Андрей Левицки Оръжията на Зоната

Глава 4

Дойдох на себе си чак когато чух боботенето на вертолета. Оказа се, че куртката на партньора е по-изпокъсана от моята, и точно поради това направих от нея нещо подобно на ръкавици - а по-точно принуденият от мен Никита просто я раздра наполовина и омота китките ми с парцалите.

Самият той отказа да се отдалечава от края и през цялото време, през което се намирахме на терасата, стоеше там, като периодически ми повикваше да побързам.

Тук имаше около петдесет - различни видове артефакти, висящи във въздуха без видима опора или лежащи направо върху камъните. Те образуваха някаква чудна фантастична градина, и центърът на тази градина бяха три големи аномалии: разположени близо една до друга жарава, плешивина и висок мъхест сноп ръждиви коси. В Зоната никога не се срещаше такова нещо, че плешивина и жарава почти да се допират една до друга с невидимите си краища: винаги всяка от тях си имаше достатъчно голям обособен ареал. Докато бродех в лабиринта от артефакти и ги събирах, сякаш бяха приказни плодове, аз се стараех да не се приближавам до аномалиите.

- Мислех си: „поле” - значи ще има пръст и трева!... - извика Никита. - А тук... от къде изобщо се е появило.

Не отговорих, защото се занимавах с два морски таралежа, и той отново извика:

- Хайде, връщай се и да тръгваме, иначе ще се изгубиш там окончателно!

На аз се върнах само за да му дам моя контейнер и да взема неговия, след което отново потънах в дебрите на артефактите. Трите аномалии бръмчаха, енергията прескачаше между тях на зигзази, осморки и примки. Струваше ми се, че те са като зацепени зъбни колела, сърцето на невидим енергоинформационен механизъм, който работеше в средата на Полето и пораждаше чудесата му. Аз сякаш танцувах в топлия поток струяща енергия, придвижвах се от един артефакт към друг, навеждах се и се изправях, повдигах се на пръсти и почти забравих, къде се намираме...

- Хеликоптерът! - стресна се партньорът, изправи се и допря длан до челото си. - Химик, насам, бързо! Бързо, ти казвам! Хайде!!

Само това успя да ме отрезви. Събрах снаряжението и забързах към Никита лавирайки между артефактите, които не бях успял или не можех, без допълнителна защита, да взема - имаше още много, бях събрал само двадесет, нямаше повече място в контейнерите.

- Вижда ли се или само се чува? - попитах аз, приседнах на самия край и се вгледах в жълтата мъгла. Долу се движеше тъмна запетая.

- Тоя Горски съвсем изкрези, след като ти му откъсна ухото. Сигурно иска да си отмъсти, за това лети навсякъде и ни търси... Хайде, стегни се и да се спускаме бързо!

Сега контейнерът с дванадесет клетки беше на гърба на Никита, а аз понесох този, който беше по-малък. Един след друг слезнахме на тесния корниз, по който стигнахме до тук, и запристъпвахме по него с притиснати към скалата гърбове. Боботенето стана по-тихо, но след това се усили. Запетаята се превърна в разтеглено хоризонтално петно, най което сивееше размит овал. То се спусна към теснината на гномите и зависна близо до нея.

- Забеляза, че нещо се е случило там - изръмжа партньорът. - В момента оглежда, преценява, кое как е.

Стигнахме до цепнатината с храстите и първо Никита, а след това аз, се прехвърлихме в нея. Започнахме са се спускаме и в този миг тоз закрещя:

- По-навътре, наври се по-навътре и замръзни там!

Грохотът на винта стремително нарастваше. Цепнатината не беше дълбока, аз се набутах в най-дълбоката й част, разтворих широко крака и опирайки се с ребрата под мишниците в неравните стени, с една ръка стиснах пистолета, а другата се хванах за храст. Под мен, в приблизително същата поза, замръзна Шепата.

Вертолетът премина толкова близо до цепнатината, че можех да хвърля камък по него. Вълна грохот се стовари върху нас и утихна.

- Да тръгваме, докато не се е върнал.

Машината се появи пак, когато вече бяхме в долната част на цепнатината.

- Замри! - изкомандва партньорът. Този път аз се опрях с гръб в едната стена, а към другата притиснах стъпалата си. Неудобно, но наблизо нямаше храсти, а освен това тук цепнатината беше малко по-широка, отколкото горе. Хеликоптерът се връщаше и съдейки по звука, в момента се намираше доста по-високо от нас. Той вече беше наблизо, когато под стъпалата ми се изплъзна камък.

- Никита, пада... - започнах аз и без да се доизкажа се товарих върху главата на партньора.

Той не се удържа и рухна там, където, свършваше цепнатината, увисна превит и с провесени крака, а аз се плъзнах по гърба му, извъртях се по някакъв начин, и се захванах за пътеката, по която се добрахме до тук, набрах се...

През боботенето на винта тресна изстрел. После втори - куршумът раздроби камък до ухото ми.

Изкачих се на пътеката. Хеликоптерът завиваше, зад челното му стъкло се мяркаха две кръгли черни глави... Какво, и двамата ли са със шлемове? Ами да, нали вратата е избита и вътре духа силно, особено при завиване... Този, който седеше отляво, се показа до кръста през отвора, придържайки се за края, вдигна рязана пушка и стреля.

Куршумът удари в склона, високо над главите ни. Никита вече се беше измъкнал от цепнатината и също стъпи на пътеката. Придвижихме се към стената на теснината. Хеликоптерът се обърна челно към склона и започна да се спуска. Многоцевната картечница вече я нямаше, беше останало само парче крив метал на мястото на куполата.

- По-бързо! - Шепата почти ме подгони. - Давай надолу!

Зад прозрачното предно стъкло отново се показа човек с шлем. Вече бях разбрал че това е някакъв войни, Горския управляваше вертолета: сигурно, освен тоз и Присняк, никой друг от военните не можеше, а капитанът едва ли би тръгнал да ни търси.

Стрелецът беше с военна униформа, имаше и широк ремък, на който висеше граната, на бедрото му - голям светло-кафяв кобур. Сега той държеше не рязана пушка, а „узи”.

Автоматът стреля в мига, в който аз приклекнах - куршумите удариха стената над главата ми, и откосът се приближи към рамото на партньора, който стоеше наблизо. Той насочи „вала” и също стреля. Вече бях твърде зает, за да наблюдавам случващото се: когато прекрачвах от пътеката към стената на теснината, едва не паднах. Успях да се хвана за цепнатина, заклатих се, намерих опора под краката си и чак тогава погледнах.

Хеликоптерът отлиташе от склона с вирнат нос. Войникът висеше на плаза, превит наполовина и притиснат към него с корема си: краката му се клатеха от едната страна, ръцете от другата.

- Улучи ли? - извиках аз, докато се плъзгах, трескаво търсех опора и опитвах за цепнатини...

Никита се прехвърли на стената - по главата ми се посипаха камъчета, - и изведнъж покрай мен, удряйки ме с приклад по рамото, прелетя автомат.

- Ах, по дяволите! - закрещя той. - Имаше още пет патрона...

Затрака „ефен”. Хеликоптерът висеше косо към склона и много бавно се отдалечаваше от него; Горския стреляше през отворената врата. Хоризонталната поредица куршуми ситно изтрака по камъните между мен и партньора, след това замлъкна.

- Аха, изрод такъв! - извика Никита. - Не можеш да се целиш и да управляваш вертолета!

Аз се притиснах към скалата и погледнах надолу между краката си. До скалата, върху която беше разрушеното селище на гномите, имаше десет метра. Но близо до нас се издигаше могилата от камъни, върхът й беше приблизително толкова високо, колкото бях и аз в момента. Разбира се, нямаше да успея да скоча до върха, но можеше да опитам са скоча до средата на склона й и да се изтъркалям по него...

Звукът от работещия винт връхлиташе на вълни - склонът се разтресе, зъбите ми затракаха. В ураганни поток от идващ от хеликоптера въздух се развяваха дрехите и косата на главата ми. Огледах се: машината беше съвсем близо до теснината, толкова близо, колкото й позволяваше дължината на перките. От отворената врата до кръста се промуши масивна фигура, вдигна ръка с „ефен” и се прицели. Хеликоптерът се килна, накренявайки се все по-силно, краят на размития сив конус, на който приличаше винта, се вдигна нагоре. В забралото на черния шлем се отрази склона с двете прилепнали към него фигурки. Цевта на картечния пистолет се насочи в гърба ма висящия над мен Шепа. Аз извадих „браунинга” из-под колана, оттласнах се от склона, изпънах ръка, стрелях и скочих.

Но не върху могилата от камъни, а върху вертолета.

* * *

Почти изцяло измъкнал се от вертолета, той притисна към брадичката ми широката си, като лопата, длан, с другата ръка ме хвана за колана и започна да натиска, извивайки тялото ми, и опитвайки да ми счупи гръбнака. За миг се съпротивлявах, хванах го за китките, извих глава и скосих очи надолу, а след това омекнах.

Той натисна по силно.

И допусна грешка.

Защото на плаза под дъното на хеликоптера висеше тялото с гранатата на ремъка.

И сега аз успях да я достигна. Издърпах я от кожената примка, изтеглих халката със зъби, като едновременно хванах края на забралото от непроницаемо черно стъкло. Отворих го. За да направя всичко това, бях принуден да пусна китките на Горския. Той извади нож някъде из-под контролното табло и го заби дълбока в рамото ми. Пространството избухна, сякаш наблизо до вертолета светна ново слънце.

В този миг не усетих болка. Видях над себе си червеното брадато лице, белега под лявото око с бялото петно - и изплюх халката в него.

Желязното кръгче се вряза странично в петното, проби го, разпръсквайки бели капки, приличащи на гной. Като остави ножа в рамото ми, Горския се отдръпна с мучене, но аз вече бях напъхал граната в шлема, като се постарах да я набутам между откъснатото ухо и черната пластмаса, и захлопнах забралото.

Хвърлил се в креслото, Горския размаха ръце, закачи руля за височина и удари контролното табло. По-нататък не видях: дърпайки и въртейки се, той случайно ме удари с коляно в гърдите. Аз отхвърчах назад, извих се, заметнах глава, видях преобърнатата картина под себе си, изпънах ръце надолу, хванах се за плаза и направих салто.

Тези номера не са за мен. Когато кралата ми описваха дъга, пръстите ми изпуснаха хлъзгавия стъклопласт, и аз, продължавайки да се въртя, полетях надолу. И рухнах по гръб във водата.

Паднах с разперени ръце и крака и силно се ударих в повърхността. Тук беше съвсем плитко, когато седнах на дъното раменете ми се показаха над водата. Видях стърчащия от лявото ми рамо нож, посегнах към него, но премислих дали да го изваждам. Из-под острието се стичаше тънка струйка... Тя щеше да стане доста по-голяма, ако освободя раната. По-добре да изчакам, а за сега...

А за сега вдигнах глава и погледнах нагоре. Хеликоптерът вирна нос, сякаш се отблъскваше от склона. Изведнъж започна да се върти - и взрив озари кабината.

Не много ярък: усещаше се, че между епицентъра и околното пространство имаше някакви прегради... страните на черния шлем, череп, мозък... Все пак ударната вълна преодоля всичко това, въпреки, че загуби определено количество енергия.

Челното стъкло се напука, хеликоптерът се килна, винтът се въртя още секунда, после спря и лопатите увиснаха.

Машината рухна в края на басейна.

А аз рязко се отдръпнах назад и се потопих с глава под водата.

Но дори и там чух грохота. Наоколо всичко се разтресе и закипя. Едва не се задавих, оттласнах се от каменното дъно и в този миг то се пропука. През водата се понесоха камъни, аз се преобърнах, опитвайки да се хвана за нещо, защото изведнъж силно ме повлече надолу... Цялата маса вода се устреми в една поска, сякаш бях попаднал в бърза планинска река.

Дъното пропадна и няколкостотин кубични метра течност се сринаха заедно с по-голямата част от басейна и отломките от вертолета. Но аз успях да се захвана за пукнатина. За миг ми се стори , че ей сега ще ме отнесе, тялото ми се изпъна, като струна, пръстите ми се изправяха, но след това налягането изчезна, и аз увиснах, клатейки се, като мокра кърпа на простор под вятъра.

Грохотът, трясъкът и клокоченето стихнаха. Погледнах надолу, под краката ми беше потрошения склон, целия в пукнатини и дупки, а по-долу беше Долината, От обувките ми течеше вода - две струи, които след два метра се разпадаха на отделни капки, и те летяха по-нататък през жълтия въздух, постепенно изчезвайки от поглед.

Главата ми се замая. Преобърнах се по някакъв начин, закачих нещо с дръжката на ножа, скръцнах със зъби и седнах между две канари. Отгоре се посипаха ситни камъчета, след това Никита произнесе с уплашен глас:

- Химик! Там ли си?

Тресеше ме силна треска, пред очите ми се въртяха жужащи огнени точки. Отломките от хеликоптера лежаха далеч в подножието на планината. Долу нищо не гореше - водата от басейна беше потушила огъня - но пък се издигаше черен дим. И някъде там, сред купчините почерняло желязо и разтопена пластмаса, лежеше тялото на Горския, размазано като зрънце, хвърлено в мелницата.

- Ти, бе! - дрезгаво извиках аз, хванах с две ръце ножа, издърпах го и се разтресох, озъбен. - Казах ти: обичам такива глигани! Когато падате, силно тупкате и повече не се изправяте!

* * *

Загрижено лице се наведе над мен, и партньорът попита:

- Нали имаме кръв на камъка, Химик? Трябва да го наложим върху раната. Хайде, сядай, и да сваляме контейнера...

Той ми помогна да седна и започна да разхлабва ремъците, но аз му казах:

- Така директно върху раната не става. Необходими са парцали и спирт или поне бензин.

- Та от къде да ти намеря бензин в момента?

- Щом няма откъде - значи продължаване нататък. Стана ми малко по-добре, след като полежах, сега ми помогни да се изправя.

Езерото беше останало далеч зад нас, когато чухме пърпорене. Шепата извади ножа - единственото ни оръжие, освен артефактите в контейнерите, - ме повлече под прикритието на растящите наблизо храсти, но след това спря.

- Познат звук като че ли - казах аз. Той кимна.

- Аха. Това, струва ми се е... Ами да, това е!

По полето в наша посока се движеше мото ремаркето. Видях стоящият зад кормилото Белег.

- Да тръгваме - партньорът ме задърпа напред. Скоро зазвъня познат глас:

- Новаците, ха-ха! Видяхте ли Господарите на Зоната? А Пътеката, Пътеката видяхте ли, или той все се крие, не показва лицето си на никого, не казва истинското си име? Забогатяхте ли, новаци,с парички ли се сдобихте, или, може би, с артефакти?

- Млъкни - викна Белега без да се обръща, и Звънаря замлъкна. Сталкерът спря ремаркето и ни кимна. Отзад, прегърнал трилитровия буркан, седеше Иля Лвович. Звънаря, облечен; както и преди; в приличащите на пижама дрехи, беше седнал гордо на единия борт с бердана в ръце, от другата страна се беше настанил Злия, въоръжен с автомат.

- Какво Ви е, младежо? - попита Иля Лвович, когато аз, без да кажа и дума, се настаних в каросерията. - Лицето Ви изглежда зле.

- Отваряйте вашият самогон - наредих аз.

- Не успях да взема мезе, даже и краставички...

- Аз не искам да пия, трябва ми за артефактите. Има ли някакви парцали? Няма... Отваряйте, отваряйте буркана, Иля Лвович! Звънар, а ти си сваляй ризата, бързо!

Межди краката ни лежаха два калашника, „узи’, три пистолета и скъсана раница, в която се виждаха пълнители и пачки. Не бяха твърде много, но все пак...

Радостно бърборещият Звънар без каквито и да били възражения с свали ризата с несъразмерно дългите ръкави. Положих контейнерите до раницата и с помощта на Иля Лвович започнах да измайсторявам превръзка, като с половин ухо слушах разговора.

- Нещо не виждам да имате компютър - каза Злия. - Намерихте ли този топтоп? А хлапакът къде е, американеца?

Никита, който беше седнал в края на ремаркето, отговори:

- Него гномите го откраднаха. Не Блейк, а лаптопа. Химик и Блейк отидоха в селото при тях, оказа се, че те имат цяло село на склона. Аз се намесих в точния момент, предизвикахме срутване, гномите ги затрупа...

- Заедно с топ-топа ли?

- Лаптопа, Зли. Не, не с него. Блейк успя да го отнесе от там.

- Е, тогава къде е американецът?

- При американците - каза Шепата.

Сталкерът се вторачи в него, Белега изведнъж се заинтересува и се обърна.

- Какво?

- Зли, хлапакът ни преметна. Взе лаптопа и избяга при военните. По-точно отпътувал е. Когато слезнахме, не намерихме нито каруцата, нито коня, нито хлапака. Той е хлътнал по твоята Маряна, макар че ти едва ли си го забелязал. С Химика си мислим, че е решил да се спазари с Пирсняк. Е, и...

Белега изведнъж форсира мотора. Каросерията се килна, когато той изви кормилото. Никита едва не падна от борта, а Звънаря все пак падна, но не навън, а вътре, удари си врата в раницата и заскимтя.

- Ти побърка ли се, бе?! - закрещя Никита на Белега. - Ей, къде се насочи?!

- Не мрънкай, малкия - прекъсна го стария сталкер. - Белега правилно се насочи, накъдето трябва.

- А накъде трябва? - попитах аз.

- На север. Когато чакахме в онзи обор - изведнъж се появиха военните, цялата кавалкада. Мотоциклети, камиони, джипове... Пътуваха в дълга редица, разтегляни, сякаш прочистваха Долината. Отначало над тях покръжи вертолета, а после отлетя нанякъде. Ние с Белега се качихме на сеновала и наблюдавахме от там. Още малко, и щяха да стигнат до обора, но изведнъж се появи каруца. Беше далече, за това не видяхме, че в нея е онзи хлапак. Тя се приближи до мотоциклета с който Пирсняк обича да пътува. Спряха, започнаха да се пазарят за нещо. От сеновала се виждаше, че в каруцата е един човек, но кой - не можеше да го разпознаем. Дълго време се занимаваха с нещо, а след това изведнъж всички се смениха направлението - и на север, при това доста бързо... развалиха строя, като тълпа се втурнаха на там. Схвана ли, дребен?

Никита се обърна и въпросително погледна към мен. В това време аз седях, облегнат на борта, Целият омотан с превръзки, откъснати от ризата на Звънаря. Към тялото ми бяха притиснати заздравяващи артефакти - два кръв на камъка и топка кайма от месо.

- На север, между две скали, има езеро със сглобяеми къщички - казах аз.

След тези думи,всички, освен Белега, погледнаха към мен.

- Какво езеро, Химик? - учуди се Злия. - какви Къщички? Тук има само две езера, едното е в западната част, с водопада, другото - в източната, откъдето вие дойдохте. А на север е камениста пустош, няма нищо друго.

Аз свих рамене - въпреки артефакта, след това движение в лявото ме прониза болка, и аз реших, че повече няма да правя така.

- Значи, сега има. Забелязахме го от хеликоптера, докато летяхме. Кога за последен път сте ходили да оглеждат тези пустош?

- Това е за ловците. Белег, кога?

Той отговори, без да се обръща.

- Там има малко дивеч, за това отдавна не сме ходили. От много месеци.

- Ами ето, значи от тогава там всичко сее променило, след някое Изхвърляне - заключи Никита.

Белега не жалеше ремаркето: то подкачаше по неравностите, тресеше се и скърцаше - и се носеше напред с прилична скорост.

- И ако те намерят изхода, онзи пробив в пространството, защо ни е да бързаме? попита партньорът. - Е, ще излязат от Долината... И майната им, ние ще излезем след тях.

Злия завъртя пръст в слепоочието си.

- Глупак си ти, малкия. За какво му е на Пирсняк, тези, които са обитавали Долината, да разказват, какви ги е вършил тук, след както излязат. За това, как е убил натовския генерал? Войниците - те са му подчинени, но ние...

- Капитанът, или ще затвори този пробив по някакъв начин, или ще взриви входа, за да го затрупа - обясних аз на Никита. - Или ще направи нещо друго... Изобщо, той няма да позволи на никой да излезе след него, защото след това ще го дадат на военен съд и ще го разстрелят, ако военните от Кордона разберат, какво е натворил тук. Това първо, а второ - все още не е ясно, ще можем ли ние да намерим този изход без лаптопа, дори и да знаем, че е някъде в северната част на Долината.

- Е, в такъв случай, къде точно отиваме?

- Конкретно - за сега към езерото, после там ще видим накъде. Ей, всички вие! Има ли още некой ранен или с тежка контузия? Тук останаха два кръв на камъка и топка кайма от месо - той е по-слаб, но също действа добре, така че възползвайте се...

- Я покажи, какво имате Злия седна до контейнерите. - Ле-ле, майко! Къде успяхте да съберете толкова? А ей това какво е... я, душа. По мое време, когато все още бродех из Зоната, тя струваше пет хиляди.

- А сега е цели десет - казах аз.

Иля Лвович също се заинтересова, внимателно остави буркана си до борта, и седна наблизо, безсмислено ухиленият Звънар и Никита се наведоха към нас.

- Това е морски таралеж, а това бодлички - обяснявах аз, като последователно отварях капаците и веднага ги затварях. - Те скачат и бодат. Ето това огледалце е златна рибка...

- Свети! - зарадва се Звънаря и посегна с ръка, но аз веднага затворих клетката.

Не пипай! Ето кристал, светкавица, кълбо. Сладолед, слуз... Още една светкавица, втора слуз, шрапнел, мъниста, слюда, батерийка, пружинка със залъгалка... Тук някъде да се намира лоза вълча паст, а Зли?

- Пълно е - той махна с ръка. - Ето ти там, ако искаш...

Аз се приповдигнах и поглеждайки из-зад рамото на Никита, извиках през пърпоренето ма двигатели и скърцането:

- Белег, спри за малко!

- Не спирай, просто намали - уточни Шепата. - Къде е, Химик? Ей онова синьото, ли?

Кимнах и той скочи от ремаркето, веднага след като то намали скоростта, хвърли се към дългото, стелещо се по земята месесто стебло, хвана го и побягна, дърпайки вълчата лоза след себе си, като изскубваше от пръста тънките й корени. Ремаркето бавно продължаваше нататък, а аз се изправих в цял ръст гледайки над главата на Белега. Северното езеро все още не се виждаше, но успях да различа двете скали.

- Край, стига толкова!

Партньорът отсече стеблото с ножа и побягна обратно, влачейки след себе си около три метра лоза, намотавайки я на ръката си, както каубой ласото си.

Той хвърли растението в краката ми, скочи в ремаркето и седна наблизо.

- Незаменима е, ако искаш да скрепиш артефакти - обясних на другите аз. - Това е мутантно растение, има особени свойства.

- А аз съм чувал, че е създадена в някаква военно-биологична лаборатория специално за Зоната - каза Злия.

- Няма значение. Трябва да я нарежем на по-малки парчета. Като че ли вече пристигаме?

* * *

След като оставихме ремаркето зад скалата, където вече имаше три празни камиона, два джипа и мотоциклет, ние се приближихме към брега, кой на четири крака, кой пълзешком. Най-трудно от всички беше със Звънаря, той постоянно напъваше да се изправи, и според мен, да се хвърли във водоема, за да се изкъпе, така че на Шепата всеки път му се налагаше или да го шляпва по врата, сякаш беше някакво непослушно дете, или да го подсича през краката, след което Звънаря се пльосваше обратно на пясъка, и тъпо усмихвайки се, продължаваше да пълзи.

Тесни мостчета водеха от брега към малки луксозни къщички: пластмасови покриви, пейки по верандите, съвременни стъклопакети по прозорците.

- Няма никой - обяви Злия. - Може да не се криете.

Ние се изправихме и сталкерът първи стъпи на мостчето. Аз видях малка овална лодка от корк с ярко-червен цвят. Тя едва се поклащаше до най близката къщичка, завързана с късо въженце.

- Тук изобщо не е дълбоко - каза Шепата и тръгна по дъното покрай мостчето - водата стигна най-много до бедрата му и повече не се покачи. В ръцете на партньора имаше калашник, а на колана му, до ножа - кобур с ТТ. Злия, който вървеше пред всички, беше въоръжен с калашников и бердана, която беше преметнал на гръб, Белега - също с калашник и плюс това ТТ. В мен пак се оказа „браунинг”, а освен това и „узи”. Иля Лвович, оставил буркана си в ремаркето, се беше въоръжил с голям гаечен ключ.

- Лвович, налагало ли ви се е да стреляте? - тихо попитах аз.

- Ами, разбира се, младежо.

- Често ли?

- Той леко се усмихна.

- Аз не съм боец, но нали не живеем в Сочи, а в Зоната.

- Тогава, заповядайте - аз му подадох „узито”. - Този е мини-модел, не е тежък.

Преминахме първата къщичка - вътре беше празно - и над вратата на втората видяхме плакат.

- „Клуб дайвър” - прочете Злия. - Това пък що за простотия е?

- Означава, гмуркачи - обясни Никита, измъквайки се от езерото върху дъските до вратата.

Той надникна, махна с ръка и влезе вътре. Когато влязох след него, партньорът стоеше до дълга маса, върху която прилежно бяха подредени неопренови костюми в ярки сини и жълти цветове. Пред тях в редица бяха сложени маски, а от страни на пода имаше три бутилки с вентили и увиснали шлангове. Никита вдигна голям фенер с черна гумена обложка, включи го - светлинния конус се опря в ниския таван.

- Виж, работи. а ей там на рафта има още два...

Отвън, до самата врата, проехтя изстрел.

Изскочихме от къщичката, блъскайки се във вратите. Иля Лвович и Звънаря, бях скочили в езерото и приведени се криеха зад постройката. Белега стоеше, притиснат с рамо до стената, и поглеждаше из-зад ъгъла, а Злия, опрял коляно в рафта под прозореца, се целеше с берданата, притворил едното си око.

- Кой? - прошепна Никита.

Злия стреля още веднъж. От далечния край на езерото затрака автомат, куршумите улучиха стената на къщата. Белега се отдръпна назад, прикривайки се зад ъгъла, Злия стреля пак - и автомата замлъкна.

Извадих „браунинга, на бегом заобиколих къщичката, надникнах. Отляво и отдясно имаше други постройки, а отпред само повърхността на езерото. Близо до склона на планината, от дъното стърчеше каменно възвишение, високо и тясно. И това беше, нямаше нищо друго...

- Улучих го, не мърда - чу се из-зад къщичката, и старият сталкер с плясък скочи във водата. Вдигайки вълни, той побягна напред, и чак тогава аз успях да различа неподвижното тяло на върха на възвишението.

Побързахме след него. Скоро се изясни, че в тесния връх зее отвор с диаметър метър и половина - вход на наклонен тунел с каменни стени, слизащ косо надолу, под планината.

И в края му, провесил ръце, лежеше мъртъв войник с дрипава униформа - куршумът на Злия беше пробил прецизно челото му. Във водата под хълма, заобиколено от кръв, плуваше второ тяло.

- Я, колко точно и двамата съм ги... - сам на себе си се учуди сталкерът. - Виж ти, точно в десетката.

- Какво е онова там? - аз залегнах и прикрих глава. От вътрешната страна в камъка бяха забити два строителни дюбела, и към тях с проводници беше привързан взрив с висящ фитил.

- Те наистина се са канили да го взривят - каза партньорът. - Ето, дължината е точно такава, че да успеят да слязат долу и да се скрият някъде.

Злия се изправи, обходи с поглед езерото, отново погледна в кладенеца и изруга:

- Мамка му! Ето защо толкова време търсехме, а не открихме нищо. Ние търсехме в Долината, а е трябвало да търсим под Долината!

Аз казах:

- Никита, изчезвай обратно за фенера. Не, и трите ги донеси тук. Спускаме се.