Андрей Левицки Оръжията на Зоната

Глава 3

Прибягах, прикрих се до борда и вдигнах автомата над него. Свечеряваше се, но главите на зверчетата се виждаха добре сред вълните. От към надвисналия над реката бряг се проблясваше зарево: в града започваше пожар. Аз се наведох през борда, вглеждайки се в полумрака... Аха! Не се приближаваха към баржата. Тези от зверчетата, на които им бяха стигнали силите да се противопоставят на течението и да се доберат до тук, преминаваха наблизо, без да опитват да скочат на борда. Кучетата не биха могли, но за плъховете това е лесно. Що за омагьосано място е това, щом те токова се боят, че дори рискуват да се удавят ... Обля ме хлад и рязко се обърнах, защото изведнъж си помислих, че през цялото време съм с гръб към опасността, че точно в този момент нещо се приближава към мен отзад - обърнах се, движейки цевта от страна на страна, готов да стрелям.

Нямаше никой. По средата на палубата се издигаше рубката с дръвченцето на покрива, около нея имаше ръждясали коли. Нито една от чужда марка, само „Жигулита”, „Москвичи” и „Запорожци”, а дори и една бяла „Волга” и два лекотоварни. Фериботът е спрял тук, по средата на реката, когато е извършвал поредния най-обикновен курс; на широката му дървена палуба са се качвали машини и хора, за да преминат през Припят (струвало е двадесет и пет копейки за пътник и рубла за автомобил) - след като преплувал през реката, на противоположния бряг фериботът се притискал към отвесната бетонна стена на кея с борда си, окичен със стари гуми за амортизация... Доколкото виждах, дори не е имал котви, а само въжета за швартоване към кея. Отново погледнах към водата: кучета почти не бяха останали, макар че плъхове все още се мяркаха из водата, впрочем, сега едва се виждаха. Както и преди не опитваха да се приближават. Извадих ПДА от джоба, погледнах. Петте маркера бяха точно пред мен.

- Витя, Стечкин! - силно извиках аз, припомняйки си имената и прякорите на тези, които Пушача беше изпратил с Мечока. - Копитич, ей! Гърбун, Сиви, Дрол! Аз съм Химика, чувате ли? Пушача ме изпрати заедно с Шепата да ви открием...

Тишина. Без да отпускам автомата, полуприведен запристъпвах през палубата, минах покрай ръждясал „Запорожец”, достигнах до малък микробус УАЗ, успях да се кача върху него. Изправих се и се огледах. Наоколо имаше около двадесет коли, през цепнатините между дъските на палубата растеше трева. Близо до носа имаше камион, натоварен с пръст. Задната каната беше счупена, каросерията повдигната, така че значителна част от товара се беше изсипала. Там беше прораснала трева и няколко храста.

И наоколо нямаше никой, не се долавяше никакво движение в полумрака, само клонките понякога се поклащаха от лекия ветрец. Аз седнах, подгънах крака по турски, извадих от сумката парче шоколад, всичко, което ми беше останало от хранителните запаси, и започнах да дъвча.

От към кърмата се чу приглушен трясък, и аз падна настрани, за да не ме гръмнат от някоя от колите. Едва не се задавих със шоколада. По дяволите! Трябваше да обходя цялата баржа, преди да се кача тук и да стърча пред погледа на... На кого? Кой би могъл да обитава това място? Освен това, вече бях много уморен след всичкото търчане, очите ми се затваряха. Макар че, по-скоро, просто палубата беше изскърцала или клон от дървото, което растеше върху рубката. Впрочем, от къде се е появило там? Вятърът ли е натрупал пръст там през всичките тези години? Не, не е за вярване, по-скоро почвата е нарочно занесена там от някой... Само че, защо? Извадих ПДА - и се изумих. Пак тези шегички: нито един маркер, всички изчезнаха! Но в този момент, на края на екрана, зад широкото корито на Припят, се появи виолетово кръгче, премигна и угасна. И каква е ползата от цялата тази техника, щом нищо не можеш да разбереш ? Дяволски район, сто години няма да стъпя тук!

Спуснах се по корем от уазката, обиколих я приведен и прибягах до тъмно зелената жигула, която беше най-близко. От тук, оглеждайки се и отново приведен - към „Явата” с кош. И видях зад мотоциклета още едно камионче със спаднали гуми и спусната каната. Вътре имаше изпочупени сандъци. По това време вече съвсем се стъмни, но от към брега светеше от пожара, така че успях да забележа сред дъските консерви и буркани. Освен това имаше слама и парчета хартия, остатъци от опаковката на стъкления амбалаж. Ясно, превозвал е продукти, но по-късно някой е разграбил товара... Аз се изправих, бързо се огледах, и отново приведен побягнах по нататък, към кърмата.

Придвижвайки се от машина към машина, обходих целия ферибот, а накрая погледнах и в рубката. Никой нямаше тук, нито вътре, нито отвън, пусто и тихо. И никакви предчувствия не ме обземаха, не ми ставаше лошо, както на хълма до водонапорната кула. Ето ти тайнствено място - нищо загадъчно, нищо зловещо. Но нали ферибота стои на едно място. Отдавна стои. Значи, нещо го държи, някаква сила... Стоп, ами ако... Хвърлих се към хълма.

Ама, разбира се! Когато се прехвърлях от лодката, не обърнах внимание, но сега си спомних. Не всички въжета висяха свободно към водата, едното беше здраво опънато, влизайки във водата под ъгъл. Та той е завързан за нещо на дъното! Или са го прикачили към нещо подобно на котва. И с това въже, и към друго, което вероятно се спуска от другия борд. Ето ти и тайната -махнах разочаровано с ръка. Разбира се, от бреговете и с бинокъл не можеш да забележиш въжетата, а хората се бояха да се приближават.

Като размислих за всичко това, станах по-смел: сега тесните проходи между колите не ми се струваха толкова опасни, и цялото обкръжаващо ме тъмно безмълвие по средата на, тихо ромолящата река изглеждаше в друга, истинската светлина.

Но все пак нали хората по някаква причина не идваха тук, заради нещо баржата има лошата слава. Или някой преднамерено разпространява тези слухове, за да плаши народа? Но защо?

След като огледах още веднъж палубата, аз не успях да открия люка към трюма и влязох в рубката. А нали такава грамада трябваше да има трюм, и то доста голям. Пих минерална вода от манерката, седнах в ъгъла до стената, сложих автомата на коленете си и притворих очи. Защо му е на някой да създава зловещ ореол на тайнственост около ферибота? Ясна работа, за да си изгради схрон, склад. Излиза, че това е работа на търговец, като нашия Пушач. Добре де, но къде е склада? В трюма. Тогава защо люка не го .... Или е в борда? Някъде там, отстрани, малко по-високо от водата? Може точно през него четиримата да са влезли вътре и през цялото това време да са отдолу? Но пък маркерите им изчезнаха ...Ако в момента, освен мен, на ферибота няма никой, означава, че склада е заключен. Или празен, или със стока. Сутринта ще трябва да претърся, може да открия нещо ценно. Това е добро хрумване! Ако търговецът е проспериращ, ще има с какво да се облажа. Прозях се. Ужасно ми се спеше. Ех, Никита! Жалко за момчето, млад беше още... Или все още е жив? Нали аз оцелях, а партньорът е по-добър боец от мен. Сутринта ще трябва да се върна в града, ако там всичко се е успокоило, и да опитам да намеря Никита.

Но пожарът все още бушуваше, през разбития прозорец заедно с нощния вятър проникваха и отблясъци от пламъците, и дори ми се струваше, че чувам пращенето на огъня, носещо се откъм брега. Свършено е с Чернобил, мдааа... И къде сега ще търся Никита там? Още повече, че може да са го изгризали плъховете и кучетата... Не, трябва да го намеря... Сутринта... Трябва...

Нещо ме докосна по крака, дръпна и веднага ме удари по главата, така че тъмнината наоколо се взриви от искри и ме унесе, унесе, унесе...

* * *

Не зная колко време мина - може десет минути, а може и два часа. Важното е, че дори не ме бяха вързали! Когато разбрах това, раздвижих крака, а след това мръдна ръката си. Скоро стана ясно, че лежа по лице върху студения грапав метал, че тук е полутъмно, но все пак не е пълен мрак.

Главата ме болеше, и особено челото - сигурно точно там са ме треснали в рубката. Излиза, че докато размишлявах за Никита, неусетно съм заспал, от което са се възползвали тези, които тайно са ме наблюдавали през цялото време, откакто съм бил на борда. И това ми било сталкер! С опит в Зоната, предпазлив и хитър!

Намръщих се, повдигнах се на лакът, докоснах с пръсти челото си, чух съскане и рязко се обърнах.

Пред мен седеше, изпънал широко разкрачени къси дебели крачка, странен човек. Дори в първия момент реших, че това е псевдоплът, толкова разплут и аморфен изглеждаше той, но след това на слабата светлина, струяща из-зад завоя на коридора, успях да разгледам по-добре непознатия. Отдолу до кръста - почти нормален, само дето краката му са съвсем къси, а по-нагоре тялото му беше покрито с мехури, мастни топки, висяха гънки бледа кожа ... Струваше ми се, че още малко и ще се разстече, бълбукайки и пенейки се, ще се плъзне по краката и ще се разлее по пода, като рядко тесто. Съществото имаше ръце - пухкави с дебели пръсти без нокти, и безполово лъщящо лице, лишено от вежди и мигли. Човечето стискаше счупен сап от лопата с остър ръждив накрайник. Копие си беше.

Боже мой, що за създание е това? Аз се приповдигнах, когато го видях, а джуджето изджавка и отстъпи. Скочи на крака, наведе се и започна да мушка с копието към мен, сумтейки предупредително.

- Кой си ти? - изтърсих аз, опитах се да напипам пистолета на колана, едновременно огледах пода, но не открих автомата.

- Хой... изхриптя той, пулейки малките си очички. - Хой... хси хти... хк... хси хти... Хой? Хти!

Чудовището, като папагал, се опитваше да повтори думите ми, изопачавайки ги както му е удобно. Явно и той се страхуваше от мен, във всеки случай плашеше се. Аз застанах на колене, поглеждайки ту към него, ту наоколо. Коридор с нисък извит таван ... със свод, изграден от масивни железни плочи. Под тях имаше тръби. Ако се изправя, лесно ще ги стигна с ръце. Стените и пода също бяха железни.

Коридорът плавно се извиваше, така че виждах само пет-шест метра от него, а какво имаше по-нататък беше неясно, въпреки че светлината идваше точно от там. И тази светлина ... Премигнах, Ами да - сякаш е от факли. Къде съм попаднал. Откъде ще има факли в трюма на стар ферибот, откъде изобщо се взе този коридор? И това джудже?

След припадъка дразнителите от окръжаващия свят достигаха до съзнанието ми бавно, постепенно. Въздухът е топъл и влажен... Главата ме боли... Мирише на мухъл. В задника ми се опира нещо остро. Аз се повдигнах, обърнах се: зад мен имаше някакво ръждиво желязо. Махна я, отново погледнах към съществото. Убедило се, че не се опитвам да го нападна, човечето отпусна копието и клекна. Все още тихо хриптеше и сумтеше, мърдайки несиметричните си ноздри-дупчици. Някакъв неизвестен мутант? Но как така! В Зоната има всякакви същества, много от тях са крайно необичайни и фантастични, но защо никога не съм чувал за тези създания? Не много често се появяват нови мутации, и за всяка веднага се разпространяват слухове, сталкерите обсъждат поведението на чудовищата, с какво се хранят и прочие - нали от това ни зависи живота.

- Как се казваш? - попитах аз.

Меките уши от страни на плешивата глава помръднаха.

- Хасваш... как... хси... как хсе хасваш...

Забавно, че чак да се разтресеш от смях. Изведнъж ми се стори, че всичко това е сън: всичко наоколо стана нереално, призрачно, все едно не съм спал две денонощия - в ушите ми звъни, коридорът потрепва, леко се клати... Намръщих се, два пъти се цапнах по челото, повъртях очи. Усещането премина, но звъненето остана - едва доловимо, то сякаш идваше из-зад екрана, на който се прожектираше изображението на обкръжаващата ме картина.

Опитах да се изправя.

- Хря-а! - скочи то, оголи зъби и яростно замушка към мен с копието. Накрайника, макар и ръждив, изглеждаше остър. И назъбен. Ако ръждата попадне в раната - тетанус или гангрената са ми гарантирани, още повече че аптечката са ми я взели заедно с контейнерите и всички сумки от колана. Седнах отново.

- Чуй ме, къде се намираме?

- Нахмюрами... - отново започна с маймунджилъците си той, отпусна копието и в този момент аз рязко се хвърлих напред, почти без замах го цапардосах с острия край на желязото по челото над дясното око.

Джуджето глътна въздух с хъркане, падна по гръб, ритна с късите крачета и изпусна оръжието, а аз хвърлих върху него, възседнах го и два тъпи го ударих по темето. Не му пробих черепа, но му разсякох кожата и за известно време го омаломощих.

Докосванията до лепкавата мека кожа бяха неприятни, сякаш си пъхнах ръката в купа с гнили сливи. Джуджето застина с полуотворена зъбата паст, аз бързо се махнах от него, взех копието и най-накрая се изправих в цял ръст.

Таванът наистина не беше висок, само два метра от пода. Приведен, здраво стискайки копието, тръгнах покай стените: коридорът плавно зави, след това още веднъж, под прав ъгъл и другата посока. В тръбите над главата ми нещо бълбукаше едва доловимо. Преди да достигна до завоя, аз приседнах до стената и се вгледах напред. Имаше нещо много странно във всичко това. Не, ясно е, че странното беше самото наличие на подобен коридор е трюма на речен кораб, както и джуджето в този коридор. Но ми се струваше, че пространството, в което се намирам, стените и тавана, подът и този завой, през който не се решавах да погледна - всичко това е от звъна в главата ми. Той идваше на вълни и всеки път, когато ставаше по-силен, окръжаващото ме пространство започваше да трепти, размеквайки се, а когато стихваше - то се стабилизираше по някакъв начин, уплътнявайки се. От звъна ми заглъхваха ушите, и нещо в главата ми, някакъв участък от мозъка реагираше на него със слабо болезнено трептене. Постоях неподвижно около минута и в края на краищата звъна стихна. Из-зад завоя се долавяха приглушени звуци. Те изобщо не ми харесваха, но нямаше какво да направя, така че, изтрих с ръкав потта от челото и внимателно погледнах.

* * *

Но след това разбрах: аз отдавна не съм на ферибота! След като ме удариха в рубката, следващите събития са били само халюцинации и никой не ме е завличал през отвора в палубата, не, хвърлили са тялото ми в лодка, която е чакала до борда, и са ме отвели някъде... В дълбините на Зоната? Не зная, що за място е това, може би катакомбите под Агропром или някъде другаде, не е важно, главното е, че сега съм далеч от Припят.

Това обясняваше много. Желязната зала, преграденият с решетка отвор в срещуположната стена, през който се виждаше друг коридор - всичко това повече не ме изумяваше, не ми се струваше бълнуване.

Но не обясняваше, откъде са се взели всички тези странни същества, които виждах пред себе си.

Дебел мъж, чиято глава беше омотана с мръсна кърка, като чалма на падишах, бос и с парцалив халат, седеше в клатещо се кресло, толкова ниско, че пухкавите му колене бяха почти на височината на раменете. Отзад, в ъгъла, се беше свил някой в дрипаво палто, неподвижен някак си избелял, почти невидим на фона на другото. Това „друго” бяха четирима мръсни мъже в дрипи, които на колене се кланяха пред дебелака в креслото, виейки, стенейки, ломотейки и кудкудякайки, като изплашени кокошки. В първия момент ги взех за зомбита, но след това разбрах: не, обикновени хора са, макар и толкова слаби, все едно са избягали от концлагер. На вратовете им имаше въжета ... Нещо като, роби ли са?

От ляво на стола имаше акуратно подредена пирамида от черепи, а в средата на пещерата кръгла чугунена отливка. Какво е това, олтарът им ли? От центъра на отливката стърчеше голям кръст, т.е. две дебели заварени тръби, и на тях висеше полугол мъртвец. Не само със завързани ръце и краката, но и... Вгледах се. Ами да, приковани са с подострени електроди, пробождайки китките и глезените, които поради това се бяха превърнали в кървави торбички, пълни с натрошени кости и смачкани сухожилия. Може би, в съответните места на тръбите има дупки, където влизат краищата на електродите. На главата на мъртвия човек имаше венец от бодлива тел, от челото и слепоочията се стичаха струйки кръв.

А от другата страна на олтара, до третия изход на залата, на пода лежаха моите контейнери, сумки, оръжие и ПДА.

Ама какво е това? Къде съм попаднал? В главата ми премина рояк откъслечни мисли, дрезгаво жужащи, като обезумели пчели: тайна лаборатория на някой луд учен, живеещ в Сърцето на Зоната... Подземен храм за поклонение на мутанти... Бивша секретна военна база, където чудовища, над които са провеждали експерименти, са станали неконтролируеми...

Дебелака извика нещо, вдигна ръка като талпа и посочи към олтара. Четиримата роби простенаха в отговор, започнаха да блъскат главите си в пода и неразбираемо да бърборят.

През бученето на гласовете им чух тежко дишане до ухото си, и едновременно нещо остро се допря в гърба.

Едва не извиках, обърнах се и фраснах джуджето с юмрук, разбивайки му физиономията. То изрева и падна по гръб, краката му се вирнаха, но не изпусна копието. Усетих, че към опашната ми кост се стига кръв, издърпах оръжието от ръцете му, обърнах се и видях, че в намиращите се в залата са ме забелязали, скочих и се хвърлих към нещата си.

В движение с широк замах метнах копието и макар че до този момент нито веднъж не бях правил това, улучих, вярно, не там, където исках: то се заби в тлъстото бедро на дебелака, вместо да му пробие гърдите или увисналия корем.

Той изрева, полуголите мъже се разпищяха из цялата зала и се затичаха към мен. Паднах на колене до неща си, хванах автомата, обърнах се и молейки се на всички богове и демони на Зоната, да е зареден, натиснах спусъка...

Едновременно ми провървя и не ми провървя. Те не бяха изпразнили оръжието, но един от робите, стиснал в ръката си заострена арматура, беше по-бърз от останалите. В пълнителя имаше шест патрона, и всички куршуми пронизаха тялото на смелчагата, вместо да поразят трима или четирима. Едва сега разбрах, че всички те имат еднакви лица, тъмни и тесни, с блестящи очи... Близнаци ли са, и четиримата? А този, който е на кръста?...

Мъжът падна назад, опръска всичко наоколо с пръски кръв. Нямаше време за презареждане. Хвърлих автомата в лицето най-близкия роб и побягнах.

Мушнах се във входа, понесох се надолу по коридора, който приличаше на този, през който попаднах в залата, макар и без никакви завои. Той продължаваше в далечината, прав като стрела, слабо осветен - не можех да видя, какво има на повече от двадесетина метра.

Добре, че успях да хапна шоколад, да пия малко вода и да поспя – иначе щях да рухна изтощен, твърде много събития се случиха през вчерашните ден и вечер. Аз не се чувствах във форма, сърцето ми отново започна да бие като лудо, краката ми трепереха. Но въпреки всичко бягах, не спрях, докато не видях, че мъждивата светлина отпред става по-ярка. В същото време осъзнах: отзад не се чува тропот на крака, звук от тежко дишане, нищо не... Не ме гонят! Огледах се в движение: така беше, няма никой - обърнах глава напред и видях края на коридора, входа, залата, олтара, креслото с дебелака... Отново попаднах тук? Но как, нали коридора беше прав!

Нямаше време да размишлявам: докато единият робите, надупчен с куршуми, треперейки умираше и драскаше с нокти по пода, други стояха от двете страни на входа и ме чакаха. Те знаеха, че ще се върна, но не успяха да ме хванат: в последния момент, осъзнавайки какво се случва, финтирах и профучах покрай тях, избягнах протегнатите ръце, въпреки че две или три заточени арматури одраскаха раменете ми. Нямах време да спра и да търся пистолета в купчината от вещите ми. Видях пред мен разпънатия на кръст мъж (лицето беше точно същото, като на останалите), едва не връхлетях с корем върху олтара, отблъснах се настрани от него и скочих към другия вход, чрез които за първи път дойдох в залата.

Под краката ми се хвърли шумно грухтящото джудже, завъргаля се, размахвайки късите си дебели ръце и ме удари поглезена, така че аз се спънах и паднах на пода. И след миг върху мен се нахвърлиха врещящите роби.