Анотирана библиография на трудовете на проф. Дин радослав мишев дисертационни трудове


Австро-унгарските военни доставки в България през периода на Стамболовия режим (1887



страница2/6
Дата25.09.2017
Размер0.98 Mb.
#30991
1   2   3   4   5   6

Австро-унгарските военни доставки в България през периода на Стамболовия режим (18871894 г.). // Асп. сб. Великотърн. унив. “Кирил и Методий”, 5, 1979, № 2, c. 103­115.

Военните доставки за българската армия се разглеждат като съществен аспект на австроунгарската външнополитическа и икономическа експанзия на Балканите. Изтъква се обстоятелството, че в противовес на тази тенденция, Княжеството не поема императивни (съюзни) задължения срещу военните доставки. Иначе казано, за разлика от отношенията между Виена и Белград при крал Милан, в българо-австроунгарските военни връзки липсва моментът на подчиненост на по-слабата страна. Все пак модернизацията на българската армия осигурява солидни печалби за имперските военно-промишлени кръгове, като наред с това, засиленото политическо влияние на Австро-Унгария в България отрежда на последната особено място в имперските стратегически планове на Изток.


Болгария и Средиземноморские соглашения 1887 года. // Etud. hist., № 9, 1979, c. 187­198. (Съавт.)

На руски език, в съавторство с Андрей Пантев.

Проследява се мястото на българския въпрос от 1887 г. в източната политика на великите сили и в частност ролята му при създаването на Средиземноморските антанти от същата година. Аргументира се предположението, че съглашенията са дело на австро-германския блок и са насочени към обезпечаване на ресурс срещу Русия, все така активна по отношение на Проливите. Двойствената дипломация на германския канцлер Ото фон Бисмарк е другият съществен аспект в изследването. Като обвързват т. нар. Договор за презастраховка, сключен през годината между Берлин и Петербург, с “българските” аспекти на Втората Средиземноморска антанта, авторите поддържат становището, че Бисмарк се стреми да въвлече Русия във война на Изток, за да позволи на Райха да се справи окончателно с Франция. Така се стига до заключението, че ако и да са сключени в защита на определени граници, съглашенията от 1887 г. всъщност обслужват комплекс от стратегии, чиито далечен прицел се оказва нарушаването на същите тези граници.
България и Австро-Унгария в началните години на Стамболовия режим (18871890 г.). // Ист. прегл., 1980, № 3, c. 74­88.

Изследване за първите години от управлението на Стефан Стамболов (1887–1890), когато Австро-Унгария се утвърждава като доминираща по влияние сила в България. С изключение на въпроса за Македония, където противоречията между двете страни се запазват, водещите аспекти на българското развитие до голяма степен са благоприятствани от усилията на Виена да вложи повече политико-икономически ресурс в Източните Балкани. Воден от мотива да проправи пътя за един по-цялостен и задълбочен анализ на тази нова (след скъсването на руско-българските отношения през 1886 г.) тенденция, авторът проследява на международен фон спецификата в поведението на Виена по интронизацията на Фердинанд Сакскобургготски, аргументира оказваната според него, скрита подкрепа за княза като контрапункт на руските домогвания за реванш; проследява в този контекст успехите, постигнати от българското правителство в политическата и икономическата сфера. София постига напредък и в Македония, след като по силата на противоречията между великите държави, Виена е принудена да подкрепи демарша на Стамболовия кабинет в Цариград във връзка с издаването на берати за няколко български владици в османската провинция.


Търговската спогодба между България и Австро-Унгария от 1890 г. // Тр. Великотърн. унив. “Кирил и Методий”, 16, 1980, № 3, c. 145­186.

Извежда се тезата, че за разлика от благосклонността, с която Виена гледа на Стамболовия режим и така подхранва своето политическо влияние в Княжеството в сферата на търговско-икономическите връзки, отношенията между България и Австро-Унгария изживяват период на сериозни противоречия. Ревностен крепител на режима на капитулациите, Монархията сключва последна търговска спогодба с българското правителство и така, според автора, успява да запази своето търговско надмощие в България. Привлеченият богат изворов материал свидетелства от друга страна за усилията на софийския кабинет да преодолее експанзионистичните стремежи на Виена в защита на българската предприемаческа класа. В този смисъл, постигнатата спогодба се интерпретира като пробив в три направления: първо, като важна крачка към преодоляване на капитулационните ограничения; второ, като сигурна предпоставка за сключване на по-равностоен търговски договор между двете страни; и трето, като успех в амбициите на режима да постигне външнополитическа еманципация на българската държава.


Австро-германско сътрудничество по “българския въпрос” (18871890). // Българско-германски отношения и връзки: Т. 3. С., 1981, c. 124­150. (Съавт.)

В съавторство с Андрей Пантев.

Статията представя анализ за общото и различното в отношението на Германия и Австро-Унгария по българския въпрос от края на 80-те г. на XIX в. Авторът проследява събитията с водещ акцент върху поведението на Ото фон Бисмарк, чиято “руска” политика на български терен губи все повече ефективност за сметка на скритата подкрепа, оказвана на Виена. Отношението на отделните държави към конкретния проблем се извежда от дългосрочните стратегии за източна политика, проследени убедително от автора. В така очертаната схема на великодържавната намеса е отделено място и на Италия, която в месеците на българската криза също афишира претенции за достъп до Балканите.
Австро-Унгария и последните години на Стамболовия режим - септември 1892 - май 1894 г. // Изследвания по българска история. В. Търново, 1981, c. 99­122.

На базата на солиден изворов и литературен материал се изследва развитието на отношенията между България и Австро-Унгария в заключителния период на Стамболовото управление. Разглеждана в контекста на динамичната международна конюнктура, вътрешнополитическата интрига в Княжеството е отразена чрез поредицата от действия на министър-председателя, насочени към укрепването на княжеската институция, но довели в крайна сметка до уязвяването на собствения му авторитет. Авторът отбелязва, че Стамболов не успява да прецени промените в международните отношения през 90-те години на века и останал с разбирането, че противоречията между Русия, Австро-Унгария и Англия в Изтока са все така непреодолими, сам проправя пътя към отстраняването си от властта. Отношението на Виена към изострящият се персонален сблъсък между Фердинанд и Стамболов е поставено в тенденцията на засилващите се в австрийската столица опасения, че падането на премиера би извикало във властта фигури, неудобни за Австро-Унгария. В заключение авторът прави кратка, но запомняща се характеристика на Стамболовото управление по линия на българо - австро-унгарските връзки като слага акцент върху твърдата политика на българския държавник в защита на националните интереси.


Военно обучение и специализация на българските офицери в Русия в началото на ХХ в. // Летопис на дружбата, № 8, 1981, c. 334­347.

Авторът анализира обучението на български офицери в руски военноучебни заведения на фона на спецификата в двустранните политически отношения. Подчертава, че военнообразователните връзки се поддържат в атмосфера на взаимно разбирателство и доверие: руските военни училища и академии не само предоставят най-добри условия за обучението на български военни специалисти, но и често правят улеснения за учащите се българи. Авторът подкрепя своите твърдения с извлечения от документи, регламентиращи учебния процес на българските офицери в Русия. В заключение се обосновава изводът, че след като получават достъп до най-добрите традиции в руското военно дело, българските офицерски чинове осигуряват решаващия принос за победите на българската армия през Балканските войни.


Първата търговска спогодба между България и Австро-Унгария през 1890 г. // Изв. Държ. архиви, № 42, 1981, c. 115­130.

Поради естеството на сборника, в който намира място тази публикация, съдържанието й е обособено в две части - аналитично въведение и приложение от подбрани документи, свързани с процедурата по договарянето, проектите за спогодба, представяни от двете страни и заключителните ноти, фиксиращи текста на компромисното споразумение. Във встъпителната част авторът предлага кратък коментар върху обстоятелствата, предшестващи сключването на първото търговско споразумение между България и Австро-Унгария, както и някои основни негови характеристики. От приложените документи са видни усилията на българското правителство и дипломация да защитят успешно националните търговски интереси, а също и еволюцията в преговорите до постигане на взаимно приемливия вариант.


Българо-руско научно сътрудничество в областта на историческите науки (19001914 г.). // Ист. прегл., 1982, № 4, c. 54­64.

В изследването са използвани непубликувани документални свидетелства от български и руски държавни архивни фондове, от частни и междуинституционални (министерства, университети, научни организации и форуми) кореспонденции, документални сбирки от архивите на български и руски научни звена и специализирани общности. Научното сътрудничество по история и археология между България и Русия от началото на 20 век до Първата световна война носи, според авторския прочит, характера на взаимното разбирателство и доверие, развиващи се във възходяща линия. Особен отпечатък върху това сътрудничество слага спецификата в двустранните политически отношения, развиващи се под знака на руските имперски усилия да се помирят и консолидират славянските балкански страни (България и Сърбия) около великодържавните цели на Петербург. Авторът привежда примери за една съгласувана, но на моменти по-дистанцирана политика на българската дипломация и научни среди, като в същото време изтъква и обективната подкрепа, която българската национално-обединителна кауза получава от отделни руски учени - най-вече с изследвания, доказващи безспорно българския характер на Македония.


Обучение на българи в руските военноучебни заведения от Освобождението до края на ХIХ в. // Военноист. сб., 1983, № 6, c. 49­59.

Почерпани от руски и български архивни фондове, сведенията застъпени в статията, дават представа за характера, мащабите и структурните специфики на обучението на български военни чинове в руски военноучебни заведения и войскови подразделения през двете последни десетилетия на 19 в. Авторът въвежда мотивите за представения достъп от руска страна като средство за укрепване на вече установеното влияние в България. Изтъква се и облекчителния режим, който тази политика на Петербург осигурява за развитието на българските въоръжени сили, толкова по-полезен с оглед на предстоящите външнополитически задачи на Княжеството. Процесът на обучение е отразен по години в различните офицерски, кадетски и висши военни заведения на Русия, без да се пренебрегват детайлите по условията, финансирането и крайните резултати - количествени, по специалности, като ниво на придобити умения. В своеобразен контрапункт се разглежда обучението на български военни кадри в западноевропейски военноучебни заведения. То се разгръща предимно в годините на Стамболовото управление и след него, като се отличава с това, че е изцяло платено и осигурява достъп за по-състоятелни младежи. За разлика от обучението в Русия, където облекчените условия позволяват достъп на представители от по-бедни слоеве. В края на изследването се прилагат два документа, в които поименно са отразени българските възпитаници, обучавали се в руски военни училища, кадетски корпуси и висши академии през учебната 1882/1883 г.


Проблемът за българо-руските научни връзки по история и помощните исторически дисциплини в края на ХIХ и началото на ХХ в. в българската и съветската историография. // Славистични проучвания. С., 1983, c. 159­173.

Авторът представя всички по-значими произведения, свързани с българо-руските научни контакти в сферата на историята и помощните й дисциплини на границата между двете столетия. От българските учени са посочени Д. Ангелов и неговият труд “Руси и българи в историята”, З. Радонов с работата “Международни културни връзки и изяви на българските музеи в миналото (1878–1944)”, Б. Цветкова и нейното изследване “Деветдесет години висше образование по история в България”, съвместният труд на Л. Костадинова, В. Флорова и Б. Димитрова “Българо-руски научни връзки XIX–XX век. Писма и документи”. От представителите на руското славяноведение, имащи отношение и към българската историческа наука, личат имената на Н. С. Державин, В. Дмитрук, О. В. Шпильова, Н. Шумада, А. К. Мартиненко, Б. А. Рибаков и Д. С. Лихачов. Авторът отразява научните връзки и през призмата на образованието и специализацията, получени в Русия от български учени като В. Златарски и др. За съвместната работа на руски и български специалисти свидетелстват примерите с К. Шкорпил и Ф. Успенски, осъществили археологически разкопки в Плиска, а също на Ф. Успенски с В. Златарски и М. Попруженко, предприели археологическа експедиция в България.


Австро-Унгария и Съединението през 1885 г. // Ист. прегл., 1985, № 5, c. 52­66.

Изследване с подчертани приноси по изясняване на австро-унгарската политика във връзка с един от най-значимите моменти в развитието на Третата българска държава. Авторът отхвърля тезата на Горан Тодоров за възможната стимулираща намеса на Виена спрямо Пловдивската революция от 6 септември 1885 г. Логиката в поведението на Австро-Унгария е представена в подразбиращата се заинтересованост да се възстанови статуквото, заложено от Берлинския договор и да се пресече всякаква възможност за разрастване на българската национално-обединителна акция по посока и на Македония. В този смисъл намират обяснение стремежите на Хабсбургската монархия да сблъска Сърбия и България (оттласквайки аспирациите на Белград от земите, предопределени за собствена експанзия), както и да помогне на крал Милановата армия, чиито разгром от българите уязвява болезнено влиянието й в съседното славянско кралство. Характерен акцент в изследването е представянето на по-различната концепция за “българска” политика на империята във връзка със Съединението, застъпена от кронпринц Рудолф. Както и аргументите на автора за взелата връх политическа линия на Виена, а именно - да поеме ролята на защитник на Княжеството само в сферата на антируската политика (а не на национално-обединителната кауза на българите като цяло, както предлага Рудолф) единствено с оглед на своите собствени интереси.


Българско-австро-унгарски военни отношения (18791900 г.). // Военноист. сб., 1985, № 1, c. 61­83.

Авторът проследява военните отношения между Австро-Унгария и Княжество България в три условни етапа: от Освобождението до българската криза от 1885–1887 г.; в годините на Стамболовото управление (1887–1894); в периода след падането на Стамболов от власт до края на века. Етапите са обособени от ясно различимите подходи на австро-унгарската дипломация, диктувани от логиката на вътрешнополитическите промени в Княжеството.

Военните аспекти на австро-унгарската заинтересованост в годините до Съединението се влияят от определящото за момента в България руско военно и политическо присъствие. Дипломацията на Виена се стреми да осуети и ограничи българското военно разгръщане като в същото време работи и за подриване на доверието между София и Петербург. За годините след скъсването на руско-българските отношения (1886) изследването обосновава една изцяло променена визия за австро-унгарското военно проникване в Княжеството. То е мащабно и с положителни последици за модернизирането на българската армия и военно дело. Този подход е резултат от промененият вече в полза на Монархията баланс на външнополитическите влияния в България. Авторът подчертава, че закупеното именно през този период оръжие и техника за българската войска способства за проявените през войните (1912–1918) високи бойни умения и резултати. Отдръпването на София от австро-унгарската опека след 1894 г., когато българските управлявящи отново търсят ориентация към Русия, принуждава Виена все повече да се примирява само с ролята на наблюдател.
L’аutriche-hongrie et la Bulgarie à la veille de l’Union (18831885). // Etud. balk., 1985, № 4, p. 116­130.

На френски език.

Австро-унгарската политика в Княжеството е проследена във връзка с няколко основни сюжета, белязали българското вътрешно и външнополитическо развитие през посочения период. По отношение на военния въпрос, предизвикал сериозни търкания между княжеското правителство и Петербург, виенската дипломация подтиква българския княз към по-твърди действия, без обаче да изоставя позицията си на известна предпазливост. Имигрантският въпрос и спорът за местността край Брегово - два проблема, противопоставили трайно София и Белград, авторът интерпретира през призмата на противоречията между силите-членки на Съюза на тримата императори. Според него, единствено Русия подкрепя българските интереси, за разлика от Австро-Унгария и Германия, които с изключение на имигрантския проблем, поддържат политиката, следвана от Сърбия. Аргументирано е и авторското становище по отношение на отсенките в австро-унгарската политика спрямо българския национален въпрос. С оглед на своите стратегически интереси, Виена би приела, макар и с резерви, Съединението между Княжеството и Източна Румелия, но не и разрешаването на Македонския въпрос в полза на България - реакцията на Двуединната монархия по тази перспектива е винаги крайно негативна и достатъчно енергична.
Bulgarien und Österreich-Ungarn (18791881) : Politische Beziehungen. // Bulg. hist. rev., 1985, № 1, p. 22­64.

Студията разглежда австроунгарската балканска политика, в която авторът обособява две доктрини: 1. Стремеж за териториално разширение в Западните Балкани с крайна цел овладяване на Македония и териториален излаз на Егейско море и 2. Действия срещу руското влияние в региона и недопускане създаването на голяма славянска държава под руска егида на полуострова. На тази основа се аргументира австроунгарската позиция на Берлинския конгрес от 1878 г., където Дунавската монархия си извоюва правото да окупира Босна и Херцеговина, а Санстефанска България е заменена с Княжество България, включващо само част от българските земи.

Антируската политика на Виена се илюстрира с опитите на дипломацията й да саботира част от намеренията на младата българска държава. Австро-Унгария изразява отрицателно становище по въпроса за самостоятелната външна политика на софийското правителство, критикува подготвяната съединистка акция от 1880 г., настоява за разрушаване на турските военни крепости в княжеските земи и най-вече на фортовете по р. Дунав, съгласно клаузите на Берлинския договор, саботира изграждането на българска дунавска флотилия. Проблеми по оста Виена - София има и по въпросите за бъдещето на Македония, за капитулациите, за железопътните линии, по участието и позицията на България в Дунавската комисия, по Кресненско-Разложкото въстание.

През пролетта на 1881 г. се наблюдава известен завой в тактиката на Двуединната монархия към Княжество България. Без да се отклонява от доктрините си, виенската дипломация окуражава Александър Батенберг в намеренията му да суспендира Търновската конституция и да увеличи личната си власт. Очакванията са, че държавният преврат в България ще намали руското влияние в младата държава и ще отвори нови възможности пред австроунгарската дипломация в София.

Описаните събития са разгледани на фона на усилията на Бисмарк да възстанови Съюза на тримата императори.
Българо-руски културни връзки в началото на ХХ в. (19001914 г.). // Ист. прегл., 1986, № 4, c. 30­45.

В контекста на по-отчетливата близост в политическите отношения между България и Русия от началото на XX в., авторът проследява многообразието и в двустранните културни контакти. Обособява материала в две части, посветени съответно на художествено-творческите събития и на екскурзионното дело, доминирали за периода разнообразните изяви на интензивния културен обмен. В първата част се съдържа информация за разменени гостувания на театрални дейци, за специализации на български артисти в Русия, за съвместни участия в изложби, в мероприятия с благотворителна цел, в издателска, просветно-образователна дейност и др. В размаха на екскурзионното дело, отразено във втората част на публикацията, впечатляващи са съставът и броят на участниците, тематичната насоченост и високият интерес. Проследени са 15 екскурзии - от тях 8 български и 7 руски - като най-многочислената наброява около 1500 участници. В пътуванията се включват ученици, учители, студенти, преподаватели във ВУЗ, спортисти, офицери и др. Освен с научно-познавателни и любителски цели, екскурзиите се организират и по повод юбилейни чествания на събития от общото историческо минало, най-вече Руско-турската война от 1877–1878 г.


Нови сведения за отношението на Австро-Унгария към Съединението и Сръбско-българската война 1885 г. // Военноист. сб., 1986, № 5, c. 202­205.

На фона на една обобщено представена картина на Съединението, Сръбско-българската война и отношението на заинтересованите сили към тези събития, авторът привежда допълнителни сведения, касаещи кухнята на виенската дипломация и нейните разчети по актуалните проблеми на Балканите. Източник на тези сведения е издадената през 1979 г. в Австрия и Германия книга със заглавие “Кронпринц Рудолф. Ваше Величество, аз Ви предупреждавам… Тайни и частни писма.” Като се придържа към два текста от това издание - “Скици от австрийската политика през последните години” и “Бележки за актуална балканска политика”, авторът разкрива една по същество нова и обратна по смисъл на следваната до този момент концепция за източна политика на Монархията. Кронпринц Рудолф е на мнение, че Австро-Унгария трябва да играе ролята не на потисник, а на закрилник спрямо национално-освободителните движения на Балканите, което е шанс за една наистина велика политика в момент, когато руският цар е компрометиран сред балканските народи. За целта кронпринцът препоръчва Хабсбургската империя да се застъпи енергично за Съединението под скиптъра на Батенберг, а от своя страна князът да отстъпи (както е обещал пред Кевенхюлер) Видинската околия на Кралство Сърбия. След като привежда и ред други подробности от плана на Рудолф, авторът конструира собствени контрааргументи, съдържащи необходимите според него мотиви в противовес на желаната от кронпринца алтернатива. В общи линии те се групират около идеята, че предлаганата промяна е твърде рязка за консерватизма на австро-унгарската политика в направление Югоизток.


Австро-унгарската политика към България при режима на пълномощията (18811883 г.). // Тр. Великотърн. унив. “Кирил и Методий”, 22, 1987, № 3, c. 71­96.

Авторът залага на идеята, че политиката, провеждана от Австро-Унгария през годините на т. нар. Режим на пълномощията, се отличава с подчертана последователност и гъвкаво приспособяване. В този смисъл подкрепата на Виена за държавния преврат от 27 април 1881 г. е по същество въвличане на руската дипломация в грешна стъпка и своеобразно предпоставяне на по-сетнешното охлаждане на българо-руските отношения. В разгръщането на тази стратегия, виенската дипломация застава твърдо зад действията на княз Александър Батенберг и в перспектива разчита на удобството да поощрява съпротивата му срещу царя и неговите служители. Арсеналът от тактически средства включва, както конструктивния тон, когато иде реч за стимулиране на антируско поведение, така и готовност да се провокират трудности при демонстрация на руско-българско сближение. По един от най-чувствителните според автора аспекти в българо-австроунгарските политически отношения, какъвто е румелийското съединистко движение, Виена прибягва до по-толерантни изказвания единствено, за да закрепи Батенберг и съответно да елиминира руската програма в това направление. По въпроса за Македония обаче становището на Виена не напуска принципната си отрицателна позиция. Връхната точка в сблъсъка между София и Петербург след отпадането на руските генерали, авторът интерпретира като база за нови, по-успешни действия от страна на Монархията с оглед на едни вече добре овладени предмостия в България.


Каталог: userinfo -> 170 -> doc
userinfo -> Списък на публикациите на доц д-р Димитриос Йоанис Румпос
userinfo -> Завършва Национална Художествена Академия София, специалност „Стенопис при проф. Димо Заимов, Магистър по стенопис, мозайка и витраж 1980-1984 г. Назначен с конкурс
userinfo -> Европейски формат на автобиография
userinfo -> Монография: Suffixderivation der Personenbezeichnungen im Fr ü
userinfo -> I. монографии: Църква и общество в България днес
doc -> Проф дин Радослав Захариев Мишев Адрес: 5000 Велико Търново, "Т. Търновски" 2
170 -> Автобиография Едуард Василев Маринов лична информация


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница