата. - Още сутринта. Едната група е тръгнала за вертолета, втората - тук. Излиза, че ние този капитан Пирсняк много сме го ядосали тогава.

- Ти го ядоса - възразих аз.

- Добре де, аз. Той, изглежда, че наистина е болен психар: решил е да избие цялото село за отмъщение.

Аз казах:

- Идват насам.

Бученето се превърна в рев и на пътя се показа машина. Видяхме, че кабината е както на джипа, с листове броня на мястото на предното стъкло. Отзад нямаше каросерия, а само желязна рама. Точно зад кабината стърчеше стойка със седалка, в която седеше някой, пред него имаше картечница с двойка толкова дълги цеви, каквито не бях виждал през живота си.

- Ай, я! - закрещя Шепата. - Та това е КПВТ! Танкова, сдвоена!

Стреляхме едно временно с всичките четири оръжия. Куршумите затракаха по желязото, машината рязко се отклони встрани, фигурата на седалката залитна и аз познах капитан Пирсняк. Той се наведе напред и напъна с гърди - цевите, и двата по метър и половина дълги, се завъртяха.

- Изчезвай, Химик!

Металната лента, която лежеше отстрани върху капака на кабината, се разтресе и със скърцане започна да потъва в лентоприемника. Улицата се изпълни с грохот, в сравнение, с който всички предишни звуци, които бях чувал по време на престрелки, ми се сториха бръмчене на омаломощен комар.

Скочихме в различни посоки, а пътят между нас се взриви, когато противотанковите куршуми с калибър четиринадесет и половина милиметра се врязаха в него. По някаква причина капитанът избра точно мен и започна за завърта картечницата в моята страна. Оглушен, ошашавен, аз се хвърлих към храстите, слабо разбирайки какво се случва, скочих чупейки вейки, като бягащ от страх от пусия дивеч, се врязах в оградката, съборих я, видях пред себе си кладенец и скочих в него, захвърляйки оръжието си.

Не, на потънах в дълбоката тъмна вода, все пак ми стигна ума да се хвана за веригата: преди да прескоча през ниския край успях да забележа, че тя е размотана и виси от въртока, закрепена с горното си звено към забито в него „ухо”.

Веригата зазвъня и се заклати. Аз се опрях с крака в кръглата стена, притиснах гръм към в срещуположната част на широката каменна тръба и увиснах неподвижно. Наблизо нещо се взриви и запращя и аз изведнъж разбрах, че сам съм се набутал в капан: Ако Пирсняк улучи въртока, той неминуемо ще се счупи, превръщайки се в трески и прах, които ще паднат долу заедно с веригата и този, който виси на нея.

Но в този момент изстрелите замлъкнаха. Не си спомням каква е скорострелността на тези чудовища, сигурно някъде около петстотин в минута. А в лентата се зареждат четиридесет патрона, т.е. тя трябва да свърши примерно след пет секунди непрекъсната стрелба... Ами да, някъде толкова и беше минало. Макар че сигурно там при него ома и резервна, и то не една, но нали все пак ще трябва да я поставя в лентоприемника...

Грохотът, който все още кънтеше ушите ми, постепенно утихваше, отстъпвайки място на звуците от околния свят.

Шумът от двигателя се отдалечаваше: машината с капитана заминаваше. Когато той стихна окончателно, настъпи пълна тишина - нито единични изстрели, нито викове, нищо. Почаках още малко, здраво опрях подметките си в хлъзгавата зидария и започнах за се измъквам.

* * *


Създаваше се впечатление, че през площада, без да подбира пътя, е преминало стадо побеснели бизони, а на гърбовете им са яздели полудели индианци с крупнокалибрени пушки и са стреляли по всичко, което им е попадало пред очите, а освен това са хвърляли и пръчки динамит. Всички къщи освен трактира бяха разрушени, оградите съборени, растящите в дворовете ябълки и акации бяха или прекършени или загубили по-голямата част от короните си. Сред ямите и буците изрината от мощните колела пръст лежаха няколко неподвижни тела, на мъже и на жени.

Прехвърлихме се през поредния ров и видяхме как между развалините към площада бърза Уилям Блейк с малък дамски пистолет в ръце. След няколко крачки той спря наведе се и вдигна от земята автомат. Радостно махна с него и побърза нататък, към трактира.

Постройката събуди в паметта ми черно-белите фотографии от Киев след оттеглянето на фашистите. Не, тя не беше напълно разрушена, но бронебойните четиринадесет милиметрови патрони бяха украсили фасадната стена с дупки, в които можеше да промушиш ръка, а през някои дори и да преминеш. Прозорците бяха загубили правоъгълната си форма, превръщайки се в разкривени звезди с трошащи се участъци от стените по ъглите. Входната врата беше станала на решето и пред очите ни, разклатена от течението, се откъсна от пантите, постоя изправена за секунда, сякаш размишлявайки на къде да падне, и рухна навън пред краката на Уилям. Той погледна към нас и влезе в трактира.

- Лоша работа - каза Никита докато премяташе автомата през рамо и прибираше „браунинга” в кобура.

Той се предпазил от изстрелите на танковата картечница скривайки се зад голям дървен стълб. Впрочем, според партньора ми, след като отскочил от пътя, Пирсняк дори и не погледнал към него, а се съсредоточил върху мен.

Щракнах предпазителя на цевната кутия и мушнах „узито” под колана на гърба си до „браунинга”. Влязохме в трактира и спряхме, разглеждайки просторното помещение, цялото пронизано от наклонени лъчи светлина, леещи се през дупките. Подът беше осеян с отломки от мебели, сред които лежаха няколко тела. Уилям приклекна до едно, мърморейки на английски, обърна го с лицето нагоре и изведнъж отскочи и изпусна автомата. Тропайки по дървения под се хвърли в ъгъла и се преви на три ката. Когато звуците от повръщането станаха малко по-тихи, аз повиках:

- Иля Лвович, къде сте?

- Лвович! - силно повтори Шепата. - Ей, дядо!

Нещо зашумоля, след това изскърца, и ние видяхме в далечния край на помещението, до стълбата към втория етаж - сега тя приличаше на скелет на музеен динозавър - голям квадратен люк. Капакът беше отворен, от тъмния отвор се показа глава с рижи кичури, след това рамене, а после Иля Лвович се появи целия, като притискаше към гърдите си трилитров буркан. В другата си ръка носеше три чаши. Старецът закрачи по пода, като внимателно местеше краката си, стигна до прозореца до нас и постави буркана върху засипания с мазилка перваз. В буркана, затворен с метална капачка, върху която с ластичка беше пристегнато парче целофан, се плискаше нещо мътно-бяло, а в една от чашите имаше синьо-зелена консервна краставичка, подпухнала от старост и марината. Иля Лвович скъса ластичката, махна целофана и капачката, и напълни две чаши с течност, всяка до около половината. Извади краставичката и въпросително погледна към мен. Аз кимнах. През това време от люка се показа Настася Петровна, а след нея и още две глави, но старецът не им обърна внимание. Той разчупи краставичката на три част и даде на мен и на Никита. Напълни третата чаша. Ние ги вдигнахме, изпихме ги, след което аз се задавих, а Никита, който вече можеше с удоволствие да употребява напитката на Иля Лвович, пъхна краставичката в устата си и започна да дъвче, така че на всички страни се разлетяха пръски марината. Аз си поех въздух и отхапах парченце, а старецът само поднесе своето мезе към носа си и силно пое въздух.

- Зли!


Обърнахме се. На вратата се появи Маряна, цялата в мръсотия, сигурно беше лежала някъде в канала, докато се е крила от обстрела. Уилям, който беше престанал да си облекчава стомаха, възкликна нещо и тръгна към нея. Момичето хвърли поглед към нас, погледна към войника и се отправи към стълбата.

- Cautiously! - извика той, бързайки след нея. - Внимание! It can collapse!

Но стълбата не колапсира, т.е. не се разпадна, а само се разклати, когато Маряна, а след това и развълнувания Блейк, започнаха да се изкачват по нея. Тя се обърна, каза му нещо, а младежът изведнъж поривисто я прегърна и се опита да я притисне към себе си. Няколко мига Маряна неуспешно се съпротивляваше, след това успя да го оттласне и го зашлеви по бузата. Блейк ахна и притисна ръка към лицето си, а тя се обърна и продължи да се изкачва нагоре.

През това време старецът ни наля по още веднъж, ние го изпихме, след което Никита замислено каза:

- Значи, такива ти ми работи, Лвович.

Петима от изпълзелите от подземието хора под ръководството на Настася Петровна започнаха да избутват телата към вратата. Аз отказах да пия трети път, а Шепата и старикът изпразниха по още половин чаша, доядоха краставичката, след което стопанинът отнесе буркана в кухнята.

Раздаде се дрезгав глас, на горния край на стълбата се показа Злия - само по панталони, с бинтове около торса и гърдите. Челото му също беше обинтовано и сталкерът приличаше на ранен матрос, който бойните му другари изнасяха от бойното поле. Маряна и Уилям поддържаха Злия от ляво и от дясно, а той ги беше обхванал през раменете.

- Къде бяхте? - заплашително попита сталкерът, когато разпозна мен и Шепата. - Тук за малко не ни изпозастреляха всички, докато ви нямаше!

След тези думи главите на хората, които бяха в помещението се обърнаха към нас. Аз казах:

- Зли, за сега ние не сме се съгласявали да ви ставаме охранители.

Той отвори уста, като явно се канеше да ни наругае, но така и нищо не каза, само се намръщи, докато му помагаха да слиза по клатещите се изпочупени стъпала.

През това време Иля Лвович, който се беше върнал от кухнята и дал указания на тези, които разчистваха отломките, и се приближи към нас.

- Позволете да ви прегледам носа, младежо - каза той, пристъпвайки към мен.

Аз се обърнах с профил към него и старикът внимателно докосна раненото място с два пръста. Помръдна го - аз за малко не се дръпнах, но успах да се сдържа.

- Не, не е счупен - каза Иля Лвович. - Синината, да дълго време няма да мине, но все пак не е счупен.

- Това е добре - зарадвах се аз и в този момент се сетих за контейнера си.

Свалих го, отворих капаците на трите клетки и попитах стареца:

- Имате ли бинтове?

Той разтвори ръце.

- Само чисти парцали, изварени. Използваме ги вместо бинтове. А какво е това у вас, младежо?

- Кажете им да донесат тези парцали. - аз клекнах и поставих контейнера, така че той да може да види съдържанието на трите клетки. - Това са артефакти, наричат се кръвта на камъка. Добре заздравяват раните. Един за мен, един за моят партньор, един за Злия.

Накиснахме в самогона нарязаните на дълги широки ленти парцали-бинтове и ги сложихме на перваза, след което ми донесоха голяма строителна ръкавица, а Настася Петровна намери в кухнята фолио, което някога са използвали за печене на месо. Намотах фолиото на китката си, върху него надянах ръкавицата, внимателно взех единия артефакт, сложих го върху миришещия на самогон бинт и го завих. Когато спирта попадна по повърхността му, червено-кафявия къс с размери на юмрук сякаш трепна, едва доловимо засъска и леко се набръчка.

- Сега трябва да побързаме - казах аз и се изправих. - Зли, къде ти е най-сериозната рана?

Изясни се, че е на левия му хълбок. Вдигнах артефакта и го притиснах към раната.

- А-а! - завика сталкерът и опита да се отдръпне, но Никита, който беше наясно, го удържа на място.

- Търпи, Зли - казах аз. - Като пораснеш, още по-зъл ще станеш.

Омотах торса му, така че артефактът да остане притиснат към раната, завързах го и се отдръпнах.

- Гори ме - оплака се сталкерът.

- След половин час ще мине. А до утре сутринта раната наполовина ще се затвори. По това време артефактът съвсем ще се раздуе, все едно че... е всмукал в себе си болката ти. След това от него няма да има никаква полза, свали го внимателно и го изхвърли - а най-добре го закопай. И на всички останали твои рани той също ще подейства добре, разбира се, не така, както на тази, но ще ти стане по-добре, ще видиш.

Вторият артефакт го превързахме към рамото на Никита, а третият - на мен, на гърба ми. По време на цялата процедура Злия стоеше до прозореца с берданата в ръце и внимателно гледаше навън.

- Страхуваш се, че веднага могат да се върнат обратно, ли?

- Могат - потвърди той. Точно в момента, или през нощта, или утре... При Пирсняк няма как да разбереш какво ще му хрумне в болния мозък всяка минута, успях да се наобщувам с него още, когато бях в отряда им като Сусанин. Добре, за сега не се виждат - да излезем на чист въздух, да поговорим. Марянка, направи ми патерица, Уилям, помогни й. По-бързо, по-бързо!

Отвън ние седнахме до трактира, на края на дълбока яма с увесени крака, а Иля Лвович застана до нас.

- Това до сега беше поносимо - обяви Злия. - Пирсняк се забавлява по този начин...

- А какво ще стане, когато започне сериозно? - попитах аз.

- Какво, какво... Ще избие всички. Видяхте, че сега направиха само някакво попътно нападение. Дори не излизаха от машините. А когато дойдат пак, вече ще бъдат подготвени по-добре... Това ще е краят за всички нас, освен за жените, ако някоя сама не се навре под куршумите.

- Трябва да се изнасяме в гората - произнесе глас наблизо и ни се обърнахме. Маряна и младежът бяха донесли дървен чатал, къса дъска, чук и гвоздеи. Сложиха всичко това до прага, след което Уилям започна да майстори патерица.

- В гората и да се скрием там.

- Каква гора?! - кресна Злия и веднага започна да се ядосва. - Глупости дрънкаш, не се чуваш какви ги говориш ... глупачка! Къде видя гора? В тукашните храсталаци и заек не може да се скрие.

Маряна се отвърна като придържаше чатала, в чийто край Уилям заковаваше дъската.

- Добре де, Злия, тогава какво да правим? - попитах аз.

Той дълго мълча, гледаше в жълтото небе, мръщеше се и от време на време докосваше с длан бинтовете на гърдите си.

- А вие, момчета, с нас ли сте или не?

Ние с Никита се спогледахме. Ударите на чука стихнаха. Блейк и момичето обърнаха глави и се вторачиха в нас, Никита едва забележимо сви рамене. Аз кимнах.

- Да, с вас сме. Зли, ти не успя да видиш, но ние ей там ... - аз махнах с ръка към улицата, по която се оттегли капитан Пирсняк, - там им преобърнахме един бетеер и им разбихме два мотоциклета, а тези, които бяха в тях, такова ... убихме ги до един. Така че сега ние, както и да го усукваме, сме против тях, защото те са против нас. А щом като тук освен тях, вас и нас, няма никой друг, значи сме с вас.

- Това е добре - каза той.

- Аха, за вас е добре. А я ми кажи, не знаеш ли един такъв мъж: космат, с брада, целия във вериги и пластини. Як като бик, изглежда страшен.

- Та това е Горския! - учуди се той. - Ти какво, момче, Горския ли си убил.

- Не, Зли, той едва не ме уби. Аз едва успях да избягам от него.

- Късметлия си, казвам ти. Горския - той беше нещо като адютант на покойния генерал. Т. е. беше войник - по-рано ходеше с униформа, като всички.

- Горския е в действителност Джон Ъпдайк - чу се гласа на Уилям. - Той има такова име. Той съвместно с Йен Пирсняк умори генерал Морган.

- Той... е ням, или нещо такова? - добави Злия. - Винаги мълчи.

- Не, този Горски е просто нелюбител на думите, не знае да разговаря.

Злия разказа:

- Е, лично аз, а и никой от нашите не е чувал нито дума от него. По някакъв начин тук се бяха появили четирима с мотоциклети, а и две момичета с тях, с дънкови панталонки и с тези... с кожените сутиени. И двете блондинки. Но боядисани. Тези четиримата май не бяха и сталкери, а някакви... Е, от тези , как им казваха... рокери. Сигурно са си мислели, че е яко да се промъкнеш в Зоната през военните, с ловни пушки и пистолети и да постреляш по кучета. Даже си бяха взели оригинални револвери, като каубойските. Но не им е провървяло, не зная по какъв начин, но бяха попаднали тук, в Долината. А по това време Горския не седеше в лагера при военните, повече се мотаеше из горичките наоколо и ги изучаваше. Изглежда, че характерът му е необщителен, не обича да стои дълго при хората. Струва ми се, че и Пирсняк не може да го контролира в пълна степен. И ето, недалеч от колхоза се сблъскал с тези, с рокерите. Не зная какво не са се разбрали и кой е нападнал първи, но в общи линии - изведнъж се чуха стрелба, викове и женски писъци... Аз извиках нашите ловци, те бяха тук по това време, и тръгнахме натам. Когато стигнахме, всичко беше утихнало. Три мотоциклета се въргалят на земята, един го няма. Това беше точно до тополовата горичка. И ето, виждаме: шест млади тополи са отсечени. Клоновете им окастрени. Коловете, значи... бяха забити в земята. И на тях глави, да. Отрязани, разбирате ли, момчета? Отрязани и набучени на тези колове, а телата захвърлени настрани, въргалят се в оврага, и момичетата в това число. Той не беше се възползвал от тях, въпреки че жените бяха млади, а освен това и блондинки! Това е рядкост тук, нали? А той ... резнал им главите, ето ви и цялата приказка. Беше взел оръжието и заминал с единия мотор. Другите мотоциклети, които горския беше оставил, ги взехме със себе си, но после войниците дойдоха и ни ги реквизираха.

Маряна остана до вратата, а Уилям донесе на Злия груба патерица - сталкерът се изправи тежко, подпирайки се с нея, походи насам натам и пак седна.

- Та така значи - завърши той разказа си. - А къде бяхте вие, защитници? Казаха ми че вчера отнякъде се появил вертолет. След него ли тръгнахте?

- След него - потвърди Никита.

- И настигнахте ли го?

- Да, намерихме го. Беше зад горичката до склона, а пилотът мъртъв... изглеждаше като парализиран. Ние дори летяхме, и до тук долетяхме с него. С картечницата, което е монтирана на него, унищожихме бетеера, а след това горивото свърши и аз го приземих ей там, в края на полето.

- Вертоляйт? - обади се Уилям. - Уот? Дис хеликоптър? Къде той е?

Никита махна с ръка:

- Их бин хеликоптър е приземен в края на колхоза. Ин дъ енд ... дъ енд, в края на онази ферма.

Уилям кимна с ентусиазъм и забърза на там. Съпровождайки го с поглед забелязах движение до площада. Между две купчини отломки се появи голяма глава. Безумния изпъна шия, разгледа площада, видя какво се случва тук, отдръпна се и тихо изчезна.

Аз попитах:

- Зли, за какви ловци спомена?

- Това, младежо, са младите хора, които са тук при нас - чу се гласът на Иля Лвович. - Бяха четирима, а сега останаха трима, единият глиган го прободе с бивните си.

- Къде са те в момента?

- Ами ловуват. Случва се и за седмица да заминат. Бродят по долината, убиват дивеч, след това се връщат обратно. Според времето на заминаване излиза, че трябва да се появят тази вечер или най-късно утре сутринта.

- И ето с тях ще опитаме да се доберем до склада - заключи Злия.

Аз и Никита погледнахме към него.

- Какъв е този склад?

- Над водопада - обясни сталкерът, отново се изправи и тежко се подпря на патерицата, - Там се съхранява оръжие. Още в началото, когато тъкмо бяхме попаднали тук, когато аз се бутах навсякъде, тогава го открих. От там по-късно пренесохме това, което закопах в обора и което Коряг не успя да донесе. Но в склада остана много повече. Не зная чий е, но мисля че някаква групировка си е струпала голям запас, или „Дълг”. Или „Свобода”. или някоя от тъмните. А след това, значи, този схрон е бил всмукан тук по време на изхвърляне. И ето там трябва да отидем, да изнесем всичко, което можем. А после да решаваме сами да нападнем американците, през нощта, неочаквано, или да стоим тук в отбрана, но вече добре подготвени. Да се окопаем, да организираме денонощно дежурство, да направим гранатометни гнезда...

- Чакай, чакай, Зли! - прекъсна го Никита. - Нещо не разбирам. Ти казваш: в склада има оръжие, и вие и военните знаете за него. Нали така? Малко оръжие се пренесли от него, останалото и до сега си стои там. И какво, Пирсняк не е пратил свои хора да го охраняват? Или не е заповядал всичко. което е останало там да го пренесат в завода? То си стои там и чака, докато ти не отидеш да го вземеш? Нещо не ти се връзва...

- Всичко се връзва, момче - боязливо отговори сталкерът. Връзва се, защото след като първия път изнесохме оръжие от там, там някой се нанесе.

- Кой се нанесе? - попитах аз.

- Черния Сталкер го знае, неизвестно е! Не са някакви песове, не са и глигани, някой по-силен е. Втория път опитахме да се доберем до склада през нощта, за да не ни забележат военните. Китката ми беше навехната и аз стоях на седлото долу до езерото. А отгоре изведнъж вик... и две тела паднаха, разкъсани. После, буквално след секунда, трето. Аз тръгнах към козирката, там където се допира до земята, за да се изкача и да помогна... Но нямаше на кого да помагам. Защото видях още едно тяло, обезглавено, да се търкаля надолу по склона. А петият човек, който беше с нас, изведнъж се появи отгоре. Няма да повярвате - той сякаш излетя, вдигна се на метър и половина над козирката. Лицето му към мен, ръцете и краката разперени, очите опулени и на лицето му такава мъка, че ти е страшно да го гледаш. Сякаш някой го държеше отзад, но кой - не се виждаше. А по-точно никой нямаше зад него, празно, само въздух. А след това главата на този мъж хвръкна нагоре, а от шията му кръв. Честно да си кажа, изплаших се. А и какъв смисъл имаше? Ако този, който беше горе, се беше справил с петима, то с мен, раненият, беше свършено. - Той замълча, сигурно си спомняше преживеният тогава ужас, после продължи: - Чух, че и военните са имали големи загуби, когато Пирсняк е заповядал да се опразни склада. Така че те дори се боят да оставят постове наблизо. Защото до езерото изчезнаха няколко войника, значи този, който се е установил горе, се спуска понякога. Но сега ние нямаме друг изход, разбирате ли? Или ще се снабдим с оръжие, или до два дни ще ни избият. Какво казвахте, вертолет? Какъв е този вертолет. има л оръжие на него, някакво гориво?

- Ами, ей там е... започнах аз и замълчах след като видях Уилям. Той бързо се приближаваше и размахваше ръце. Падна в яма, криво ляво се измъкна от нея и забърза насам, като крещеше отдалеч.

- Деъ из но хеликоптър! Не, няма го!

- Как го няма? - учуди се Никита.

- Изобщо го няма! - потвърди Уилям, като спре пред нас. - Съвсем нема. И трактор беше наблизо, последен наш, който още уоркед - него няма. Няма хеликоптъра, няма трактора, нищо няма




Сподели с приятели:
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   ...   28




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница