Андрей Левицки Оръжията на Зоната



страница6/28
Дата15.07.2018
Размер1.6 Mb.
#75606
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   28

Глава 5

Изоставихме катера, след като той окончателно заседна, потъвайки в мекото глинесто дъно. Оградата от бетонни плочи беше съвсем близо. Аз се въоръжих с веслото, а Шепата държеше нож в едната ръка, а в другата „беретата”, която беше хванал за цевта, за да може да удря с ръкохватката, ако се наложи.

Базата изглеждаше пуста и отдавна изоставена.

- По дяволите, чувствам се, като гол - оплака се партньора, погледна в един отвор и внимателно прекрачи напред.

Тук трябваше да се съглася с него. Май за първи път се намирахме извън сталкерски лагер или друго относително безопасно място без нормално оръжие. А в зоната да си без оръжие, е все едно да си мъртвец. Та ние имахме само нож - наистина добър, а Никита го владееше отлично - веслото и празен пистолет.

- А в сумката какво имаш? - попитах аз. - В тази, която ти е на колана? Познавам те, ти винаги си пълниш джобовете с разни боеприпаси … Наистина ли са празни? Да е останал някакъв пълнител, например?

Той поклати глава.

- Не, в момента нямам нищо подобно.

Вървяхме бавно и внимателно се оглеждахме; скоро минахме покрай някакъв силно наклонен стълб с разбита лампа, от който висяха парчета проводници.

- Как се наехме да тръгнем след Мечока, а? - продължаваше да се оплаква партньора, като внимателно стъпваше по блатистата земя. - Още от самото начало беше ясно, че нещо не е наред …

- На мен ми беше ясно, че не е наред - прекъснах го аз. - А ти все повтаряше: бедния Мечок, изпаднал е в беда, трябва да го спасяваме…

- Но той наистина е попаднал. Какво, нима не е? Ето, всички мъже, които Пушача е изпратил с него , са загинали ..

- Точно заради това ме глождят съмнения, дали случайно са загинали.

- В смисъл?

Аз помълчах малко, опитвайки се да формулирам откъслечните мисли в нещо свързано.

- Мечока отнякъде е знаел, че Полето на артефактите е точно в този район. Обхождал е всичко тук заедно с Дрипавия и Турчина. Помниш ли, когато се върна без тях и каза, че за загинали? Е, там, до кулата, са загинали.

- И откъде го разбра това? - попита той.

- От това, че си спомних за камиона.

- Кой? Този, с който… А! - едва не извика партньора. - Мечока се е придвижвал с военен камион, точно така! Още когато е бил с тези двамата ...

- Това е. Чак по-късно се сетих за това. Значи, да допуснем, че те са се приближили до кулата, откъдето е изпълзяло онова нещо и е погълнало Турчина и Дрипавия. Разтворило ги е. До гумите имаше кости, нали? А Мечока се е спасил - винаги му е вървяло на този кучи син. Сигурно и тях ги е обзела такава паника, като нас, и то в уплахата си е изоставили камиона и е избягал пеша. Вероятно партньорите му са били близо до камиона, а той някъде встрани. Излиза, че тях ги е убило, а него не. Лишил се е от камиона, но е научил тайната на кулата. как е разбрал за контрольора на ферибота, и при това не е паднал в капана му … Ами да!- изведнъж се досетих аз. - Кристални бодли!

Никита погледна за секунда към мен, а след това и той се досети.

- Тези, които Мечока купи от нас, двете бройки?

- Правилно, тези, които намерихме до Тъмната долина. Бодлите на колана са му помогнали да не попадне под влиянието на контрольора, в това е бил номерът. Защо не е убил контрольора, не зная, но е оставил гадината жива.

- Добре де, и към какво биеш с всичко това?

- Все още не знам, трябва още да го обмисля. И не ми хвърляй такива погледи, а гледай под краката си. Има нещо ненормално тук …

- Какво е ненормалното? - попита той и се обърна.

- Не го ли забелязваш сам? Блатото започва от към брега, от водата. Там трябва да бъде по-дълбоко, нали? По-нататък започва сушата. А тук какво? Обратно е…

- Наистина - съгласи се той, схващайки за какво му говоря. - Странна работа.

В началото пръста под краката ни само поддаваше, а сега следите веднага се запълваха с мръсна тиня. Стигнахме до бетонни плити, подредени като стълба, на височина почти човешки ръст, и спряхме. Отпред се извисяваше кула с необичайна форма, на върхът й се виждаше радарна чиния, а наоколо имаше мрачни постройки, бараки или военни складове, а между тях растяха черни безлистни дървета. И всичко това - по средата на истинско блато, не като това, по което вървяхме в момента - с кални поточета между локвите и туфите, ниска острица, растяща директно от водата, и с островчета от избеляла зелена.

- Уф… - Шепата потръпна, като видя всичко това. - Изглежда мрачно, нали? Да вземе, да похапнем малко?

- Ама, ти имаш за ядене, ли?! - зарадвах се аз.

- Ми, да!

- Тогава, защо си траеш?

- Къде ще седнем тук? И освен това, Мечока е наблизо…

- Все едно, ще ни се наложи да се нахраним. Хайде да се качим горе и да се скрием там - предложих аз. Ще хапнем набързо, а и местността ще огледаме.

След като казах това, започнах да се изкачвам по неравно поставените плити, крачейки по тях, като по стъпала, а Никита ме последва. Легнахме по корем, за да се прикрием, така че отдолу на не ни забележат. Партньорът разтвори куртката си и видях отдясно на колана му малък контейнер, а отляво чантичка с цип. Той дръпна ципа и извади херметически опакована „малка спецдажба на ограничения миротворчески контингент”.

- Ето какво имам вместо боеприпаси - поясни той и със заучено движение с ножа отвори пакета, въпреки че бях му обяснявал, че отстрани има специална сребриста лентичка, която трябва да дръпне.

Това беше европейска суха дажба: прилежно нарязан хляб, кубчета месо, рулца от раци, четири пакетчета плодово желе, две самоподгряващи се консерви пилешки бульон, още нещо в шарена опаковка и дъвки. Облизах устни: вкусно! В Зоната по-често се намираха украински дажби, които бяха много по-лоши - ту хлябът им ще е плесенясал, ту рибата позеленяла от старост. А такива, каквито Шепата беше осигурил, даваха на войниците от войските на ООН. Всъщност, украинските военни на Кордона бяха малко, повечето бяха руски и европейски, макар че последните се стараеха да не излизат много, седяха си в базите и лагерите, обезопасени като затвори с бодлива тел и огради с картечни гнезда на всеки двадесет метра. Шепата дойде по тези места след мен и когато му обясних, че тук по Периметъра има предимно западни и руски войски, много се учуди. Попита:

- И кво, украинци изобщо ли няма?

- Почти. Откъде ще се намерят? - отвърнах му тогава. - Каква армия има тук. три генерала и един редник, който им строи вилите. Затова нашите тук са повече …

- „Нашите” - подразни ме той. - Москвич3 гаден. Тук вече всичко е „наше” и всички сме „наши”.

Аз пък го отрязах:

- Млъкни бе, хохол4, от теб изобщо няма полза, умееш само да топлиш сланина на печката.

Но в действителност, между нас не бяха възниквали търкания на национална основа, защото Шепата тогава каза: Зоната изравнява хората по свой начин, по истинските достойнства и недостатъци, а не по това към коя народност принадлежиш. Още повече, че не можеш да разбереш кой е украинец, и кой не е, защото всички говорят на руски по един и същи начин, само понякога местните имат лек акцент, случва се да „шокат” и „кекат”.

Добре, че имаше чуждестранна дажба. Бързо я изядохме, след което партньорът отвори опаковка дъвки.

- Химик, успя ли да видиш какво изпълзя от кулата? - попита той.

- Не.

- Но предполагаш какво е било, нали?



- Мисля, че това беше аномалия - казах аз.

- Какво? Каква аномалия, какви ги приказваш? Та тя се движеше и ни преследваше!

- Откъде знаеш, че ни преследваше? Може би, ти я задейства, когато отвори онази врата, а тя сработи, започна да се разширява, а след това се е свила обратно. Или пък се е събудила …. Ако е жива.

Той застина, поднасяйки пакетче желе към устата си.

- Ама как така - „жива”? Аномалиите не са живи! Те… те са… - Гледах насмешливо към него. - Те са едни такива…

- Какви?


- Ами някакъв феномен - неопределено завърши Шепата.

- Аха. И ако изведнъж тази, която се криеше в кулата, се окаже - „жив феномен”. Един вид енергетичен организъм.

- Разумна аномалия? - не повярва той.

- Не е задължително да е разумна. Амебите, ако ги гледаш през микроскоп, също изглеждат разумни. Може да е нещо, като псевдоплът …

Докато се хранехме, се редувахме да оглеждаме околността, но нито веднъж не забелязахме някакво движение, само понякога в далечината птици прелитаха от дърво на дърво. Беше тихо, само една врана рачеше някъде - равномерно и натъжаващо. Беше сутрин, а слънцето не се виждаше, оловносива пелена изпълваше небето. Сад постройките се беше спуснала пепелява мъгла. Хладни и влажно, от към блатата се носеше тежък дъх, есенен и мразовит.

Доядох си, взех веслото и започнах да се спускам надолу, но по средата спрях и попитах:

- Огледай още веднъж, наистина ли не се вижда нищо интересно?

Той извади бинокъла, огледа и също започна да се спуска, поглеждайки в ПДА.

- Не. Тихо е, както тогава, до кулата. Хайде на заобиколим радара и да огледаме бараките. От тук не се вижда какво има зад тях. Може да е краят на базата, а може да има и още постройки. Трябва най-после да открием Мечока.

- Трябва - съгласих се аз.



* * *


Обиколихме кулата и застанахме под нея.

- Не, това не е радар - каза партньора.

- Ясна работа.

- Погледни, тук са четири, чиниите, насочени са в различни посоки. И освен това са решетъчни, на радарите не са такива. Странно е това нещо, никога не съм виждал такова. И чуй - работи!

Следвайки го, аз притиснах ухо към желязната стена на кулата и долових бръмчене. беше възможно, някъде във вътрешността на постройката, да работи трансформатор. Предположих:

- Захранено е чрез някакви подземни кабели.

- И какво е това, Химик? Ти си ученият, обяснявай.

Повдигнах рамене.

- Понятие си нямам. Но разбира се, съоръжението е интересно. Добре, да тръгваме.

По-нататък се простираше блатото и аз реших да тръгна пръв, защото в мен беше веслото, с което можеше да мушкам по дъното, за да не затънем до уши.

След известно време казах:

- Виж сега, на къде се канехме да поемем, след като изпълним тази задача? Обратно към Пушача, нали? Я погледни, в каква посока се намира от тук.

За разлика от моя, часовникът на Шепата беше останал здрав, и освен обичайния циферблат със стрелки, имаше и компас. Той го погледна и се намръщи.

- О! Каква е пък тази дяволия?

- Какво показва? - попитах и пристъпих към него. Партньорът показа часовника си. Отляво на циферблата имаше малка рамка с тънката стрелка на компаса, и тя се въртеше равномерно, сякаш някой бавно въртеше магнит около китката му.

- Така… - Това вече изобщо не ми харесваше, и аз замръзнах на място, концентрирайки се в усещанията си, но не почувствах нищо особено: нито хлад под лъжичката или лек вътрешен тремор, нито втрисане или изпотяване, нищо, което обичайно усещах при доближаването на аномалия или началото на някакви събития. Тези способности, доколкото разбирам, ги дължа на баща ми. Самият той е от Вологда, след това е попаднал в този район, оженил се е за местна девойка, която е живеела недалеч от Кордона ( от външната страна, разбира се, но все пак в доста опасен район, който е бил подложен на радиоактивно замърсяване в миналото), и скоро след това съм се родил аз. Почти не помня майка си, тя умря много отдавна, а според баща ми, е била странна жена, мълчалива и затворена в себе си. Не съм съвсем сигурен, може да ми се е привидяло, а може и да е истина, но от детството в паметта ми се е запечатала една картина: майка ми, съвсем млада, почти момиче, късо подстригана, седи на стол до маса без мушама и гледа към чаша, която стои по средата на плота. Гледа към чашата без да мига - и изведнъж тя започва да се плъзга, бавно, със слабо потрепване, движи се сама, докато не стигне до ръба и не падне, разбива се в пода, а майка ми седи в същата поза, сякаш не забелязва това. След като тя почина, за мен се грижеше една баба съседка, а баща ми ту се появяваше, ту отново изчезваше в Зоната за дълго време. Още от детските ми години около мен беше пълно с „разредени” артефакти … Може би, от това са ми способностите? Или пък от майка ми? В крайна сметка, изпратиха ме в интернат, после баща ми плати обучението ми в института, защото в мен се беше събудил интерес към химията. А след това загина и той, тогава бях последен курс. И трябваше да си избера живота, бъдещето, кариерата. Да си избера семейство, пералня, удобен диван и приятели. Аз избрах друго - Зоната. След като разбрах, какво се е случило, напуснах института и дойдох тук. Имах намерение да го открия, въпреки че ми казваха, че е невъзможно, но главната причина беше друга - влечеше ме Зоната, зовеше ме при себе си - безмълвно, но настойчиво.

- И как ти се струва това? - попита Шепата.

- Как … Скапано и невъзможно е компасът да не показва нищо. Мамка му, къде сме се набутали, а?

- Не знам. Нещо не се чувствам на себе си - отговори той и настръхна.

От короната на дървото, което растеше между бараките, шумно излетя врана и изграчи - гръмко и пронизително, сякаш ни прокле. Никита се наведе, взе камък и го метна по нея, естествено, не я достигна.

- Изчезвай от тук! - извика той.

- Не психясвай - посъветвах го аз. - В Зоната това няма да доведе до нищо добро.

Той поклати глава, намусено погледна пред себе си и каза:

- Добре, да продължаваме. Може да намерим някакво оръжие в бараките. Щото с това … - Партньорът размаха празният пистолет. - Не съм се чувствал толкова гол от последния път, когато се къпах.

Аз тръгнах, като с дръжката на веслото проверявах пътя, ходех с широки крачки, стъпвайки от туфа на тревно островче и пак на туфа. Шепата ме следваше стъпка в стъпка. Едва не се блъсна в мен, когато спрях рязко.

- Какво правиш?

- Погледни … приклекнах.

Отпред имаше нещо като подобие на кратер, конус с бетонни стени, стигащ до двадесет метра под повърхността. Водата тук беше прозрачна, и успях да видя спускащата се в дълбочина стълба, също бетонна - в началото напълно отчетлива, а по-надолу се губеше, скрита от островчета пяна, големи неподвижни люспи от мръсотия и някакви жълто-зелени топки от трева, плуващи на различна дълбочина. На около десет крачки под краката ни, на широко стъпало лежеше тяло във военна униформа, а до него - каска. По-нататък, едва забележима в полутъмната долна част на амфитеатъра, се забелязваше обърната на страни масивна правоъгълна платформа с тесни вериги и купола с необичайна форма, от която стърчеше къса цев.

- Та това е оръдие! - Каза Шепата. - Наистина. Оръдие на вериги. Самоходно.

- Никога преди не съм виждал такова оръжие.

- А това войниче, може Мечока да го е убил? - предположи партньора.

- Възможно е. Но все пак трябва да си изпълним задачата по някакъв начин.

Но продължавахме да стоим и да гледаме в бетонния амфитеатър. Водата беше неподвижна, тялото долу също. Тревните топки бяха неподвижни, като умрели риби, стъпалата потъваха към мрака… Картината хипнотизираше, струваше ни се, че в застиналите глъбини на блатото, до оръдието и тялото на мъртвеца, се е притаило още нещо, някаква съкровена тайна на Зоната.

- Наистина ли Мечока е видял Полето на артефактите някъде тук? - промърмори Никита. - Това колко пари са? Трябва, дори и ако не открием Мечока, задължително да намерим това поле, съгласен ли си? Ще си направим брониран всъдеход, с радар, оръдие и всякаква електроника. И голям, за да можем да спим в него. Брадата ми каза,че може да монтира такава система за предупреждение, че и най-тихата гад няма да се промъкне, ако не решим да я пуснем. Чуваш ли, Андрейка? Това ще бъде песен, а не машина, само че за това ни трябват пари, и то доста…

Аз също не бих се отказал от подобна машина, но за Шепата универсалния брониран всъдеход беше особена страст, върховна мечта, с която живееше през последните месеци, след като веднъж му разказах, че би било добре са си направим такова нещо. Той веднага се запали, започна да разпитва, какво имам предвид, и накрая се впечатли от идеята много повече от мен, нейният автор.

- Да тръгваме - реших накрая аз. - Иначе, ще се пулим и мечтаем тук до довечера. Макар че … чувстваш ли, тук времето сякаш е спряло?

Внимателно гледайки под краката си, за да не се спъна случайно и да не се хлъзна по бетонния скат, започнах да заобикалям препятствието, партньорът ми побърза да ме последва и попита:

- Какво имаше предвид за времето? Как „е спряло”, какво означава това?

- А ти спомняш ли си от колко време сме тук?

Той замълча и се замисли.

- Може би, повече от час.

- А забелязваш ли, че светлината си е същата - махнах с ръка нагоре. Не става по-светло, въпреки че изоставихме катера рано сутринта.

- И какво от това? Нали сега е есен. През есента се случва през целия ден да е сумрак. Мрачно е, защото слънцето не се вижда …

- Това е така, но не ме напуска усещането, че тук всичко е замряло. И времето също, разбираш ли?

Не видях, но разбрах, че зад гърба ми Шепата вдигна рамене.

- Не - решително каза той. - Това не го разбирам.

Но въпреки всичко думите ми го накараха да се съмнява, защото когато се отказахме да стъпваме по туфите и заобиколихме половината кратер, партньорът заяви:

- Ето, лъжеш. В момента погледнах стрелките на часовника - вървят си както винаги. Вече две минути се мотаем около тази гадост, ясно ли ти е?

Дойде моят ред да вдигна рамене.

- Това не е показателно, Никита. Часовникът може да си върви, а времето да е спряло. Но си прав, лъжа, разбира се. Времето не може да спре, само обстановката тук е такава. А твоят ПДА как е?

Той погледна и каза:

- Нищо, пусто е. А спомняш ли си историята за изчезналият взвод?

- Ти обичаш да слушаш всякакви легенди от Зоната по баровете и лагерите, а аз не се интересувам от тях.

- Ами ще ти я разкажа! Ето, слушай …

- Недей - прекъснах го аз. - Не искам да слушам твоите измислици.

- Все пак чуй я - настоя Шепата. - Много ми харесва тази история. Веднъж от НАТО пристигнала делегация, начело с някакъв много важен генерал, едва ли не най-главният им. Тук, разбира се, са се шашнали, разгонили сталкерите-бродяги, за да не се набиват на очи, предупредили търговците да не се опитват да изнасят от Зоната никакви големи пратки товари, по време на посещението. Измели всичко, дори и розите боядисали с червена боя… И ето, минала тази делегация по периметъра, помотали се по Кордона, а след това в генералската глава на главния генерал се пръкнала идеята да навлязат във вътрешността, за да оцени обстановката по пълна програма. И той обявил това своя желани пред всички. Разбира се, започнала суматоха, защото той бил много важна персона… И ооновците сформирали взвод от най-опитните си бойци: петнадесет автоматчика, трима картечари, двама гранатометчици, свързочник с най-мощната и модерна радиостанция и дори интендант с конфитюр и курабийки. Всички от делегацията имали мобилни телефони, но ти знаеш, че те почти никъде на работят в Зоната. Качили се на бетеерите и тръгнали. Екскурзията трябвало да продължи само един ден, да се съберат близо до външната страна на Кордона, да навлязат малко в дълбочина, съвсем малко, и обратно.

- И не се върнали? - предположих аз.

- Да! - каза Шепата. - От къде знаеш?

- И как се казва историята ти?

- А, да. Най-общо - взводът изчезнал заедно с генерала. Поддържали постоянна връзка с Кордона. А после, изведнъж нещо ги отрязало. Замлъкнали и не отговаряли на повикванията. Но преди това стигнали ди някакъв странен път. Бойците имали водач, сталкер, наричан Злия, който бил считан за най-добрият по този район от Зоната, познавал всяка пътечка и дръвче. Военните го открили по някакъв начин, обещали да му платят прилична сума и той се съгласил да ги води. Но, разбира се, не като сталкер, за тази задачи го облекли във военна униформа, и бил длъжен да се представя за сержант пред височайшето началство. Та точно той съобщи по радиостанцията, че експедицията им е попаднала на някакъв странен път. Казал: толкова години обикалям по тези места, не съм виждал този път нито веднъж. Тук няма такъв път, не може да го има, защото и по рано не го е имало - но въпреки всичко, има го! Широк, черен, прав път през средата на гората, а от двете му страни лежат отсечени дървета, прилежно подредени. Но отдавна от сечени, защото били съвсем изсъхнали. Казват, че гласът на Злия е звучал много изумено. Той се изплашил и казал на военните, че трябва да се махат от този път. Но генералът, сигурно, защото му било омръзнало да се друса по дупките, поискал да провери пътя. И заповядал да тръгнат по него. И тръгнали. Последните думи на Злия били: пътят е равен, пътуваме, несе вижда какво има отпред, защото слънцето е много ярко и има някаква жълта мъгла. И толкова, след това - тишина.

Шепата замълча. Аз прескочих на едно островче, което се подаваше от кишата, мушнах с веслото пред себе си и казах:

- Какво, това ли е всичко? Тъпа история, няма поука, няма и финал.

- Поука няма - съгласи се партньора. А финал ще има, само почакай, аз не ти доразказах. Най-общо, вдигнал се голям шум, нали голямо началство е загинало. Полковникът, който отговарял за организацията на експедицията, бил даден под съд, а западняците мълниеносно изпратили два спецвзвода със суперхеликоптери. Те полетяли, полетяли над района, от който Злият за последен път се свързал по радиостанцията - тихо, няма никой. И най-важното, широк черен път също няма! Тогава се приземили, претърсили гората и окрайнините - също нищо. Няма следи от битки, няма трупове, нищо. Нямало какво да направят, наложило им се да се върнат. И леко по леко всичко утихнало, забравили за случая, малко ли странни неща се случват в Зоната. Но веднъж в едни лагер при Дебелия дошъл развълнуваният сталкер Бажан, който бил приятел на Злия, и казал: Свързах се със Злия, говорих с него! Няма много радиостанции, които могат да работят по тези места, но Бажан имал, защото е як като бук и може да я носи. Но, казал той, Злия можеш да го чуеш, само ако застанеш в третия югоизточен квадрант до къщичката на покойния горски, малко да се преместиш и го губиш. Разбира се, не повярвали на Бажан, но той се обзаложил на хиляда евро, че казва истината, и тогава човек на Дебелия и още двама сталкери тръгнали с него. Върнали се на следващия ден в лагера, чешат се по вратовете и разказват: застанахме до къщичката, Бажан повъртя настройката и се чу гласът на Злия. Постоянно повтарял: „Бажан, къде си, аз съм Злия, свържи се с мен, ей, къде си…”. Когато заговорихме с него, той едва не се побърка от радост, започна да крещи, да се смее, да реве… Питаме го: къде се намирате, гражданино Злия? Той отговори: „В някаква долина между планини. Пътят ни доведе до тук, а по-нататък - няма изход. Опитахме да се върнем, но пътят изчезна някъде и не можем да го открием сред скалите. Тук има водопадче, рекичка, две езерца и горички. И още остатъци от колхоз. Всякакви зверове, А в планините живеят…” Тук започна пищене, виене, и пукане в ефира. Злият крещи: „...братлета, измъкнете ме от тук! Намерете ме, помогнете ми…” И край, тишина.

След този случай никой не е успял да разговаря със Злия, не чувал когато се опитвали да му отговарят - макар че понякога отделни сталкери или войници го чували, на различни места гласът му се появявал в радиостанциите или дори в радиоапаратите.Той, сигурно от скука или пък се е надявал, че ще го запеленговат и ще успеят да го измъкнат, разказвал как е при тях, че там живеят и други хора, как военните се присламчили към тях, и как са изпращали експедиции в планините… Май последното му съобщение е било, че са се „изкачили до небето”. Образно… така да се каже. Всъщност, стигнали са до върховете, а след това извикал: момчета, това е безкрайно! Това е сфера, без начало и без край! - и толкова, вече никой не е чувал Злия, сигурно радиостанцията му се е повредила.

- А, значи ето от къде се раждали легендите за мехурите - кимнах аз.

- Ама ти и в тях ли не вярваш?

- Не, разбира се. В Зоната има много необичайни неща, но пространствени изкривявания - това вече е физика, разбираш ли?

Шепата поклати глава.

- Не разбирам.

- Това е нарушение на физическите закони.

- Ха, ами аномалиите, въртележката например - това не е ли нарушение?

- Това е локален гравитационен феномен, а разните пространствени мехури… Твърде глобални са, не се случват такива неща. Добре, стой, стигнахме.

Не, блатото не беше свършило, но най-накрая стигнахме до първата барака - дълга ниска постройка с наклонен покрив от гофрирана ламарина и врата от едната страна.

- Да влезем вътре ли? - предложи партньора. - Омръзна ми да подскачам из тази киша.

Аз натиснах с рамо вратата, отворих я, видях мъж точно пред себе си и го ударих с веслото по главата.

* * *


Никита дрезгаво извика от изненада. Непознатият - бос, с изпокъсан маскировъчен халат, облечен на голо и със синя барета - залитна. През раменете му бяха преметнати ремъци; отдясно висеше необичана пушка с много тънка цев, отляво - „Инграм”, лек картечен пистолет, който не разпознах веднага, защото беше рядък модел с удължена цев и плъзгащ се приклад. Висеше на рамото му без кобур, на примка от по-тънък ремък, завързана направо през спусковата скоба.

Ударих го с лопатата на веслото по главата; нормален човек би паднал от такъв удар и би изгубил съзнание поне за една минута, но този само падна на колене и хвана пушката. Дръжката на веслото се счупи след удара. Виждах движенията на непознатия като в забавен кадър - десният му лакът се повдигна нагоре и назад, както на каубой, който посяга към револвера си, пръстите хванаха ръкохватката, изправената му ръка се напрегна и повдигна тънката цев, от която всеки момент щеше да излети смъртта и да се забие в тялото ми … Никита крещеше нещо зад мен, но аз не го чувах, по-точно, не го разбирах, защото погледът и вниманието ми бяха приковани към цевта на странното оръжие, която се насочваше към мен…

Под мишницата ми се промуши нечия ръка. Тя хвана картечния пистолет от лявата страна на непознатия и рязко го обърна с цевта назад. Свитият безименен пръст легна върху спусъка и го натисна.

„Инграмът” стреля - куршумите се забиха в мъжа отстрани, пронизвайки го под ребрата. Ремъкът се опъна, откатът разтресе оръжието, но Шепата, който дишаше тежко до ухото ми, още по-силно се приведе напред и отпусна пръсти, едва когато лявата страна на мъжа стана на каша, а самият той падна по гръб.

- Тъмен! - изкрещя Никита и аз оглушах, защото устата му все още беше непосредствено до ухото ми. - Този е един от тях, чуваш ли, Химик!

- Чувам, чувам, не крещи!

Оказа се, че съм затаил дъх още, когато замахнах с веслото и чак сега усетих, че в гърдите ми припарва. Издишах, отново вдишах, приклекнах и започнах бързо да развързвам ремъците, като с периферното зрение забелязах легла покрай стените, голям железен сандък в края на прохода между тях, врати…

- Ето ги, тичат насам!

- Кой тича?

Без да се обръщам, подадох пушката в ръцете му, взех картечния пистолет и свалих от колана на мъжа малка сумка.

- Тъмните! Те са чули … Андрейка, тази база е на тъмната групировка! Тук е пълно със скитници, чуваш ли, психари от центъра на Зоната …

- Добре, залости вратата, бързо! - най-накрая му разпоредих аз и се обърнах с готов автомат в ръце.






Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   28




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница