Анри Троая Екатерина Велика глава I фигхен
Изтегляне 1.73 Mb.
|
| "Ние, Екатерина II,
Всички верни чада на нашето руско отечество разбираха каква голяма опасност бе надвиснала над руската държава в резултат на последните събития. Действително, нашата източноправославна църква претърпя неимоверно сътресение, което я изправи пред заплахата православието да бъде изместено от друговерство. Освен това славата на Русия, тъй високо издигната благодарение на победоносното й оръжие и пролятата кръв, бе погазена от мирния договор, сключен със смъртния ни враг (Фридрих II) и родината ни бе поставена в пълно подчинение, а вътрешният ред, от който зависи единството на цялата ни родина, бе изцяло разстроен. Поради тези причини ние се принудихме с божия помощ и по явното и искрено желание на нашите предани поданици да се възкачим на трона като единствена и самовластна господарка, за което верноподаниците ни тържествено положиха клетва за подчинение." Чуждестранните дипломати се запознаха с документа; голяма част от тях се зарадваха. Такъв прелом още от първия ден! Нямаше никакво съмнение, че след като бе жигосала в прокламацията си Фридрих II, Екатерина II щеше да скъса съюза с Прусия и да възстанови отношенията с Франция и Австрия. Посланикът на Австрия Мерси д’Аржанто изрази пред императрицата задоволството си, но тя го слушаше безучастно и заговори за друго. Не беше възможно да се проникне в мислите на тази спокойна и силна жена, която във върховния миг на очакване любезно беседваше с почитателите си. От време на време даваше заповеди на братя Орлови, на Кирил Разумовски или на Панин: трябваше да се провери как върви раздаването на напитките, за да не се допуснат буйства, нужно беше да се затворят вратите на столицата и да се забрани движението по пътя от Санкт-Петербург за Ораниенбаум, та императорът да научи възможно най-късно за държавния преврат… Всъщност освен първия зрелищен успех още нищо не бе спечелено. Наистина Екатерина разполагаше с няколко полка, които набързо бяха облечени, но Петър можеше да се опре на всички войски, които бе събрал в Ливония за войната срещу Дания, както и на флота, хвърлил котва пред острова-крепост Кронщат. Ако бъде нападнат смело по суша и море, Санкт-Петербург нямаше да устои и два часа. На всяка цена трябваше бързо да се обезвреди императорът и да се осигури подкрепата на флота. Адмирал Тализин бе изпратен по спешност в Кронщат с неограничени пълномощия от името на императрицата. Същия следобед Петър, все още в неведение, напусна Ораниенбаум на път за Петерхоф, където възнамеряваше да отпразнува на следващия ден празника си "Свети Петър и Павел", както бе предупредил Екатерина. Придружаваха го любовницата му Елисавета Воронцова, генерал Миних, когото бе призовал след двадесет и три годишно изгнание в Си5ир, посланикът на Прусия барон Холц, княз Трубецкой, сенаторът Роман Воронцов и седемнайсет придворни дами, натъкмени в официално облекло. Екипажите спряха пред "Mon plaisir". Наоколо бе тихо. Вратите и прозорците — затворени. Напразно търсиха някого от прислугата. Най-после един офицер от охраната се приближи и смутолеви: "Императрицата напусна призори. В къщата няма никой." Разярен, Петър блъсна офицера, втурна се към павилиона и изрева: "Екатерина, Екатерина!" Види се, не му се вярваше, че я няма. Слабите му крака го понесоха от зимната градина към китайския кабинет, от залата за аудиенции към музикалния салон. Изведнъж чу стъпки, които приближаваха. Тя беше тук! Криеше се. Правеше си шеги. Както в детството им, когато бяха сгодени. Спусна се напред и се сблъска лице в лице с канцлера Михаил Воронцов. Когато го притисна с въпроси, министърът смънка, че току-що получил по таен приносител новината, че Екатерина е провъзгласена за императрица в Санкт-Петербург. Мигом Петър престана да важничи. Той се обеси на врата на Михаил Воронцов и без да го изпуска запъшка, захлипа, а другият се опитваше да го обнадежди: "Смелост, ваше величество! Смелост! Само една ваша дума, един повелителен поглед и народът ще падне на колене пред своя цар! Холщайновите хора са готови! Ще тръгнем на часа към Санкт-Петербург." Но Петър отхвърли всяка мисъл за стълкновение. , Търсеше друго разрешение. Тичаше нагоре-надолу, припадаше, съвземаше се, пиеше големи чаши бургундско вино; продиктува списък на хората, които трябваше да бъдат арестувани за участие в държавен заговор, състави две прокламации, в които заклеймяваше Екатерина, даде ги на придворните да ги препишат в няколко екземпляра, помоли Михаил Воронцов да замине вместо него за Санкт-Петербург и да заповяда на разбунтувалите се полкове да се подчинят. После се отказа, нареди да повикат Холщайновите части, които бяха останали в Ораниенбаум, а когато те пристигнаха, заяви, че вече няма нужда от тях и най-сетне отстъпи пред настоятелните молби на Миних да отплава за Кронщат, където флотът и гарнизонът щели да го подкрепят. Но за тази експедиция той не искаше да се раздели с дамите. Беше пиян, залиташе и плачеше. В десет часа вечерта го натовариха на една гемия. Цялата писукаща женска орда начело с Елисавета Воронцова премина по мостика след него. Нощта бе призрачно сребриста. В един часа гемията влезе в залива на Кронщат. Когато приближиха крепостта на разстояние да се чува човешкият глас, Миних съобщи за пристигането на императора. — Няма вече император — отвърна постовият офицер, — отминавайте нататък! Миних настоя. Тогава лостовият се провикна, че флотът и гарнизонът вече са положили клетва за вярност на императрицата. Ако гемията не се отдалечи веднага, с един изстрел ще я изпрати на дъното. Така Тализин, пратеник на Екатерина, обезоръжи набързо Петър. Въпреки предупреждението Миних не се предаваше, а увещаваше Петър да слязат на брега. Никой нямаше да посмее да стреля по него. Щом стъпи на твърда земя, безумците от Кронщат щяха да се покаят и да сложат оръжие. Но Петър се сви в дъното на гемията. Обливаше се в пот от ужас, зъбите му тракаха. Досега той си бе играл само с дървени войничета. Да го оставят на спокойствие с мечтите му. Хлипаше силно. Наоколо жените надаваха пронизителни писъци. Гледката бе толкова жалка, че Миних се разсмя и разпореди да се оттеглят. На 29 юни призори спряха пред лятната резиденция в Ораниенбаум. Миних предложи на императора да го откарат веднага с друг кораб в Ревал. Оттам, щяха да се присъединят към многобройната руска войска, която трябваше да участвува в похода срещу Дания. С нея лесно щеше да си възвърне трона. "Направете го, ваше величество, и след шест седмици Санкт-Петербург и Русия ще бъдат отново във вашите крака. Отговарям с главата си!" Потокът от думи уморяваше Петър. Дойде му до гуша да взема решения. Единственото му желание бе да поспи няколко часа и Елисавета Воронцова да бди над него. Той отпрати всички и се хвърли в леглото си. Докато Петър плаваше към Кронщат, Екатерина облече униформата на един офицер от Семьоновския полк. За мъжка работа подхождаше мъжка дреха. На крайчеца на масата тя нахвърли кратка бележка до сената: "Господа сенатори, напускам града начело на армията, за да осигуря на трона мир и ^ безопасност. С пълно доверие оставям под закрилата на сената върховната си власт, родината, народа и своя син." Излезе от двореца, спусна се по главното външно стълбище и пред събраните войскови части яхна изкусно белия чистокръвен кон, който й доведоха. Изведнъж забеляза, че няма пискюл на сабята й. Един гвардейски подофицер бързо се приближи, откъсна своя от дръжката на оръжието си и й го подаде. Екатерина го пое и се усмихна на красивото възторжено лице. Как се казва младият мъж? Някои си Григорий Потьомкин. По-късно тя щеше да си го спомни. Накрая на града Екатерина направи преглед на полковете. Голяма част от войниците бяха свалили германските униформи, с които ги бе издокарал Петър III, бяха измъкнали от скривалищата и облекли отново старите, от времето на Петър Велики. С гола сабя в ръка Екатерина обуздаваше коня си, който буйно и нетърпеливо тъпчеше. На шапката й, подплатена със самурена кожа, имаше венец от дъбови листа. Вятърът разпиляваше дългите кестеняви коси. Всички погледи с възхищение се насочваха към императрицата във военна униформа, която въплъщаваше сила и изящност, нежност и решителност. Възгласите задушаваха звуците на пиколата и барабаните. До Екатерина стоеше, яхнала кон, приятелката й княгиня Дашкова, също като нея облечена в униформа. Когато премина и последната част, наближаваше десет часът, но вечерта беше светла като ден. На път! Яздеха като в сън под приказното сияние на северната нощ. Мъжете вървяха, без да знаят точно къде отиват, нито какво ще * вършат, но бяха неизказано вдъхновени от безумната авантюра, в която се смесваха светлината и тъмата, дългът и бунтът, истината и измамата. Начело на бавния кортеж беше жена" може би самата богиня на войната. Зад нея братя Орлови и много офицери" които до един сякаш бяха влюбени. Военната музика свиреше въодушевляващи маршове. А когато млъкваше войниците подемаха стари пътни песни, прекъсвани от весели възгласи и подсвирквания. От време на време някой се провикваше. Думите бяха все едни и същи: "Да живее нашата майчица Екатерина!" Щом чуваше името си, което крещяха грубите гърла тя потрепваше като при любовна наслада. Ето какво й бе нужно: един народ, винаги пламенен и винаги покорен като многолик любовник. В три часа сутринта императрицата и генералният й щаб спряха в Красний кабак и отседнаха в скромна страноприемница. Хората, които бяха на крак от ранни зори, имаха нужда от почивка. Не и тя. Но приближените й я увещаваха да си полегне край княгиня Дашкова на тесен и твърд сламеник. Екатерина не можеше да заспи. Размишляваше. Какво ли правеше Петър сега? Дали бе събрал частите си, за да тръгне срещу метежниците? Беше ли се разположил в Кронщат, преди адмирал Тализин да е успял да привлече гарнизона? Въртеше се непрекъснато, тревожеше я мисълта за храната и мунициите. В пет часа й съобщиха, че е пристигнал парламентьор: лично канцлерът Воронцов. Той беше упълномощен от императора да й предложи да си поделят властта. Още с първите му думи Екатерина разбра, че е спечелила играта. В отговор избухна в смях. Воронцов не настоя. Коленичи и положи клетва. Как можеше да се колебае между една слабоумна марионетка, с която току-що се беше разделил, и уверената и спокойна жена, която вече се държеше като пълновластна господарка. Идваха и други пратеници с подобни предложения, но всички бяха впечатлени от достойнството на Екатерина и като Воронцов минаваха на нейна страна. Към шест часа сутринта адмирал Тализин пристигна радостен в Красний кабак: "Кронщат е верен на императрицата! Гарнизонът не прие императора!" Сърцето на Екатерина преливаше от щастие, но лицето й оставаше несмутимо. Сякаш бе предвидила всичко! Сега трябваше да използува предимствата си, без да губи нито минута за радост. Войските й напредваха. Щяха ли да се сблъскат с Холщайновите? На коне! Екатерина препускаше в галоп без отдих чак до Петерхоф. Войниците й кротко лагеруваха около двореца. Петър III, отказал да влезе в бой, бе изтеглил голяма част от силите, а няколкото постове, останали по местата, си лесно бяха обезоръжени. Не се проля нито капка кръв. Това беше нещо повече от победа. Беше чудо! Екатерина се настани в "Mon plaisir" и продиктува акта за абдикация, който Петър трябваше да подпише. "Установих, че през моето кратко пълновластно царуване над руската империя, силите ми се оказаха недостатъчни за подобно бреме .. . Ето защо, след като премислих зряло, заявявам тържествено, без никаква принуда, пред цяла Русия и целия свят, че се отказвам завинаги от управлението на споменатата империя." Григорий Орлов и генерал Исмаилов се устремиха тутакси да занесат документа в Ораниенбаум където императорът бе в буквалния смисъл на думата пленник. Когато те се отдалечиха, Екатерина почувствува глад и весело седна да похапне с офицерите. Както обикновено изпи не повече от половин чаша вино. И задължи останалите да направят като нея. Денят още не беше свършил. Сред шума на прегракналите мъжки гласове императрицата продължаваше неуморно да крои планове. Как да постъпи, ако мъжът й откаже да абдикира и не позволи да го доведат пленен в Петерхоф? А ако го доведат, каква съдба да му отреди? Но когато пратениците на Екатерина му представиха в Ораниенбаум документа, Петър го преписа и подписа сломен. "Също като дете, което изпращат да си легне4*, щеше да каже по-късно Фридрих II. Качиха го в една карета заедно с любовницата му и главния адютант Гудович. Щом пристигнаха в Петерхоф, поиска да го заведат при императрицата. Навярно се надяваше да я умилостиви, като й припомни всичко, което все още ги свързваше. Но тя отказа да го приеме. Офицерите му отнеха ордените, сабята, униформата и му дадоха цивилни дрехи. Той се подчиняваше със сълзи на очи. Никита Панин го уведоми, че по заповед на императрицата е обявен за държавен пленник и ще бъде поставен под наблюдение в Ропча53, докато бъде въдворен на постоянно място. Петър знаеше, че постоянното място можеше да бъде само страшната крепост Шлиселбург, където бившият цар Иван гаснеше от дълги години. Той се ужаси, развика, разплака се още по-силно, падна на колене пред гуверньора на сина си и като целуваше ръцете му, го умоляваше поне да не го разделят от любовницата. "Смятам за едно от големите нещастия в моя живот, че бях принуден да видя Петър в този момент!", пише Панин с болка и отвращение. Панин му съобщи, че императрицата не разрешава Елисавета Воронцова да последва затворника. Това би означавало да узакони прелюбодеянието. Фаворитката ще бъде изпратена в Москва54. Впрочем цялото й семейство вече й обърна гръб и се присъедини към Екатерина. Тогава истеричните крясъци на Елисавета Воронцова се смесиха с воплите и риданията на любовника й. И двамата се влачеха в нозете на непреклонния Панин. Останал без сили, Петър помоли да му разрешат да вземе цигулката си, негъра Нарцис и любимото куче Мопси. Отговориха му, че императрицата ще разгледа молбата в удобно за нея време. Всъщност Екатерина щеше да се съгласи на тази тройна милост. Дори щеше да разреши камериерът му Бресан да го обслужва и като затворник. Но засега трябваше да се подчинява. Някога й се подиграваше, унижаваше я. Сега тя си отмъщаваше. Не се ли бе разнежила за миг от спомена за годежа, за детските лудории, които правеха скришом от императрица Елисавета, останали далече в миналото? Не, днес мъжът и жената нямаха нищо общо с очарователните привидения от младини. Времето бе наслоило в сърцата им смъртна омраза. Вечерта Алексей Орлов натовари в карета със спуснати завеси един разнебитен и потъмнял от страх палячо. Въоръжени войници ескортираха колата на път за Ропча. На другия ден, неделя, 30 юни 1762, Екатерина влезе победоносно в Санкт-Петербург, където я приветствуваха със звън на камбани, артилерийски залпове и бурни възгласи. Въодушевлението на войската бе повишено от раздадената водка и през нощта след завръщането и войниците от Исмаиловския полк поискаха на всяка цена да видят императрицата, за да се уверят, че не е убита или отвлечена. Волю-неволю, трябваше да стане от леглото, да навлече униформата и да се покаже пред хората, за да ги успокои. Тя пише на Понятовски: "Аз съм в такова положение, че всеки войник от гвардията, щом ме види, си казва: "Тя е мое творение"55. И тъй след Екатерина I, Анна Иванова, регентката Анна Леополдовна и Елисавета Екатерина II бе петата императрица — като се изключат два кратки промеждутъка — която пое в ръцете си съдбините на страната. За 37 години русите привикнаха да ги управляват жени. Новата императрица продължи една традиция, станала почти национална. Първата й грижа бе да се отблагодари на всички, които й помогнаха да спечели победата. Заваляха възнаграждения, повишения и парични дарове. За няколко месеца бяха изразходвани за "подаръци" осемстотин хиляди рубли. Григорий Орлов, княгиня Дашкова и множество офицери бяха обсипани със злато. Говореше се, че само водката за полковете струвала четиридесет и една хиляди рубли. Екатерина бе щедра по природа и не искаше да мери в цифри благодарността си. В същото време се тревожеше за съдбата на мъжа си. Той й пишеше от Ропча на френски език жалки, изпълнени с грешки и почти нечетливи бележки. "Моля ваше величество да е напълно спокойна за мен и да има добрината да премахне постовете от втората стая, защо-то стаята, в която съм настанен, е толкова малка, че едва се движа, както знаете, винаги се разхождам в стаята и се страхувам, че краката ми ще се подуят. Моля ви още да заповядате офицерите да не стоят в същата стая; имам ли нужди, това е съвсем невъзможно. Освен това моля ваше величество да се отнася към мен поне като към голям злосторник, защото не помня никога да съм я оскърбявал. Като се осланям на великодушието й, моля да ме изпрати скоро в Германия, заедно с лицето на име Елисавета Воронцова. Бог сигурно ще я възнагради и оставам неин най-покорен слуга, Петър. П. П. Нейно величество може да бъде сигурна, че нито мисля, нито ще направя нещо срещу личността или срещу царуването й." И още: "Ваше величество, ако не искате да умре един много нещастен и без друго човек, имайте милост към мен и ми оставете единствената утеха — Елисавета Романовна (Елисавета Воронцова). Това ще е една от най-големите ви добрини през вашето царуване. И ако ваше величество пожелае да ме види за миг, това ще е върхът на моите мечти." Екатерина не му отговаряше. Но когато й съобщиха, че е болен, веднага изпрати лекар в Ропча. Докладваха й, че състоянието му се е подобрило. Не знаеше дали да се радва, или да съжалява. Докато бе жив, винаги щеше да е застрашена от държавен преврат, който можеше да бъде дело само на някои недоволни офицери или придворни интриганти. Макар свален и затворен, бе истинска заплаха за трона. Мигар тя, а не той бе потомък на Петър Велики. Затова трябваше бързо да затвърди положението си на държавен глава. На 6 юли даде за обнародване втора прокламация, с която оповестяваше възкачването си На престола и абдикацията на Петър III. В прочетения пред сената документ тя заявяваше, че възнамерява да заслужи любовта на своя народ, "в чийто интерес, признаваме, сме заели престола. " Още същата вечер в двореца й донесоха съобщение от Алексей Орлов — смачкан лист, надраскан с молив, който тя с мъка разчете: "Майчице наша, милостива императрице! Как да обясня, как да опиша какво се случи! Няма да повярваш на предания ти слуга, но като на господ ще ти кажа истината. Скъпа майчице, готов съм да умра, но самият аз не зная откъде дойде нещастието. Загубени сме, ако не ни простиш. Майчице, него вече го няма. Но никой от нас не го искаше, защото как бихме дръзнали да вдигнем ръка срещу императора. Въпреки това, ваше величество, нещастието се случи. На масата той започна да се кара с княз Фьодор (Барятински) и преди да сме успели да ги разтървем, той вече не беше жив! Дори не можем да си спомним какво стана, но всички ние сме изцяло виновни и заслужаваме смъртно наказание. Имай милост към мен, макар само от любов към брат ми. Изповядах греха си и нямам какво повече да кажа. Прости или заповядай да ни отнемат веднага живота. Настъпващият ден ме ужасява. Обидихме те и се проклехме навеки."56 Екатерина беше поразена. Очевидно убийството е било извършено от привържениците й в името на нейните интереси. Избавена бе от жалкия Петър. Но името й оставаше опетнено завинаги. Не беше ли подобре да живее в страх от заговор, отколкото да се обрече на публично порицание, което положително щеше да последва. Не беше ли безумие да пожертвува бъдещия авторитет на цялото си царуване, за да постигне близки политически изгоди? Направили й бяха мечешка услуга. Някои очевидци разказваха, че Екатерина припаднала, а когато дошла на себе си, плакала и въздишала: "Славата ми е погубена. Идните поколения никога няма да ми простят това непредумишлено престъпление!"57 И още: "Изпитвам неописуем ужас от смъртта на Петър! Съкрушена съм!" Като я чу, княгиня Дашкова й отговори: "Мадам, за ваша и моя чест, смъртта му е съвсем внезапна."58 Други разправяха, че същата вечер нейно величество е проявила пълно хладнокръвие пред придворните си. Двете твърдения се допълваха. Екатерина винаги съумяваше да се владее в тежки моменти. Колкото и да бе голяма тревогата й, тя не се издаваше пред дипломатическата и дворцовата клика. Желаеше смъртта на съпруга си, но не бе заповядала да го убият. Тази смърт, която я устройваше и затрудняваше едновременно, бе държавно дело, не въпрос на чувства. А държавните работи се приемат хладно, разглеждат се в таен съвет. Тъй щеше да стане и сега. Екатерина не изпитваше угризения, а само безпокойство. Дори гневът й към виновниците, бе примесен с чувство на симпатия и нежност. Те са мислели, че постъпват правилно. Непохватността им говореше за тяхната добронамереност. На следния ден, 7 юли, Екатерина публикува трета поред прокламация: "На седмия ден от нашето възкачване на руския престол бяхме уведомени, че бившият цар Петър III е получил, както много пъти дотогава, криза от хемороиди и остри колики. Изпълнихме християнския си дълг, като веднага се разпоредихме да му се окаже необходимата лекарска помощ. Но за дълбока наша скръб снощи получихме новината, че по божия воля той се е преселил във вечността. Заповядахме тленните му останки да бъдат пренесени в Невския манастир, където ще бъдат погребани. Като императрица и майка на империята призоваваме всичките си верноподаници, като забравят миналото, да си вземат последно сбогом с покойника и отправят към бога горещи молитви за спасението на душата му. Нека приемат смъртта му като неочакван удар от провидението, което направлява съдбата на нашето отечество по пътищата, познати единствено на неговата свещена воля." Съобщението за смъртта и официалното й обяснение не предизвикаха никаква реакция сред народа. Отдадени на радостта от възкачването на новата императрица, добрите хора не искаха да се раздвояват с обидни за тяхната майчица подозрения. В двореца всички се преструваха, че вярват в невероятното. Но за приближените на императрицата убийството бе очебиен факт. Малко бяха хората, които поддържаха, че е извършено по нейна заповед, но мнозина смятаха, че е косвено отговорна за него. Така или иначе, престъплението бе в нейна изгода. Ръцете й бяха изцапани с кръв. "Не се знае точно какво е участието на императрицата в покушението" — пише Рюлиер. А кавалерът Корберон изказва следното предположение: "Положително братя Орлови сами са нанесли удара." Беранже докладва: "Каква картина се предлага на народа и с какво хладнокръвие се оценява! От една страна, внукът на Петър I е свален от престола и убит, а от друга — внукът на цар Иван е затворен в крепост. В същото време една принцеса д’Аналт узурпира короната на прадедите им и започва царуването си с цареубийство… Не вярвам, че душата на принцесата (Екатерина) е толкова жестока, та да потопи собствените си ръце в кръвта на царя… Но подозрението и погнусата ще паднат върху императрицата."59 Барон дьо Брьотьой, завърнал се най-сетне в Санкт-Петербург, пише: "Отдавна зная, а и при пристигането ми го потвърдиха, че според нейните принципи (на Екатерина) човек трябва да вземе твърди решения, че подобре е да сгреши, отколкото да промени мнението си и че само глупаците са нерешителни." Колкото до обстоятелствата, при които е било извършено убийството, слуховете бяха различни. Според едни Петър бил отровен с вино, според други — удушен с ремък на пушка или с дюшек. За мнозинството извършител на покушението бе Алексей Орлов. Секретарят на посолството на Саксония Хелбиг пише, че същата вечер, завръщайки се в столицата, Алексей изглеждал "ужасно" заради "осъзнатата низост, безчовечност и заради угризенията, които го измъчваха". Рюлиер поддържа, че според достоверни твърдения на очевидци Алексей Орлов бил "разрошен, потен и прашен, с разкъсани дрехи" и лицето му издавало "възбуда, ужас, нервност." Едно е сигурно — постъпката на Алексей Орлов не е била, както твърдеше в писмото си, последица от обикновено сбиване между пийнали сътрапезници. Той и приятелите му предварително са обмислили добре удара. Като узнали, че Петър скоро ще бъде прехвърлен в Шлиселбург, се побояли, че няма да могат да отидат лесно в крепостта и побързали да го посетят в Ропча. Предварително изпратили войници да заловят и отдалечат камериера му Бресан. Алексей Орлов си мислел, че като освободи императрицата от един неудобен съпруг, разчиства за брат си Григорий пътя към трона. Защо Екатерина, след като овдовее, да не се омъжи за човек по свой избор? Така щеше да е двойно удовлетворена — и като жена, и като императрица. Благодарение на Алексей Орлов, Екатерина се бе провинила вече, не че бе мечтала за власт, а защото бе свързана с едно престъпно деяние. Тя можеше с един замах да предаде на правосъдието убийците — познаваше всички. Ако ги бе подвела под отговорност, щеше да докаже невинността си, да измие позора си, като очерни тях. Но можеше ли само няколко дни след възкачването си на престола да подложи на мъчение или да изпрати на ешафода Алексей Орлов и съучастниците му, на които дължеше короната? Предаността на тези мъже я задължаваше да ги защити. С тях я свързваше мълчаливо съгласие, ако не по престъпния план, то поне по неговия резултат. Само малодушните наказват подчинените си, за да се оневинят. Екатерина имаше друга закалка. Поддържайки официалното становище, че болест е причинила смъртта, тя спаси привържениците си и пое върху себе си подозренията. Два дни след убийството на императора, се появи в обществото и с олимпийско спокойствие отби злонамереното й раболепно любопитство на придворните. Трупът на бившия император Петър III бе пренесен в манастира "Александър Невски", както бе разпоредила императрицата. Но почестите се изчерпаха дотук. Покойникът, макар и внук на Петър Велики, бе само един свален император. Тялото му — ордените ги нямаше — бе положено в обикновен отворен ковчег. За вечния му сън го бяха облекли в светлосинята униформа на Холщайновите драгуни. Дали тактично бяха зачели предпочитанията на мъртвеца, или искаха да напомнят на тълпата, че той винаги е бил явен враг на Русия? Хората, които преминаваха край трупа, оставаха поразени от трагичния му вид. Лицето бе почти черно, военен ешарф обгръщаше врата му, навярно за да се скрият следите от удушването, ръцете, които обикновено се скръстваха голи, бяха в ръкавици. Но никой човек от народа или от придворните не издигна глас, за да оспори официалното становище, че е починал от естествена смърт. По-удобно и по-благоразумно бе да си мълчат. Поне засега. Екатерина нямаше да бди над тялото и нямаше да присъствува на погребението. Сенатът почтително я бе помолил да не присъствува на тъжната церемония, "за да може нейно императорско величество да запази здравето си в името на любовта й към руската родина и към истински верните й поданици." Изтегляне 1.73 Mb. Сподели с приятели:
|