Андрей Левицки Оръжията на Зоната1

Част I. ПРЕСЛЕДВАНИЯ И ПРЕСТРЕЛКИ

Глава 1

Групата на Мечока беше изчезнала някъде в района на Чернобил. А бяха добре екипирани, имаха оръжие, запаси и оборудване, и освен това всички седмина - опитни момчета, не бяха за първа година в Зоната. Но - изчезнаха заедно със самия Мечок, когото считаха едва ли не за най-добрия сталкер от тази страна на Припят.

- Я провери още веднъж - казах аз. - Два сигнала са, нали?

Лежахме в храстите на склона, в ниското бяха развалините на рухнала едноетажна къщичка и водонапорна кула. По нататък - Чернобил, зад нас - широката гладка повърхност на река Припят. Градът беше от към стръмния бряг. Противоположния, полегатия, през лятото обрастваше с буйна зеленина, но сега там всичко беше кафеникаво, ръждиво и жълточервено: опадали листа, пръст и голи дървета. И синееха малки рекички, притоци на Припят. Пясъчка, Рачата, Старика, Камъшитовата... Жалко, от тук не се виждаше баржата. Стабилна баржа беше, голяма, мощна - бях чувал, че са я използвали вместо ферибот още преди втората авария, когато се наложило през реката да бъдат превозвани тежкотоварни камиони, части от кулокранове и бронетранспортьори.

Партньорът ми Шепата отново издърпа ръкава си. Аз не мога да изтърпя носенето на ПДА на китката, все пак портативен компютър, включен в системата за локално позициониране, разбира се, е много по-тежък от обикновен часовник. Това ме дразни, през цялото време имам усещането, че нещо се е впило в китката ми, и поради тази причина почти винаги нося ПДА в джоб на раницата.

Партньорът ми включи картата, вгледа се в малкия правоъгълен екран и каза:

- Точно така е, двама са долу. И датчика за движение не реагира. Те са точно там, Химик, лежат под този хълм, Защо не ги виждаш?

И наистина - защо? В подножието на хълма няма никой. Тишина, като нощем в моргата - глуха, мъртва. Повдигайки се започнах да оглеждам с бинокъла от страна на страна. Водонапорната кула, почти цялата едноетажна къщичка, дървета, руини, стар военен камион, килнат наляво... Преди в такива често са превозвали войници, но в последно време нещо не се виждат - във всеки случай не и в движение. Възможно е, камионът все още да е изправен, дори и да има бензин в резервоара. Но, не е, едва ли...

Трябваше да запаля цигара. Вече се канех да отворя нагръдния джоб, но в последния момент премислих. Не, по-късно, обстановката е твърде неопределена. Трябва да се пуши, без да се бърза, с удоволствие, след като приключиш някакво важно начинание - а в момента то тъкмо започваше.

- Е какво, Химик? - попита Шепата - Как е там?

И тогава погледът ми улови нещо необичайно в тревата. По-точно - обичайно за Зоната, и още по-точно - характерно.

- Така, единият го виждам - казах аз. - В дясно от кулата. Облеклото му е тъмнозелено, затова е трудно да го забележиш. Но нещо с него не е наред.

Свалих бинокъла и погледнах към Шепата. Той кимна безразлично.

- „Не е наред” - мъртвец ли означава? Ами да, маркерите това и показват ...

Двата неподвижни червени маркера се появиха на екраните на нашите ПДА преди около петнадесет минути, когато доближавахме хълма. Районът около Чернобил е един от най-вредните, сталкерите не обичат да се набутват тук, защото компютрите работят ужасно. Създава се впечатление, че цялата околност е под въздействието на някаква аномалия, принципно различна от другите: за хората сякаш е безвредна, но нарушава работата на електрониката и заглушава комуникациите. Не винаги е възможно да разчетеш показанията на компютъра, цвета на маркера, който обозначава висшата органична материя, като човешката, може да се сменя от зелен на червен, все едно носещия ПДА непрекъснато умира и възкръсва; или пък изведнъж ще изчезне, а след минута ще се появи отново, но вече на километър в страни...

- Но този не е Мечока, сигурен съм, - каза партньора. - Сигналът е обикновен, без всякакви такива... добавки.

Кимнах. Пушача, нашият постоянен търговец, беше снабдил Мечока с оборудване за експедицията и му осигури седем от момчета си. За това Мечока обеща половината от добитото. Но Пушача не се доверяваше на сталкера чак толкова, че просто да го пусне, дори ако хората му съпровождат Мечока. Приборите, оръжието, припасите - всичко струва пари. Нали Мечока, след като се измъкнал от сблъсъка със зомбитата - голяма група по негови думи го нападнала в центъра на Чернобил - допълзял до бара само по панталони и скъсан потник, целият изранен... Момичетата, които работят в бара се погрижили за него, а това също са разходи: храна, лекарства, бинтове. Излизаше, че дори и дрехите, с които Мечока се отправил на път - и те принадлежат на търговеца. В крайна сметка, Пушача беше заинтересован в това, че експедицията, първо: да се върне, второ - да е със стока. Освен че беше вложил много пари, се очакваше и голяма печалба. Нали Мечока се канеше да открие не какво да е, а Полето на артефактите, за което в Зоната отдавна се разпространяваха слухове. Кълнеше се, кръстеше се, че го е видял, когато се е спасявал от зомбитата, че полето е някъде там, около Припят и че той ще го намери отново, непременно...

Пушача, разбира се, беше хванал бика за рогата и беше спазарил с Мечока половината от очакваната печалба, въпреки че сталкерът първоначално предлагал само десет процента. Ние с Шепата имахме друга работа и не тръгнахме с тях. Артефактите - това ми е специалността, аз бих се наел за спътник на Мечока, измествайки някой от хората на Пушача, разбира се и партньорът ми щеше да тръгне с мен, къде ще се дява... Но не се получи. Когато пристигнахме в бара, търговецът вече ги беше загубил: „ - С Мечока няма връзка, с момчетата също, Химик и Шепа, открийте ги непременно, аз ви се доверявам, свои хора сте, опитни, ще преминете там, където тези седмината не успяха...” . А как ревеше и стенеше, когато му казах, че за по-малко от половината от неговата половина, няма да си мръднем задниците. След това започна да ругае, заливаше ни с мръсни думи, но - нямаше как, съгласи се.

По най-прости сметки, добитото от Полето на артефактите би могло да се продаде за около четвърт милион, и заради това в ПДА, който Пушача лично беше дал на Мечока, тайно от сталкера беше добавена особена микросхема-маяк, която вграждаше в маркера му допълнителна хармонична честота. Обикновеният ПДА не подава информация на околните за това, кой е притежателят му, а само сигнализира, че някой се намира наблизо, като допълнително изпраща съответен импулс ако притежателят загине. Сега вече по компютъра на Мечока можеше да се определи, че това е точно той.

Въпреки всичко, до момента нито веднъж ме видяхме сигнали от неговия компютър. Но пък видяхме два други ...

Свалил каубойската си шапка, Шепата се обърна по гръб и загледа в ниското есенно небе. Партньорът ми е светлолик, на челото му има белег, останал от лошо обработена рана, с шест червеникави точици, следи от скоби.

- Е, какво? - за пореден път попита той, но аз не реагирах. Той все още е млад и заради това е суетлив и твърде енергичен. А в Зоната трябва да знаеш, кога да бягаш с всички сили, стреляйки по каквото ти попадне, и кога да се вкамениш и да не мърдаш, наблюдавайки окръжаващото те. Сега е точно втория случай: има ли някой там, в развалините, или няма? В тези, мамка им, руини?!

- Трупът е един, сигналите два. Значи, търси втория.

Кимнах. Датчикът за движение мълчеше, аз също не виждах някой да се придвижва в ниското. Трябва да станем и да се спуснем в крайна сметка, но нещо ме сдържаше.

- Да тръгваме вече, Химик! Омръзна ми да се излежавам тук.

- Раз-два и хайде, много си нетърпелив! - гърлено изръмжах аз. - Замълчи за малко, правя рекогносцировка.

- Какво? - заинтересова се той. - Какво правиш?

Аз само се намръщих в отговор. Явно не му достига образованието. В зоната започнах да мисля опростено, а и речта ми се измени, загрубя. Но все пак, така да се каже, интелигент съм, учих в химическия факултет, а партньорът ми веднага след училище са го взели в армията, където попаднал при десантчиците. Натикали са го там, разбира се. Казвал ми е, че даже в горещите точки е бил. От тогава са му бойните умения и вече не веднъж са ни спасявали живота.

Трябва да тръгваме, изглежда спокойно. Но защо сигналите са два, а тялото едно? Неясно е...

А това пък какво е? Повдигнах се на колене, толкова рязко, че Шепата се разтревожи.

- Какво? Какво има там, Химик?

На метър и половина височина с гръб към кулата висеше човек. Не бих се учудил толкова, ако от корема му стърчеше, да кажем, железен кол, с който някой силач е пробил и тялото и кирпичената мазилка - но не, той просто си висеше там, като насекомо залепнало на мухоловка.

Отпуснах бинокъла и погледнах към Шепата. Той вече беше застанал на коляно до мен, наклонен напред, навел глава и опрял приклад в рамото. Цевта му бавно се движеше от страна на страна. Оръжието на партньора ми не беше обикновено, а цял автоматно-гранатометен комплекс „Гроза”, който можеше да се превръща и в щурмови автомат, и в карабина, и в гранатомет, при това от първото в последното само с помощта на прост превключвател. От лявата му страна под мишницата висеше компактен „Кипарис”, вярно, със счупен лазерен целеуказател, а от ляво на колана - „Берета”.

- Какво става там? - напрегнато попита той, без да сваля „Грозата”.

- Един човек виси от кулата - поясних аз.

- А! - въздъхна Шепата след кратка пауза. - Виждам. Та това е мъртвец!

- Ами да - съгласих се аз. - Мъртвец е. Само че...

- Пфу! Ти каза: „виси”. Аз си помислих, увиснал, държи се за нещо, а той... С какво са го приковали, не разбирам?

Той отпусна автомата и седна с подгънати крака. Погледна ме въпросително. Трупове в Зоната - обичайно явление, няма нищо учудващо в това. Разбирах защо партньорът ми бърза: не само заради природната си суетливост, но и за това, че трябваше да огледаме всичко до стъмване и да се омитаме от тук по-бързо.

- Така, добре - казах аз. - Върви по дяволите, тръгваме.

Той веднага скочи. Аз също станах, заедно започнахме да се спускаме, внимателно, без да откъсваме поглед от къщата, развалините и кулата. Тя не беше повредена чак толкова силно, както постройките наоколо, само покривът и беше отнесен, виждаха се изпочупени греди. Но, в общи линии, почти си е цяла, и вратите са затворени, а може би и заключени.

- Защо си толкова нервен през целия път?

Направих няколко крачи и му отговорих:

- Има нещо гнило в тази работа.

- Защо да има? Хората са попаднали в бъркотия, трябва да им помогнем... А и самите ние ще заработим нещичко...

„Нещичко”... Разчитахме, ако всичко мине добре, да изкараме от тази операция сто хиляди. И за мен, и за партньора - огромна сума, такава през живота си не сме виждали. Щяха да стигнат за „брониран универсален всъдеход”, за който Шепата мечтаеше отдавна, и щяха да останат.

- Та какво е гнилото? - повтори той.

Вървяхме бавно с насочено оръжие. В подножието на хълма както и преди нищо не помръдваше, изобщо нямаше никакво движение.

- По каква причина Мечока не е дошъл в бара от към страната на Чернобил, а от към Бунището? - попитах аз.

- Може би се е заблудил... Та той едва се е държал на краката си и е съобразявал трудно заради отровата на ръждивата коса.

- Заблудил... Добре, а в теб не възникна ли следния въпрос: Защо Мечока не е запомнил ясно, къде е разположено Полето на артефактите?

- Възникна. И в Пушача е възникнал. Той ми каза, че е питал Мечока.

- Какви ги говориш? Какъв проницателен човек бил нашия Пушач... И какво му е отговорил Мечока?

- Казал, че е бил в полусъзнание, когато се спасявал от зомбитата, те успели сериозно да наранят Мечока, а той освен това попаднал в храсти с ръждиви коси, които го нажулили. Момичетата в бара ми казаха, че наистина целият е бил почервенял, в обриви и мехури. Това без да се броят раните и отоците. През първите дни много се е мъчил, чак по-късно е живнал.

Спуснахме се до средата на хълма. Аз съм среден на ръст, а Шепата е почти цяла глава по-висок, така че виждаше по-добре. Но и аз не забелязвах никакви опасности. Равна поляна в ниското, остатъци от обор, кулата с къщичката и камиона. И това е. Никакви проблеми. Само че, когато бяхме изминали две трети от разстоянието до целта, изведнъж нещо ме издра - сякаш невидими пръсти с дълги нокти преминаха по тялото ми от горе на долу. Едва не изкрещях.

- Що ти е? - прошепна Шепата, когато аз спрях рязко, размахвайки на сляпо дулото на автомата пред себе си.

- Не ми щокай! - почти изкрещях. - Там има нещо.

- Зарежи. Нищо няма.

Без да ме пита, той свали бинокъла от колана ми и започна да оглежда.

- Аха, пусто е - заключи Шепата, след известно време.

На колана ми има много сумки² и два особени контейнера, по-голям и по-малък. Докато изваждах гайката с парче бинт на нея, бинокълът се повдигна по-високо: партньорът разглеждаше отвисоко чернобилските къщи до Припят.

- Баржата си стои - промърмори той. - Обясни ми, Андрюха, защо тя стои там?

Шепата е единственият в Зоната, който знае истинско ми име - Андрей Нечаев. По-рано го знаеха Иван Пистолета и Витя Лудия юмрук, търговци от най-първите, които се установиха тук. Но тях отдавна ги няма, единият се застреля, а вторият полудя.

- Спри, замълчи - наредих аз. Примерих се и метнах гайката към основата на кулата. И след това, втора по-наляво, а после и трета - но вече в дясно, към неподвижното тяло в тревата.

Не, там нямаше нищо. Гайките паднаха нормално, а траекторията на всяка беше обичайна. Какво става, всъщност? Аз дори приклекнах, защото започна да ми се повдига, присви ме отвътре. И ме втресе, пръстите ми леко треперят по автомата.

- Какво става с теб, Химик? - попита Шепата, най-накрая разбра, че е сериозно. - Наистина ли ти прилоша? Ама там наистина е пусто, не те лъжа! Тези трупове... какво като има трупове? В бара на Пушача от полюлея виси скелет. Това не е показателно.

Изправих се внимателно, без да откъсвам поглед от района в ниското. Случвало се е, предчувствията ми да ме подведат. А може би се разболявам? Настинал съм, мотая се из есенната гора, пълзя по мократа земя... И въпреки всичко продължих да тъпча на едно място, търсейки с поглед из околностите, докато партньорът ми не се примоли:

- Виж какво, Химик, по този начин три дни ще се спускаме. А колко е възможно? Досега да бяхме открили Мечока и това поле, и щяхме да се излежаваме в бара на Пушача и да си пием водката...

Разбира се, че той преувеличи: и до утре сутринта нямаше да успеем да стигнем до бара. А колкото до това, къде е Мечока - до този момент изобщо не беше ясно, възможно е още два дни да го търсим наоколо. Но въпреки всичко аз съм прекалено внимателен. Трябва да вървим, още повече, че ми попремина, не ми се повръща втрисането премина. Казах:

- Знаеш ли, че не вярвам в никакви артефактни полета?

- Как? Как така не вярваш?

- Не съществуват, по-скоро са легенди, разбираш ли? Всичко това... такова място - махнах с ръка, - типично за Зоната е легендите бързо да се преплитат с всякакви суеверия. Защото животът ни не зависи само от уменията и предпазливостта, но и от съдбата. От тук и разните приказки за Полето на артефактите, Господарите на Зоната, Черния сталкер, Монолита...

- Монолитът не е легенда - възрази той обидено. - Според теб и Доктора ли е приказка? А Господарите на Зоната съществуват в действителност!

- Разбира се, Доктора не е приказка, той е излекувал доста хора. А и съм го виждал веднъж. Но, останалото... Добре, няма смисъл да се спори с теб!

Камионът беше със задната си част към нас, а с предната към развалините. Зелен брезент, зелена камина. Боята беше олющена, с пукнатини и кафеникави петна ръжда, шофьорската врата полуотворена. Преминахме близо, поглеждайки вътре за всеки случай. Разбира се, нямаше никой, макар че, не бих се учудил, ако открия зомби или просто скелета на шофьора с фуражка и пистолет на колана, стиснал волана с костеливи пръсти. Но пък до предното колело имаше човешки кости и два черепа, единият - строшен, почти размазан.

Тук дори и птичите не чуруликаха и мухите не жужаха. Стигайки до кулата, разгледахме висящото тяло.

- Койота - каза Шепата.

Това наистина беше той - слабичък риж сталкер с луничаво лице. Висеше като Буратино в стаята на Карабас Барабас: главата сведена към гърдите, крайниците безволно отпуснати. Лицето му изкривено, сякаш преди смъртта нещо беше уплашило Койота ... уплашило го до смърт. На дясната му китка се виждаше ПДА, а на земята под тялото кална локва. Никита се приближи, внимателно го хвана за обувката и дръпна.

И веднага отскочи: с приглушено жвакане Койота се отлепи от стената и се стовари под кулата.

Партньорът изхриптя и плю в тревата. Гърбът на мъртвеца се разтече, като масло в горещ тиган - вътре нещо проблясваше и бълбукаше, леко се тресеше...

Бързо се отдръпнахме от тялото, защото веднага след като то падна, наоколо започна да се разпространява специфична сладникава миризма.

- Преди виждал ли си нещо подобно? - попита Никита, кой знае защо шепнейки.

Поклатих глава:

- Не. Но тъканите не се разлагат по този начин, това е кошмарно.

Заднишком преминахме покрай затворената врата на постройката и чак тогава се обърнахме с груб към умрелия. Почти не познавах Койота, срещали сме се няколко пъти при Пушача - сталкер като сталкер, обичаен бродяга от Зоната. Но въпреки всичко ми стана нещо отвътре, някаква тежест. Имаше човек - няма го, при това е умрял от ужасна смърт, съдейки по изкривеното му лице. Неговият ПДА ще продължава да подава сигнал, докато батерията не падне, а после маркерът му ще угасне, следвайки угасналия човешки живот.

- Сега вече няма желание да оглеждам и другия - призна си партньорът ми.

Въпреки всичко се приближихме до второто тяло и мълчаливо започнахме да оглеждаме трупа. Тук не можеше да се определи дали покойника е изпитвал някакъв ужас преди смъртта, като Койота, или не е. Защото лицето му, както и цялото му тяло, изглеждаше изгризано или наполовина разядено от някаква киселина. Кожата се беше смъкнала на парцали, парчета от дрехите се бяха впили в плътта, все едно са се смесили с нея. Непокътнати бяха останали само колана с токата, която блестеше, като току що почистена, обувките, кобурът и ПДА на китката, която изглеждаше като червено-кафява палка.

- Познаваш ли го? - попита Шепата.

- Не.

- Вероятно, също е от момчетата на Пушача. Добре, ти почакай, а аз ще погледна в къщата.

Пред притворената врата той се спря, ослушвайки се, бутна я с цевта, приведе се напред. Погледна към мен, махна с ръка и изчезна вътре. Аз чаках, отдалечавайки се от трупа, изучавайки руините и камиона.

Скоро Шепата се появи - „Кипариса” висеше под мишницата му, дългите му ръце се клатеха отпуснати покрай тялото. Усмихна се с краищата на устните. Е добре, така значи. Докато той се приближаваше към мен, отпуснах цевта и приклекнах. С Шепата повече от година бродим из Зоната и за това време станахме приятели, като дружбата ни беше такава, че той на мен и аз на него можехме да разчитаме винаги. Знам - той ще ме прикрие. Той знае - няма да го изоставя, ще си разделим печалбата по братски. Той е стрелец, а аз... аз съм химик. Не, разбира се, че аз също умея да стрелям, но в общи линии не съм най-перфектния боец. Имам, слава на Черния сталкер, други достойнства.

- Там има око - каза той, когато се приближи. - И нищо друго. Страх ме е да се приближавам до него. Ти иди сам, аз за сега ще поогледам още.

И тръгна да обикаля около кулата, мачкайки тревата.

Разсеяно го попитах:

- Око?

Той не се обърна, сигурно се наслаждаваше на ефекта, който предизвика.

Влезнах в къщата. Навярно, по-рано тук е живял някакъв пазач. Като пазач на фар, само че този е наглеждал водонапорната кула. В момента, разбира се, отдавна няма никой: местата наоколо са глухи и диви, сами се размотават само зомбита и контрольори. По стените все още имаше парчета тапети, а цялата мазилка на тавана се беше сринала, виждаха се керемидите.

По средата на стаята, на около метър над пода, висеше бляскав зелено-син овал с размерите на юмрук, формата му наистина приличаше донякъде на око. Състоеше се от нещо полуматериално: и като материя, и като енергия. Гайгеровият брояч мълчеше. Въздухът леко трептеше, артефактът беше обкръжен от едва забележимо потретваща сфера, в която припукваха искрички. Примижах и приклекнах. Пухкавото облаче, обвило окото, трябваше да има „краче”, като прораснало през пода огромно глухарче.

Когато се приближих до артефакта, чух едва доловимо жужене - дори не точно жужене, а мравучкане, като свистене с тънко тракане. Свалих контейнера от колана, пристъпих по-близо, след това още по-близо и накрая се оказах непосредствено до окото. То висеше на височината на кръста ми, аз се наведох и погледнах в центъра. И видях там напълно ясна картина: землянка сред гъсти храсти, наблизо гори огън, пред него е клекнал мъж в камуфлажна куртка. Два къси чатала, железен прът, канче ... Непознатия разбъркваше в него с пръчица. Виждах всичко това от височина около три метра. Главата изведнъж се вдигна, рязко се обърна - вляво, вдясно, а след това мъжът погледна нагоре, право в мен, така че аз дори се отдръпнах, разпознавайки Хемул, известен по нашите краища сталкер. Хемул също се отдръпна, падна по гръб, ритна с крака и закачи канчето. По-нататък не видях добре, но, струва ми се, че единият край на пръта се извади от чатала, и канчето се обърна в огъня. Звуци не се чуваха, картината във вътрешността на артефакта избледня, сякаш я заляха със сива пара. Последното което видях: промъкналия се от някъде отстрани Хемул с пистолет в ръка, с който започна да стреля нагоре. Уплаших се: за миг ми се стори, че ще ме улучи право в челото. Нищо не се случи, куршумите от окото не се забиха в тавана. Но когато погледнах отново, картината беше изчезнала. Виж ти, какви работи ставали. Интересно, там над него, също ли висеше око, което Хемул не е забелязал по-рано. Сигурно е имало нещо, няма да се уплаши от празния въздух... Когато се срещнем, ще трябва да си спомня за този случай и да го попитам, какво е виждал той.

Така или иначе, окото не представляваше опасност за мен, и аз, ставайки по-смел, откачих фиксатора на контейнера от ремъка. Плътно прилепналия капак тежко се плъзна в жлебовете, откривайки металическата вътрешност. Поднесох контейнера под окото и го повдигнах, така че то да се окаже вътре. Придържайки с една ръка отдолу, с другата затворих капака. Отстъпих крачка назад. Окото се приплъзна през контейнера.

По дяволите! Спрях, разсеяно гледайки в него. Не, в действителност окото не се беше плъзнало на никъде, а си висеше на същото място ... Или все пак се беше преместило малко? Да - преместило се е леко, а сега се връща обратно, поклащайки се като цвят на стебло. И какво да направя? Отдръпнах се малко и отново клекнах. Вгледах се. Ето го „стеблото”. Огънало се е, когато поднесох контейнера, а сега се изправя. Какво ли ще стане, ако използвам кристала? Може би той ще отсече или пререже това краче. Ами да опитам.

Макар че и самият кристал е рядък и скъп, струва ли си заради един артефакт да се лишаваш от друг? И освен това, ако кристала и окото започнат да си взаимодействат... все още не съм пробвал да ги съвместявам и не зная какво може да се случи. Но ако обмисля малко - окото е по-ценно. Пушача, например, за окото ще се изръси с един или два пъти повече пари, отколкото за кристала.

Притиснах длан към висящия на колана ми втори, по-малък контейнер, и се сетих, че артефакта, с който неотдавна се сдобихме до изоставената ферма, като преди това очистихме две зомбита, в момента е в Шепата. Впрочем, къде е той, и защо е толкова тихо отвън? Обезпокоих се, станах, извръщайки се от окото и изпитвайки ирационално нежелание да се обръщам с гръб към него, излязох от къщата и вдигнах автомата.

И с облекчение го отпуснах, когато видях партньора, който през изминалото време беше обиколил кулата и сега се опитваше да отвори вратата. Наведен човъркаше в процепите с армейски нож, разменен с един войник за кашон водка и пет кутии кондензирано мляко, които миналата зима бяхме намерили в изоставен склад недалеч от Агропрома. Отправих се към Шепата, а той междувременно, повдигайки острието и дърпайки дръжката, с хрущене счупи нещо - или ключалката, или езичето. Вратата се отвори. Шепата се промъкна вътре - и закрещя!

* * *

И в този момент отново ме присви по-силно, отколкото на склона: сякаш невидима ръка проникна в гърдите ми, стисна и смачка сърцето ми. Изохках и паднах на колене, струва ми се, че също завиках, макар че не чувах крясъците си. От кулата излезе То.

А Шепата вече се клатушкаше на четири крака, без да се оглежда, крещеше, отваряйки устата си като голяма буква О. Когато ни разделяха няколко метра, най-после успях да овладея ужаса, сковал цялото ми тяло. Ръцете ми шареха безцелно, краката ми се подгъваха, но някак си успях да се изправя, и притиснал калашника от лявата си страна, отрих огън. Затрещя, наоколо всичко се разтресе. Изведнъж Шепата се оказа съвсем близо.

- Не стреляй нахалост! - изкрещя той в ухото ми. - Омитаме се!

Прекратих стрелбата; той ме хвана за рамото, дръпна ме така, че без малко не паднах, и побягна. Бягахме и се оглеждахме, и ни беше ясни, че няма смисъл да опитваме да избягаме: То се движеше много по-бързо, разпространявайки се на вълни от кулата, набъбвайки, догонвайки ни... Ужасът се носеше напред като ударна вълна, изпълвайки мозъците ни със сляпа паника.

- Няма да успеем! - изкрещях аз. - Не, спри, къде отиваш...

Но Никита вече беше скочил в кабината на камиона, дърпайки и мен със себе си, намести се на съседната на шофьорската седалка.

- Ключ! Има ключ...

Ключът наистина стърчеше от ключалката на запалването. Докато сядах, Шепата го завъртя. Двигателят заръмжа. Значи е в движение, този камион е спасението ни, защото То вече е съвсем близко, обхвана мъртвеца в тревата, и тялото му се разтресе, разпени се в червено, разтваряйки и разстичайки се по земята... Аз се затресох, впих се в седалката, тъпчех с крака под волана, без да улучвам педалите, накрая успях, дръпнах лоста на скоростите и настъпих газта така, че камионът потегли в същия миг, в който То се доближи до задните колела.