Ангелина Василева и София Филипова Съдържание: София Филипова Преди неусетно да потънем в нощта



Дата26.07.2017
Размер249.27 Kb.
#26592
ЧЕТВЪРТИ СОФИЙСКИ ЕСЕНЕН САЛОН ЗА ПОЕЗИЯ

НОЕМВРИ 2011



Един проект на

Ангелина Василева и София Филипова

Съдържание:
София Филипова Преди неусетно да потънем в нощта

Мълчанието

Пепа Кондова хайку

Елисавета Шапкарева В тъмнината на бара

Софийски гугутки

хайку

Илиана Илиева *** Когато враговете те ценят

Свидната втора

Оптимизъм по никое време

Павел Боржуков При дъба на Славейков

Александра Ивойлова *** Човекът угасва полека

Художник

Ирина Александрова Врабче в автобуса

Аксиния Михайлова Изкуството да се сбогуваш

Палми Ранчев Усмивка

Поглед

Хубаво

Чая Колева *** Вземам молива наново

***Ноември винаги

***По две в редица думите говорят

Димитрина Ганчева В царството на приказките

Равносметка

Формулата

Елена Христова Портрет на един познат

Радост-Лилия Рачева хайку

Асен Дипчев Гласове и спомени

Диана Димих Пещера

Антония Караламбова хайку

*** Изтривам от себе си

Петрана Стойчева Почти

Рада Добрианова Сверин Северен акварел

Д-р Кунка Радева хайку

Нонка Богомилова Обичам да отивам там...

Спомен

Зодия „Везни”

Иванк Янкова Когато съботата наближи

Димитър Дженев Когато птица му прошепне

Хазарт

Ангелина Василева Английско лято

На пикник сДжейн

София Филипова
ПРЕДИ НЕУСЕТНО ДА ПОТЪНЕМ В НОЩТА
„Човек е сам върху сърцето на земята,

пронизан от едничък слънчев лъч:

и неусетно пада вечерта.”

С. Куазимодо
И ПАДАТ СЕНКИТЕ СМЪЛЧАНИ И ЗАМИСЛЕНИ

ПОТЪВАТ ВЪВ СЪРЦЕТО НА ЗЕМЯТА,

СБОГУВАЛИ СЕ СЪС ЕДИНСТВЕНИЯ СЛЪНЧЕВ ЛЪЧ,

И ТОЙ ПОТЪНАЛ НЯКЪДЕ ЗАД ХРЕБЕТА.

И НИЕ ТЪЙ ПОТЪВАМЕ ЗАД ОНЯ ХРЕБЕТ,

КЪДЕТО НАЙ-ЗАГАДЪЧНАТА НОЩ НИ ЧАКА,

ПРИГОТВИЛА ЗА ВСЕКИ НЕГОВИЯ ЖРЕБИЙ.

А ВСЕКИ ИМА КОРЕН В СЪРЦЕТО НА ЗЕМЯТА,

НО ВСЕКИ КОРЕН ВЪВ ДЪРВО ДАЛИ ИЗРАСТВА,

И ВСЯКОЕ ДЪРВО ДАЛИ Е С ПЛОДОВЕ,

И В ТЕЗИ ПЛОДОВЕ ДАЛИ СЕ Е СТОПИЛО СЛЪНЦЕТО

ИЛИ Е СТАЕНО ТЪМНОТО НА ЗИМНАТА ЛУНА,

ОБРЕКЛИ ГИ НА БЕЗПОЛЕЗНОСТ И БЕЗПЛОДИ?

ЗАТУЙ ЛИ ЖРЕБИЯТ НА ВСЕКИ Е РАЗЛИЧЕН?

ЗАГАДЪЧНАТА НОЩ НЕ СИ ИЗДАВА ТАЙНИТЕ.

ЗАТУЙ И В ТОЗИ ЧАС НА ЧЕЗНЕЩИТЕ СЕНКИ,

ПРЕДИ НЕУСЕТНО ДА ПОТЪНЕМ В НОЩТА,

ДУШАТА НИ ЗАМИСЛЕНО СЕ ВГЛЕЖДА

В ЕДИНСТВЕНИЯ И ПОСЛЕДЕН СЛЪНЧЕВ ЛЪЧ.


МЪЛЧАНИЕТО

НАСИТЕНОТО, ТЕЖКОТО, СГЪСТЕНОТО МЪЛЧАНИЕ!

НАБЪБНАЛО ОТ НЕИЗРЕЧЕНИТЕ ДУМИ, НЕДОМЛЪВКИ, САМОШЕПОТИ,

ОТ БЪРЗО КАЦНАЛИ И МИГОМ ОТЛЕТЕЛИ ЧУВСТВА,

ОТ МИСЛИ – БЛЕСНАЛИ СВЕТКАВИЦИ, ПОТЪНАЛИ В ДАЛЕЧНИ ДЕБРИ –

ВЪГЛЕНИ ОТ ОПОЖАРЕНОТО ОТ ГРЪМ ДЪРВО...

ИМА И МЪЛЧАНИЕ – КРИСТАЛНО ОГЛЕДАЛО.

В НЕГО СЕ ОГЛЕЖДА ПЯСЪЧНА ПУСТИНЯ –

БЕЗКРАЙНА, БЕЗДИХАННА И БЕЗМЪЛВНА,

БЕЗ СЛЕДИ ОТ СКИТАЩИ КЕРВАНИ, БЕЗ ЧЕЗНЕЩИ МРАЖИ,

СЯКАШ ПУСТОТАТА, ПРЕДИ ДА СЕ РОДИ ВСЕМИРА...
БИХ ИСКАЛА НЕ В ТЕЖКОТО, А В ПУСТОТО МЪЛЧАНИЕ ДА ВЛЯЗА,

ДА СЕ ПРЕВЪРНА ВЪВ ОАЗИС, В ИЗВОР ЖИВОТВОРЕН,

И, АКО МОГА, СЛЕД СЕБЕ СИ

СЛЕДИ КАТО КЕРВАН СЪС БЕДИНИ ДА ОСТАВЯ...



Пепа Кондова

В памет на

Гинка Билярска
Отиде си

в края на лятото.

Остави диря самотата.

Тъмно е в храма.

Пред олтара – душата ти,

гълъб бял.

Снегът затрупа

красотата

на мъртвите цветя.

Край белия път-

старо дърво.

Времето го отминава.

Разпиляни думи

са годините.

Остават - неизречени.

Елисавета Шапкарева

В ТЪМНИНАТА, НА БАРА

В бара е тъмно.

По масите – двама по двама –

хората хапват и пийват,

дори си говорят.

Посред дансинга двойките,

тихо прегърнати,

чуват леко телата си.

Само в ъгъла,

на бара облегнат,

той е сам

срещу двете си бири.

По-самотен от всякога.

Все по-тъмен от всякога.

А на бара е сякаш по-тъмно отвсякъде.

Само чашите светят

с отразени от някъде

блясъци.


СОФИЙСКИТЕ ГУГУТКИ
„Софийските гугутки ще се върнат

ликуващата ми душа да пренесат Отвъд.”

Мирослава Исидорова
Няма ги, няма ги вече

деликатните, дребни софийски гугутки –

прогони ги сивият гълъб.

Нахален, всеяден и гладен

той почти ги изяде.

А трохичките, дето ги ронех,

са толкова малки

и само на един хвърлей.

Като моя роден град –

все по-чужд и по-недостъпен

сред тълпите от гълъби.

А гугутките…

май са Отвъд…

***


Мътно море.

Еднакви плуват

найлонов плик и медуза.

***


Сухо дърво.

Еднакви пърхат

найлонов плик и врабче.

***


Голо поле.

Еднакви синеят

найлонов плик и синчец.

***


Мрачно небе.

Еднакви се реят

найлонов плик и облак.

***


Облачна планина.

Еднакви цъфтят

найлонов плик и еделвайс.

***


Зимен ден.

Еднакви искрят

найлонов плик и снежен човек.

Илиана Илиева

***
Когато враговете те ценят,

а твоите си гледат своята,

изправен посред собсвения път

се чудиш как ще минеш зад завоите.


И спираш на междата – истукан –

сред свои чужд, сред чуждите обичан –

корав гръбнак, поредният балкан,

граничен камък, ничий, ничий, ничий.



СВИДНАТА ВТОРА
И ти ли, мили, искаш да бъда силна?

Откак се помня – това ми говорят.

Раснах, пораснах по-силна, най-силна...

Но ми е свидна, онази в мен – втората.

Тя и до днес не подаде главица.

Как чак до днеска глас не нададе?

За нея дори не запалвах свещи

А може би тя е отвътре по-хубава,ца.

Предавах я аз, а тя мен не предаде.

може би тя е и по-добрата,

може би тя не би се преструвала,

че е щастлива или обратното.

Знам ли?

Но тази, силната, нещо

взе да боли, да смъди, да разпъва,

да ме бичува колко съм грешна,

но аз я търпя и не се огъвам...

Ала се чудя и мая – кога ли

ще я пречупя и ще се разпръсна,

че слабостта ми да се похвали,

как ме е смъквала тежко от кръста.

ОПТИМИЗЪМ ПО НИКОЕ ВРЕМЕ

I.
Сега не е часът за мислене:

режи си лука, моркова; усмихвай се.

Изстисквай си не мозъка - скилидките.

По дяволите сметките! Не ти ли писна?

Включи котлона и пусни Вангелис.

Веднъж презри дълбоко телевизора.

Бъди възвишена край мивката – и смела.

Не ти ли писна от отчети и ревизии?

Не си поглеждай в портмонето – 

пълно е с бележки – само спомени!

За утре не мисли – далеч е утрото: до дето

картофите се задушат и замирише на насита,

до дето и последният Вангелис се отрони,

докато къщата се оглуши и бавно стихне,

докато и най-късите уши

върху стените се изгладят като стихове...

Бъди добра и се опитай да не умориш

красивите си мисли на манежа.

А после?


Най накрая – току виж

заспиш под думата

на своята надежда.

II.
Ако ме видиш как режа целина, 

леко залисана ти се усмихвам,

в твоите думи съм се преселила,

в звъна на тембъра ти ми се притихва,

щеше да видиш колко си приказен,

как по домашному те обожавам,

а пък смехът ти ме доразлиства

и после гальовно ме приютява.

Сега се сгушвам – също момиченце –

в една, голяма за мене, кухня.

Виж как се радвам – ето, затичвам се ...

С първата пара към теб ще духна.

 III.
И какво? Изглежда, че излиза –

готвенето, от инерция досадно,

можело да вдъхва оптимизъм

можело през сълзи и да радва?

Има там невкусена магия,

от която съм щастлива и потресена:

как пропадам, за да се открия –

там – сред чубрицата, ригана и чесъна.

Може би мъжете го усещат?

Спомням си онази мъдра мисъл.

Тя е груба. Друго, друго нещо е –

чудото, което ме ориса.

Павел Боржуков

ПРИ ДЪБА НА СЛАВЕЙКОВ
Една самотна риза,

навярно на поет,

ветрее в клоните,

размахала един ръкав.

Поете,

дойдох да поговорим



на езика на дърветата,

защото на Агората

е глъч и врява на възбог.

„Богоизбраните” все тъй

напират с кули към небето

и Господ е размесил пак

човешките езици.

Под купола на храма

богородиците плачат,

а фарисеите в олтара

разменят кожи за души.

От вдъхнатото слово,

което бе в началото,

вместо майчиното мляко

бликат сурогати.

И само ти, Поете,

по-сам от всякога,

размахваш срещу ветровете

една развята риза

макар да е с един ръкав.



Александра Ивойлова

* * *

Човекът


угасва полека –

и може би вече не страда,

останал без глас,

и без слух, и без взор...

А може би пазят

очите копнежа,

а може би стене

гласът му сподавен

и още той чува

отминали думи,

очаквана песен?

И може би вечна –

неземната болка –

не стихава далече

след земния път...


ХУДОЖНИК

В памет на баща ми
Не зная

кой си –

и по какви спирали

ти тук си слязъл

от безкрая.

Чий пулс всърцето си пренасяш –

материята

към духа да се завръща,

да вдишва и издишва този свят

от зрими

към невидими пространства.

Не зная кой си

и тайната на ритъма не зная –

защо е този час рожден,

а този - края...

Но чувам: стъпките ти преброени

отекват в безгранично време.

Където минал си –

сезоните цъфтят.
Изгуби ли се някога светът –

той в твоите платна ще се познае.



Ирина Александрова

ВРАБЧЕ В ВТОБУСА
Пърха с ужасени криле.

В безмилостното стъкло се удря и пада.

Врабченце разрошено – нямаш късмет!

Прозорци безбройни те дебнат в обсада.

Автобусът за теб е станал капан –

На тъмница подвижна прилича.

С вестник гони те пътник засмян.

Зад седалка се крие пискливо момиче.

Страхът с въпроси те пари –

страхът сред бензинови пари...

Врабче,

ти си моят внезапен брат!

Пърха с крехки криле -

неспокойна и болна, душата ми

и се удря с вопъл безмълвен в стъклата

на този безмилостен, леден,

пътуващ към хиксово бъдеще свят...

Той е наметнал съдийската тога.

Той ни готви присъди: глад, суша, огън.

И в гибелта си бавно навлиза –

Последната спирка вече е близо.

Всички забрани отдавна са паднали,

късат се нишките на Ариадна.

Взрив подир взрив разтърсват планетата...

Душите, с досада отминали всички уроци астрални

С прозрачни криле пърхат, пърхат над хаоса ален –

празноглави до глупост

наивни врабчета.



Аксиния Михайлова

ИЗКУСТВОТО ДА СЕ СБОГУВАШ
Нeвъзможно е да предвидиш

в кой съботен час

ще те връхлети отново желанието

да преодолееш гравитацията

на всекидневието,

да хвърлиш списъка с всички неща за правене

в пълния с угарки пепелник,

да си грабнеш шапката и

да затръшнеш външната врата

с добре познатото обяснение,

че пъпът ти е хвърлен някъде

из улиците на града

и е крайно време да разбереш къде.
Всичко, което е част от теб,

има право да съществува:

болката в зъбите,

която разхождаш настървено в късния следобед,

уроците, които цял живот се опитваш

да научиш:

за небето, което се отваря и затваря

един път в годината,

а ти все не успяваш да си пожелаеш

най-същественото,

за сандалите, които не си обувал с години,

но ти е трудно да се разделиш с тях,

за изкуството да се сбогуваш,

избирайки от няколко нежности

най-правилната.
Понякога съботният Господ изпраща

бурен вятър, който отвява

името на изгубена котка, която едно момченце

вика отчаяно от прозореца на третия етаж.

Друг път довява телефонна кабина на ъгъла

или залепва върху коленете ти усмивката

на момичето от рекламния плакат

за нискотарифни полети.

Всичко около теб лети

и променя пейзажите в отсрещните витрини,

само тези в душата ти

устояват на вятъра.


Когато отваряш очи,

момченцето от третия етаж

притиска до гърдите си намереното коте,

долу на тротоара червенеят парчетата

от една разбита саксия с мушкато,

слушалката в телефонната кабина се люлее

на ръждясалата си пъпна връв

и внезапно разбираш, че земната гравитация

e несъвместима с гравитацията на сърцето,

че всичко в този свят е подвластно

на изкуството да се сбогуваш,

избирайки от няколко нежности

най-правилната...
И поемаш обратно по дългия път

към дома.



Палми Ранчев
УСМИВКА
Трима се снимат един друг.

И се усмихват изкуствено.

После заедно гледат снимките.

И смехът им е истински.



ПОГЛЕД
Небето бавно потъмнява.

Високите дървета

са нарисувани с черен молив.

Не търся себе си


в ниското, или високото.

И няма как да се открия,

щом съм само мътен

поглед. И каквото виждам.



ХУБАВО
Колко е хубаво, че отново дойде есента.

И никой кретен не може да я върне,

затова че са й кални обувките, а лицето

подпухнало от продължителен плач.
Чая Колева


***

Взимам молива наново

Дали ще мога пак да те напиша?

От буквите изтръгвам име

Или обратното

От името изтръгвам букви.


Не помня вече

Кой, кога, къде и как

Защо и колко дълго.

В сърцевината на гората

Аз виждам само теб, след теб и мен

Залените въздишки на реката..

Застинала вода целува вятъра,

Разказвайки отминали истории.


Кой има смелостта да говори за поривите на душата?

Китките се чупят под тежестта на неизказаните думи,

В тази ужасна минута на мълчание

3 часа след полунощ

Кукувичката излиза от часовника на стената

Изкуква точно 3 пъти, за да се скрие отново.

В къщичката на времето,

Поглъща сенките на думите

И живее в пълно спокойствие.

и питам :

кой има смелостта да заспи сам?
Разсеяна от мисълта за теб

Едва понесла чашата с кафето

изгарям върха на езика си

За по-малко от секунда

любовта заболя.


***
Ноември винаги е някак неосъзнат, недоизпипан

Дори и неопитан

Ноември продава вестници на входа на метрото,

Загърнат в пухен шал.

Ноември е морковена супа,

Обяд за душата.

Ноември е първата коледна лампичка.

Ноември носи очила и велурени обувки,

Сериозно гледащ на света господин.

Ноември си ти, докато криеш очите си от вятъра.

Ноември ври и кипи сред дърветата.

Ноември е нашият месец...

някак неосъзнат, дори и неопитан.
***

По две в редица

Думите говорят.

Език, към който

С теб

Не сме привикнали.



По устните разчитам

Твойте думи

(когато не говориш)

Мълчим в напълно

Тъмна стая

И само


сенките ни,

срещнали се някъде

разказват за

отминали животи.



Димитрина Ганчева


В ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ
Джуджетата със мъст

размахват пръст

към великана –

тяхната закана

за отмъщение,

че толкова са малки

по рождение.


РАВНОСМЕТКА
Чрез акробатиката

на математиката

извърших действията:

събиране, умножение,

деление, степенуване,

логаритмуване, коренуване,

изваждане.

И чак след прераждне

ще има сполука,

каза точната наука.




ФОРМУЛАТА
Хикс, игрек, зет

по нула, нула, нула,

равно на босия

цървула.



Елена Христова

ПОРТРЕТ НА ЕДИН ПОЗНАТ

   


Капризен

             Своенравен и суетен,

                        Неуравновесен,

    на глед по детски чист

        и абсолютен  мьж

             в стремежа си огромен , безподобен ,

                 да покорява и да властва ,

                    в самото му сърце заложен

                      от мъдростта на майката природа.

С очи


 които

      за обич и закрила сякаш молят.

   Очарователен във своята безпомощност привидна.

Неверен


    непризнателен 

            разглезен…

                    Измамник и беглец , на дребничко хитрец

                            и малко нещо интригант.

 Прикрит.

    В боязън вечно

       от някого и някъде

           във нещо

              да не би случайно

-        не дай си Боже! –

                             да се окаже излъган , унизен .

  По своему нещастен

      и както всички нас почти

           дълбоко в себе си

                         неудовлетворен.

Радост - Лилия Рачева


***

дъжд


валят есенните листа

на спомените

***

мълчание



пием

есенни багри

***

презрели дюли



кандила в шумата

тръпчива нега

***

букет суха лавандула



провансалско лято

в зимната стая



Асен Дипчев

ГЛАСОВЕ И СПОМЕНИ
На баба Султана и дядо Благой
Мъдро мълчи старата къща

на вратата с некролог и жалейка,

когато по празниците се завръщаме

и ни посреща пред нея празната пейка.


Дъх на ябълки и на мушкато.

Отлежала домашна ракия.

Гласове на отминало лято,

радост и мъка в които се крие.


Споменът за грижовен стопанин.

За сълзи и за вечен покой.

За живота – човешки душманин.

За баба Султана и дядо Благой.


Гласът на черната забрадка.

Самотата – долу след завоя.

Приседналата на гърлото хапка.

„Благойо, защо си отиде, Благойо?”


Песента на чешмата през пътя.

Монотонно приспивните звуци.

Стъпки, в галоши обути.

„Оди код мене да пийнем от жътата,

уке”.
Зад чешмата палат гледа надменно.

Фенерът до вратата не свети.

От зидовете високи лъха студено.

Пердетата крият предмети.


За вода отива баба Султана.

Към пътя нагоре поглежда.

„Дано децата да дойдат по-рано”.

Жалейката ражда надежда.


Мъдро говорят на старите къщи

гласове и спомени от празната пейка.

Всички си тръгваме и се завръщаме.

Там, където има жалейка.



Диана Димих

ПЕЩЕРА

Тъмна пещера съм.

Дълго си бродил –

в коренищата вход да издириш.

Заклинание страстно отрони

да открехнеш скалата,

с бръшлян и повет обрасла.

Пусна те камъкът.


Стъпки изчаткаха,

мракът просветна.

Мен избра – мой факел да бъдеш,

ключ недокоснат за тайна извечна.


Сбираш поломени дървета,

дънери сухи, тревица.

С кремък и жадност

огъня древен подклаждаш.


Синьо-червени езици

мрачината подгонват,

опушват скалите.
С въглен и пръсти ритуално рисуваш.
Теб избрах – да огреем,

скална галерия да ти стана.

Огънят пари, изгаря ме...

Не побягвам –

той всякога топли.

И свети.


Антонина Караламбева

***


Лятна привечер.

Светлината на улична лампа

сгъстява мрака.

***


Нощен град.

Улици пресичат

пътя на звездите.

***


Безкраен път

и кратки спирки.

А ние – все в началото.

***


Изтривам от себе си

всички знаци от пътя

и оставам:

течен огън,

преливащо тъмно море,

черни бездни

и далечни звезди...

... и топлината но слънцето

от другата ми страна...

 

Петрана Стойчева


Почти
Чаша френски коняк,

в облак френски парфюм,

марка фин шоколад,

малко блясък – и виж

ти почти си в Париж

Сред големия град

шест квадрата трева,

малка пейка за теб

под зелена ела –

и почти си в гора



Рада Добрианова Сверин
СЕВЕРЕН АКВАРЕЛ
Снегът – син балтон.

Кучешки впряг.

Посока : Йоокмоок.

Полярен вятър звъни.

Самски рибари в шейни

улов през дупки от лед са събрали.

Пари бял залез силните

мъжки очи.

Планина с обли била

като пудинг

езерата завива с твърда кора.

Докога


мушици от слюда ще летят презглава?-

В стремената еленови светят.

Пет мъже се завръщат.

Утре заран рибарите ще разгръщат

“рьодинга” жив на пазара:

ще прииждат там много жени

и деца с везани пъстри манта.

Най-младата песен ще дръпне

надалече,

най-дръзката с добър мъж

ще си тръгне довечера.

А зад кошовете празни

ще заспиват

дванадесет хъски красиви.

Те като хората в сънища чезнат –

с глух вой все да търкалят

на Полярния кръг колелото небесно,

докато изгревът ябълков

благо

не разбуди отново животинския



лагер.

Дива земя.

Кучешки тропот.

Самски рибари.

Снежен Бог.

Тръгване в пет

от Йоокмоок

Д-р Кунка Радева

***


Капят листа,

жълтеят треви

и дните се отронват...

***


Първи сняг

над самотни хризантеми –

разплакани.

***


Вятър разнася

кълба жълти листа –

есенен вихър.

***


Звездите гаснат,

два силуета

срещат изгрева.

Нонка Богомилова


ОБИЧАМ ДА ОТИВАМ ТАМ...
Обичам да отивам там,

откъдето другите са си заминали.

При пусти плажове през есента

след лятото на шум и пъстроцветие.

При бивши градове-атракции,

напуснати от жители и от туристи

след хищна гостенка-война.

При остаряващи момчета

със спомени от палави жени.

При състояли се поети,

забравени от шумни почитатели...

Тогава те сасамо моил

Тогава само аз съм тяхна...


СПОМЕН
Глас на тромпет

се носи над Гарона

и търси нечия душа –

гнездо да свие.


С тъга – в душата на щастливия.

И с радост – при печалния.




ЗОДИЯ „ВЕЗНИ”
На една везна е всичко мое –

Минало и настояще

На другата си ти с несбъднатото.
Смъртоносно равновесие.

Иванка Янкова
Когато съботата наближи

изгряват в мен безброй копнежи.

Ставам весела и лъчезарна.

Рисувам по прозорците цветя

и смях в зениците се сипва.

Започвам да мечтая за небе,

завързано за облка дъждовен,

със звезди и месец акробат,

с гондоли и мостове пъстри.

Но виждам заснежени върхове.

От тях тъгата дяволито се усмихва.

Слънце я пробожда. И към него

с радост се затичвам...

Димитър Дженев

КОГАТО ПТИЦА МУ ПРОШЕПНЕ

В памет на Никола Муховски,

последния скаут-ветеран
Нищо не отлита по-красиво

от падащо листо

през есента.

Откъсва се,

когато птица милостива

му прошепне:

Време е.

ХАЗАРТ
Звездите не ме лъжат.

И не нощта е господар

на лунните видения

подгонили съня ми.

И този мрак,

среднощнте мелодии обсебил,

не е заслуга на нощта.

Звездите тихо ми прошепват:

В покоите на твоето сърце

е хвърлил котва

стар пиратски кораб.

А слънцето разбойник

търкаля зарове

в квартална кръчма,

на далечен остров.

Ангелина Василева

АНГЛИЙСКО ЛЯТО
Чай с мляко,

къщата на Джейн.

Вкусът

на утрото



е толкова различен!

Прозорецът рамкира

триумфа на сезоните.

Огрява слънцето

полегналия хълм отсреща.

Наскоро окосена,

тревата е заета

с преброяването на калинките,

а розовият храст

за нещо свое си въздиша.


И някак си

най-неочаквано,

без никакво предупреждение,

прииждат сиви облаци

и цялото небе покриват.

След миг –

дъждът безгрижен се излива.
Но много скоро

невидима ръка

разтваря пак небето

и слънцето огрява

полегналия хълм отсреща,

калинки плъпват по тревите,

а розите блестят

от капките вода...


НА ПИКНИК С ДЖЕЙН
Ах, тази Джейн!

Във кошница е подредила

изгладена покривка,

бутилка вино

и кристални чаши...
А слънцето,

преди мига

във който ритуално

ще се гмурне в океана,

се е подпряло

върху мачтата

на яхтата във залива –

огромна котва,

спусната в небето!
Джейн иска

да настигне отлива,

ала краката й

затъват в пясъка...


И знае

приливът ще дойде

много скоро...
На брега

едно момче с китара

пише първата си песен.
Прибрани са

покривката, бутилката и чашите

от пикника...
Джейн ще продава

къщата във Девън.

За Лондон,

казва,


щяла да замине...
Каталог: userfiles
userfiles -> Седмичен информационен бюлетин
userfiles -> Седмичен информационен бюлетин
userfiles -> Доклад на нпо за напредъка на България в процеса на присъединяване към ес, 2004
userfiles -> Специална оферта за сезон 2015/2016 в Евридика Хилс Пампорово Нощувка със закуска
userfiles -> Закон за бюджета на доо- 2012 г., Кодекс за социално осигуряване, 6 наредби,свързани със социалното осигуряване
userfiles -> Правила за условията и реда за предоставяне на стипендии за специални постижения на студентите във висшето училище по застраховане и финанси
userfiles -> Автоматични предпазители базови конструкции и основни характеристики на автоматичните предпазители
userfiles -> Отчет 31 март 2008 г. Междинен Баланс


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница