Анри Троая Екатерина Велика глава I фигхен
ГЛАВА VI Девствената съпруга
Изтегляне 1.73 Mb.
|
| ГЛАВА VI
Девствената съпруга Зад идеализирания образ на великодушната императрица, Екатерина постепенно откриваше страшното лице на Елисавета, а зад привидната цивилизованост — варварска, нещастна Русия. Усилията на Петър Велики да "европеизира" страната си не я бяха променили из основи. След издадените укази на "Строителя" вече никой не носеше брада, всички се труфеха с перуки, обличаха се по френската мода, смъркаха тютюн, танцуваха както във Виена или Версай. Тук придворните дами си съперничеха по елегантност на тоалетите, но повечето от тях не знаеха дори да четат. Занимаваха се с интриги, танци и кокетничене. Те бяха груби с прислугата и превзети с кавалерите си. Впрочем дворянството, което заобикаляше Елисавета, произхождаше от простолюдието. Петър I замени потомственото дворянство с титла, придобита за заслуги към държавата. Нямаше вече дворяни, имаше служители. "Ранговата листа" определяше отсега нататък мястото на всекиго в многобройната руска администрация. Титлите "граф", "барон", дори "княз" се раздаваха на най-ревностните служители на империята. Граф Алексей Разумовски беше обикновен украински селянин, бившият коняр Бирон бе получил титла херцог на Курландия. Големите семейства от старата аристокрация Трубепкой, Волконски, Репнини, Голицини, Оболенски, Долгорукий се отнасяха презрително към високомерните новобогаташи. Екатерина, възпитана в традициите на старата германска аристокрация, се учудваше, че близките на императрицата бяха тъй недодялани. И наистина дворцовите приеми винаги бяха най-пищни, Елисавета имаше най-блестящата и най-многобройната свита в Европа, салоните заслепяваха чуждия посетител с великолепието си, с изобилието от позлата, огледала и стенописи, но в стаите нямаше и най-простите удобства. В тези дворци, построени набързо, вратите се затваряха лошо, през пролуките на прозорците проникваше вятър, стълбищата се клатеха, стените бяха подгизнали от влага, камините димяха. През зимата въздухът ставаше непоносим от парливата миризма на сажди. Печките бяха разнебитени и имаше постоянна опасност от пожари. Голяма част от къщите бяха дървени и огънят ги превръщаше в пепел за няколко часа. След като пламъците ги унищожаваха и пепелта се разпиляваше, на същото място се изграждаха нови домове. Дворецът на Елисавета в Москва бе изгорял за три часа. Тя бе заповядала да го възстановят за шест седмици. През това време Екатерина бе настанена в "дома на владиката", горял на три пъти. "Никоя година не е била толкова богата на пожари, пише тя. Случваше ми се да наблюдавам едновременно два, три, четири, до пет пожара в различни квартали на Москва." Рядко се чувствуваше удобно в апартаментите, които й предоставяха. В Санкт-Петербург, в Летния дворец едни от прозорците й гледаха към Фонтанка, зловонно, кално блато, а другите — към тесен двор. Дворецът в Москва гъмжеше от буболечки, от лампериите се стичаше вода. Седемнайсетте придворни дами на великата княгиня спяха в една стая, съседна на нейната, която й служеше същевременно за тоалетна. Когато пътуваха, пощенските станции се предназначаваха за императрицата, а Екатерина често спеше в канцеларията или в палатка. "Спомням си, пише тя, веднъж се обличах до пещта, където се печеше хлябът, а друг път бяха поставили леглото ми в палатка, където имаше вода до глезените." Мебелите бяха рядкост и не бяха предназначени за определена резиденция. Местеха ги заедно с целия двор. Като чергари, които напускат своя стан и носят всичко със себе си. Килими, огледала, легла, маси, столове, кресла, съдове, пътуваха, когато императрицата се местеше от Зимния дворец в Летния или от Петерхоф в Москва. "Много се повреждаха и трошаха при пренасянето, пише Екатерина, даваха ни ги в такъв вид, че трудно си служехме с тях." В големите студени дворци се погубваха скъпи френски мебели, неподдържани, разглобени, повредени от дъждовете и никой не им обръщаше внимание. Още неотдъхнали от пътя, придворните навличаха най-хубавите си дрехи и отиваха да обядват на трапези, подредени със златни прибори, сред огромни зали, а разкривените маси бяха подпрени с пънове. Сътрапезниците бяха с перуки, посипани с пудра, с напудрени лица, дамите — с черна бенка над устните, мъжете — силно парфюмирани, но през нощта повечето от тях спяха на одър, защото нямаха прилични легла. В очите на Екатерина руското общество беше смесица от лукс и нищета и това беше главната му характеристика. "Нерядко, пише тя, от изгнила дървена барака в огромен двор, потънал в кал и смет, излизаше превъзходно облечена дама, обсипана с бижута, в прекрасна карета, теглена от шест кранти, с мръсна амуниция. Красивите ливреи на невчесаните лакеи стояха неугледно на отпуснатата им снага…" Екатерина не познаваше обикновените хора от града и полето, но отгатваше мизерията им. Виждаше ги толкова често паднали на колене по пътя на императорския кортеж. Тя знаеше, че в живота им нищо не се бе променило от векове. Положението на крепостните дори се бе влошило след реформите на Петър Велики. Те бяха живата сила на страната, всичко лежеше на плещите им, нищо не се вършеше без тях и въпреки това не бяха господари нито на съдбата си, нито на личността си. Дворянинът, чието богатство се мереше по техния брой, в най-добрия случай се отнасяше към тях като към добитък. И никой не се замисляше над това. Колко ли бяха? Невъзможно бе да се преброят. Истински мравуняк. Някои смятаха, че са деветдесет и пет процента от цялото население Екатерина си даваше сметка, че независимо от външния блясък, с който бе заобиколена, се намираше не в Европа, а в Азия, или че се е върнала два века назад. Обхващаше я смут и започваше да съжалява за Щетин, за германското си семейство, за приятелите си, за Бабет Кардел. В такова разположение на духа я завари и вестта за смъртта на баща й в Зербст. Никога по-силно не бе проклинала императорската забрана да пише свободно на родителите си. Искаше й се да излее мъката си в интимно, топло, лично писмо, а трябваше да подписва блудкавите съболезнования на канцеларията. Ударът я съкруши, тя се затвори в стаята си и дълго плака. Осем дни по-късно госпожа Чоглокова й предаде от името на императрицата, че трябва да престане да оплаква баща си, тъй като "той не е крал". "Отговорих, че наистина не е крал, но е мой баща. А тя възрази, че не подхожда на една велика княгиня да оплаква баща, който не е бил крал." Накрая, като милостиня, императрицата разреши на Екатерина да носи шест седмици траур. След това дворцовият живот продължи все един и същ и безсмислен, с пътувания, банкети, маскаради, паради, черковни служби. За да се разсейва, Екатерина играеше хазарт, залагаше много на "фараон", произнасяше молитвите си, за да се хареса на императрицата, яздеше, четеше книги, бъбреше, оплакваше се, че скучае на светските сбирки. "Баловете бяха много безинтересни, лошо устроени, мъжете бяха отегчени и без настроение", пише тя. Понякога прищевките на императрицата объркваха малкия, суетен и раболепен свят. Тя решаваше изведнъж да предприеме пътуване, което раздвижваше всички, от последния слуга до най-високопоставения сановник, или да промени часовете за хранене, или пък, ако не й се спеше, задържаше близките си, капнали за сън, да й правят компания по цяла нощ. Един зимен ден през 1747 година тя заповяда на всички придворни дами да си обръснат главите и им изпрати "черни, лошо сресани перуки", които трябваше да носят, докато им поникне коса. Млади и стари пожертвуваха прическите си, за да се подчинят на императорската воля. Във всички стаи, където фризьорите бръснеха, се чуваше вайкане. А градските дами, ако не искаха да се обръснат, бяха длъжни да се появяват в салоните със същите черни перуки върху косите. Така те "изглеждаха по-зле от придворните дами". Причина за новата заповед: веднъж като не могла да свали пудрата от косата си, императрицата решила да я боядиса черна, а после боята не излязла при миенето и тя се видяла принудена да си обръсне главата. Как да приеме при това положение около себе си всички жени с буйни гриви? Не, дълг на добрите поданици бе да подражават на господарката си. Все пак Елисавета направи изключение за Екатерина, чиято коса беше окапала от болест и тя тъкмо започваше да я вчесва. Но не винаги нейно величество бе тъй великодушна. Няколко месеца по-късно, в деня на свети Александър, когато Екатерина се появи, облечена в бяла рокля "със златен испански бод" по шевовете, императрицата изпрати да й съобщят да свали веднага дрехата, която й напомняла облеклото на кавалерите на ордена "Свети Александър Невски". Всъщност нямаше никаква прилика. "Възможно е, пише Екатерина, императрицата да бе сметнала, че роклята ми е по-хубава от нейната и затова ме е накарала да я махна. Скъпата ми леля беше способна на подобна дребнава завист не само към мен, но и към всички дами, особено по-младите. Те бяха непрекъснато под нейния прицел." Красивата госпожа Наришкина дразнеше императрицата с елегантния си и внушителен вид. На един прием тя се спусна към горката дама и наряза с ножица "прелестните й панделки", които украсяваха прическата й. Друг път се разгневи срещу две хубави според нея девойки от свитата й и най-безразборно осече накъдрените им коси. "Госпожиците твърдяха, пише Екатерина, че нейно величество откъснала и кожа заедно с кичурите." Императрицата остана вярна на плана си и продължи да отстранява от Екатерина и Петър всички, които с приятелството си облекчаваха самотата им. Тримата пажове, които великият княз много обичаше, бяха арестувани и затворени в крепостта. Отпрати и вуйчо му, владиката на Любек. Изпъди всички благородници от Холщайновия род. Уволни интенданта му Крамер, "кротък и порядъчен човек, на служба при принца от деня на рождението му". Друг прислужник, Ромбах, бе хвърлен в затвора. Екатерина също трябваше, по заповед на императрицата, да се раздели с един калмук, когото обичаше и който я сресваше всяка сутрин, също и с няколко прислужници, с верния Евреинов… По повод неизброимите удари, които получаваше от императрицата, Екатерина пише, че "при такъв живот десетки биха полудели и двойно повече биха умрели от мъка". Общата неволя сближи младата съпружеска двойка. Петър, който беше неимоверно бъбрив, знаеше, че може да говори свободно пред Екатерина, без страх, че думите му ще достигнат до императрицата. Той произнасяше празни монолози и жестикулираше безспир. Тя го изслушваше с досада и съжаление. "Често се отегчавах много от посещенията му, пише тя, дори се уморявах. Стоеше по няколко часа и никога не сядаше. Трябваше да ходя заедно с него из стаята… Вървеше бързо, с големи крачки и ми беше трудно да вървя редом с него. Освен това бях принудена да изслушвам военни описания и случки, които разказваше най-подробно и с голяма охота. Започнеше ли, край нямаше." Никакъв общ вкус не свързваше двете създания, макар че споделяха една и съща участ. "Нямаше други двама, които толкова да се различават по дух " отбелязва Екатерина. Ако се опиташе да му заговори за четивата си, той учудено я гледаше. Единствените книги, които го интересуваха, бяха "приказки за разбойниците по пътищата". "Понякога все пак ме слушаше, добавя Екатерина, но само когато беше притеснен, защото бе малодушен и плиткоумен." Да, щом нещо го свиеше под лъжичката, Петър търсеше съветите на Екатерина. Леля му го плашеше, мисълта, че може да го затвори в крепостта го преследваше нощем, той не можеше да забрави съдбата на царевич Алексей, принесен в жертва от баща си, нито на малкия цар Иван VI, когото Елисавета изпрати в затвор, всякъде подозираше заговори, представяше си мъчения, виждаше кръв под краката си, трепереше от страх и Екатерина се мъчеше да го успокои. Превъзмогвайки собственото си безпокойство, тя му втълпяваше, че императрицата не е чудовище, характерът й наистина е труден, но никога няма да посегне на племенника си, най-много да му каже някоя гневна дума. Той лесно се успокояваше, както и лесно се разтревожваше и бързо се връщаше към детските си игри. На осемнайсет години не изпитваше никаква сласт и, както в най-ранното си детство, на драго сърце играеше с войници, с малки оръдия, с макети на крепости. Госпожа Круз, главната камериерка, му набавяше колкото пожелае, тайно от госпожа Чоглокова. През деня ги криеше под леглото. Но след вечеря, когато си легнеха и госпожа Круз затвореше вратата на спалнята, празникът започваше. Върху леглото на Екатерина, облечена в нощница, свежа, усмихната и все така недокосната, Петър, пламнал от оживление, разгъваше своите полкове от дървени войници върху завивките, имитираше с уста оръдейна стрелба, раздаваше заповеди, караше Екатерина да участвува в битките. Сраженията продължаваха до два часа през нощта. "Често се смеех, но още по-често играчките ми пречеха и дотягаха, пише тя. Те затрупваха цялото легло, а понякога доста тежаха." Една нощ Чоглокова, озадачена от шума, който идваше от спалнята, почука на вратата. Преди да й отворят, великият княз и великата княгиня бързо наблъскаха играчките под завивката. Гувернантката влезе, недоверчиво огледа стаята, каза, че нейно величество ще бъде недоволна, ако узнае, че младите хора още не са заспали и си излезе. "Щом си отиде, пише Екатерина, великият княз продължи играта, докато му се приспа." Разбира се, трудно й бе да приеме, че в леглото дървените войници бяха по-привлекателни за съпруга й от нея. Въпреки това не издаваше нетърпението си. Девствеността още не й тежеше. А Петър беше предупреден, че малък физически недостатък му пречи да изпълнява съпружеските си задължения. Той можеше да бъде премахнат с безобидна хирургическа операция. Но той се страхуваше от скалпела. И предпочиташе да си остане в детството, сред играчките и далеч от света на възрастните. През 1758 година, в доклад до канцеларията във Версай, Шампо отбелязва: "Великият княз е неспособен да има деца по причина на един недъг, който се отстранява чрез обрязване, както у ориенталските народи, но той смята, че недъгът му е неизлечим." А Кастера, друг дипломат, съобщава: "Той (великият княз) толкова се срамува от недъга си, че не се осмелява да признае на принцесата. Също неопитна като него, тя приема милувките му с отвращение и не се опитва да го успокои, нито да го насърчи да вземе мерки, за да му харесат прегръдките й." Междувременно нова страст завладя Петър: да дресира ловни кучета. Беше събрал в стаята си близо десетина. Те спяха в една ниша зад дървена преграда. Лаеха непрекъснато и миришеха лошо. Екатерина се притесняваше. "В тази воня спяхме двамата", споделя тя. Въпреки протестите й, великият княз отказа да се раздели с кучетата си. Главозамайваше го безграничната му власт над тях. Под претекст че ги учи да го слушат, той ги объркваше със заповеднически крясъци, удряше ги с камшик и пръчка. Веднъж Екатерина го завари да бие с всичка сила един мъничък кингчарлз, който слугата държеше вдигнат за опашката. Тя се разплака и го умоляваше да спре, "но Петър само се разяри още повече". "Въобще, отбелязва тя, сълзите и виковете не омилостивяваха великия княз, а го разгневяваха, състраданието за него беше мъчително, дори непоносимо чувство." Когато се наситеше да измъчва кучетата, той грабваше цигулката и с часове се разхождаше из стаята, стържейки силно по струните. "Не познаваше нито една нота, пише Екатерина, но имаше добър слух и смяташе, че красотата на музиката е в силата, с която изтръгва звуци от инструмента." И все пак тя предпочиташе скрибуцането на цигулката пред ругатните, които великият княз бълваше, след като бе пиянствувал с прислужниците си. Няколко години по-късно отбелязва: "Постоянно лъхтеше на вино и тютюн и това беше съвсем нетърпимо за околните." Една цяла зима Петър занимава Екатерина с новата си прищявка: да построи дом за увеселения, който да прилича на капуцински манастир, да облече придворните в монашески одежди, да даде всекиму по едно магаре за всекидневните му забавления. Той се задушаваше от смях, когато обмисляше някои подробности на проекта. За да му угоди, Екатерина чертаеше по сто пъти плановете на въображаемата постройка. Това занимание просто й бе дошло до гуша. "Когато си отиваше, признава Екатерина, и най-скучната книга ми се струваше увлекателна." Пренебрегната от съпруга си, тя се мъчеше да си внуши, че не бива да губи самочувствие. Беше на осемнайсет години. Огледалото отразяваше съвсем удовлетворяващ образ. "Видимо се разхубавявах, пише тя. Бях едра и твърде стройна12; хубаво щеше да е ако бях по-закръглена. Не обичах да слагам пудра, косите ми бяха гъсти и тежки, с красив кестеняв цвят." Впрочем в двореца не й липсваха мъжки ласкателства. Кирил Разумовски, брат на любимеца на императрицата й нашепваше комплименти, които не смееше да приеме като обяснение в любов. Шведският посланик поръча на госпожа Лесток да й предаде, че много я харесва. Екатерина се чувствуваше поласкана, но "дали от скромност, или от кокетство", "беше притеснена" всеки път, щом срещнеше дипломата. Дворцовите любезности не принизяваха взискателността й на жена със силен характер. Омъжена, но не познала мъж, Екатерина търсеше успокоение в спорта. През лятото ставаше в зори, обличаше мъжки дрехи и придружена от стар прислужник, отиваше на лов за патици "в тръстиките, които растяха край морския бряг, от двете страни на канала при Ораниенбаум". Но ездата й помагаше повече от лова да забрави тъжното положение, в което беше изпаднала. Когато галопираше, тя изпитваше първичната радост, че се слива с коня си, че може да овладее скоростта и че е волна като вятъра. Случваше й се да язди по тринайсет часа на ден. "Колкото по-стремително препусках, толкова повече ме увличаше ездата и ако някой кон избягаше, аз тичах след него и го връщах", пише тя. Естествена наклонност я подтикваше да възсяда коня си като мъж, на плоско седло. Императрицата помисли, че е възможно тук да се крие причината за бездетството на великата княгиня. Тогава Екатерина тайно си поръча променливи седла. "Те имаха английска скоба, обяснява тя, в която можех да прекарам крака си и като го прехвърля, да седна по мъжки; освен това скобата можеше да се развинтва и другото стреме се спускаше или вдигаше по желание." Това остроумно приспособление позволяваше на великата княгиня да язди като амазонка пред Елисавета, докато се скрие от погледа й. Лесно прекрачваше с разделената си по дължината пола. Вземаше уроци при изкусен германски ездач, преподавател в кадетския корпус. За бързия си напредък спечели сребърните "почетни шпори". Извоюва и друга победа, този път в танците: на един бал тя предложи на госпожа Арнхайм, съпруга на саксонския министър да премерят силите си по издръжливост. Спечели и бе много горда. На друг прием, кавалерът Сакрозомо, пристигнал току-що в Санкт-Петербург, се приближи до нея, целуна й ръка, незабелязано й предаде бележка и пошушна: "От госпожа майка ви е." Уплашена, че някой може да е забелязал хитростта, Екатерина мушна бележката в ръкавицата си. По-късно се скри в стаята си, прочете писмото, което майка й бе изпратила от далечния, различен свят, препречете го, развълнува се, плака и реши да й отговори по същия начин, даже с риск да бъде разкрита. По уговорка със Сакрозомо, на следващия концерт трябваше да предаде отговора си на един от цигуларите. В уречения ден обиколи оркестъра, намери човека и се спря зад стола му. Той се престори, че търси носна кърпичка и веднага отвори широко джоба на дрехата си. Тя пусна плика. Никой не я забеляза. Отдъхна си. Колко години още щеше да трепери от шпионите на императрицата? Напразно се огъваше пред тази жена, за да й се хареса. От нейна страна срещаше само омраза, пренебрежение или подозрение. Елисавета беше сприхава и непостоянна; можеше, без да се замисли, да я изпрати още утре в Германия и да разтрогне чрез църквата недействителния и брак. Но Екатерина не знаеше дали да се страхува| или да се радва на подобна мярка. Веднъж шамбеланът Афзин я дръпна настрана и й предаде думите, които императрицата току-що бе казала на масата по неин адрес: великата княгиня "потъва в дългове", всичко, което прави "носи печата на глупостта", въобразява си, че е умна, но "не може да заблуди никого", трябва да се следи, защото е опасна… И добави, че му било заповядано да повтори всичко дословно пред нея. Екатерина преглътна огорчението и се приготви да чака следващия удар. Някога под влияние на Гиленборг много обикна четенето. Повече от всякога търсеше забрава и просвета в книгите. Започна с романите на Ла Калпрьонед, на мадмоазел дьо Скюдери, прочете "Астрея" на Оноре д’Юрфе, "Кловис" на Демаре. Но тези идеализирани и блудкави приключения скоро я отегчиха и тя премина към произведенията на Брантом, които макар и много леки, й се видяха забавни. Най-голямо удоволствие й доставиха писмата на мадам дьо Севинье. Дощя й се да има същото остро перо, същия изящен стил, също тъй умело като нея да съчетава наблюдението и иронията, проникновението и изтънчеността. През целия си живот, седнеше ли пред белия лист, тя щеше да си спомня тези несравними образци. С похвално усърдие четеше "Обща история на Германия" от П. Бас — по един том седмично, "История на Анри Велики" от П. Перефикс. Благородният образ на Анри IV я възхищаваше. Ако някога й бе съдено да царува, ще взема пример от него, мислеше тя. Но все по-малко вероятно й се струваше, че ще има славно бъдеще. По-късно откри Волтер и примря от възторг. После се задълбочи в четиритомния "Речник" на Бейл, поглъщайки безразборно богатството от идеи на предшественика на енциклопедистите. След очарованието на разходките в селенията на големите мислители беше й трудно да се събуди очи в очи с императрицата, с Петър и семейство Чоглокови. Прекрасният княз Репнин беше отстранен от длъжността възпитател на великия княз и заменен от съпруга на госпожа Чоглокова, възпитателната на великата княгиня. Твърдо убедена, че Чоглокови са семейство за пример, императрицата се надяваше, че те ще повлияят на младите да се обичат и да имат деца. Екатерина намрази Чоглоков от пръв поглед. "Той беше рус, суетен, много дебел, затлъстял умствено и физически, пише тя. Всички се отвращаваха от него като от жаба, а и той не беше много дружелюбен. Но аз най-вече трябваше да избягвам ревността на жена му, нейната злоба и недоброжелателство. Това важеше особено за мен, защото нямах друга опора в света, освен собствените си достойнства." Ето че надутият глупак, уж образец на брачна добродетел, набързо прелъсти госпожица Кошелева, придворна дама на императрицата, и тя зачена от него. Последваха: гняв на императрицата, която обяви, че ще изгони прелъстителя от двора; сълзи на съпругата, която заклейми поведението на съпруга си, но реши да му прости; посещение на двамата съпрузи при Елисавета, за да я помолят коленопреклонно в името на шестте им деца да не ги гони позорно и да им спести срама; и накрая изненадващото решение на нейно величество — Чоглокови остават на служба при великия княз и великата княгиня, ще напусне двореца придворната дама. Но след неприятната случка възпитателите не бяха вече толкова нагли. Чоглоков дори се разнежи до такава степен, че започна да прави мили очи на Екатерина. Дали се надяваше, че и тя ще се предаде като госпожица Кошелева? Екатерина бе възмутена от престараването му, но внимаваше да не го засегне публично. Госпожа Чоглокова следеше всяка стъпка на прелюбодееца и бе признателна на Екатерина, че тъй сдържано го обезсърчава. Впрочем, измамената съпруга скоро щеше да си отмъсти; тя започна охотно да му изневерява. Сред неизброимите дворцови скандали, Екатерина с усилие запазваше равновесието и съобразителността си. Знаеше, че ако се поддаде на разпуснат живот, какъвто останалите си позволяваха да водят, жестоко ще си изпати. Струваше й се, че в двореца всички имаха извънбрачни връзки. Изключение правеше само тя. С явните си любовници императрицата даваше пример за разврат, но ревниво бдеше за непорочността на великата княгиня. Екатерина едва привикна с първата си камериерка, госпожа Круз, и тя внезапно бе отстранена и заменена с Прасковя Владиславовна. За първи път Екатерина не загуби от промяната. Госпожа Круз беше германка, госпожа Владиславовна бе истинска рускиня. Умна, весела и образована, тя бе жива хроника на миналото. Знаеше всичко от игла до конец за приближените на трона семейства: родства, връзки, състояние, минало, наклонности, скрити пороци. Като я слушаше, Екатерина добиваше впечатление, че нахлува с взлом и в най-строго охраняваните домове. Но Владиславовна бе много набожна. И това великият княз не можеше да й прости. Той й се подиграваше, че се кланя на иконите. Все повече го отблъскваше всичко славянско. Носталгията по родината му бе тъй силна, че не даваше Кил за цялата руска империя. Въпреки натиска на императрицата, на Бестужев и на някои чуждестранни дипломати, решително отказваше да замени бедното малко херцогство, което получи в наследство от баща си, срещу графствата Олденбург и Далменхорст. Холщайновата кръв туптеше в сърцето му. Не можеше да подражава на Екатерина в усърдието й за порусване. Негов идол бе Фридрих II, крал на Прусия, когото никога не бе срещал, но който за него бе олицетворение на благородство, ум, германска строгост. Петър страдаше, че Елисавета и Бестужев смятаха великия крал за свой враг. На тяхно място би приел всичко пруско. И го обявяваше наляво и надясно. Екатерина не забравяше какво дължи на Фридрих II. Тя бе запазила трогателен спомен от срещата си с него в Берлин. Но предпазливо криеше мислите си от страх пред наказателните мерки, които Елисавета налагаше. На 11 ноември 1748 година в покоите на нейно величество, където играеха хазарт, великата княгиня бе седнала до Лесток, интимен съветник и лекар на императрицата, хитър човек, който няколко пъти бе проявявал неуважение към нея. Когато се опита да го заговори, той уплашено прошепна: "Не се доближавайте до мен… Казвам ви, оставете ме на мира!" Тя помисли, че е пиян и се отдалечи. След няколко дни научи, че Лесток е затворен в крепостта. Обвиняваха го, че поддържал с посланика на Прусия тайна кореспонденция в ущърб на Русия. Специална комисия разследваше неговия случай. В нея участвуваха граф Бестужев, генерал Апраксин и граф Александър Шувалов. Говореше се, че в някои писма ставало дума за симпатиите на великата княгиня към Прусия. Подложен на мъчения, Лесток не признал нищо, не издал никого и гордо приел да бъде осъден без доказателства на заточение и конфискуване на имуществото му. "Императрицата нямаше смелост да оправдае един невинен, отбелязва Екатерина. Страх я беше от отмъщение и затова, откакто се бе възкачила на престола, никой, бил той невинен или виновен, не бе излязъл от крепостта, без да е изпратен поне в изгнание." По чудо Екатерина не бе замесена пряко в делото за държавно предателство. Полазиха я студени тръпки пред мисълта за тъмницата. Отсега нататък щеше да живее в страх от заговор и щеше да загуби и малкото свобода, на която все още се радваше. През следващата, 1749 година, дойде нова тревога: в разгара на карнавала императрицата се почувствува много зле. Получи остра "стомашна криза". Имаше толкова силни болки, че се уплаши за живота си. Затворени в стаите си, откъдето не можеха да излизат без разрешение, Екатерина и Петър узнаха от прислугата и от госпожа Владиславовна, че граф Бестужев, генерал Апраксин и някои други врагове на великокняжеската двойка често "водят строго секретни разговори". Може би предвиждаха смъртта на императрицата и подготвяха държавен преврат, за да отстранят Петър от престола и да върнат сваления Иван VI, който линееше в крепостта Шлиселбург?’ Пред заплахата от изгнание, студена пот обля великия княз. Екатерина, също много обезпокоена, се опита да го обнадежди, като му каза, че в случай на опасност, ще организира бягството му: "Апартаментите ни бяха на приземния етаж и прозорците бяха много ниско. Можехме да прескочим в случай на нужда."13 Императрицата оздравя, но страхът от дворцов метеж продължаваше да преследва великия княз. Веднъж, когато беше на лов, лейтенант Батурин от Бутирския полк, останал насаме с Петър, бързо слезе от коня си, коленичи и се закле, че ще му служи вярно, тъй като не признава друг господар. Князът силно се изплаши, пришпори коня си и остави проснат сред поляната своя верноподаник. Той се втурна право при Екатерина, за да потърси съвет. Малко след този случай арестуваха Батурин, предадоха го на Тайната канцелария. След разпита го признаха за виновен: възнамерявал "да убие императрицата, да подпали двореца и сред ужаса и суматохата да възкачи великия княз на трона."14 Като изживя големия страх, великият княз се успокои, още повече, че Тайната канцелария не поиска от него показания по делото. Екатерина подозираше, че дълбоко в себе си той бе поласкан, загдето в армията си има такива всеотдайни привърженици като Батурин. Прекалено малодушен бе, за да поеме отговорността на ръководител на заговорническа група, но не бе безразличен, когато му засвидетелствуваха привързаност. "Оттогава, отбелязва Екатерина, виждах как в душата на великия княз нараства жаждата му да царува; изгаряше от желание, но не правеше нищо, за да го заслужи." По всякакъв начин Петър отстояваше независимостта си. През 1750 година, в края на карнавала, докато Екатерина се готвеше да влезе в банята, Чоглокова отиде при великия княз и му предаде заповедта на императрицата да се изкъпе. От всички руски обичаи обаче банята му бе най-противна. Винаги отказваше да стои в потилните, виждаше му се противоестествено. Той крещеше, че не иска "да умре", за да изпълни хрумванията на леля си, че "животът му е по-скъп от всичко", че не се страхува от наказание. "Ха да видя какво ще ми направи, извика той. Да не съм дете!" Госпожа Чоглокова го заплаши, че ще бъде затворен в крепостта. Той се разплака, затропа с крака, но не отстъпи. Когато Чоглокова се върна, спорът взе друг обрат. Вече не говореше за къпане, а за потомство. Императрицата била много сърдита, че великокняжеската двойка още няма деца; искала да узнае "чия е вината"; щяла да изпрати акушерка при Екатерина и лекар при Петър. Великият княз избухна, Екатерина сведе глава, Чоглокова се оттегли, а императрицата забрави за предупреждението си. Както и преди, Петър спохождаше Екатерина само, за да играе на войници в леглото или да спи. И както преди, за да прикрие недостатъка си, той й се хвалеше със своите успехи пред други жени. "Той ухажваше всъщност всички жени, отбелязва Екатерина. Само тази, която носеше името му, не беше обект на неговото внимание." Собствено, навестяваше ги една след друга, но прекарваше съвсем платонично времето си при тях. Лишен от мъжка сила, на двайсет и три години той се задоволяваше с въображаеми победи. Сочеше имена, разказваше подробности. Гордостта на Екатерина бе уязвена. Но в сърцето й засега цареше спокойствие. Понякога още мислеше за хубавия Андрей Чернишев, когото изгониха от двореца, защото много й харесваше. Тя бе открила убежището му. Разменяха си писма чрез една млада финландка, която обслужваше тоалетната й. Момичето можеше да говори свободно с великата княгиня, когато тя седеше на пробития стол. Екатерина криеше писмата от поклонника си в джоба, в чорапа или под жартиера си. Отговаряше му тайно, в случаи, когато оставаше сама. Това бяха нежни, приятелски бележки. Купила си бе специално сребърно перо, за да му пише. По-късно я развълнува друг Чернишев, Захар. Граф Захар Чернишев, също заточен поради симпатиите си към великата княгиня, се появи отново в двореца през 1751 година. Когато видя Екатерина след дългата раздяла, той се заслепи от промяната. Оставил я беше слаба шестнайсетгодишна девойка, а намери млада, разцъфтяла жена на двайсет и три. Очарован бе и се осмели да й нашепне, че "много се е разхубавила". "Случваше ми се за първи път в живота, отбелязва тя. И ми хареса. Нещо повече, склонна бях да вярвам, че бе искрен." На всеки бал Захар и Екатерина си разменяха било листчета с елегични стихове, плод на вдъхновението на сладникав стихоплетец, или собственоръчно написани нежни писъмца. Предаваха си ги тайно между два менуета. Тази сантиментална кореспонденция очарова Екатерина, но не беше достатъчна да задоволи Захар. По време на един маскарад той я помоли да го приеме в спалнята си. Ако бе нужно, щеше да се преоблече като прислужник, само да стигне до нея. Той я трогна с настойчивостта си, но не можа да я придума. И с известна тъга двамата млади продължиха любовните си обяснения с писма. А след карнавала Захар Чернишев замина за полка. "Откровено казано, в двореца много се кокетираше", пише Екатерина. По чудо императрицата не забеляза, или не искаше да забележи порива на великата княгиня към хубавия възвръщенец. От време на време тя проявяваше снизхождение към младата жена, чиито главен недостатък в нейните очи бе, че не е дала още наследник на трона. На един от прословутите балове, когато мъжете се появяваха облечени в женски костюми, а жените — в мъжки, Екатерина поласка императрицата, че много й отива мъжката дреха и че ако нейно величество е наистина от другия пол, би замаяла главата на не една жена. Развеселена, Елисавета отговори, че ако е мъж, "би подала ябълката" на Екатерина. "Наведох се и й целунах ръка за неочаквания комплимент", пише Екатерина. На друг бал Екатерина реши да изненада всички жени в двореца, които — уверена беше в това — щяха да бъдат пищно нагиздени. Появи се в скромна бяла рокля "със съвсем лек кринолин". "Тогава бях много тънка", казва тя. Косите й бяха сресани на опашка и украсени "само с клонче от роза с пъпка и листенца, досущ като естествни", а друга роза кичеше корсажа. Около врата имаше плисирана яка от бял газ. Маншетите и предницата бяха ушити от същия газ. Щом я видя, императрицата възкликна: "Боже мой, колко е семпла! Какво? Няма дори една бенка." Тя ловко измъкна от кутийката си "средна по големина " бенка и я лепна на лицето на младата жена. Екатерина гордо я показваше на придворните дами, които веднага я наобиколиха. "Не помня друг път толкова да са ме хвалили всички. Казваха ми, че съм чудесна и че имам особен чар; в името на истината трябва да кажа, че никога не съм се смятала за много хубава, но се харесвах на околните и мисля, че в това беше силата ми.15 Изтегляне 1.73 Mb. Сподели с приятели:
|