Анотирана библиография на трудовете на проф. Дин радослав мишев дисертационни трудове

Защитена в БАН. ЕЦ по история. СНС по нова и най-нова история, 23.ІХ. 1982. Утвърдена от ВАК с прот. № 6 от 23.ХІ.1982.

Автореферат: В. Търново, 1981. - 22 с.
България във външната политика на Австро-Унгария 1898–1912 г. / Рец.: Андрей Пантев, Стойчо Грънчаров, Виржиния Паскалева]. - София, 2004. - 538 с.

За присъждане на научната степен “доктор на историческите науки”.

Защитена пред СНС по нова и най-нова история при ВАК, 7.Х. 2004. Утвърдена от ВАК, Комисия № 8, прот. № 1 от 11.І.2005.

Автореферат: София, 2004. - 30 с.

Изследване с подчертани приноси по проблемите на международните отношения в Европейския югоизток след Берлинския конгрес до средата на 90-те г. на XIX в. Носеща конструкция са австроунгарско-българските връзки и отношения, които на фона и в контекста на руската доминация в Княжеството постепенно набират силата и значението на алтернатива с определено бъдеще. Изложението е структурирано в три глави, първата от които е посветена на ролята, поета от Хабсбургската монархия при изграждането и външнополитическите ангажименти на Третата българска държава в годините до Съединистката акция от септември 1885. Проследено е сложното, но целенасочено вплитане на виенската дипломация в нееднозначната като динамика схема на руско-българските отношения, без все още да напуска определящата рамка на договореностите, поети в Съюза на тримата императори. Виена преодолява тази рамка едва в хода на събитията, провокирани от Съединанието и неговите последици, съответно документирани в целия им обем и специфика във втора глава на труда. Основни акценти тук са Сръбско-българската война, абдикацията на княз Александър Батенберг и режимът на Регентството. Категоричната авторова позиция при анализа на австро-унгарската политика по този кръг от проблеми се заключава във формулирането на тезата за забележителния “български” триумф на Двуединната монархия, успяла да изтласка Русия от Княжеството. В трета глава на изследването се доразвиват аспектите на това постижение при управлението на Стефан Стамболов - управление, задълбочило тенденцията за трайно обвързване на България с развита Европа. Аргументирани в детайли са по-добрите перспективи на двустранните военно-политически връзки, но проследени умело в паралела и на противоречията, запазени с особена сила в Македония.

Авторът представя епизоди от дейността на австро-унгарската тайна дипломация и разузнавателни служби в България за периода от 1878 до 1915 г. Сведенията, хвърлящи светлина върху невидимата страна на политиката, следвана от Виена на Балканите, са почерпани от Политическия и Военния отдел на Австрийския държавен архив, а също и от Австрийската национална библиотека. Водещ мотив за написването на труда е разбирането, че за редица факти от българската история е изградена твърде опростена и непълна представа. Авторът изключва поначало художествената измислица и предлага строго документирани тези върху имена и обстоятелства, останали скрити, но оказали се съществени при изясняване действителния характер на иначе известни събития от ранната история на Третата българска държава. В текстовете личат детайли от “кухнята” на австро-унгарската политика по въпроси, свързани с българското Съединение, избора на Фердинанд Сакскобургготски за български княз, борбите за освобождение в Македония и др. Приложен е и препоръчителен списък от заглавия по изследваните проблеми.

Изследването е структурирано в три глави, първата от които носи заглавието “Националноосвободителното движение в Македония и Одринско в политиката на Австро-Унгария 1893–1899”. Авторът аргументира отрицателното отношение на Виена по българския национален въпрос след Берлинския конгрес през призмата на преобладаващото в Княжеството руско влияние, а и по причина на собствени стратегически планове, касаещи Македония. Известни отстъпки стават възможни по време на Стамболовия режим, когато тежестта на австро-унгарската политика в София е по-осезаема. След възникването на организираната борба на българите в османските европейски провинции, Монархията се солидаризира с Русия (споразумението от 1897 г.) за противодействие и охрана на статуквото в региона. Във втора глава, озаглавена “Австро-Унгария и подемът на българското националноосвободително движение в Македония и Одринско 1899–1903”, авторските тези запазват предходната линия. Виена не променя негативния си подход и по силата на споменатото споразумение с Петербург оказва натиск в София за неутрализиране на движението. По отношение на Илинденско-Преображенското въстание тази политика се запазва в комбинация с някои съвети към Цариград за въздържане от репресии. “Македония и Одринска Тракия в австро-унгарската балканска политика 1903–1912” е заглавието на последната, трета глава, където се проследява поведението на Монархията в периода на Мюрцщегската реформа, по време на Босненската криза и непосредствено след нея. По мнението на автора, Виена печели най-големи предимства от реформената акция, при което запазва принципното си отрицателно отношение към въоръжената борба на българите. Обстоятелствата във връзка с Босненската криза не променят тази политика, напротив, всеки опит или проявена тенденция за единодействие на балканските народи или правителства срещу Турция, се посреща с най-голяма съпротива от страна на Монархията.

Рец.: Петров-Дочев, Петър. Австро-Унгария и борбите за Македония и Одринско. [Рецензия за монографията “Австро-Унгария и българското националноосвободително движение в Македония и Одринска Тракия 1893–1912 г.” С., Унив. изд. Св. Климент Охридски, 1993. 180 с.]. // Демокрация, V, № 9, 12 ян. 1994, с. 11.
България във външната политика на Австро-Унгария 1898–1912 г. - В. Търново: Унив. изд. “Св. св. Кирил и Методий”, 2004. - 388 с.

Трудът предлага мащабно документирана интерпретация на “българската” политика на Австро-Унгария в края на XIX и началото на XX век. Доколкото главният приоритет във външната политика на Виена са Балканите, авторът обосновава тезата за водещата роля на България в схемата на австро-унгарската източна стратегия. Изследването е структурирано в четири глави, като първата от тях проследява австро-българските връзки в контекста на балканските взаимоотношения за периода между двете кризи от 1898 до 1903 г. Особено място е отделено за поведението на виенската дипломация във връзка с въстанията в Македония и Одринска Тракия от 1902–1903 г. Обект на изследване във втора глава са отношенията между Виена и София във фазата на изострени национално-конфесионални борби в Егейска Турция през 1905–1906 г. Разяснени са предпоставките за провеждането на т. нар. Нов курс на външния министър барон Алоис Ерентал от есента на 1906 г. Трета глава е посветена изцяло на австро-унгарската политика в месеците на Анексионната криза от 1908–1909 г. Възловият акцент тук е запазен за анализа на “българския” фактор при осмислянето и провеждането на тази политика. В последната, четвърта глава на труда, авторът разработва пътя към Балканския съюз и действията на Двуединната монархия спрямо тази тенденция. Откроено е отношението на Русия към проблема и разгръщащите се в пряка зависимост инициативи на австро-унгарската дипломация в навечерието на първата Балканска война.

Изследване за раждането и възхода на една от емблематичните за Европейското средновековие и Ново време държави - Хабсбургската монархия, увенчала политическия си апогей с имперския блясък на модерна Австро-Унгария. В своето изложение авторът налага синтезиран и верен ориентир за наистина важните събития и процеси, очертали пътя на тази твърде динамична през столетията формация. Проследени са вътрешно- и външнополитическите аспекти на едно изпълнено с превратности развитие, чието съсредоточие естествено пада върху реалностите от XIX век. Погледът на историка е фиксиран предимно върху политическата фабула, но паралелно с това се откроява комплексният анализ на икономическите проблеми и постижения, допълнен от внушителната картина и на културния живот в Империята. Задълбочено са разяснени причините и перипетиите около установяването на двуединния управленски модел през 1867 г., както и последиците от полувековното му прилагане в условията на ерозираща отвътре многонационална среда. Въпреки фаталния край на Австро-Унгария, авторът не страни от идеята за позитивния характер на дуалистичния експеримент. Отстоява тезата за зададените от него по-добри перспективи и дори за имперско могъщество, възможни на базата на твърдия конституционализъм и разумната - разбирай толерантна - национално-правна доктрина. Възможности, за които не достига нито време, нито политически ресурс в епохата на разюздан национализъм и империализъм.

Изданието е обогатено със снимков материал и колекция от приложения. Библиографската справка в края впечатлява с внушителния обем от над 720 заглавия.

Рец.: Лечев, Велико. История на Австро-Унгария. // Изв. Държ. архиви, № 92, 2006, с. 283-285.

Лечев, Велико. Радослав Мишев. История на Австро-Унгария (Geshcichte Österreich-Ungarns.) - W. Tărnovo : Verlag „Abagar”, 2005, s. 312. // Bulg. hist. rev., 2009, № 1-2, с. 217-220.

Книгата “Балканската политика на Австро-Унгария 1867–1914” представлява сборник студии и статии, засягащи различни аспекти от балканската политика на дуалистичната монархия. Трудът включва предговор и шест изследвания със съответните бележки към тях. Първата студия, озаглавена “Балканската политика на Австро-Унгария 1867–1914 г. Обща характеристика”, има теоретичен характер и в нея авторът прави обща характеристика на балканската политика на дунавската монархия от 1867 г. до нейния край през 1918 г. Акцентира се на предпоставките, принципите, целите и периодизацията на австро-унгарската външна политика. Отделя се място и на структурата на общото министерство на външните работи. Три от предложените студии и статии са непубликувани досега - “Австро-Унгария, България и събитията в Европейска Турция през 1908 г.”, “Густав граф Калноки. Кратка биографична скица” и “Военно-стратегически аспекти на австро-унгарската политика към България през Балканските войни 1912–1913 г.” Останалите са отпечатани в периода от 1985 г. до сега, като някои от тях са съществено допълнени с нови източници и литература. Пример в това отношение е студията “Австро-Унгария и Съединението - 1885 г.”, която с използваните нови изследвания потвърждава тезата на автора, изложена още през 1985 г.

Статиите са подредени съобразно проблемно-хронологичния подход, като разглеждат значими проблеми от балканската политика на двуединната монархия в края на ХІХ и началото на ХХ в.

Сборникът е предназначен да подпомогне обучението на студентите от магистърските програми “Нова съвременна история на Европа”, “Европейска интеграция”, “Балканите в международните отношения ХІХ - ХХ век”, “Етнополитика на Балканите”, където авторът има учебни дисциплини.

Т. 5. Военна история на българите от древността до наши дни / Под ред. на Димитър Зафиров, Емил Александров. - София : Изд. “Знание” ЕООД; Книгоизд. къща “Труд”, 2007. - 740 с.

Други авт.: Димитър Зафиров, Емил Александров, Борис Чолпанов, Калчо Калчев, Людмил Петров.

Радослав Мишев е съавтор на дял Трети. Военна история от Освобождението до края на Първата световна война (Борис Чолпанов, Радослав Мишев, Емил Александров, Димитър Зафиров), с. 341-486, като е написал параграфите 1, 3 и 4 от първа глава, както следва: І. Въоръжените сили на България през последната четвърт на ХІХ в. (1878–

Авторът проследява изграждането на българската Земска войска и милицията на Източна Румелия след Освобождението до Съединението през 1885 г. Обстойно са описани и анализирани основните фактори и моменти при формирането и развитието на тези военни формирования - набиране на военнослужещи, въоръжение, военна организация и други. Радослав Мишев изтъква, че положителните резултати на военното дело са фактор за военните успехи при защитата на Съединението. Сериозно внимание е отделено на превъоръжаването и структурните промени в българската войска от Съединението до началото на ХХ в., което представлява неизменна част от цялостната модернизация на българската държава в края на ХІХ и началото на ХХ в. Създадена е сполучлива картина на развитието и усъвършенстването на българската войска от бригадната към налагането на дивизионната организация. Детайлно се показва превъоръжаването на армията с магазинни пушки и скорострелни оръдия, както и с други съвременни средства. Авторът акцентира на положителната роля на Стамболовия кабинет за мощното начало на модернизацията на армията, като част от т. н. «военна революция» в Европа. Засегнати са въпросите за военните доставки, обучението и специализацията на български военни специалистив чуждестранни военноучебни заведения и решаването на офицерско-емигрантския проблем през 90-те години на ХІХ в. Освен това Р. Мишев се спира задълбочено на ролята на българското офицерство в борбите за национално освобождение и обединение. Констатациите и изводите са съпроводени с необходимия съпоставителен анализ на модернизацията на българската войска в контекста на европейската модернизация с изтъкване на общите черти и спецификите.

В съавторство с Христо Глушков.

Методическо помагало за обучението по нова обща история във ВУЗ и средното училище. Включва документи, справочни извадки, таблици и други материали по основните теми от обхвата на лекционния (учебния) курс по дисциплината. След всяка документална, справочна и др. единица е указан използваният източник.
Документи и материали за семинарни занятия по нова обща история. 2. прераб. и доп. изд. - В. Търново: Великотърн. унив. “Кирил и Методий”, 1983. - 293 с. (Състав.).

В съавторство с Христо Глушков.

Преработено и допълнено издание на сборника от 1977 г.
История на България : (Експериментален учебник за ХII клас на Нац. гимназия за древни езици и култури). Ч. 1­2. - София: Комитет за култура, 1987.

Ч. 2. - 500 с. (Съавт.)

В съавторство с Милчо Лалков, Трендафил Митев, Димитър Саздов, Владимир Мигев. Рецензенти: проф. Андрей Пантев и проф. Йордан Шопов.
Учебникът има експериментален характер и е написан с цел обезпечаване на обучението по история на учениците от Националната гимназия по древни езици и култура, София. Разработен е върху основа на най-новите тогавашни научни постижения и методически изисквания, като е съобразен със спецификата и завишените изисквания на Националната гимназия за древни езици и култура.

Професор Радослав Мишев е автор на темите: 15. Политическата криза през 1886–1887 г.; 16. Управление на Стефан Стамболов; 19. Националноосвободителната борба на българите в Македония и Одринска Тракия; 26. Развитие на българската култура 1878–1919 г.; 27. Управление на БЗНС; 32. Начало на въоръжената борба на българския народ против монархофашизма. В четири от тях авторът дозира и успешно прилага постиженията от своята научноизследователска работа. Тогавашното ръководство на Националната гимназия за древни езици и култура и преподавателите по История на България високо оценяват качеството на учебника. Ново доказателство за неговия успех е, че по поръчка на гимназията, след някои промени и редакция учебникът е преиздаден още през 1993 г. под заглавие История на Третата българска държава (1878–1944 г.).

Ч. 2. Европа и Северна Америка между Индустриалната революция и Първата световна война 1871–1918. - 244 с.

Курс лекции по нова обща история, предназначени за обучение в хуманитарните профили на ВУЗ. Обхваща основните теми от развитието на европейските велики държави (Англия, Австро-Унгария, Германия, Франция и Италия) и САЩ за времето от началото на 70-те години на XIX в. до края на Първата световна война. Наред с обобщената политико-икономическа история на отделните страни, авторът проследява и международните отношения за периода във всичките им аспекти - колониални завоевания и конфликти, сключване на съюзи, регионални кризи и войни. Изданието предлага списък на основните извори и изследвания, свързани с разработвания тематичен обхват.

Рец.: Занов, Иван. [Рецензия за учебника “История на страните в Европа и Северна Америка”, ч. І-ІІ]. // Порт (Силистра), № 78, 13 юли 1993.

В съавторство с Димитър Саздов, Милчо Лалков, Владимир Мигев и Трендафил Митев. Автор на разделите: Политическата криза в България (1886–1887 г.); Управлението на Стефан Стамболов (1887–1894 г.); Националноосвободителната борба на българите в Македония и Одринска Тракия (1878–1912 г.); Управлението на БЗНС (1919–1923 г.). Форматът на труда - учебник, предназначен за учащи (в средните и висши училища), учители и широк кръг читатели, налага кратки по обем текстове, издържани в строго научен стил. Характерни за изданието като цяло са преоценките на редица проблеми, доскоро анализирани в светлината на задължителни идеологически догми.

2. изд. 1995. - 526 с.

3. доп. изд. 1997. - 526 с.

4. изд. 2002. - 526 с.

В съавторство с Андрей Пантев и Христо Глушков.

Учебно пособие по проблемите на общата история в ново време. Делът на автора обхваща заключителния период от тази епоха - годините от приключването на Френско-пруската война (1871) до края на Първата световна война и решенията на Парижката мирна конференция. Интерпретираната материя носи заглавието “Социалнополитическо устройство и развитие на модерния свят” и е обособена в два големи раздела. Първият разглежда историческото развитие на т. нар. велики сили Англия, Германия, Франция, Австро-Унгария, Италия и САЩ в епохата на империализма. Вторият проследява международните отношения, кризите и войните през същия период. След всеки от тези два раздела авторът прилага списък на литературни и други източници, свързани с тематичния обхват. Учебникът е предназначен за студенти в хуманитарните направления на ВУЗ, за ученици и учители от средното училище, както и за всички, проявяващи интерес към общата история.

Рец.: Митев, Йордан. Излезе от печат ново разбиране на историческите понятия. [Отзив за “История на новото време”]. // Борба (В. Търново), № 117 (458), 30 юни 1994, с. 4.

Кушев, Живко. Развитието на модерния свят проследяват български историци. [Отзив за “История на новото време”]. // [Сто шестдесет и осем] 168 часа, V, № 26, 4-10 юли 1994, с. 51.

Лалков, Милчо. Един поглед към новото време [Рецензия за “История на новото време”] // Дума, V, № 215, 20 септ. 1994, с. 6.

Цветанов, Борис. Историята такава, каквато е. (Книгопис). // Борба, ІV, № 241, 21 дек. 1994, с. 2.

В съавторство със Стефан Минков.

Сборник от по-важни документи по водещите теми в обучението на студенти и ученици по нова обща история. Материалите са подбрани от документални сборници, частично от по-стари христоматии и др. източници. Някои от тях се публикуват за първи път на български език.

СТУДИИ. СТАТИИ
Проблемът за образуването на руско-френския съюз през 1891–1893 г. в съветската историография. // Октомври и съвременността. В. Търново, 1978, c. 179­193. (Съавт.)

В съавторство с Йордан Митев.

Изследването предлага обобщен преглед на трудовете в съветската историография, посветени на създаването на руско-френския съюз от края на XIX век. Поредицата от значими имена, ангажирали се с проблема, започва с Михаил Покровски (20-те години на XX в.) и приключва с Алфред Манфред, творил през втората половина на века. Авторският анализ откроява общите положения в представените трудове, изразени - първо, в единодушието за насочеността на съюза срещу германо-австро-италианския блок от 1882 г.; и второ, в това, че споразумението служи на френските и руски империалистически интереси. Отчетени са и различията, съсредоточени около аргументирането на факторите - икономически и политически - наложили се като първостепенни по значимост при формирането на съюза. Историографската картина за последиците от образуването на двустранната коалиция също стават обект на авторски коментар. Най-вече в светлината на стратегическите предимства, получени от страните-съюзнички в годините на Първата световна война.
Австро-Унгария и българо-турските отношения в Македония - юни 1890 - август 1892 г. // Научни изследвания на преподаватели от ВТУ “Кирил и Методий”. В. Търново, 1979, c. 131­155.

Авторът изгражда своя анализ върху встъпителната теза, че Македонският въпрос е един от разделящите елементи в българо - австро-унгарските отношения. В сбит план се представят стратегическите намерения на двете страни в Македония. Успехите на този фон, постигнати от Стефан Стамболов през 1890 г., се разглеждат като плод на усилия, експлоатиращи грижата на Двуединната монархия да крепи преобладаващото си влияние в Княжеството чрез благосклонност към установения там режим. Ето защо заговорът на Коста Паница, провокирал криза в управлението на Стамболов, принуждава Виена да се съгласи с удовлетворяването на българските искания към Високата порта, касаещи Македония. Авторът изследва този епизод и по линия на уменията, демонстрирани от българския премиер, лавирайки между интересите на силите в Ориента. От друга страна, добре е аргументирана и политиката на султан Абдул Хамид по същата линия, явила се в крайна сметка пречка за по-нататъшното засилване на българското проникване в османската провинция.